№ 2702
гр. София, 08.05.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-В СЪСТАВ, в публично
заседание на десети април през две хиляди двадесет и четвърта година в
следния състав:
Председател:Анелия Маркова
Членове:Пепа Маринова-Тонева
Василена Дранчовска
при участието на секретаря Юлиана Ив. Шулева
като разгледа докладваното от Василена Дранчовска Въззивно гражданско
дело № 20231100501612 по описа за 2023 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
Въззивното производство е образувано по подадена в законоустановения срок въззивна
жалба на ответника Прокуратура на Република България срещу решение № 14425/12.12.2022
г., постановено по гр.д. № 69961/2021 г. по описа на СРС, 41 състав, в частта, с която е
уважен предявеният от Л. Д. Т. осъдителен иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ
за сумата от 7000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди, претърпени от
ищеца в резултат на повдигнатите му обвинения по досъдебно производство № 1564/2014 г.
по описа на 06 РУП, СДВР, пр. пр. № 13056/2014 г. за престъпления по чл. 201 НК и чл. 206,
ал. 1 НК, по които е бил оправдан с присъда от 01.03.2021 г. по н.о.х.д. № 10026/2017 г. по
описа на СРС, НО, 23 състав, потвърдена с решение от 04.11.2021 г. по в.н.о.х.д. №
2687/2021 г. по описа на СГС, ведно със законната лихва от предявяване на иска (07.12.2021
г.) до окончателното плащане.
Във въззивната жалба се съдържат доводи за неправилност на решението поради допуснати
съществени процесуални нарушения и необоснованост при твърдения, че по делото не се
доказва ищецът да е претърпял описаните неимуществени вреди, като съдът не бил отчел
заинтересоваността на разпитания свидетел. Въззивникът поддържа, че в обжалваното
решение са налице вътрешни противоречия, като въпреки доводите, че лицето търпи
1
неимуществени вреди от момента на узнаване за образуваното наказателно преследване,
съдът не е съобразил другите образувани в същия период наказателни производства срещу
същия обвиняем. Счита, че взетата най-лека мярка за неотклонение спрямо ищеца по
никакъв начин не е ограничила правата и свободите му, поради което определеният от СРС
размер на обезщетението е прекомерен. Ето защо моли обжалваното решение да бъде
отменено и предявеният иск да бъде отхвърлен изцяло, евентуално присъденото
обезщетение да бъде намалено по размер.
Въззиваемият Л. Д. Т. не подава отговор на въззивната жалба. В открито съдебно заседание
изразява становище за неоснователност на жалбата и моли първоинстанционното решение
да бъде потвърдено изцяло.
Софийски градски съд, след като прецени събраните по делото доказателства и взе
предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и
възраженията на страните, намира за установено следното:
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Изключение от това правило е нарушението
на императивна материалноправна норма, което може да бъде констатирано като порок от
въззивната инстанция и без да е било изрично заявено като основание за обжалване, тъй
като се касае за приложение на установена в публичен интерес норма, а не за диспозитивно
правило. Всички останали оплаквания, свързани с неправилност на обжалваното решение,
следва да бъдат изрично указани чрез посочване в какво точно се изразяват, за да може
въззивният съд да извърши проверка за правилността на първоинстанционното решение до
посоченото. В този смисъл са задължителните тълкувателни разяснения на Тълкувателно
решение № 1/2013 г., постановено по тълк. дело № 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК, т. 1.
Първоинстанционното решение е валидно и допустимо. Същото е и правилно в обжалваната
част, като въззивният съд споделя мотивите на първоинстанционния съд и на основание чл.
272 ГПК препраща към тях. Във връзка с доводите във въззивната жалба следва да се
отбележи следното:
За основателността на предявения иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ в тежест
на ищеца е да докаже кумулативното наличие на следните предпоставки: 1) повдигнато
срещу него обвинение в извършване на престъпление, по което е бил оправдан с влязла в
сила присъда (решение); 2) претърпени неимуществени вреди в причинна връзка с
проведеното наказателно преследване.
В настоящия случай се установява, че процесното досъдебно производство № 1564/2014 г.
