Р Е Ш Е Н И Е
|
Номер ………./09.06. |
Година 2018 |
гр. София |
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
СОФИЙСКИЯТ
ГРАДСКИ СЪД, ТО, VІ-13 състав
|
на
шести юни |
Година 2018 |
в
публичното заседание в следния състав:
СЪДИЯ: Владимир Вълков
секретаря Весела Станчева като разгледа докладваното
от съдията търговско дело № 4978 по описа
за 2015 година, ЗА ДА СЕ ПРОИЗНЕСЕ, ВЗЕ ПРЕДВИД СЛЕДНОТО:
Предмет на разглеждане са предявени искове с правно основание чл. 59 ал. 5 от Закона за банковата несъстоятелност (ЗБН).
Ищецът – синдикът на „К.Т.Б.“ АД – в несъстоятелност (КТБ АД-н.), твърди ответникът „П.“ ООД да е уведомил КТБ АД (н.) на 22.12.2014 г. и на 09.03.2015 г. за извършени прихващания на придобити по договор за цесия вземания съответно на П.Л.Ф., Р.Г.Н., М.Н.Б., И.Т.Х.със свои задължения, произтичащи от договор за банков кредит от 30.06.2010 г. Твърди, че прихващанията са извършени след като е вписано решението за отнемане лиценза на Б.та. Иска се да бъде прогласена недействителността на извършените прихващания по отношение на кредиторите на несъстоятелността.
В отговор по исковата молба от името на ответника „П.“ ООД се оспорват исковете с довод, че нормата на чл. 59 ал. 5 ЗБН противоречи на чл. 1 от Протокол № 1 към ЕКЗПЧОС, чл. 19 от Конституцията на Република България и на чл. 77 от ДИРЕКТИВА 2014/59/ЕС.
От името на „К.т.б.“ АД – в несъстоятелност е депозиран отговор, в който се застъпва теза, че понеже представляващите КТБ АД(н.) не са се противопоставили на извършените цесии веднага след получаване на уведомленията за тях, не могат да сторят това впоследствие. Счита, че като уреден от закона способ за погасяване на задълженията изявленията на дружеството, явяващо се длъжник, не попадат в приложното поле на чл. 59 ЗБН.
В съдебно заседание по съществото на
спора процесуалният представител на ищеца – адв. Н., поддържа исковете.
Наведени са доводи в писмени бележки.
Процесуалният представител на
ответника „П.“ ООД – адв. Я.от Адвокатска колегия - Варна, оспорва исковете по
съображенията, наведени с отговорите по исковата молба и по допълнителната
искова молба. Заявява претенция за адвокатски хонорар в минимален размер, с
оглед на което не счита за необходимо да е спазена процедурата по чл. 36 ал. 2
от Закона за адвокатурата. Навежда доводи в писмени бележки.
Особеният
представител на ответника „К.т.б.“ АД – в несъстоятелност – адв. Ч., оспорва
предявените искове. Навежда доводи в писмени бележки.
Съдът
констатира, че предявеният иск не се основава на твърдения, попадащи в обхвата
на § 8 ПЗР на ЗИДЗБН, обнародван в ДВ бр. 22/2018 г., поради което образуваното
пред Конституционния съд производство за преценка конституционосъобразността на
нормата не препятства разглеждането по същество на настоящия спор. Като обсъди
въведените в процеса факти с оглед на събраните по делото доказателства и
поддържани доводи, преценени при условията на чл. 235 ГПК, съдът намира за
установено от фактическа страна следното:
От
представения по делото Договор за банков кредит се установява писмено изразено съгласие на 30.06.2010 г. „КТБ“ АД да
предостави на кредитополучателя „П.“ ООД кредит с увеличен впоследствие размер на
кредита до сумата 2 000 000 щатски долара и срок за погасяване до
23.05.2014 г. (съгласно анекс № 12 от 19.11.2013 г. – л. 93 от делото) при
установен размер на усвоената сума към датата на анекса от 1 756 912,43
щатски долара.
От представенотот по делото решение
на УС на БНБ № 138 от 06.11.2014 г., обявено
търговския регистър на 7.11.2014 г., е отнет лицензът за извършване на
банкова дейност на „К.т.б.“ АД.
