№ 383
гр. Варна, 15.12.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД – ВАРНА, I СЪСТАВ, в публично заседание на
шестнадесети ноември през две хиляди двадесет и втора година в следния
състав:
Председател:Георги Йовчев
Членове:Николина П. Дамянова
Диана Д. Митева
при участието на секретаря Ели К. Тодорова
като разгледа докладваното от Диана Д. Митева Въззивно търговско дело №
20223001000553 по описа за 2022 година
за да се произнесе взе предвид следното:
Производството подлежи на разглеждане по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
Постъпила е въззивна жалба вх.№ 2650/10.06.2022г., подадена от С. А.
К., чрез адв. К. срещу решение №21/17.04.2022г. по ТД91/2020г по описа на
ОС- Шумен, В ЧАСТ, с която е отхвърлена претенция на кредитор –
продавач за установяване на дължимост на паричен дълг за горница над
17 800лв до 28 300лв по издадена оспорена заповед за изпълнение,
представляващо част от изискуеми вноски за цена по договор за продажба на
дружествен дял, погасена след извършено съдебно прихващане с
насрещно задължение на продавача, в размер от 10500лв., придобито от
купувача С. А. П. по договор за цесия, представляващо вземане на
дружеството „ПРЕСЛАВ ЕСТЕЙТ“ЕООД за неоснователно обогатяване на
ищцата с изтеглени от касата на дружеството суми.
Предварителните въпроси по допустимостта на производството и
редовното сезиране на въззивния съд са разгледани в определение №
643/03.10.22г, неоспорено след обявяване на страните, ведно с доклада на
изложените подробни оплаквания по обжалвания акт.
Въззивницата С. А. К., чрез пълномощника си, сочи допуснати
нарушения по установяване на фактите по уваженото възражение за
прихващане, като счита ответникът не доказал нито договаряне на цесия, нито
уведомяване на длъжника по цедираното вземане. Оспорва пораждане на
правото на вземане от посочените от ответника тегления на суми от сметки на
дружеството, като счита за необоснован извода за наличие на неоснователно
1
обогатяване само поради непълно отразени във водено счетоводство
основания за внасяни в дружеството средства към момента на извършването
им и спорни предположения, обосновали експертното заключение. Позовава
се на погрешно квалифицирано насрещно задължение и на неразгледаната
реплика за съществуващи между дружеството и едноличния собственик
заемни отношения, формирали кредитни салда на търсената касовата
наличност. Моли за уважаване в цялост на безспорно дължимия размер на
цената по договорената продажба след отмяна не неправилно уваженото
прихващане.
В писмено изложение по същество, пълномощник на въззивницата
аргументира същите доводи, като сочи неубедително основаване на изводите
на съда на заключение, изготвено по нередовно водени счетоводни записи,
евентуално за игнорирани надлежно осчетоводени основания за получаване
на процесните суми, като поддържа и оспорването на прехвърлителния ефект
на цесия на несъществуващо и непотвърдено от длъжника задължение.
Въззиваемият С. А. П., чрез адв. Д. излага доводи за правилно
установени факти въз основа на безспорно съвпадащи изявления на
насрещните страни за счетоводно документирани касови стопански операции
по счетоводна сметка „493“. Позовава се на липса на установени други
отношения между дружеството и въззивницата, както и на липса на
аналитичност на разчетите със собствениците в различни периоди, което
изключва убедителното доказване на посоченото от въззивницата заемно
отношение като основание за лично нейно вземане.
По същество пълномощникът на въззиваемия пледира за потвърждаване
на обжалваната част от решението, като поддържа доводите си за
основателно прихващане на спорна част от претенцията на ищцата с
установеното насрещно вземане породено от обогатяването й с получени от
касата на дружеството средства.
Страните претендират насрещно за присъждане на разноските и във
въззивното производство. Въззиваемият е конкретизирал искането си в
списък по чл. 80 ГПК (л.50), а обявеният хонорар на адвоката му е бланкетно
оспорен от въззивницата като прекомерен.
За да се произнесе въззивният състав съобразява следното:
Решението на първоинстанционния съд е действително (по критериите,
възприемани в мотивите към ТРОСГТК по т. д. № 1/2011 г. на ВКС) и
съответства В ОБЖАЛВАНАТА ЧАСТ на разгледано по същество
възражение за съдебно прихващане на призната като дължима в полза на
ищцата част от главница, формирана от разсрочени вноски за цена на
продаден дружествен дял с активно вземане на ответника, предявил
придобито с цесия задължение на ищцата към праводателя-цедент,
установено от съда в размер на 10 500лв.