по описа на 06 РУП, СДВР, пр. пр. № 13056/2014 г. по описа на СРП е било образувано на
23.04.2014 г. срещу неизвестен извършител, а ищецът Л. Д. Т. е бил привлечен като
обвиняем с постановление от 22.06.2016 г., предявено на лицето на 07.07.2016 г. Въззивният
съд споделя доводите на първоинстанционния съд, че в случая началната дата на търпените
от ищеца неимуществени вреди е денят, на който той е узнал за образуваното наказателно
2
производство, макар и към този момент все още да не е бил привлечен като обвиняем –
23.07.2014 г., когато е бил разпитан като свидетел по досъдебното производство. В
случаите, когато първоначално досъдебното наказателно производство е образувано срещу
неизвестен извършител при достатъчно данни за извършено конкретно престъпно деяние, а
едва по-късно ищецът е бил уличен и/или срещу него е било повдигнато обвинение за
същото престъпление, той търпи вреди от наказателното преследване и в периода от време
преди уличаването му, респ. повдигането на обвинението срещу него, ако той е бил
единственото лице, което е могло да извърши престъпното деяние, за което производството
първоначално е образувано срещу неизвестен извършител. В този смисъл – цитираната от
СРС практика на ЕСПЧ, както и Решение № 425 от 01.12.2015 г. на ВКС по гр. д. №
3143/2015 г., IV г. о. и др. В случая става ясно от наличните от разпитите на свидетелите и
от показанията на самия ищец като свидетел данни, че единствено Л. Д. Т. е работил в
заложната къща на пазара в кв. Борово и е бил материалноотговорно лице, като само той би
могъл да извърши присвояване на описаните движими вещи, собственост на „Заложна къща
Ж.К.“ ООД, поради което следва да се приеме, че още от м. юли 2014 г. същият е започнал
да изпитва притеснения във връзка с изхода на досъдебното производство, приключило с
влязла в сила оправдателна присъда съобразно необжалваемо решение на СГС от 04.11.2021
г.
С оглед възраженията във въззивната жалба следва да се отбележи, че в обжалваното
решение не са налице вътрешни противоречия, като приемайки за релевантен периода 2014
г. – 2021 г., СРС е обсъдил и данните за наличие на други наказателни производства, водени
срещу ищеца през този период, но е приел, че доказаните по делото неимуществени вреди
произтичат единствено от процесното досъдебно производство и образуваното въз основа на
него н.о.х.д. № 10026/2017 г. по описа на СРС. В тази връзка следва да се допълни, че
посочените в приложената по делото справка от Единната информационна система за
противодействие на престъпността ДП № 1877/2016 г., ДП № 1878/2016 г., ДП № 1879/2016
г., ДП № 1881/2016 г. всъщност касаят част от деянията, за които е образувано ДП №
1564/2014 г., но които са заведени под друг № ЗМ въз основа на вътрешна инструкция I-з
2843/2011 г. и докладни записки на л. 168-174 от досъдебното производство. На практика,
същите само формално са образувани като отделни производства и са посочени с отделни
номера в справката, но материалите по тях са част от процесното ДП, респ. деянията по тях
са включени в обвинителния акт, по който е образувано н.о.х.д .№ 10026/2017 г., поради
което не може да се приеме, че тези досъдебни производства са различни от процесното дело
и че следва да бъдат взети предвид при определяне обема на претърпените от ищеца
неимуществени вреди.
По отношение на другите две наказателни производства, за които са налични данни в
справката, действително е налице частично припокриване на периода на висящност с този
по процесното наказателно дело. Досъдебно производство № 2597/2010 г. по описа на 01
РУП, СДВР, е образувано на 15.07.2010 г. и е приключило с решение от 10.02.2015 г. на
СГС по в.н.о.х.д № 5028/2014 г., с което оправдателната присъда е била потвърдена, т.е. в
3
периода м. 07.2014 г. – м. 02.2015 г. ищецът е търпял неимуществени вреди и по двете
наказателни производства. Пр. пр. № 43463/2016 г. на СРП е била образувана на 02.12.2016
г. след отделяне на материалите, касаещи обсебването на вещите, собственост на А.С.,
които до този момент са били част от процесното ДП № 1564/2014 г., като обвинителният
акт по това досъдебно производство е внесен на 09.06.2017 г. и съдебното производство по
него е приключило с оправдателна присъда, влязла в сила след прекратяване на въззивното
наказателно дело с определение на СГС от 06.12.2021 г., т.е. в периода от началото на 2017
г. до приключване на процесното наказателно производство на 04.11.2021 г. ищецът е бил
едновременно обвиняем (респ. подсъдим) и по двете описани наказателни дела.