Не
се спори по делото, че в деловодството на КТБ АД на 22.12.2014 г. са постъпили изявления за прихващане от името на „П.“
ООД както следва:
1.
под
№ 13030/22.12.2014 г. като дружеството се позовава на придобито по договор за
цесия от 27.10.2014 г. вземане на Р.Г.Н. от Рамков договор за платежни услуги
на потребители/физически лица/ от 30.08.2012 г. и Анекс № 122460 към Рамков
договор за платежни услуги за потребители за откриване на банкова сметка ***
„Плюс“ от 25.10.2013 г. в размер на 51937,00
лева със задълженията, произтичащи от договор за банков кредит от
30.06.2010 г. и анексите към него до размера на прехвърленото вземане. На
същата дата е депозирано и изявление на Р.Г.Н., че е прехвърлила вземането си
на „П.“ ООД;
2.
под
№ 13032/22.12.2014 г. като дружеството се позовава на придобити вземания на П.Л.Ф.
по договор за цесия от 27.10.2014 г. по Рамков договор за платежни услуги на
потребители за откриване на банкова сметка ***ен безсрочен депозит №
41360/17.03.2009 г. в размер на 553 159,00 евро, по Рамков договор за
платежни услуги на потребители за откриване на банкова сметка ***ен безсрочен
депозит № 41576/01.04.2009 г. в размер на 47659,00 щатски долара и по Рамков
договор за платежни услуги на потребители за откриване на банкова сметка *** №
74304 за безсрочен депозит „Плюс“ от 03.11.2011 г. в размер на 23752,00 лева посочени
в общ размер от 1179984,00 лв., с
която сума прихваща задължението на дружеството по договор за банков кредит от
30.06.2010 г. и анексите към него до размера на прехвърленото вземане. На
22.12.2014 г. е депозирано и уведомление от П.Л.Ф., че е прехвърлил вземанията
си в общ размер от 1179984,00 лв. на „П.“ ООД.
3.
под
№ 13034/22.12.2014 г. като дружеството се позовава на придобито по договор за
цесия от 27.10.2014 г. вземане на М.Н.Б. от Рамков договор за платежни услуги
на потребители/физически лица/ от 15.07.2013 г. и Анекс № 122845 към Рамков
договор за платежни услуги за потребители за откриване на банкова сметка ***
„Плюс“ от 28.10.2013 г. в размер на 545 474,00
лева със задълженията, произтичащи от договор за банков кредит от
30.06.2010 г. и анексите към него до размера на прехвърленото вземане. На
същата дата е депозирано изявление на М.Н.Б., че е прехвърлила вземането си на „П.“
ООД.
Не
се спори също така, че на 09.03.2015 г.
в деловодството на КТБ АД са постъпили изявление на И.Т.Х., че прехвърля на „П.“
ООД свое вземане , произтичащо от Анекс № 118095 към Рамков договор за платежни
услуги за потребители за откриване на банкова сметка ***ен депозит от
24.09.2013 г. в размер на 37 750 щатски долара и изявление за прихващане
под № 1228/09.03.2015 г. от името на „П.“ ООД с вземане от 37 750 щатски долара на задълженията на дружеството по Договор
за банков кредит от 30.06.2010 г. и анексите към него.
Описаните
обстоятелства се установяват от събраните по делото доказателства.
При
така установената фактическа обстановка, съдът приема от правна страна
следното:
Както в исковата, така и в
допълнителната искова молба ищецът основава предявеното в процеса право на
извършени прихващания от страна на ответното дружество – кредитополучател, след
като по отношение на Б.та е наложена мярка по чл. 36 ал. 2 т. 2 ЗКИ – отнет е лицензът
за извършване на банкова дейност. Тези обстоятелства еднозначно очертават
фактическия състав на чл. 59 ал. 5 т. 2 ЗБН, която норма и следва да бъде
приложена в случая. Ищецът не се позовава на придобито вземане преди датата на
решението за отнемане на лиценза, а изрично обосновава теза това да е станало
след датата на решението. Липсата на позоваване на елемент от фактическия
състав на чл. 59 ал. 3 ЗБН е пречка да се счете за приложима предлаганата от
ответниците квалификация.