Оспорването, макар и с насрещно право, на удостоверено в издадената
заповед за изпълнение задължение поражда интерес както от установяване на
иначе признат пасивен дълг, така и дължимост на активно насрещно
задължение в целия предявен от ответника размер, но само доколкото това е
нужно за защитата на ответника. Затова и обжалваната част от решението
съответства както на допустим иск по чл. 422 ГПК на кредитор с оспорено
2
вземане, така и на насрещното съдебно предявено за прихващане възражение
за активно вземане на цесионера.
По съображенията, изложени в мотивите към т.2 от ТРОСГТК 2/2020 на
ВКС, въззивният съд намира, че е сезиран само с проверка на тази допустима
част на решението, с която е разрешен спора по единственото въведено в
срока за отговор възражение на ответника по вече признато като безспорно
възникнало вземане на ищцата. Затова извън въззивен контрол остава
съществуването, изискуемостта и изпълняемостта на пасивното задължение
на тази страна, предмет на основната установителна претенция по чл. 422
ГПК на заявител, снабден с оспорената от длъжника заповед за изпълнение.
Съдът, след преценка на изложените в жалбата оплаквания,
съобразно чл.269 от ГПК, приема за установено следното от фактическа
и правна страна:
Както е посочил в мотивите си и първоинстанционния съд, активното
вземане на прихващащият ответник е индивидуализирано пределно
лаконично, но несъмнено е основано на твърдения за неоснователно
разместване на блага при получаване на парични суми от касата на търговско
дружество с четири плащания в периода 13.03.2018г- 27.08.2018г. на общо
стойност 17500лв, породило обогатяване на К., тогава управител и едноличен
собственик на търговеца, със средства, които са намалили актива на
дружеството без да са разходвани в негова полза и така са довели до
обедняването му. Породеното от неоснователно обогатяване задължение на
ищцата (посочена като получател на сумата) е заявено и като предмет на
цесия, сключена между обеднялото дружество и ответника.
Противопоставянето на цесията на длъжницата е предприето от ответника с
обявяването на настъпилото прехвърляне в отговора по предявения от нея иск
по повод задължението на цесионера. Към това изявление на ответника П.,
няма допълнително посочено овластяване от името на дружеството, нито към
него е приложено някакво уведомително писмо, изготвено от първоначалния
кредитор по вземането на извъндоговорното основание. Овластяване съдът не
установява и според съдържанието на приложения договор за продажба на
вземане, с който „Преслав естейт“ЕООД, чрез управител М П. се е задължил
да уведоми длъжника извършеното прехвърляне. Такова уведомление е
необходимо, за да може сключената от кредитора и частния му
правоприемник сделка да разпростре рефлексното си действие и по
отношение на неучастващо в него задължено лице(чл. 99 ал.4 ЗЗД). Въпреки,
че изявление на предходния кредитор по делото липсва, доколкото
обявяващият цесията нов кредитор – цесионер също е и управляващ
едноличен собственик на дружеството цедент, извършеното от него обявяване
на цесията следва да се признае за недвусмислено одобрено действие
извършено за сметка на юридическото лице и поради тази специфична връзка
на лицата въззивният съд намира, че може да приравни действията на
ответника на действия на орган на цедента и съответно да признае
последиците на отправено от него, чрез отговора му по иска, изявление до
цедирания длъжник. В тази връзка съдът преценява установеното тълкуване
на правното значение на съобщението (Решение № 137 от 19.11.2021 г. на
ВКС по гр. д. № 2499/2020 г., IV г. о., ГК, Решение 60256 от 7.03.2022 г. на
ВКС по гр. д. № 3590/2020 г., IV г. о., ГК, Решение № 78 от 9.07.2014 г. на
3
ВКС по т. д. № 2352/2013 г., II т. о., ТК, Решение № 173 от 15.04.2004 г. на
ВКС по гр. д. 788/2003 г., ТК), предназначено да стабилизира от една страна
активна легитимация на новия кредитор като титуляр на прехвърлената
престация, но и да обезпечи и пасивната му легитимация по всички
възражения на длъжника, които произтичат от договора с цедента и които
имат отношение към конкретно прехвърленото вземане. Затова, в случаите на
изначално оспорване на съществуването на цедирания дълг, за длъжника е
съвсем ирелевантно кой го уведомява за станалото прехвърляне, респективно
по какъв начин (лично или чрез пълномощник) информацията за смяна на
личността на кредитора достига до длъжника преди предложено от него
изпълнение. Настъпилият в хода на процеса нов факт на връчване на книжа на
процесуалния представител поражда и материално правни последици за
представляваната страна и подлежи на зачитане по реда на чл. 235 ал.3
ГПК(решение № 198 от 18.01.2019 г. по т. д. № 193/2018 г. на I т. о. на ВКС).