Следователно, по делото се установява, че през един и същи период от време срещу ищеца
са се водели едновременно две наказателни производства, поради което несъмнено е, че
претърпените от него негативни преживявания не са в причинна връзка единствено с
процесното наказателно дело, като причинените неимуществени вреди са идентични и
трудно биха могли да бъдат разграничени. От друга страна, следва да се отбележи, че не са
касае до множество наказателни производства и утежнено съдебно минало, което да
характеризира ищеца като личност, склонна да извършва престъпления – по всички
повдигнати му през годините обвинения (общо три на брой) Л. Д. Т. е бил оправдан, като
макар и да има известен житейски опит с правосъдната система, по делото не се доказват
негови характеристични данни, сочещи на извод, че възприема наказателното обвинение
емоционално по-леко от лице, спрямо което никога не е било осъществявано наказателно
преследване. Напротив – от събраните гласни доказателства е видно, че в периода на
процесното наказателно преследване ищецът е изпаднал в голяма депресия, имал е
значителни проблеми със съня и с алкохола, взимал е антидепресанти, станал е асоциален и
е изпитвал постоянни притеснения за изхода на делото. Във връзка с възраженията във
въззивната жалба следва да се отбележи, че въпреки близките отношения на свидетеля Б.К.
Д. с ищеца, показанията му следва да бъдат напълно кредитирани, тъй като са
последователни и вътрешно непротиворечиви, като липсват каквито и да било други данни
по делото, които да опровергават изложените от свидетеля факти и обстоятелства.
Настоящият въззивен състав споделя напълно фактическите изводи на първоинстанционния
съд относно хода на досъдебното и съдебното производство на две инстанции, като е видно,
че в хода на цялото наказателно производство, продължило срещу Л. Д. Т. 7 години и 4
месеца, ищецът е оказвал съдействие на разследващите органи и на съда, явявал се е лично и
със защитник в съдебните заседания (само за едно от тях е станал причина за отлагане), като
не е участвал лично в действия по разследването и с цялостното си поведение не е станал
причина за неоснователно забавяне на производството срещу него. При определяне размера
на дължимото обезщетение за неимуществени вреди съдът съобразява освен периода от
време, през който спрямо ищеца са били предприети действия по наказателно преследване,
така и характера на престъплението, за което му е било повдигнато обвинение – основни
състави на длъжностно присвояване и обсебване по чл. 201, ал. 1 и чл. 206, ал. 1 НК, за
които се предвижда наказание лишаване от свобода до осем години, респ. лишаване от
4
свобода от една до шест години, като съдът може да постанови и конфискация до една втора
от имуществото на виновния и да го лиши от права, т.е. касае се за тежки престъпления по
смисъла на чл. 93, т. 7 НК. На обвиняемия е била взета най-леката мярка за неотклонение –
„подписка“, като във връзка с доводите във въззивната жалба следва да се отбележи, че
действително тя ограничава свободата на свободно придвижване в минимална степен и не
променя значително обичайния начин на живот на лицето, но все пак е свързана с известни
неудобства с оглед необходимостта от разрешение от надлежния орган за промяна на
местоживеенето на лицето, които също следва да бъдат взети предвид при определяне
размера на дължимото обезщетение за претърпените неимуществени вреди.
С оглед на гореизложеното, при съвкупна преценка на събрания по делото доказателствен
материал и при комплексното зачитане на всички анализирани по-горе обстоятелства,
водещи до извод за близка до обичайната при подобни случаи степен на психически стрес и
тревожност, включително съобразявайки второто наказателно дело, висящо през част от
процесния период, съдът намира, че справедливият размер на обезщетението за претърпени
неимуществени вреди се равнява на 7000 лв., като за тази сума следва да бъде уважен
предявеният иск. Предвид идентичните правни изводи, до които достига въззивната
инстанция, решението в обжалваната част се явява правилно и следва да бъде потвърдено.
При този изход на спора на основание чл. 78, ал. 1 ГПК въззиваемият-ищец има право на
направените във въззивното производство разноски, но предвид липсата на доказателства
такива да са направени, съдът не дължи присъждането им.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 14425/12.12.2022 г., постановено по гр.д. № 69961/2021 г. по
описа на СРС, 41 състав, в частта, с която е уважен предявеният от Л. Д. Т., ЕГН
**********, осъдителен иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за сумата от 7000
лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди, претърпени от ищеца в резултат
на повдигнатите му обвинения по досъдебно производство № 1564/2014 г. по описа на 06
РУП, СДВР, пр. пр. № 13056/2014 г. за престъпления по чл. 201 НК и чл. 206, ал. 1 НК, по
които е бил оправдан с присъда от 01.03.2021 г. по н.о.х.д. № 10026/2017 г. по описа на СРС,
НО, 23 състав, потвърдена с решение от 04.11.2021 г. по в.н.о.х.д. № 2687/2021 г. по описа
на СГС, ведно със законната лихва от предявяване на иска (07.12.2021 г.) до окончателното
плащане.
Решението подлежи на обжалване пред Върховния касационен съд при условията на чл. 280,
ал. 1 ГПК в едномесечен срок от получаване на препис от страните.
Председател: _______________________
Членове:
5
1._______________________
2._______________________
6