В процеса е повдигнат спор досежно
регулативния потенциал на нормата с довод, че противоречи на чл. 1 от Протокол
№ 1 към ЕКЗПЧОС и чл. 19 от Конституцията, съответно на чл. 77 от Директива на
Европейския парламент и на Съвета за създаване на рамка за възстановяване и
прекструктуриране на кредитни институции и инвестиционни посредници. Тези
доводи следва бъдат обсъдени преди установените в процеса факти да бъдат
подведени под посочения текст.
Както е обявено на страните с
доклада по делото, правото на притежание по смисъла на чл. 1 от Допълнителен
протокол № 1 (Протокол 1) към Европейската конвенция за защита правата
на човека и основните свободи (ЕКЗПЧОС),
което несъмнено включва и придобито вземане, бива нарушено, ако е засегнато въз
основа на неогласена предварително с ясен достъпен и предвидим закон, без да е
налице, който да оправдава мярката, съответно непропорционалност на мярката
спрямо конкретно огласена и принципно защитима цел. Следователно, този
международен акт, ползващ се с предимство пред националното законодателство по
силата на чл. 5 ал. 4 от Конституцията на Република България, не допуска
предприети мерки от държавата, които неоправдано да ограничават
гражданскоправен субект при оползотворяване на притежанието си. С други думи,
текстът не изключва възможността за въздействие включително върху притежанието,
но с практиката си Европейският съд по правата на човека (ЕСПЧ) е утвърдил
критериите, оправдаващи въздействие върху частната собственост (срв. дело Д.срещу
България и цитираните в него съдебни решения).
Очертаната
като приложима към процесния случай норма е въведена със закон – т.е.
посредством общовалидно правило. Това е станало преди да бъдат извършени оспорените
в процеса вземания като нормата еднозначно предписва последиците от пренебрегването
й.
Както всяко производство по несъстоятелност, така и регламентираното от специалния Закон за банковата несъстоятелност огласяват за своя цел справедливото удовлетворяване на вложителите и другите кредитори на несъстоятелна Б.. Средство за реализация на тази цел е разпределяне на притежаваното от Б.та имущество сред всички правоимащи лица според определени отнапред правила. Както отбелязва и процесуалният представител на „П.“ ООД прихващането е погасителен способ. Следва да се държи сметка за съдържанието на този способ. В резултат на изявлението за прихващане вместо реално изпълнение на обещаното, иницииращия прихващането освобождава своя кредитор от негово задължение да изпълни аналогична престация. Констатираната неспособност банката да обслужва текущите си задължения поставя под въпрос реализацията на огласената цел – справедливо удовлетворяване на всички кредитори. Същевременно кредиторът, извършил прихващането, позовавайки се на цялото свое вземане срещу банката практически го реализира изцяло в отклонение от ангажимента да сподели тежестта, произтичаща от липсата на достатъчно имущество у длъжника. Даденото от законодателя разрешение – ефектът на прихващането да бъде отчетен с оглед установеното освен по основание и по размер вземане със сметката за разпределение е в съзвучие с огласения обществен интерес. Ето защо настоящият състав не споделя въведения довод за противоречие на чл. 59 ал. 5 ЗБН на чл. 1 от Протокол 1 към ЕКПЧОС.
Израз на стопанската инициативност, гарантирана с нормата на чл. 19 от Конституцията на Република България е възможността частноправният субект да предприеме определено поведение, воден непосредствено от собствената си представа за целесъобразност. Реализацията на всяко едно право предполага да се държи сметка за установените в закона правила за това. При положение, че както предпоставките за третиране на извършеното прихващане, така и предвидените последици са били ясни, въпрос на свободен избор за длъжника на банката остава преценката дали да откаже изпълнение на свое задължение, противопоставяйки му свое вземане към банката или да съблюдава задълженията си по договора, разчитайки на удовлетворяване на правата си във фазата по разпределение на имуществото. Следователно, кредиторът не е лишен от възможността да се разпореди с вземането, а законът обуславя неговия ефект от установен дял на прихващащия от подлежащото на разпределение имущество. Както бе посочено вече така наложеното ограничение досежно начина на упражняване на притежанието е пропорционална мярка на преследваната легитимна цел – справедливо удовлетворяване на кредиторите на несъстоятелна банка.