Затова, макар и длъжницата – ищца наистина да не е уведомена лично от
цедента, в крайна сметка чрез пълномощника си тя е оспорила
противопоставено за прихващане от цесионера насрещно вземане и защитата
и по цедирания дълг не е била осуетена. Оспорването на представено копие от
договора за цесия не е било обосновано с конкретни оплаквания по неговата
автентичност, а доколкото документът касае само отношенията между стария
и новия кредитор, формалното им оповестяване е без значение за длъжника.
Затова оригиналното писмено изявление е неотносимо към настоящия спор.
Оплакването за неправилно приета легитимация на прихващащият ответник,
обуславяща разглеждането на съдебно предявено за установяване цедирано
активно вземане, се оказва неоснователно.
За установяване на спорното вземане за неоснователно обогатяване на
своя праводател, цесионерът се е позовал на факти, които покриват хипотеза
на извършена пряка имуществена транзакция при начална липса на
основание(чл. 55 ал.1 пр. 1 ЗЗД), която е налице само ако описаните четири
касови плащания действително са били извършени и средствата на
дружеството са получени лично от К.. Като доказателства за такова
фактическо разместване на блага обаче въззиваемият ответник е посочил
счетоводни записи, извършени от праводателя му („Преслав естейт“ЕООД).
Този вид документация може да ползва създателя си само и доколкото бъде
установена редовността на воденото счетоводство(чл. 182 ГПК) и затова
самото позоваване на такова вписване налага възприемане на
документираната счетоводна операция като вярно и точно отражение на
имуществените отношения. В приложените дневници на сметка 501 „каса“
обаче четирите плащания по разходни касови ордери са отсени към конкретна
кореспондираща сметка на задължения 493 „разчети със собственици“, а това
изключва описаното от цедента липсващо начално основание за тази
стопанска операция. Като частен правоприемник на дружеството, цесионерът
е обвързан от признато в предприятието основание (causa solvedi) и затова
така приложените документи за цедирания дълг не установяват, а напротив
категорично опровергават типичния случай на изначално неоснователно
разместване на блага от правната сфера на търговското дружество към
патримониума на физическото лице К.. Други документи, които да
установяват пряко предаване на наличностите от касата по делото не са
представени, въпреки че такива са описани като съществуващи от цедента (в
4
договора за цесия са цитирани четири касови ордери). Въззиваемият ответник
не е изпълнил задължение за представяне на тези доказателства, възложено с
изрично определение при подготовка на първо заседание (л.88) и потвърдено
като указание за факти, за които не са посочени доказателства при устния
доклад(л.139). Напротив, процесуалният представител на тази страна е
признал, не само че не разполага с такива първични документи, но и че
праводателят му – дружеството получател на разписките за изплатени от
касата му суми(РКО), не разполага с тях, като е посочил, че счетоводната
документация е непълна поради предаване на конкретно описани счетоводни
книжа от натоварено от предходно управление на предприятието трето лице,
между които не са намерени касови ордери. По искане на въззивницата това
трето лице също е било задължено от съда да представи осчетоводени преди
предаването ордери, но с нарочна молба изрично е отрекло да е получавало
документи, различни от вече върнатите на обслужваното от него дружество
(л.231). Съществуването на ордерите не е установено и от вещото лице, което
е извършило проверка само по вторичните документи(предоставени му за
оглед от „Преслав естейт“ЕООД, ограничени до описаните като получени от
предишния счетоводител). Експертът е потвърдил, че не е установил никакви
първични документи за касови операции (нито за внасяне, нито за теглене) и
затова коментира само записванията в сметките, извършени от самото
дружество.
При така попълненото с доказателства дело не може да се приеме, че
получаването на касови наличности от К. е убедително доказано. Нито едно
от доказателствата не е противопоставимо на това физическо лице.