Неоснователно е и възражението за неприложимост на чл. 59 ал. 5 ЗБН поради противоречие на чл. 77 от ДИРЕКТИВА 2014/59/ЕС НА ЕВРОПЕЙСКИЯ ПАРЛАМЕНТ И НА СЪВЕТА от 15 май 2014 година за създаване на рамка за възстановяване и преструктуриране на кредитни институции и инвестиционни посредници и за изменение на Директива 82/891/ЕИО на Съвета и директиви 2001/24/ЕО, 2002/47/ЕО, 2004/25/ЕО, 2005/56/ЕО, 2007/36/ЕО, 2011/35/ЕС, 2012/30/ЕС и 2013/36/ЕС и на регламенти (ЕС) № 1093/2010 и (ЕС) № 648/2012 на Европейския парламент и на Съвета (Директива 2014/59/ЕС). Видно от 5-то съображение Директива 2014/59/ЕС цели да осигури на органите надежден набор от инструменти за достатъчно бърза намеса на достатъчно ранен етап по отношение на нестабилна или проблемна институция, така че да се гарантира непрекъснатост на критичните финансови и икономически функции на институцията, като същевременно се сведе до минимум въздействието от неизпълнението на задълженията на институцията върху икономиката и финансовата система. Този режим следва да гарантира, че загубите се поемат първо от акционерите, а след тях — от кредиторите, при условие че нито един кредитор не поема по-големи загуби от тези, които би поел, ако институцията беше ликвидирана чрез обичайно производство по несъстоятелност, в съответствие с посочения в настоящата директива принцип на справедливо третиране на кредиторите (срв. и съображение 50). Съгласно 95 съображение провокиращото разлика в третирането при частично прехвърляне на активи, права и задължения предпоставя запазване на взаимосвързани задължения, права и задължения, за да се запазят правомерните договорености в областта на капиталовите пазари. Дължимата защита според чл. 77 от Директива 2014/59/ЕС цели да осигури неделимост на взаимосвързаните отношения като предотврати прехвърляне на някои, но не на всички права и задължения, които са защитени по споразумение за финансово обезпечение с прехвърлително действие, споразумение за прихващане или споразумение за нетиране между институцията в режим на преструктуриране и друго лице, които са защитени съгласно споразумение за прихващане или споразумение за нетиране, чрез използването на допълнителни правомощия. Следователно, приложното поле на нормата предполага предприето действие по преструктуриране, касаещо специфичен актив. Освен това, според втората алинея на чл 77 защитата е приложима, доколкото самият закон допуска възможност за разпореждане с права, предмет на защитеното споразумение. Ето защо нормата на чл. 77 от Директива 2014/59/ЕС не дефинира правопорядък, несъместим с произтичащата от чл. 59 ал. 5 ЗБН регламентация. По тези съображения настоящият състав приема, че повдигнатият спор следва да бъде разгледан в контекста на националната правна норма.
Предявеният иск предполага да бъде установено в процеса обективирана воля за погасяване на определено по основание и размер вземане на банката с притежавано от ответника вземане срещу нея, което следва и да е било изискуемо, изявлението за прихващане е достигнало до банката след датата на поставяне под специален надзор с наложена мярка – спиране изпълнението на всички или на някои от задълженията на банката.
Вече стана дума, че прихващането е
утвърден от закона способ за погасяване на насрещни парични задължения като
вместо реално изпълнение длъжникът се разпорежда със свое вземане към своя
кредитор, освобождавайки го в крайна сметка от неговото задължение към себе си.
Като изключение от правилото, че кредиторът не може да бъде принуден да приеме
нещо различно от дължащото му се – чл. 65 ал. 1 ЗЗД, нито да приеме частично изпълнение
– чл. 66 ЗЗД, нормата на чл. 104 ЗЗД овластява длъжника да наложи погасяване на
своето задължение, противопоставяйки своето изискуемо вземане. От тази гледна
точка и погасителният ефект изрично е извлечен от наличието на изискването за
ликвидност. Това ще рече едновременно с отказа си да изпълни своето задължение
прихващащия освобождава своя кредитор от негово конкретно задължение. Поради
тази причина е необходимо волеизявлението за прихващане да идентифицира в
достатъчна степен както вземането, с което се извършва прихващането, така и
задължението, на което се противопоставя.
Изискуемата
от закона безусловност на изявлението за прихващане – чл. 104 ЗЗД, обезпечава
правната сигурност. Единственото възможно условие на изявлението произтича от
възможността активното вземане да бъде доказано в съдебно производство. Понеже
погасителният ефект бива наложен на кредитора по пасивното вземане, наложително
е точно идентифициране на насрещното пасивно вземане.
В
случая вземанията, на които „П.“ ООД се позовава могат да бъдат еднозначно
идентифицирани с указанието да касаят конкретни суми, налични по посочени
банкови сметки. Не така обаче стои въпросът за пасивното вземане. Всяко от
изявленията идентифицира вземането с договора за кредит. Видно от този договор
обаче освен вземане за главницата, за
кредитора възниква и задължение за възнаградителна лихва. Същевременно
изявленията сочат да се очаква погасяване на задълженията, което само по себе си препятства идентификационен
извод – кое от непосредствено произтичащите от договора, съответно хипотетично
възможните вземания се явява обект на изявленията за прихващане.
Освен това, произтичащото от
договора задължение е във валута. Теорията и съдебната практиката
последователно признават паричното задължение като такова за стойност. На тази
основа е обосноваващо и властта на съда в спор за изпълнението му да присъди
дължимото според валутата, в която вземането съществува. Настоящият състав
обаче счита подобен подход за неприложим в хипотезата на частично прихващане.
Институтът на прихващането цели извънсъдебна компенсация, настъпваща по силата
на достигналото изявление за прихващане до кредитора по пасивното вземане. Това
е невъзможно без яснота по въпроса на каква част от пасивното вземане се
противопоставя активното. Обуславянето на изявлението от интерпретация на
кредитора за размера на погасеното му вземане противоречи на естеството на
правното действие – възражение за прихващане като едностранна сделка, пораждаща
промяна в чужда правна сфера. Понеже прихващащият налага погасяване на свое
задължение по начин, различен от очаквания от неговия кредитор при частично
погасяване на пасивното вземане той следва да посочи освен конкретно
погасяваното вземане и размера, до който го счита за погасено. Само едно от изявленията
за прихващане касае вземане в щатски долар, в която валута съществуват
безспорните задължения на „П.“ ООД. Липсва яснота за размера на задължението,
което дружеството счита за погасено с противопоставените му вземания в лева.
Като
едностранна сделка прихващането не се нуждае от приемане, а следва да доведе до
конкретна промяна в чужда правна сфера с факта на обективирането си. Несъмнено
законът допуска изясняване на действителната воля на прихващащия, но и
предписва условията за това – от съдържанието на самото изявление.
Дори
хипотетично да се приеме, че е възможна и последваща идентификация на вземанията,
обект на изявление за прихващане, в конкретния случай е изключено. От заявената
в съдебно заседание позиция на процесуалния представител на ищеца – адв. Н.,
еднозначно се налага извод, че банката не е идентифицирала конкретно свое
вземане, към което да отнесе изявленията за прихващане. Показателна е и
заявената в настоящото производство невъзможност за идентифициране на
обхванатите от изявлението самостоятелни от правна гледна точка вземания
съответно за главница и лихви по редовна главница. Счетоводната експертиза е
доказателствено средство за установяване обстоятелства, нуждаещи се от
специални знания. Фактът на волеизявление с придадените му от закона последици
не предпоставя такава нужда. Размерът на активното вземане би имал отношение
само ако и доколкото изявлението за прихващане идентифицира в достатъчна степен
активното и пасивното вземане, а спорът е ограничен до активното вземане,
доколкото прихващането предпоставя признание на пасивното вземане.
Невъзможността за еднозначно идентифициране на пасивното вземане при очертаните
в изявлението за прихващане съществени негови елементи – правоотношението, от
което произлиза, обстоятелствата, от които произтича (съответно главница,
възнаградителна лихва или друго вземане) и неговия размер, определя изявлението
като негодно да породи целения ефект.
Няма
основание пасивното вземане да бъде идентифицирано и при предложения критерий от
процесуалния представител на ответника „П.“ ООД – с оглед най-обременяващото
задължение. Този критерий е утвърден с нормата на чл. 76 ал. 1 ЗЗД, но видно от
съдържанието на текста той касае хипотеза на реално изпълнение. Настоящият
състав не споделя срещаното в практиката разбиране, че прихващането е форма на
изпълнение. Освен, че буквата на закона изрично визира частично изпълнение при
еднородни задължения, систематичното му място е в дял ІІІ. Действие на
задълженията, раздел 1 Изпълнение. По аргумент от чл. 63 ал. 1 ЗЗД изпълнението
следва да бъде точно – кредиторът очаква, поради което и длъжникът следва да
изпълни непосредствено произтичащата от конкретното правоотношение престация.