Обстоятелството, че самата тя е била управляващ собственик на цедента не
може да промени характера на съставени от името и за сметка на дружеството
книжа и те да й бъдат директно противопоставени като лични нейни
изявления за неизгодни факти. За да ползва за себе си възпроизведеното в
счетоводство на праводателя си записване, цесионерът следва да опровергае
неизгодния запис за изплащането на дълг на дружеството, тъй като друг
счетоводен запис за „даване“ на суми не е удостоверен от самата ищца.
Заключението на назначения експерт действително проследява
хронологията на записите на осчетоводеното задължение и установява
известно разминаване в аналитичността на отчета на средствата по сметка 493
„разчет със собственици“, където салда са натрупвани както по времето, в
което самата К. е била вписана като собственик, така и в предходен период,
но както неколкратно експертът пояснява и пред съда, тази сметка не е била
аналитична. Вещото лице обаче не коментира самото теглене, за което
потвърждава, че не може да установи без подписани от получателя ордери.
Затова и въззвният съд намира за основателно оплакването, че фактическият
извод за първата предпоставка от този състав на неоснователното обогатяване
– пряко даване на паричните средства, е неубедително доказан.
Доколкото в случая кредиторът не твърди само плащане, което е
извършено по начин неразкриващ основание (погрешно насочване на
транзакция), в негова тежест е и да посочи причина, поради която иначе
обявено основание няма правно действие. Такава причина не е убедително
доказана при проверката на експерта. Изводите си за включване в
„закритото“ с осчетоводено касово плащане задължение към друг (различен
5
от получателя К.) титуляр на вземанията, осчетоводявани в предприятието,
вещото лице основава на предположението си, че бланкетно регистрирано
(„захранване собственик“) през 2016г. съответства на вземане на тогавашния
собственик К. Липсват обаче и първични документи, от които да е видно кой
е вносителя на сумата в касата, а това обстоятелство само по себе си не
изключва и възможността именно К., признатата от дружеството за титуляр
на целия натрупан разчет от 17 500лв, воден счетоводно към 2018г. да е
предоставила на дружеството съответните суми. Затова при изрично изразена
резерва на експерта пред съда относно достоверността на вторичните
счетоводни записи (л.181-гръб), фактическите изводи на съда не може да се
основат само на това заключение.
Въззивният съд намира, че ответникът не е провел нужното пълно
доказване на твърденията си за начално плащане без каквото и да е основание,
нито е опровергал признато в счетоводни записи от праводателя му
основание. Не се установява да е възникнало активно вземане за връщане на
изначално неоснователно дадени парични суми в хипотеза на чл. 55 ал.1 пр.1
ЗЗД.
Наред с твърденията за получаване на паричните средства от касата с
така коментираните разходни касови ордери, при предявяване на насрещното
си вземане, цесионерът е описал като факти, които го пораждат и по-общо
липсата на дружествени средства, с които намалява актив на обедняващо
юридическо лице поради употребени извън нужди на дружеството суми от
обогатяващ се за собствена сметка управляващ едноличен собственик. Тези
твърдения съотвестват на хипотезата на най-общия състав на неоснователно
обогатяване(изрично възприет от първата инстанция според необжалвания
диспозитив по неуважената част от прихващането). Въззивният съд не
намира, че се налага преквалификация на активното вземане и предприемане
на допълнителни процесуални действия по посочване и доказване на други
факти, релевантни за тази различна законова хипотеза. Това е така, защото
разпоредбата на чл. 59 ал.2 ЗЗД урежда право, което възниква в случаи на
неоснователно обогатяване като резултат от разместване на блага без пряка
транзакция, като субсидиарна защита, в полза на обеднил се кредитор, който
не разполага с друга имуществена претенция в своя полза. В случая обаче,
дори и да се приеме, че цедентът е посочил при описание на прехвърленото
вземане обогатяването на К. не като лице, което е получило дадени от
дружеството средства, а като управителен орган, който е извършил разхода от
името на дружеството без да е била обоснована нужда за него, то в този
случай „обеднилото“ се дружество разполага с пряка претенция за
компенсиране на липси и загуби срещу своя орган, с който се намира в
специфични мандатни отношения, пораждащи отговорност за увреждане на
интересите на юридическо лице, управлявано от овластен с избор орган
(управленски деликт). Затова евентуалното квалифициране на цедираното
вземане като основано на чл. 59 ЗЗД също следва да се отрече без да е
необходимо да се изследват други факти.