Отнесено към кредитното правоотношение това ще рече, че кредитополучателят
дължи да върне получените в кредит суми, т.е. дължи плащане.
Прихващането
е регламентирано в дял V. Погасяване на задълженията, раздел 1 Прихващане,
подновяване и опрощаване. В основата на всяко право стои зачетен от правния ред
и конкретен по съдържанието си интерес. В хипотезата на прихващане интересът на
кредитора да получи обещаното му бива компенсиран от освобождаването му от
неговото собствено задължение да престира същото. С други думи, институтът на
прихващането спестява ресурс за титулярите на насрещни внезания. Следователно, прихващането
не е предназначено да удовлетвори очакването на кредитора да получи следващото
му се, а да предотврати лишеното от икономически смисъл двукратно изпълнение на
идентична по съдържанието си престация. От тази гледна точка логично следва
извод, че погасителният способ не е равнозначен на реално изпълнение, за да
бъде приложена норма, призвана да регламентира неточното от количествена гледна
точка изпълнение.
В
контекста на реалното изпълнение правото на длъжника да избере кое от
задълженията си погасява частично при предполагаемата от закона добросъвестност
намира разумно обяснение в срещнато затруднение да погаси всички свои
задължения. При все, че законът изисква точно изпълнение като досежно паричното
задължение оказва да зачете липсата на пари като пречка за изпълнението,
ангажира кредитора да зачете избора, съответно да третира изпълнението според
очертаното действие с чл. 76 ал. 1 ЗЗД произтича от социално поносимата тежест
на задължението, съвместявайки и стимул към реално изпълнение.
Прихващащият
не се намира в позицията на затруднения длъжник, а е овластен разпореждайки се
със свое вземане да погаси свое задължение. Ако при реално изпълнение в
хипотезата на чл. 76 ал. 1 ЗЗД законът не признава интерес на кредитора към
конкретното основание на полученото, в хипотезата на прихващане кредиторът не
получава очакваното, а бива освободен от свое еднородно задължение към
длъжника.
Дори
хипотетично да се приеме, че прилагане по аналогия на чл. 76 ЗЗД е принципно
възможно, няма основание да се счете, че това е именно главницата. Нормата на
чл. 76 ал. 2 ЗЗД дерогира правилото на предходната алинея. Ето защо главницата
като заявено в рамките на съдебното производство за желано за погасяване
вземане чрез извънсъдебно упражненото възражение за прихващане, не би могла да
бъде изведена посредством предложения критерий.
Както
бе посочено вече единствено допустимият спор, произтичащ от изявление за
прихващане, е съществуването на активното вземане. Невъзможността да бъде
идентифицирано по основание и размер пасивното вземане е пречка изявленията да
породят придаденото им погасително действие.
Както
бе посочено вече нормата на чл. 59 ал. 5 ЗБН е предвиден от закона способ за
обезпечаване справедливото удовлетворяване на кредиторите на банка в
несъстоятелност. Този зачетен от правния ред интерес бива накърнен едва с надлежно
обективирано изявление за прихващане, пряко ангажиращо правната сфера на банка
в производство по несъстоятелност. Синдикът е легитимиран да се противопостави
на принципно обвързващото изявление за банката и за нейния кредитор, за да
изиска изпълнение на неправилно отказаното. При положение, че вземанията на
банката не са надлежно идентифицирани, няма основание да се счита, че
депозираните изявления засягат правната сфера на банката.
Извън
хипотезата на извършено прихващане, т.е. обективирано изявление за прихващане,
годно да прояви погасителен ефект досежно конкретно вземане за банка в
производство по несъстоятелност, въпросът дали обективираните изявления за прихващане
обосновават приложението на чл. 59 ал. 5 ЗБН придобива хипотетичен характер.
Ето защо безпредметно е обсъждането на останалите елементи от фактическия
състав на предявеното право.