В заключение въззивният съд не намира каквото и да е основание за
възникнало вземане за неоснователно обогатяване на дружеството-цедент,
респективно не е налице доказано вземане на правоприемника – цесионер.
Липсата на активно вземане на прихващащият ответник изключва
6
погасителен ефект на заявеното съдебно възражение за прихващане.
Основателната жалба на въззивника следва да се уважи, като постановеният
отхвърлителен диспозитив се отмени и признатата в цялост претенция на
заявителя за изискуеми вноски за цена на продаден дружествен дял следва да
се присъди и за горницата над 17 800лв до 28 300лв., съответно на целия
дължим размер.
С оглед крайния резултат от спора се налага и преразглеждане на
определянето на разноските в първата инстанция. Пълното уважаване на
установителния иск на заявителя обуславя и пълно присъждане на
направените от него разноски за заповедно производство, поради което към
вече определената сума от 394.75лв. следва да се добави и горница от 210лв.
до пълния включен в заповедта размер от 604.75лв. Над присъдените
540.90лв. следва да се добави горница от 1263.85лв до пълния размер,
посочен пред първа инстанция в неоспорения списък като сбор от 1804.75лв,
кореспондиращ на посочените доказателства за заплатени такси,
възнаграждение на вещо лице и заплатен по банков път фактуриран хонорар
на един от двамата упълномощени по делото адвокати.
В тежест на въззиваемата страна следва да се възложат и разноските
направени от въззивника, изчерпващи се с таксата, внесена за разглеждане на
въззивна жалба в размер на 210 лв.
Мотивиран от гореизложеното и на осн. чл. 272 ГПК, съставът на
Варненски окръжен съд
РЕШИ:
ОТМЕНЯ решение №21/17.04.2022г. по ТД91/2020г по описа на ОС-
Шумен, в обжалваната част, с която предявеният установителен иск за
дължимост на паричен дълг по издадена оспорена заповед за изпълнение е
отхвърлен след извършено съдебно прихващане с насрещно задължение в
размер от 10 500лв. придобито от купувач С. А. П. по договор за цесия,
представляващо вземане на дружеството „ПРЕСЛАВ ЕСТЕЙТ“ЕООД за
неоснователно обогатяване на С. АНГЕЛАВА К. с изтеглени от касата на
дружеството суми, като ВМЕСТО НЕГО
ПОСТАНОВЯВА
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по реда на чл. 422 ГПК, че вземането
за горница над 17 800лв. до 28 300лв., за което суми е издадена Заповед за
изпълнение на парично задължение въз основа на документ №59/31.01.2020г.
и изпълнителен лист № 217/31.01.2020г. по ч.гр.д. № 185/2020 г. на Районен
съд– Шумен, се дължи като сбор от част от вноска 7 и вноски от 1 до 6 от
изискуема главница по договор за продажба на дружествени дялове на
„Преслав Естейт“ ЕООД от 27.08.2018 г. по иска, предявен от С. А. К., ЕГН
**********, съдебен адрес: гр.София, ул.“Позитано“ №7, ет.2, офис 5-6,
срещу С. А. П., ЕГН **********, съдебен адрес: гр.София, ул.“Лавеле“ №19,
ет. 3.
ОСЪЖДА С. А. П., ЕГН ********** да заплати на С. А. К., ЕГН
**********, следните допълнителни суми за съдебно деловодни разноски на
осн. чл. 78 ал.1 ГПК:
7
210лв.(двеста и десет лева), представляваща горница над присъдени
540.90лв. до пълния включен в изгубила изпълняемост в частта за разноските
оспорена заповед размер от 604.75лв.;
1263.85лв.(хиляда двеста шестдесет и три лева и осемдесет и пет стотинки)
представляваща горница над присъдени 604.75лв. до пълния сборен размер
от 1804.75лв., направени в първа инстанция разноски;
210лв.(двеста и десет лева), представляваща разноски направени по
основателно въззивно обжалване.
В необжалваните части първоинстанционното решение е влязло в
законна сила.
Решението подлежи на касационно обжалване пред Върховен
касационен съд по общия ред на глава 22 от ГПК при условията на чл.280 ал.
1 и 2 ГПК в месечен срок от връчването на преписа на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
8