По разноските
Нормата
на чл. 59 ал. 7 ЗБН установява изключение от правилото по чл. 73 ал. 3 ГПК
досежно режима за обезпечаване събирането на публичното вземане за държавна
такса. По силата на тази норма ищецът е освободен от задължението да я внесе
предварително, а дължимата следва да бъде възложена с оглед изхода от спора. Отхвърленият
иск ангажира масата на несъстоятелността да поеме следващата се държавна такса.
Нормата на чл. 78 ал. 3 ГПК признава
на ответника в съдебен процес право да бъде възмезден за разноските в съдебното
производство, аналогично на признатото право за ищеца. Ето защо досежно
приложим е утвърдения с първата алинея принцип – на възстановяване подлежат
заплатените разноски. По делото не се твърди, а и от доказателствата не се
установява „П.“ ООД да е сторил разноски за обезпеченото в производството
процесуално представителство. Ето защо и не е налице предписаната от закона
причина за ангажиране отговорността на ищеца. С оглед нормата на чл. 81 ГПК
така формираната воля следва да бъде обективирана в диспозитива на акта.
Мотивиран от изложеното съдът
Р
Е Ш И:
ОТХВЪРЛЯ предявените от синдика на „К.Т.Б.“ АД (в несъстоятелност), ЕИК *******срещу „П.“ ООД, ЕИК *******и „К.Т.Б.“ АД (в несъстоятелност), ЕИК *******иск с правно основание чл. 59 ал. 5 ЗБН да бъде установено за недействително по отношение на кредиторите на „К.Т.Б.“ АД (в несъстоятелност), ЕИК *******възражения за прихващане на задължения, произтичащи от договор за банков кредит от 30.06.2010 г., извършени от „П.“ ООД както следва:
- под № 13030/22.12.2014 г. с придобито по
договор за цесия от 27.10.2014 г. вземане на Р.Г.Н. от Рамков договор за
платежни услуги на потребители/физически лица/ от 30.08.2012 г. и Анекс №
122460 към Рамков договор за платежни услуги за потребители за откриване
на банкова сметка *** „Плюс“ от 25.10.2013 г. в размер на 51937,00 лева;
- под № 13032/22.12.2014 г. с придобити
вземания на П.Л.Ф. по договор за цесия от 27.10.2014 г. по Рамков договор
за платежни услуги на потребители за откриване на банкова сметка ***ен
безсрочен депозит № 41360/17.03.2009 г. в размер на 553 159,00 евро,
по Рамков договор за платежни услуги на потребители за откриване на
банкова сметка ***ен безсрочен депозит № 41576/01.04.2009 г. в размер на 47659,00
щатски долара и по Рамков договор за платежни услуги на потребители за
откриване на банкова сметка *** № 74304 за безсрочен депозит „Плюс“ от
03.11.2011 г. в размер на 23752,00 лева посочени в общ размер от 1 179 984,00 лева.
- под № 13034/22.12.2014 г. с придобито по
договор за цесия от 27.10.2014 г. вземане на М.Н.Б. от Рамков договор за
платежни услуги на потребители/физически лица/ от 15.07.2013 г. и Анекс №
122845 към Рамков договор за платежни услуги за потребители за откриване
на банкова сметка *** „Плюс“ от 28.10.2013 г. в размер на 545 474,00 лева.
- под № 1228/09.03.2015 г. с придобито
вземане на И.Т.Х., произтичащо от Анекс № 118095 към Рамков договор за
платежни услуги за потребители за откриване на банкова сметка ***ен
депозит от 24.09.2013 г. в размер на 37 750
щатски долара.
ОСЪЖДА на основание чл. 57 ал. 7
ЗБН „К.Т.Б.“
АД (в несъстоятелност), ЕИК *******със седалище и адрес на управление:***,
да заплати в полза на бюджета на съдебната власт по сметка на Софийски градски
съд сумата от 73 768,71 лв. – държавна
такса за производството пред Софийски градски съд.
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ предявеното от името на „П.“ ООД,
ЕИК *******искане по чл. 78 ал. 3 ГПК.
Решението
може да бъде обжалвано с въззивна жалба пред Апелативен съд – София в
двуседмичен срок от връчване на препис, а в частта за разноските – пред
настоящия съд при условията на чл. 248 ГПК.
СЪДИЯ: