РЕШЕНИЕ
№
………..
гр. София, 29.07.2021 г.
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
СОФИЙСКИЯТ
ГРАДСКИ СЪД, І ГРАЖДАНСКО
ОТДЕЛЕНИЕ, 20-ти състав, в публично заседание на пети юли две хиляди двадесет и първа година, в състав:
СЪДИЯ: АЛБЕНА БОТЕВА
при
секретаря Ива Иванова, като разгледа гр.
дело № 9517/2020 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 124 и сл. ГПК.
Образувано
е по искова молба с вх. № 91780/09.09.2020 г., уточнена с молба от 20.10.2020
г. (л. 53), и с молба от 22.03.2021 г. (л. 77), предявена от „Ю.Б.“ АД, с ЕИК: *****, със седалище и
адрес на управление:***, против М.М.А.С.,
с ЕГН: **********, и Х.М. А.С., с
ЕГН: **********, и двете с адрес: ***.
Ищецът „Ю.Б.“ АД (с предишно
наименование „ЮРОБАНК И ЕФ ДЖИ БЪЛГАРИЯ” АД) твърди, че на 21.12.2007 г., е
сключил със С.Х.С., с ЕГН: **********, договор за кредит за покупка на недвижим
имот № HL 29007/21.12.2007 г., по силата
на който ищецът предоставил на кредитополучателя кредит в размер на
равностойността в швейцарски франкове на 61 200 евро по курс „купува“ за
швейцарския франк към евро на банката в деня на усвояване на кредита – 23.01.2008 г. Договорът бил с разрешен размер CHF 100 144 и срок на
ползване и погасяване 23.01.2038 г.
На 28.09.2010 г., 22.12.2011 г.,
31.08.2012 г. и 28.03.2013 г., с допълнителни споразумения, страните по
договора предоговорили условията по отпуснатия кредит, като бил въведен
шестмесечен период на облекчено погасяване на кредита.
Ищецът твърди, че на 05.02.2008 г., е
сключил Договор за цесия, по силата на който е прехвърлил на „Б.Р.С.“ АД, ЕИК *****,
всички вземания по процесния договор. С договор за цесия от 23.12.2016 г., „Б.Р.С.“
АД прехвърлило обратно на „Ю.Б.“ АД всички свои вземания, произтичащи от
Договор за кредит за покупка на недвижим имот № HL 29007/21.12.2007 г.
В исковата молба се сочи, че на
29.11.2019 г. „Б.Р.С.“ АД било прекратено чрез преобразуване и се вляло в „И А.Б.Л.Б.“
ЕАД, ЕИК *****, което от своя страна било прекратено чрез преобразуване на
04.02.2020 г. и се е вляло в „Ю.Б.“ АД, поради което „Ю.Б.“ АД е титуляр на
процесните вземания. Ищецът сочи, че „Ю.Б.“ АД е универсален правоприемник на „Б.Р.С.“
АД – обстоятелство, надлежно вписано в Търговския регистър.
Ищецът твърди, че кредитополучателят е
преустановил плащането на дължимите месечни вноски за главница и лихва на
10.09.2013 г. и изпаднал в забава и по отношение на 84 месечни погасителни
вноски за договорни лихви и главница, дължими за периода от 10.09.2013 г. до
09.09.2020 г., както по отношение на
задължения за такси, разноски и застраховки за същия период. С оглед на
това и на основание чл. 18, ал. 1 от договора за банков кредит, ищецът заявява,
че с исковата молба обявява вземанията по него за предсрочно изискуеми.
Тъй като кредитополучателят С.Х.С., ЕГН **********,
е починал, ищецът предявява иск срещу всеки един от
наследниците му разделно - за ½ част от дълга на кредитополучателя, по договор
за кредит за покупка на недвижим имот № HL 29007/21.12.2007 г.
Предвид
изложеното, ищецът моли да бъде постановено решение, с което ответниците да бъдат осъдени да му заплатят разделно – всеки от ответниците по 1/2 от следните суми:
1.
сумата
от 100 108.64 CHF, равняваща се на
119 655.57 лева – частичен иск
от 102 858.38 CHF, равняващи се на 122 942.22 лева – главница по договор за кредит за покупка на недвижим имот №
HL 29007/21.12.2007 г., включена в
непогасените месечни анюитетните вноски, както и предсрочно изискуемата
част от непадежиралите вноски до края на срока на договора,
2.
сумата
от 1 590.19
CHF, равняваща се на 1 900.67 лева –
дължими такси, съгласно чл.
4, т. 2 от Договора, за периода от
22.11.2017 г. до 07.09.2020 г.;
3.
сумата от 595.88 лева -
дължими разноски, съгласно чл. 10,
т. 3 от Договора, за периода от 13.11.2017 г. до 07.09.2020 г., представляващи
заплатени нотариални такси и такса вписване за подновяване на договорна ипотека;
Сумите се претендират ведно със законна лихва,
считано от датата на подаване на процесната искова молба до окончателното плащане. Ищецът претендира и
направените по делото разноски.
В срока по чл. 131 ГПК (а и след него), ответниците
не са депозирали отговор на искова молба.
Съдът приема следното от фактическа страна:
Не
се спори по делото, че ищецът „Ю.Б.“ АД е бил с предишно
наименование „Юробанк И Еф Джи
България“ АД.
На
21.12.2007 г., между С.Х.С., с ЕГН: **********, от една страна, като кредитополучател
и „Ю.Б.“ АД, е бил сключен Договор за кредит за покупка на недвижим имот HL 26612.
Това се установява от представения по
делото и неоспорен Договор за кредит за покупка на недвижим имот HL
29007/21.12.2007 г. (л. 7 и сл.).
Видно
от Договор за кредит за покупка на недвижим имот HL 29007/21.12.2007 г.,
банката е предоставила на С.Х.С., кредит в общ размер на равностойността в
швейцарски франкове на 61 200 евро по курс „купува“ за швейцарския франк към
евро на банката в деня на усвояване на кредита, за покупка на недвижим имот,а
именно - подробно описания
АПАРТАМЕНТ № 48 (чл. 1 от
договора). С договора кредитополучателят е поел насрещно задължение да върне ползвания кредит, заедно с дължимите лихви в
сроковете и при условията на договора.
Съгласно
чл. 1, ал. 3 от договора, в деня на усвояване на кредита, страните подписват
Приложение № 1 към договора, представляващо неразделна част от него, в което
посочват приложимия към същата дата курс „купува“ за швейцарския франк на
банката, както и конкретно определения съобразно този курс размер на кредита в
швейцарски франкове
Не
се спори по делото, че банката е изпълнила задължението си и сумата по кредита
е била усвоена на 23.01.2008 г. Това
се установява и заключението по ССчЕ,
както и от Приложение № 1 към договора (л. 14), в което е посочено, че датата
на усвояване на кредита е 23.01.2008 г., а приложимият курс „купува“ за
швейцарския франк към еврото е 1.6363256.
Чл.
5 от договора предвижда, че крайният срок за погасяване (издължаване) на
кредита, включително дължимите лихви е 360 месеца, считано от датата на
усвояване на кредита, която се удостоверява чрез подписване на Приложение № 1
към договора.
Съгласно
чл. 6, ал. 1, кредитополучателят погасява кредита на месечни вноски, включващи
главница и лихва, с размер на всяка вноска, съгласно погасителен план
/Приложение № 2/ към договора, представляващ неразделна част от него.
Изпълнението
на задълженията на кредитополучателя по договора от 21.12.2007 г. е било
обезпечено с договорна ипотека върху недвижим имот - подробно описания
апартамент № 48 (чл. 13, ал. 1 от договора), която е била учредена в
предвидената от закона форма – с представения по делото нотариален акт от
27.12.2007 г. - № 154, том ХІV, рег. 29 215, дело № 2488/2007 г. по описа
на нотариус с рег. № 302 от РНКРБ (л. 78).
В
чл. 2, ал. 1 от договора, страните по него са уговорили, че разрешеният кредит
се усвоява по блокирана сметка на кредитополучателя С.Х.С., в швейцарски
франкове и се ползва от кредитополучателя при условията на ал. 3 и ал. 4.
В
чл. 2, ал. 3 от договора е предвидено, че усвоеният кредит в швейцарски
франкове по сметката по чл. 1 се превалутира служебно от банката в евро по
търговски курс „купува” на швейцарския франк на банката за съответната валута в
деня на усвояването, като се превежда по открита в банката сметка нa
кредитополучателя в съответната валута. Посочено е, че с подписване на договора
кредитополучателят дава своето безусловно и неотменимо съгласие и оправомощава
банката за служебното извършване на описаните действия.
С
чл. 3, ал. 1 от договора, страните по него са постигали съгласие, че за
усвоения кредит кредитополучателят дължи на банката годишна лихва в размер на
сбора на Базовия лихвен процент на банката за жилищни кредити в швейцарски
франкове /БЛП/, валиден за съответния период на начисляване на лихвата плюс
договорна надбавка от 1,15 пункта.
Към момента на сключване на договора БЛП
на банката за жилищни кредит в швейцарски франкове е в размер на 4.5 %.
В
чл. 3, ал. 5 е предвидено, че действащият БЛП на банката за жилищни кредити не
подлежи на договаряне и промените за него стават незабавно задължителни за
страните. Банката уведомява кредитополучателя за новия размер на БЛП за
швейцарски франкове и датата, от която той е в сила чрез обявяването им на
видно място в банковите салони. Договорените в
договора надбавки не се променят.
Съгласно
чл. 6, ал. 2 от договора, погасяването на кредита се извършва във валутата, в
която същият е разрешен и усвоен – швейцарски франкове. В случай, че на съответния падеж на
погасителна вноска по главницата и/или лихвата, кредитополучателят не е
осигурил дължимата сума в швейцарски франкове по сметката си по чл. 2, ал.1, но
има средства в лева или евро по своите сметки в банката, погасяването на
кредита се извършва с тези средства след
служебно изкупуване от банката на дължимите швейцарски франкове по курс
„продава“ на банката за швейцарския франк към евро, за което кредитополучателят
с подписването на договора дава своето неотменимо и безусловно съгласие и
оправомощава банката.
При
частично или пълно предсрочно погасяване на кредита, кредитополучателят дължи
такса в размер на 4% върху размера на предсрочно погасената главница, която
такса се удържа в момента на погасяването
(чл. 8, ал. 2 и ал. 3 от договора).
Съгласно
чл. 10, т. 3 от договора, кредитополучателят се задължава да поема изцяло
разноските, свързани с оценка, предоставяне, регистриране, вписване и
застраховане на обезпеченията, както и разноските по организиране и провеждане
на принудителното изпълнение върху предоставеното обезпечение.
С
чл. 12, ал. 1 страните са се съгласили, че банката запазва правото си по време
на действие на договора да променя Тарифата за условията, лихвите, таксите и
комисионните, които прилага при операциите си, както и приложимите лихви по
кредита в швейцарски франкове или друга валута при евентуалното му
превалутиране по реда на чл. 20. Измененията в Тарифата и/или влизат в сила от
деня на приемането им от компетентните банкови органи и са задължителни за
страните по договора. В чл. 12, ал. 2 е
предвидено, че за промените по чл. 12, ал. 1 банката уведомява
кредитополучателя чрез съобщения в банковите салони и на интернет страницата й.
Съгласно
чл. 20, ал. 1 от договора, кредитополучателят има право да поиска от банката да
превалутира предоставения му кредит в швейцарски франкове съответно в български
евро, като за услугата се съгласява да заплати съответната комисионна съгласно
действащата към датата на превалутирането Тарифа на Банката. Превалутирането се
определя като промяна на валутата, в която се изчислява стойността на
задължението, при което следва да се приложи съответния лихвен процент,
приложим за новата валута на кредита при изчисляване на лихвата по същия (чл. 21).
С
чл. 22, ал. 1 от договора кредитополучателят е декларирал, че е запознат и
съгласен с обстоятелството, че промяната на обявения от банката курс купува и/
или продава на швейцарския франк към евро, както и превалутирането по чл. 20 от
договора може да има за последица, включително в случаите по чл. 6, ал. 2,
повишаване на размера на дължимите погасителни вноски по кредита изразени в евро,
като напълно приема да носи за своя сметка риска от такива промени и
повишаване, както и че е съгласен да поеме всички вреди (включително и
пропуснати ползи), произтичащи от промяната на валутните курсове и новите
лихви, приложими по превалутирания кредит.
Кредитополучателят
е декларирал в ал. 2 на чл. 22 от договора, че изцяло е запознат и разбира
икономическия смисъл и правните последици на разпоредбите на чл. 6, ал. 2 и чл.
20-22 от договора, както и че е съгласен с настъпването им.
Съгласно
чл. 18, ал. 1 от договора, при непогасяване на която и да е вноска по кредита,
както и при неизпълнение от кредитополучателя на което и да е задължение по
договора, банката може да направи кредита изцяло или частично предсрочно
изискуем. Според чл. 18, ал. 2, при неиздължаване на три последователни месечни
погасителни вноски, изцяло или частично, целият остатък по кредита се превръща
в предсрочно и изцяло изискуем, считано от датата на падежа на последната
вноска. Изискуемостта настъпва без да е необходимо каквото и да е волеизявление
на страните.
В
чл. 27, ал. 1 от договора е посочено, че банката и кредитополучателят се
съгласяват, че във всеки един момент от действието на договора, банката има
право едностранно да прехвърли вземанията си, произтичащи от договора, на
дружества или институции от групата на Eurobank EFG Group (И Еф Джи Юробанк),
вкл. на „Б.Р.С.“АД – гр. София („БРС“) включително и на друго дружество.
В
чл. 29 на договора е предвидено задължение на всяка от страните да уведоми
насрещната за промяна на адреса и. В случай на неизпълнение, всяко съобщение,
което е изпратено и достигнало до адреса, посочен в титулната част на договора,
се смята за получено от насрещната страна.
На
05.02.2008 г., ищецът е прехвърлил на „Б.Р.С.“ АД свои вземания по договори за
кредит, индивидуализирани в приложение към договора (видно от договор за цесия
от 05.02.2008 г., л. 28 и сл. от делото).
На
28.09.2010 г., между „Б.Р.С.“ АД и С.Х.С.,
с ЕГН: ********** е било сключено Допълнително споразумение към Договор за банков
кредит HL29007/21.12.2007 г. (л. 15 и сл.), с което страните са констатирали, че към 28.09.2010 г., задълженията на
кредитополучателя по Договор за банков кредит HL29007/21.12.2007 г., включват
просрочена главница, просрочена лихва, просрочени такси и редовна главница (чл.
2). Кредитополучателят се е съгласил да
бъде „преоформено“ задължението му, чрез натрупване към редовната усвоена и
непогасена част от главница (чл. 3), предвиден е 6-месечен период на облекчено
погасяване на Общия дълг при фиксирана годишна лихва в размер на 5.29 % (чл. 4).
В чл. 5 е предвидено, че след изтичане
на периода на облекченото погасяване, върху дълга се натрупва начислената, но
непогасена през периода на облекчено погасяване лихва.
Между
„Б.Р.С.“ АД и С.Х.С. са сключени още
три допълнителни споразумения - на 22.12.2011 г., на 31.08.2012 г. и на
28.03.2013 г., с които отново ка констатирани дължимите суми, включително
просрочените такива, предвиден е облекчен срок на погасяване и „преоформяне“ на задълженията,
чрез натрупване към редовната усвоена и непогасена част от главница (чл. 3 от
всяко едно от споразуменията).
С
договор за прехвърляне на вземания по договори за кредит от 23.12.2016 г. (л. 31
и сл.), „Б.Р.С.“АД е цедирало на „Ю.Б.“ АД вземанията си по договори за кредит.
Видно
от представените справки от Търговския регистър, „Б.Р.С.“ АД е било прекратено
чрез преобразуване и се вляло в „И А.Б.Л.Б.“ ЕАД, ЕИК *****, което от своя
страна било прекратено чрез преобразуване на 04.02.2020 г. и се е вляло в „Ю.Б.“
АД.
На
08.10.2013 г., С.Х.С., с ЕГН: **********,
е починала и е оставила за свои наследници по закон ответниците М.М.А.С.
и Х.М. А.С. – видно от Справката от НБД „Население“ (л. 46)
По
делото е прието заключението по извършената съдебно – счетоводна експертиза, което
не е оспорено от страните и което съдът кредитира като обективно и компетентно.
От него се установява и следното:
Видно от ССчЕ, курс „КУПУВА“ (безкасово) на банката се
е променял многократно за процесния период, от 1,1975 лв. за 1 шв. франк на 23.01.2008 г. до 1,7828 лв. за 1 шв.
франк на 09.09.2020 г.
Вещото лице по ССчЕ е констатирало, че към датата
на изготвяне от ищеца на Извлечението от счетоводните книги - 09.09.2020 г., е
имало следните неплатени задължения по процесния договор за кредит:
-
Непогасена
главница в общ размер на 102 858,38 CHF, включваща: неплатена просрочена
главница – 12 643,52 CHF по 82 броя мес. вноски с настъпил падеж за
периода 10.11.2013 г. – 09.09.2020 г., и неплатена остатъчна редовна главница
към 09.09.2020 г. – 90 214,86 CHF;
-
Непогасена
възнаградителна лихва в общ размер на 54 091,18 CHF, за периода 10.09.2013 г. –
09.09.2020 г.;
-
Неплатена
наказателна лихва в общ размер на 6 942,21 CHF, за периода 10.11.2013 г. –
09.09.2020 г.;
-
Неплатени
такси в общ размер на 1 590,19 CHF, за периода 10.10.2013 г. – 23.01.2020 г.;
-
Неплатени
просрочени разноски в размер на 595,88 лв., представляващи нотариална такса за
подновяване на ипотека, начислена на 13.11.2017 г.
Към 23.01.2008
г. – датата на усвояване на кредита, приложеният базов лихвен процент (БЛП) за
швейцарски франкове е бил размер на 4,50%, а договорната надбавка - 1,15 % и
съгласно с чл. 3, ал. 1 от процесния договор,
приложеният лихвен процент за възнаградителната лихва е в размер на 5,65
%. На 23.07.2008 г., банката е променила БЛП за кредити в шв. франкове, от
4,50% на 5,70%, в резултат на което лихвеният процент по договора е бил
увеличен на 6,15%. На 16.10.2008 г., банката е променила БЛП в шв.
франкове от 5,70% на 6,70% в резултат на което лихвеният процент по договора е
бил увеличен на 7,15%. Впоследствие, прилаганият лихвен процент по
договора е бил и намаляван (съгласно условията на Допълнителните споразумения)
и увеличаван – на 7.60 %, 7.75 %, 7.97 %.
Видно от отговора на
задача 7 от заключението, в случай, че: се прилагаше определения в договор курс на швейцарския франк към лева, респ. на
лева към швейцарския франк, определен в договора при усвояването на сумата,
т.е. ако са купувани шв. франкове по курса към датата на усвояване на кредита,
и в случай, че се прилагаше годишна
лихва, посочена в чл. 3, ал. 1 от договора - за целия период, без да се
променя и без да се вземат предвид
допълнителните споразумения, дължимите суми по процесния договор към
05.01.2021 г. (датата на получаване от ответниците на препис от исковата
молба), биха били следните
-
Остатък
по редовна главница в размер на 90 894,64 лв., съгласно изчислението по колона
3 на приложение 4 към заключението;
-
Непогасена
просрочена главница в общ размер на 22 053,05 лв., съгласно изчислението по
колона 16 на приложение 4 към заключението.
Неплатената
просрочена главница представлява сбора на вноските за главница частично с падеж
на 23.02.2012 г. и изцяло с падеж от 23.03.2012 г. до 23.12.2020 г.
включително, съгласно колона 8 на приложение 5 към заключението.
-
Непогасена
просрочена възнаградителна лихва в общ размер на 51 363,14 лв. Неплатената
просрочена възнаградителна лихва представлява сбора на вноските за
възнаградителна лихва с падеж от 23.03.2012 г. до 23.12.2020 г. включително (колона
7 на приложение 4 към ССчЕ).
-
Неплатени
просрочени такси за управление в общ размер на 2 474,53 лв.,
представляващи сбора на начислените такси с падеж от 23.01.2013 г. до
23.01.2020 г. (колона 10 на приложение 4 към заключението).
-
Неплатена
просрочена наказателна лихва в общ размер на 13092,63 лв., представляваща сбора
на начислената наказателна лихва частично за периода от 24.09.2014 г. до
23.10.2014 г. и изцяло за периода от 24.10.2014 г. до 05.01.2021 г. (колона 22
на приложение 4 към заключението).
При
така установената фактическа обстановка, съдът приема от правна страна
следното:
Предявени са обективно кумулативно съединени осъдителни искове с правна
квалификация чл. 79, ал.1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 430, ал. 1 ТЗ.
Съгласно
чл. 430 ТЗ, с договора за банков кредит, банката се задължава да отпусне на
заемателя парична сума за определена цел и при уговорени условия и срок, а
заемателят се задължава да ползва сумата съобразно уговореното и да я върне
след изтичане на срока. Следователно в тежест на ищеца е да докаже възникване в
полза на ищеца на вземането по главния дълг в резултат на сключен договор за
банков кредит с твърдяното от ищеца съдържание; предоставяне на паричната сума
на кредитополучателя по договора за банков кредит и настъпване на падежа на
задължението за връщане на вноските по кредита.
Установи
се по делото, че на 21.12.2007 г., между „Ю.Б.“ АД (с предишно наименование
„Юробанк И Еф Джи България” АД) и С.Х.С., с ЕГН: ********** е бил сключен Договор за
кредит за покупка на недвижим имот № HL 29007/21.12.2007 г., по силата на който ищецът е предоставил на
кредитополучателя, кредит в размер на равностойността
в швейцарски франкове на 61 200 евро по курс „купува“ за швейцарския франк към
евро на банката в деня на усвояване на кредита.
Установи
се също, че банката е изпълнила задължението си и сумата по кредита е била
усвоена на 23.01.2008 г. (това е
видно от Приложение № 1 към договора и от ССчЕ).
Установи
се, че на 05.02.2008 г., ищецът е прехвърлил на „Б.Р.С.“ АД вземанията си по договори
за кредит, а с договор за прехвърляне на вземания по договори за кредит от 23.12.2016
г., „Б.Р.С.“АД е цедирало на „Ю.Б.“ АД вземанията си договори за кредит.
По делото не са представени приложенията към двата договора за цесия,
нито доказателства, че С.Х.С. е била надлежно уведомена по реда на чл. 99 ЗЗД
за двата договора за цесия (въпреки че между „Б.Р.С.“ АД и С.Х.С., са били сключени Допълнителни
споразумения към процесния
договор). Доколкото, обаче, същите не се оспорват от ответниците
и не се твърди ненадлежно
изпълнение на задълженията по договора (чл. 99, ал. 4 ЗЗД), съдът приема, че банката
е прехвърлила вземанията си по договора и впоследствие отново ги е придобила.
Дори, обаче, да се приеме, че длъжникът е ненадлежно уведомен за договорите
за цесия, ищецът отново би бил процесуално легитимиран по предявените искове.
Отделно от това, поради настъпилото правоприемство ищецът също се явява
единствения активно процесуално легитимиран. Поради това и този въпрос не е
решаващ нито за допустимостта на спора нито за изхода на спора по същество.
Основните въпроси, които следва да се разгледат по делото (отговорите на
които предопределят изхода му) са действителна ли е договорената клауза в
чуждестранна валута, налице ли е „капитализиране“ на лихви и ако да – обвързва
ли страните, увеличавала ли е банката едностранно дължимата от ответника
възнаградителна лихва (евентуално и такси), настъпила ли е предсрочна
изискуемост на вземанията по процесния договор за кредит.
На първо място, за да се прецени дължимата от ответника главница, следва
да се отговори на въпроса действителни ли са уговорките за „капитализиране“ на лихви, тъй
като в Допълнителните споразумения към процесния договор за кредит е
посочено, че общият сбор на дължимите суми, ще бъде преоформен чрез натрупване
към редовната главница. В тази връзка, съдът приема следното:
Олихвяването
на изтекли лихви (анатоцизъм) е подчинено на специален правен режим, като
съгласно чл. 10, ал. 3 ЗЗД става съобразно наредбите на Българската народна
банка, т.е. е допустимо само доколкото законът изрично го допуска (чл. 143, ал. 1, изр. 2 ЗЗД, чл. 294, ал. 2 ТЗ и чл. 507 ТЗ)
и по ред и условия, определени в нормативен акт. Такава наредба досега в
областта на гражданското право няма обнародвана, поради което и е налице
забрана за анатоцизъм.
Институтът на
капитализация на лихвите е уреден последователно в няколко наредби на БНБ,
действали в периода от 31.05.1993 г. до 11.04.2008 г. - Наредба № 9/31.05.1993 г. за класифициране на кредитите и
образуване на задължителните специални резерви (законови провизии) от банките, Наредба № 9/15.07.1997 г. за оценка на
рисковите експозиции на банките и за формиране на провизии за покриване на
риска от загуби, Наредба № 9/19.12.2002 г. за оценка и класификация на
рисковите експозиции на банките и за формиране на провизии за загуби от
обезценка (обн. ДВ, бр. 2/07.01.2003
г.; отм., бр. 38/11.04.2008 г., в сила от 11.04.2008 г.), Наредба №
9/03.04.2008 г. за оценка и
класификация на рисковите експозиции на
банките и за установяване на специфични провизии за кредитен риск (обн. ДВ, бр.
38/11.04.2008 г., отм. ДВ, бр. 40/13.05.2014 г.).
С
разпоредбите съответно на чл. 15, чл. 17 и чл. 16 от първите три от посочените
наредби, в периода от 31.05.1993 г. до 11.04.2008 г., капитализиране на лихвите
е било разрешено при спазване на нормативно установените изисквания. Според § 1, т. 5 от ДР на Наредба №
9/15.07.1997 г., „Капитализиране“ е увеличаването на
неизискуемата главница за сметка на прибавянето към нея на дължими, но непросрочени лихви. Съгласно чл. 16 от Наредба
№ 9/15.07.1997 г., банките не могат да начисляват лихви върху лихви, освен в
случаите на капитализиране на лихвите по реда на чл. 17. Разпоредбите на чл. 17, ал. 1 от наредбата
предвиждат, че банките могат да договарят със своите клиенти капитализиране на лихвите само ако са
изпълнени едновременно следните условия: 1. длъжникът е в състояние да плати
своите задължения за сметка на постъпленията от дейността си; 2. възможността
за капитализирането е предвидена в първоначалния договор и се основава на планиран
временен недостиг на парични средства на длъжника; 3. изплащането на цялото
задължение, включително капитализираните лихви, се основава на планирано и
разумно преценено бъдещо събитие; 4. общата експозиция, включително
капитализираните лихви, е обезпечена; 5. не съществува непосредствен риск от
загуба по експозицията, включително за капитализираните лихви.
Изрично в ал. 2
на чл. 17 от наредбата е предвидено, че банките не могат да капитализират
просрочени лихви. Напълно идентична е ал. 2 на чл. 16 от Наредба № 9/19.12.2002 г.
В периода от
11.04.2008 г. до настоящия момент капитализацията на лихвата не е уредена
нормативно в подзаконови актове, издавани от БНБ, поради което по аргумент от
чл. 10, ал. 3 ЗЗД е забранена.
Отделно от това, дори и в периода, в който капитализацията е била нормативно
уредена възможност, тя е била забранена за просрочените лихви, какъвто е
процесния случай. Поради това съдът приема, че уговорките за капитализиране на
лихвата, постигнати с допълнителните
споразумения към процесния договор, доколкото представляват уговорка за
анатоцизъм, противоречат на закона и са нищожни.
Ето защо, при преценка на дължимата и
непогасена главница, не следва да се вземат предвид „капитализираните“ лихви,
присъединени към главницата.
Установи
се и че банката е увеличила едностранно
лихвения процент (видно от заключението по ССчЕ) – от 5,65 %, на 6,15%,
7,15%, 7.60 %, 7.75 %, и 7.97 %.
Преценката
на размера на дължимото от страна на ответника налага съдът да съобрази действителността на тези клаузи от процесния
договор за кредит, даващи възможност на банката едностранно да увеличава
лихвения процент.
В
постановените по реда на чл. 290 ГПК решение № 23/07.07.2016 д. по т. д. №
3686/2014г. на ВКС, ТК, І ТО, решение №
232 от 5.01.2017 г. по т. д. № 2416/2015 г. на ВКС, ТК, II ТО и др., съобразявайки
и задължителната практика на СЕС (решенията по дело С-40/08, дело С-137/08,
дело С-168/05, С-240/98, дело С-243/08, дело С-244/98, дело С-397/11, дело С-415/11, дело С-472/11 дело С-618/10, С-618/10, дело С-243/08, дело С-472/11, дело
С-397/11), е прието, че съдът следи служебно за наличие по делото на фактически
и/или правни обстоятелства, обуславящи неравноправност
на клауза/и в потребителски договор и когато ги констатира, съдът е длъжен,
с оглед принципа за състезателност, да уведоми страните, че ще се произнесе по
неравноправния характер на клаузата/те, като им даде възможност да изразят
становище и да ангажират доказателства. Съдът не се произнася по неравноправния
характер на клаузата, ако потребителят, след като е бил уведомен, се
противопостави на това.
В
случая, съдът е уведомил страните, че ще се произнесе по неравноправния
характер на клаузата/те, ответниците не са се противопоставили, поради което и съдът
дължи произнасяне по този въпрос.
В тази връзка, на първо място, съдът следва да се
произнесе относно приложимия по делото закон.
Съществува Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 5 април
1993г. относно неравноправните клаузи в потребителските договори. Веднага
следва да се посочи, че същата няма директен ефект между страните по делото.
Съгласно чл. 288 ДФЕС, директивите обвързват само държавите-членки, и то само
относно предвидената в тях цел. Съдът на ЕО (днес – Съд на ЕС) приема
последователно и непротиворечиво в своята
практика, че директивите не могат да произведат действие, освен ако не
са възприети („транспонирани“, приложени) в националното право на
държавите-членове, освен по отношение на самите държави (решения по дела
C-41/74 Van Duyn, C-188/89 Foster v British Gas plc). Тъй като
Директива 93/13/ЕИО е възприета в българското национално право чрез
разпоредбите на ЗЗП, по делото приложимо право се явява националният закон, а
не директивата. Съдът има задължение да се придържа към Директивата единствено
при тълкуването на националния закон, като той следва да се тълкува изцяло във
връзка и с оглед целите на директивата (решения по дела C-106/89 Marleasing и 14/83 Von Colson).
Съдът
следва да изследва и кои разпоредби на националното право са приложими към
процесния договор за кредит.
Същият
е потребителски договор – страните по него са потребител по смисъла на § 13, т.
1 от Закона за защита на потребителите (обн., ДВ, бр. 99 от
09.12.2005 г.,)
- ищецът е търговска банка – търговец по смисъла на § 13, т. 2 ЗЗП, а кредитополучателят
- физическо лице.
По
отношение на банковите кредити, отпускани на потребители, в българската правна
система съществува и специален Закон за потребителския кредит, в сила от 01.10.2006 г. (отм. ДВ, бр. 18/05.03.2010
г.), който се прилага като закон, уреждащ правоотношението към датата на
възникването му. ЗПКр. – чл. 3, ал. 3,
т. 5 и чл. 3, ал. 5, т. 1, изрично изключват договори на стойност над
40 000 лева, какъвто е и процесният договор, и които са обезпечени с
ипотека (с изключение на чл. 15), поради което разпоредбите на ЗПКр (отм.) са
неприложими.
От 01.01.2017 г. е в сила Закона за кредитите за
недвижими имоти на потребители (обн., ДВ, бр. 59/29.07.2016
г., § 4 от който, обаче, предвижда, че
законът не се прилага за
договори за кредит за недвижими имоти, сключени с потребители преди датата на
влизането му в сила, с изключение на чл. 41
(касаещ предсрочно погасяване на задълженията по кредита).
Поради
изложеното, към процесния договор ще се прилагат само правилата за
неравноправните клаузи по ЗЗП (чл. 143 и сл.), в сила от 10.06.2006 г., и
изрично предвидените изключения в ЗПК.
При
така приетия за приложим към процесния договор закон, настоящият съдебен състав
следва да разгледа основанията за недействителност на посочените по-горе договорни
клаузи.
Вярно
е, че чл. 58, ал. 1, т. 2 ЗКИ предвижда възможност банката да уговори промяна
на лихвения процент по даден кредит. Тази възможност е икономически обоснована
и законодателно рационална – банковите кредити обикновено имат дълъг срок на
погасяване и естествените инфлационни процеси могат в дългосрочен план да направят
така, че банката да бъде поставена в силно неизгодно положение, ако е уговорена
фиксирана лихва. Така възможността за едностранно изменение на лихвения процент
от страна на банката е уредена в обществен интерес – с цел гарантиране на
банковата система и на правата на вложителите в нея, които биха пострадали
сериозно при завишен размер на рисковите кредити, който би довел до системен
риск и несъстоятелност на банки.
Но
тази законодателна дадена възможност на банките търпи ограничения, за да се
запази справедливостта в оборота – най-важната цел на частното право: на първо
място това е изискването за изрично и изчерпателно информиране на потребителя
за механизма, по който се изчислява изменената лихва (арг. от чл. 58, ал. 2
ЗКИ). Така е невъзможно договорът да препраща към дискрецията на орган на
банката, която би се проявила към бъдещ момент или да използва многозначни
термини при определяне на начина за погасяване на един кредит. Задължително е
освен това тези клаузи да са справедливи – да не поставят потребителя в
неравноправно положение (чл. 143 и сл. ЗЗП), а също така е валидно и
общоприложимото правило за забрана за противоречие с добрите нрави (чл. 26, ал.
1 ЗЗД).
По
отношение на приложимостта на чл. 146, ал. 1 във връзка с чл. 143 ЗЗП към
процесните клаузи следва да се има предвид, че са изпълнени условията за
прилагане на института на неравноправните клаузи.
В тежест на ищеца по настоящото дело е било да
докаже, че посочените разпоредби от договора са били уговорени индивидуално (т.е. не са били предоставена от банката на кредитополучателя
в този вид, а относно съдържанието им са протекли преговори и клаузите са
формулирани чрез взаимно изявяване на воля от двете страни) – арг. от
чл. 146, ал. 4 ЗЗП, каквото доказване
по делото не е проведено.
Не е приложимо и изключението, че не се прилагат
правилата за неравноправните клаузи при определяне основния предмет на
договора. Договорът за банков кредит е особен вид договор за заем. Характерната
престация по него е за заемополучателя и се изразява в заместване на
предоставените му заместими вещи с други от същия вид, количество и качество.
Поради това следва да се приеме, че основното съдържание на договора за банков
кредит от гледна точка на заемополучателя е задължението му да върне на банката
предоставените му пари. Задължението за лихва се явява допълнително, а начинът
на изчисляване на нефиксирана лихва със сигурност не може да се приеме за
основно съдържание на договора на банков кредит.
При тези констатации настоящият съдебен състав
следва да разгледа действителността на оспорените клаузи, отчитайки посочените
по-горе три изисквания за ограничаване на дискрецията на банките при
едностранното изменение на лихвения процент.
Разпоредбите
на чл. 3, ал. 5 от процесния договор предвиждат, че действащият БЛП на банката
за жилищни кредити не подлежи на договаряне и промените за него стават
незабавно задължителни за страните. Банката уведомява кредитополучателя за
новия размер на БЛП за швейцарски франкове и датата, от която той е в сила чрез
обявяването им на видно място в банковите салони. Договорените в договора надбавки не се променят. Съгласно
чл. 6, ал. 3 от договора, в случай, че
по време на действието на договора,
банката промени БЛП за жилищни кредити в евро, размерът на погасителните
вноски, определени в ал. 1 се променя автоматично, в съответствие с промяната,
за което кредитополучателят с подписването на договора дава своето неотменяемо
и безусловно съгласие. С чл. 12, ал. 1 страните са се съгласили, че банката
запазва правото си по време на действие на договора да променя Тарифата за
условията, лихвите, таксите и комисионните, които прилага при операциите си.
Измененията в Тарифата и/или влизат в сила от деня на приемането им от
компетентните банкови органи и са задължителни за страните по договора.
При
тълкуване на Директива 93/13/ЕИО, чиито
разпоредби ЗЗП въвежда в българското законодателство, Съдът на ЕС приема, че
критериите за промяна на лихвения процент следва да са достатъчно конкретни, за
да може един информиран потребител да
предвиди въз основа на ясни и разбираеми критерии произтичащите за него
икономически последици (така дело Matei, C-143/13, т. 74 и Kбsler,
C-282/14, т. 73 и др.).
С
решение № 424/02.12.2015 г. по гр. д. № 1899/2015 г., IV г.о. на ВКС е даден
отговор на въпроса за приложението на изключението по чл. 144, ал. 3, т. 3 ЗЗП
спрямо клаузи от договора за банков кредит, касаещи увеличаване на
възнаградителната лихва. Според ВКС, при систематичното тълкуване на
разпоредбите на чл. 143 и чл. 144 ЗЗП, отчитайки и целта на закона, следва
извод, че е допустима уговорка в договор за кредит, предвиждаща възможност за
увеличаване на първоначално уговорената лихва, само ако тя отговаря на следните
кумулативни условия: 1/ обстоятелствата, при чието настъпване може да се измени
лихвата, трябва изрично да са уговорени в договора или в общите условия; 2/
тези обстоятелства следва да обективни, т.е. да не зависят от волята на
кредитора - тяхното определяне или приложение да не е поставено под контрола на
кредитора; 3/ методиката за промяна на лихвата да е подробно и ясно описана в
договора или ОУ, т.е. да е ясен начина на формиране на лихвата; 4/ при
настъпването на тези обстоятелства да е възможно както повишаване, така и понижаване
на първоначално уговорената лихва-ако е предвидена възможност само за
повишаване, това несъмнено води до "значително неравновесие между правата
и задълженията на търговеца и потребителя" съгласно чл. 143 ЗЗП. Съгласно решение № 95/13.09.2016г. по т. дело №
240/2015г. на ВКС, ТК, II т. о., методът на изчисляване на съответния лихвен
процент трябва да съдържа ясна и
конкретно разписана изчислителна процедура, посочваща вида, количествените
изражения и относителната тежест на всеки от отделните компоненти – пазарни
индекси и/или индикатори. Съобразно правната природа на договора за банков
кредит, безспорна е и необходимостта от постигнато между съконтрахентите
съгласие за начина на формиране на възнаграждението на кредитодателя, т. е. да
е налице конкретна формула за
определяне на възнаградителната лихва – съществен елемент от съдържанието на
този вид банкови сделки. Когато потребителят не е получил предварително
достатъчно конкретна информация за начина, метода, по който кредитодателят може
едностранно да промени цената на доставената му финансова услуга, както и
когато методологията, създадена от банката – кредитор, например с нейни
вътрешни правила, не е част от договора за кредит, банката не може да се счита
за добросъвестна по смисъла на общата дефиниция за неравноправна клауза по чл.
143 ЗЗП, за да е приложимо правилото на чл. 144, ал. 3, т. 1 ЗЗП.
В
настоящия случай, банката е увеличавала ГЛП за възнаградителна лихва по
процесния кредит на база увеличения на Базовия лихвен процент за кредити в евро
на банката (които увеличения са извършени на основание Решения на Комитета по
управление активите и пасивите на
банката).
Не
е ясно, обаче, с кои фактори е била обвързана
промяната на цената на услугата. В договора (приложими към сключването
му ОУ не са представени) липсва посочване на обективните фактори, както условия, при които банката може да извърши
промяната, респ. не е посочен никакъв алгоритъм и правила, по които базовият
лихвен процент ще бъде променен, съответно отсъства и правило за обвързаност на
изменението на лихвения процент по кредита с изменението на стойностите на
факторите, които са посочени като основание за промяната (в този смисъл е и
решение № 299/15.02.2019 г. по т.д. № 2023/2017 г. по описа на ВКС, ІІ ТО,
както и цитираните в него решение, постановени по реда на чл. 290 ГПК).
Това
създава възможност банката да определи
абсолютно произволно по какъв начин ще изчисли лихвен процент и така
едностранно да определи съдържанието на договора. Такава клауза за определяне
на лихвата по банков кредит е неравноправна: тя отговаря на всички
посочени изисквания на ЗЗП – тя е във вреда на потребителя (дава право на
едностранно изменение на договора от страна на банката), не отговаря на
изискванията за добросъвестност и води
до неравновесие във вреда на потребителя (поставя престациите на страните в
зависимост от волята на една от тях).
По
този начин, икономически по-силната страна в правоотношението, е променила
размера на насрещната парична престация за използване на заетия финансов ресурс
и по този начин да прехвърли изцяло или отчасти стопанския риск от търговската
си дейност на потребителя на предоставяната услуга.
Видно от ССчЕ, в случай,
че договореният лихвен процент не е бил променен общият размер на изчислените
месечни вноски, включващи главница, възнаградителна лихва и годишна такса за
управление, би бил по-малък от начисления. Следователно, посочените клаузи са
уговорени в ущърб на потребителя – „в негова вреда“ по смисъла на ЗЗП. Това води до значително
неравновесие между правата на търговеца и потребителя и затова тези уговорки
противоречат на правилата на добросъвестността, поради което същите несъмнено
са неравноправни и следователно – нищожни на основание чл. 146, ал. 1 ЗЗП. Потребителят (потребителите) следва
предварително да получи достатъчно конкретна информация как търговецът може
едностранно да промени цената на услугата, за да може на свой ред да реагира по
най-уместния начин (решение на СЕС от 21.03.2013 г. по дело С-92/2011).
Поради
изложеното, съдът приема, че посочените клаузи от договора са неравноправна и следователно нищожни.
Относно
размера на лихвата, страните по договора
са били обвързани с първоначално
уговорените условия по договора – ГЛП (БЛП + надбавка) в размер общо на 5,65 %.
Допълнителните
споразумения към договора (които са сключени между „Б.Р.С.“
АД и С.Х.С.) съдържат установителна част за размера на
дълга, но така както той е определен от кредитора според нищожните договорни
клаузи. Посоченият размер на лихвата е определен въз основа на едностранно приети
от банката лихвени проценти въз основа на неравноправните клаузи в
първоначалния договор. Сключването на споразумението е резултат на извънсъдебен
спор за размера на дълга и редовното му погасяване, поради което и същото има
характер на спогодба. С подписването на споразумението се цели задълженията,
формирани по неравноправните клаузи на първоначалния договор, да се приемат от
кредитополучателя и същите да се считат за индивидуално уговорено.
С решение №
146/01.11.2017 г. по т.д. № 2615/2016 г. по описа на ВКС, І ТО е допусна
касационно обжалване по въпроса: „Нищожно ли е допълнително споразумение за
предоговаряне на кредит, ако задълженията на кредитополучателя са определени
въз основа на неравноправни клаузи на първоначалния договор?“. С решението е
даден следния отговор на поставения въпрос: „Допълнително споразумение,
представляващо спогодба и имащо за предмет предоговаряне на кредит, в което
задълженията на кредитополучателя са определени въз основа на неравноправни
клаузи на първоначалния договор, е нищожно на основание чл. 366 ЗЗД“. След като размерът на
задължението е определен на база на нищожната договорна клауза, независимо от
приемането му от кредитополучателите, то споразумението представлява спогодба
по непозволен договор, която е нищожна съгласно чл.366 ЗЗД. В решението е посочено още, че нищожността на
споразумението има за последица прилагане в отношенията между страните на
първоначалния договор, който може да бъде изпълняван без неравноправните клаузи
за едностранно изменение на възнаградителната лихва. Първоначалният договор има
действие между страните както относно размера на възнаградителната лихва, така
и в частта за падежите на отделните погасителни вноски.
Следователно
страните са били обвързани само с първоначално определената лихва по
кредита в чл. 3, ал. 1 от договора, предвиждащ
БЛП към датата на сключване на договора, чиито размер е точно и ясно
посочен (4.5 %), и надбавка (1.15 пункта), а именно общо 5,65 %. Тази част от клаузата не е
неравноправна, тъй като е формулирана изрично, ясно и не подлежи на промяна.
На
следващо място, следва да се отговори на въпроса действителна ли е
договорената клауза в чуждестранна валута.
Сключеният между
страните договор за кредит определя, че кредитополучателят получава
равностойността в швейцарски франкове на 61200 евро по курс „купува” за
швейцарския франк към лева на банката в деня на усвояване на кредита
В договора не е посочена
на каква сума в швейцарски франкове се равняват 61200 евро към момента на сключването му.
Съгласно чл. 2, ал. 1 от
договора, тази неизвестна
равностойност се превежда по блокирана сметка на кредитополучателя С.Х.С., в
швейцарски франкове и се ползва от кредитополучателя при условията на ал. 3 и
ал. 4.
В
чл. 2, ал. 3 от договора е предвидено, че усвоеният кредит в швейцарски
франкове по сметката по чл. 1 се превалутира служебно от банката в лева по
търговски курс „купува” на швейцарския франк на банката за съответната валута в
деня на усвояването, като се превежда по открита в банката сметка нa
кредитополучателя в съответната валута.
Следователно, от
сметката, по която е била преведена сумата в
швейцарски франкове,
кредитополучателят не е усвоил кредита си,
а го е усвоил и то в евро от друга, по която банката е превела сума в евро,
след като служебно я е превалутирала по курса си швейцарски франк/лева/евро към
деня на усвояването.
От всичко това е видно,
че кредитополучателят е имал интерес от получаване на сумата в евро. Въпреки
това, той се е съгласил да погасява кредита си в друга валута – швейцарски
франкове като курсът, по който се определя левовата равностойност на дължимата
в швейцарски франкове погасителна вноска, се определя от банката към деня на
съответното плащане.
При това положение при
покачване на курса на франка спрямо еврото (към което е обвързан лева),
кредитополучателят ще внася по-голяма сума в евро за една и съща по размер
вноска в швейцарски франкове. От разликата в курса на франка към еврото към
момента на отпускане на кредита и към момента на погасяване на вноските по него
банката печели наред с възнаграждението ѝ за предоставяне на средствата в
размер на договорената лихва. В резултат потребителят, без да е търговец, поема
съществен валутен риск, а равновесието между правата и задълженията на банката
и потребителя значително се нарушава във вреда на последния.
Това се отнася до
клаузите от процесния договор, касаещи превалутирането, в това число
разпоредбите на чл. 6, ал. 2 и чл. 22, ал. 1 и ал. 2. Клаузите на чл. 22,
ал. 1 и ал. 2 представляват пряка уговорка във вреда на потребителя, като
възлага върху по-слабо информираната страна единствено неизгодните за нея
икономически последици, а именно тези от повишаване на валутния курс на
щвейцарски франк/евро и прехвърля върху потребителя риска от колебанията на
валутния пазар. В договора няма изрична клауза, че банката носи риска от
понижаване на курса на франка. За потребителя не е предвиден механизъм от
противодействие срещу постоянното повишаване на валутния курс, което води до
непрекъснато нарастване на размера на анюитетни вноски в евро или в лева, без
да се променя абсолютната им стойност в швейцарски франкове. За банката такъв
механизъм е предвиден. Той е чрез едностранно изменение на лихвата при
настъпило изменение във пазарните условия, включително при финансови рискове.
Това води до извод за наличието на значително неравновесие между правата и
задълженията на търговеца и потребителите.
В действителност с чл. 22
от договора кредитополучателят е декларирал, че е запознат с възможността
промяната в курсовата стойност на швейцарския франк към еврото и
превалутирането да доведат до повишаване на размера на погасителните вноски в евро.
За да бъде обаче реално информиран потребителят, а банката-добросъвестна, е
необходимо обстоятелствата, за които потребителят декларира информираност да
следват от ясни и прозрачни условия на договора. Същевременно основни клаузи от
него не отговарят на тези условия. В договора не е посочен неговият размер в
швейцарски франкове, не е посочено по какъв начин банката ще формира курсовете
купува и продава на съответните валути, не е посочен и размер на погасителната
вноска в уговорената валута.
В своето решение по дело
С-186/2016 г. СЕС (т. 44-51) приема, че изискването за прозрачност на
договорните клаузи трябва да се тълкува разширително. Определяща роля при
преценката дали в разглежданото дело потребителят е бил уведомен за всички
обстоятелства, които са могли да дадат отражение върху обхвата на неговото
задължение, като му позволят включително и да изчисли общата цена на своя заем,
играят, от една страна, въпросът дали клаузите са изразени на ясен и разбираем
език, така че да позволят на средностатистическия потребител да изчисли тази
цена, и от друга страна, обстоятелството, свързано с непосочването в договора
за кредит на данните, които от гледна точка на характера на стоките или
услугите, предмет на този договор, се считат за съществени. Конкретно по
отношение на кредитите в чуждестранна валута съдът приема, че финансовите институции трябва да предоставят
на кредитополучателите достатъчна информация, която да позволява на
кредитополучателите да вземат решения, основани на добра информираност и
благоразумие, и следва да включва като минимум влиянието върху вноските на
драстично обезценяване на законното платежно средство на държавата членка, в
която се намира местожителството или седалището на кредитополучателя, както и
на увеличаването на чуждестранния лихвен процент.
Потребителят трябва да е
добре осведомен, че със сключването на договор за кредит в чуждестранна валута
той се излага на определен риск, свързан с обменния курс, който евентуално ще
му бъде икономически трудно да понесе при обезценяване на валутата, в която
получава доходите си. От друга страна, продавачът или доставчикът, в случая
банковата институция, трябва да представи възможните промени в обменните
курсове и рисковете, свързани с вземането на кредит в чуждестранна валута,
по-специално когато потребителят кредитополучател не получава доходите си в
тази валута. Националната юрисдикция следва да се увери, че продавачът или
доставчикът е предоставил на съответните потребители цялата относима
информация, която им позволява да преценят икономическите последици от
клауза като разглежданата в главното производство за финансовите им
задължения.
При това положение не
може да се приеме, че декларирането на знание за съществуването на определени
фактори, които могат да доведат до нарастване на вноската на потребителя е
равнозначно на информираност относно точният механизъм и действителните
икономически последици за кредитополучателя.
В тази връзка следва да
се отчете изложеното в т. 54 от Решението на СЕС по дело С-186/16 г., че
преценката за неравноправния характер на дадена договорна клауза трябва да се
направи спрямо момента на сключване на разглеждания договор, при отчитане на
всички обстоятелства, за които продавачът или доставчикът е можел да знае при
сключването на договора и които са от естество да се отразят на по-нататъшното
му изпълнение, тъй като дадена договорна клауза може да е носител на
неравнопоставеност между страните, проявяваща се едва в хода на изпълнение на
договора.
Сключване на договор за
кредит във валута, различна от националната валута на държавата по сключване,
респ. изпълнение на договора носи елемент на риск. В случай на повишаване в
стойността на чуждестранната валута, кредитополучателят би понесъл вреди,
изразяващи се в увеличаване на стойността в местната валута, нужна за
снабдяване с швейцарски франкове, с които да бъдат погасяване вноските по
кредита. В същото време банката би се обогатила с разликата в стойността на
швейцарския франк към лева към деня на сключването и към деня на изпълнението.
Действително, на пръв поглед рискът от изменение на чуждестранната валута се
носи и от двете страни по договора. В тази насока обаче, както се посочва в т.
56 от Решение на СЕС по дело С-186/2016 г., следва да се отчете експертната
компетентност и познания на продавача или доставчика - в случая банката -
ответник, относно възможните промени в обменните курсове и рисковете, свързани
с вземането на кредит в чуждестранна валута. Банката, предвид нейната
техническа и експертна обезпеченост и принадлежността ѝ към международна
група за предоставяне на финансови услуги, има възможност, в много по-голяма
степен от отделния потребител, да предвиди движението в стойността на
различните валути една спрямо друга. Сключването на договор, с ясно изразен
елемент на риск между банка и потребител, който поначало е непрофесионалист,
съдът намира да влиза в противоречие с принципа на добросъвестност.
Това противоречие е още
по-силно изразено като се вземе предвид непредоставянето от страна на търговеца
на потребителя на очертаната по-горе в мотивите информация за възможните
сериозни неблагоприятни последици за последния при промяна на стойността на валутата,
в която е уговорен кредитът. Поради всичко това съдът намира, че посочените
клаузи не отговарят на изискването за добросъвестност и да водят до значително
неравновесие между права и задълженията на търговеца и потребителя, т.е. налице
е и първата предпоставка за обявяването им за неравноправни.
С решение № 295/22.02.2019 г. по т.д. №
3539/2015 г. на ВКС, ІІ ТО, след като е съобразена задължителната практика
на СЕС, постановена по транспонирани в ЗЗП разпоредби на общностното право,
както и практиката на ВКС по реда на чл. 290 ГПК, е даден следния отговор на
допуснатия до касационно обжалване въпрос, а именно: „Неравноправна е неиндивидуално договорена клауза от кредитен договор в
чуждестранна валута, последиците от която са цялостно прехвърляне на валутния
риск върху потребителя и която не е съставена по прозрачен начин, така че
кредитополучателят не може да прецени на основание ясни и разбираеми критерии
икономическите последици от сключването на договора и когато при проверката й
за неравноправния характер бъде констатирано, че въпреки изискванията за
добросъвестност, тя създава във вреда на потребителя значително неравновесие
между правата и задълженията на страните, произтичащи от договора, като в този
случай за валутните разлики приложение не намират изключенията на чл.144, ал.3
ЗЗП.”
В
решението е разгледан идентичен случай с настоящия. С клаузата на чл. 22, ал.1
от процесния договор, кредитополучателят е поел за своя сметка риска и всички
вреди от промяната на обявения от банката курс купува и/или продава на
швейцарския франк към българския лев, които могат да имат за последица
повишаване на дължимите погасителни вноски по кредита, изразени в евро, като в
ал. 2 на чл. 22 декларира, че разбира икономическия смисъл и правните последици
на клаузите на договора и са съгласни с настъпването им.
В
същия смисъл е и решение № 384/29.03.2019 г. по т.д. №
2520/2016 г. по описа на ВКС, ІІ ТО.
С оглед чл. 145, ал.1 ЗЗП, клаузата на чл. 22, ал. 1 от договора
за кредит следва да се тълкува ведно с останалите клаузи в него, както и с
оглед всички обстоятелства, свързани със сключването на договора към датата на
сключването, при което се установява, че: 1/ кредитът, съгласно чл. 1 от
договора, се предоставя в швейцарски франкове в размер на равностойността в швейцарски
франкове на 61 200 евро; 2/ независимо, че в чл. 2, ал. 1 е предвидено, че
кредитът се усвоява в швейцарски франкове, достъп до тази сметка
кредитополучателят е нямал, тъй като същата е била блокирана; 3/ швейцарските
франкове от блокираната сметка служебно се превалутират от банката в евро преди
усвояването им, като реалното усвояване на кредита от потребителя става именно
в евро по неговата сметка. Видно от горните уговорки, реален паричен поток от
кредитодателя към кредитополучателя в швейцарски франкове не е налице.
Действителното усвояване на кредита е в евро.
Клаузата на чл. 22, ал. 1 от договора не отговаря на изискването
за яснота и разбираемост. В конкретния случай банката не е предоставила на
потребителя към момента на сключване на договора за кредит в чуждестранна
валута цялата относима информация, която би му позволи да прецени
икономическите последици от клаузата за валутния риск за финансовите му
задължения, за които ще му бъде икономически трудно да понесе при значимо
обезценяване на валутата, в която получава доходите си. Предоставената от
банката информация, че е възможна промяна на обявения от банката курс купува
и/или продава на швейцарския франк и че това ще рефлектира върху размера на
дълга, изразен в евро в посока повишаването му, не води до извод, че е налице
„достатъчна информираност” на потребителя, съобразно даденото от СЕС тълкуване.
Кредитополучателят - физическо лице е сключило договора при клауза,
възпрепятстваща реалното предоставяне на потребителя на паричен ресурс в швейцарски
франкове (блокирана сметка). Това сочи, че към момента на сключването на
договора потребителят е възприел предлаганият му кредитен продукт за по-изгоден
с оглед по-нисък лихвен процент, доверявайки се на стабилността на швейцарския
франк като една от основните световни валути. На потребителя обаче като
по-слабата страна в правоотношението, вкл. с оглед степен на информираност, не
е предоставена информация при сключването на процесния договор за кредит със
срок на издължаване от 360 месеца какви са очакваните прогнози относно
промяната на швейцарския франк, спрямо който националната валута няма фиксиран
курс, с каквато информация банката следва да разполага, тъй като е неизменна
част от професионалната й дейност, както и какви действия може да предприеме
кредитополучателят, за да минимализира валутния риск, вкл. чрез застраховането
му или използването на други финансови инструменти. След като банката не е
изпълнила задължението си да уведоми по - слабата страна по договора за
възможните промени в обменните курсове с оглед валутния риск, свързан с
вземането на кредит в посочената чуждестранна валута, не може да се приеме, че
кредитополучателят е могъл да прецени потенциално значимите икономически
последици върху финансовите му задължения от възникващия за него още със
сключването на договора валутен риск при получаван доход в местната национална
валута. Преценката на потребителя, дали да избере да получи по-нисък лихвен
процент и да носи валутния риск или да получи кредит при по-висока лихва, но да
не носи валутния риск, трябва да може да бъде извършена от него на база на предоставена
му от банковата институция информация относно възможните промени в обменните
курсове, която именно позволява на потребителя да вземе решения, основани на
„добра информираност” дали и какъв договор за кредит да сключи. С оглед
информацията, предоставена от кредитодателя при договаряне на договора за
кредит, средният потребител – относително осведомен и в разумни граници
наблюдателен и съобразителен, не би могъл да прецени потенциално значимите
икономически последици за него от поетия валутен риск при изчисляването на
погасителните вноски, тъй като не разполага с информация в дългосрочен план за
котировките на швейцарския франк, което го принуждава да се съгласява с
установените предварително от търговеца условия, без да може да повлияе на
съдържанието им, вкл. на декларативните по своя характер изявления в договора,
че е „запознат и разбира икономическия смисъл и правните последици на
разпоредбите на чл. 6, ал. 2 и чл. 20 от договора”, без да се доказва
икономическите аспекти на превалутирането на кредита в швейцарски франкове
реално да му са разяснени.
В решение № 295/22.02.2019 г. по т.д. № 3539/2015 г. на ВКС, ІІ ТО
е посочено също, че банката като професионалист е могла и е била длъжна да
предвиди устойчивия темп на поскъпване на швейцарския франк и да уведоми за
това насрещната страна по договора, тъй като това представлява обстоятелство,
което по естеството си се отразява на по-нататъшното изпълнение на договора.
Банката с оглед експертната си компетентност и познания относно очакваните
промени на курса на щвейцарския франк в посока на значимо поскъпване,
непредоставяйки тази информация на потребителя е нарушила принципа на
добросъвестност, при фиктивно предоставен паричният поток в швейцарски
франкове, тъй като ако банката беше постъпила добросъвестно и справедливо с
потребителя, не би могло да се очаква относително осведомен и обичайно
наблюдателен потребител да се съгласи с клаузата за поемане на риска от промяна
на посочената чуждестрана валута и понасяне на вредите от него дори и при
индивидуално договаряне (С-186/16, С-415/11).
Ето защо, клаузата на чл. 22, ал. 1 е неравноправна, тъй като е
неиндивидуално договорена клауза от кредитен договор в чуждестранна валута,
последиците от която са цялостно прехвърляне на валутния риск върху потребителя
и която не е съставена по прозрачен начин, така че кредитополучателят не може
да прецени на основание ясни и разбираеми критерии икономическите последици от
сключването на договора и в нарушение на принципа за добросъвестност, тя
създава във вреда на потребителя значително неравновесие между правата и
задълженията на страните, произтичащи от договора. Предвид неравноправния си
характер, спорната клауза се явява нищожна.
С
оглед нищожността на клаузата за поемане на валутния риск от потребителя и на
вредите, свързаните с този риск, кредитополучателят не е дължал сумите по курс
на швейцарския франк към евро, надвишаващ курса, определен в договора при
усвояването на сумата (23.01.2008 г.) – 1,6363256 евро за швейцарски франк (така решение № 295/22.02.2019 г. по т.д. №
3539/2015 г. на ВКС, ІІ ТО).
Съгласно
чл. 18, ал. 1 от договора, при непогасяване на която и да е вноска по кредита,
както и при неизпълнение от кредитополучателя на което и да е задължение по
договора, банката може да направи кредита изцяло или частично предсрочно изискуем. Според чл.
18, ал. 2, при неиздължаване на три последователни месечни погасителни вноски,
изцяло или частично, целият остатък по кредита се превръща в предсрочно и
изцяло изискуем, считано от датата на падежа на последната вноска.
Изискуемостта настъпва без да е необходимо каквото и да е волеизявление на
страните.
Предсрочната
изискуемост е форма на изменение на договора, което настъпва с волеизявлението
само на една от страните и при наличието на две предпоставки: обективният факт
на неплащането и упражненото от кредитора право да обяви кредита за предсрочно
изискуем. Обявяването на предсрочната изискуемост, обаче, предполага изявлението на кредитора, че ще счита
целият кредит или непогасен остатък от него за предсрочно изискуем, което
включва вноските с ненастъпил падеж, които не са изискуеми към момента на
изявлението. Понеже правото да се направи вземането за целия кредит в
предсрочно изискуемо е потестативно и с упражняването му едната страна само
едностранно внася промяна в съдържанието на възникналото облигационно
правоотношение, то за да настъпят последиците от упражняването на това право е
нужно изявлението да е достигнало до насрещната странa.
Съгласно
задължителните разяснения, дадени с т. 18 от ТР № 4 от 18.04.2014г., при
вземане, произтичащо от договор за банков кредит с уговорка, че целият кредит
става предсрочно изискуем при неплащането на определен брой вноски или при
други обстоятелства, и кредиторът може да събере вземането си без да уведоми
длъжника, вземането става изискуемо с неплащането или настъпването на
обстоятелствата, след като банката е
упражнила правото си да направи кредита предсрочно изискуем и е обявила на
длъжника предсрочната изискуемост. В решението е прието, че постигнатата в
договора за кредит предварителна уговорка, че при неплащане на определен брой
вноски или при други обстоятелства, кредитът става предсрочно изискуем, без да
се уведомява длъжника, т.е. т.нар. уговорка за автоматична предсрочна
изискуемост, какъвто характер има и клаузата на чл. 18, ал. 2 от процесния
договор, не поражда действие, ако банката изрично не е заявила, че
упражнява правото си да обяви кредита за предсрочно изискуем, което
волеизявление следва и да е достигнало до кредитополучателя. Следователно
предсрочната изискуемост, във всички случаи, включително и при уговорена
автоматична такава, настъпва от момента на получаване от длъжника на
волеизявлението на кредитора, че ще счита целия кредит или непогасения остатък
от него за предсрочно изискуем, ако към този момент са настъпили и обективните
факти, които страните по общо съгласие са уговорили, че ще обуславят
възникването на правото на банката да обяви кредита за изискуем преди изтичане
на уговорения срок.
По
изложените по – горе съображения, изчисляването на дължимите от ответника суми
по процесния договор (главница, възнаградителна лихва и т.н.) следва да стане
при първоначално уговорените условия по договора – ГЛП (БЛП + надбавка) в размер на 5,65 %, без
да се вземат предвид допълнителните споразумения и при курс на швейцарския
франк към евро, определен в договора при усвояването на сумата (т.е. към 23.01.2008 г.).
Видно
от заключението по ССчЕ (отговора на задача 7) в случай, че: се прилагаше определения в договор курс на
швейцарския франк към лева (който е обвързан към еврото), респ. на лева към
швейцарския франк, определен в договора при усвояването на сумата, т.е. ако са
купувани шв. франкове по курса към датата на усвояване на кредита, и в случай,
че се прилагаше годишна лихва, посочена
в чл. 3, ал. 1 от договора - за целия период, без да се променя и без да се вземат предвид допълнителните
споразумения, дължимата главница по процесния договор към 05.01.2021 г.
(датата на получаване от ответниците на препис от исковата молба), би била в
размер на 112 947.60 лева,
равняващи се на 94 496.49 CHF, представляващи сбора от: остатъка по
редовна главница в размер на 90 894,64 лв., и непогасена просрочена главница в
общ размер на 22 053,05 лв.
Следователно била е налице обективната предпоставка
за обявяване на вземанията по кредита за предсрочно изискуем.
Налице е и субективната предпоставка – изявление до
кредитора, което да е достигнало до правоприемниците (наследниците по закон) на
кредитополучателя, тъй като с исковата
молба, ищецът е заявил, че обявява вземанията по договора предсрочно изискуеми,
а препис от исковата молба е връчен на ответниците на 04.01.2021 г. С получаване на
изявлението на кредитора, кредитът е станал предсрочно изискуем, което е
станало на следващия ден - 05.01.2021 г. и правоприемниците на кредитополучателя са
изгубили предимството на уговореното разсрочено плащане. Ето
защо съдът приема, че банката е довела до знанието на наследниците на
кредитополучателя изявлението си, че остатъкът от кредита следва да се счита за
предсрочно изискуем.
Изложеното
сочи, че искът по чл. 79, ал.1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 430, ал. 1 ТЗ, следва да
бъде уважен за сумата от 94 496.49
CHF, равняващи
се на 112 947.60 лева, а за разликата до пълния предявен размер, искът следва да се
отхвърли като неоснователен.
Посочената
сума е дължима от ответниците ведно със законната лихва, както следва: върху
сумата от 22 053,05 лв. (просрочената главница) – считано от датата на
предявяване на исковата молба на 09.09.2020 г., а върху сумата от 90 894,64 лв.
(редовна главница) – считано от обявяване на вземанията по кредита за
предсрочно изискуеми – 05.01.2021 г.
Относно
иска по чл. 430, ал.1 ТЗ, вр. чл.
79, ал. 1, пр. 1-во ЗЗД, за заплащане на сумата от 1 590.19 CHF, равняваща се на 1 900.67 лева – дължими такси, съгласно чл. 4, т. 2 от
Договора, за периода от 22.11.2017 г. до
07.09.2020 г.:
Съгласно чл. 4, т. 2 от договора, в началото на всяка следваща година,
считано от откриването на заемната сметка по кредита, кредитополучателят заплаща на банката годишна
такса за управление в размер на 0.3 % върху размера на непогасената главница
към същата дата.
За процесния период - от 22.11.2017 г. до
07.09.2020 г. (уточнен с молбата от 22.03.2021 г., л. 77),
дължимата такса по чл. 4, т. 2 от договора е в размер на в размер на 871.43 лева (колона 10
от Приложение № 4 към ССчЕ), равняващи се на 729.07 CHF. Искът е основателен за тази сума, а за
разликата до пълния предявен размер следва да се отхвърли.
Относно иска по чл. 430, ал.1 ТЗ, вр. чл. 79, ал. 1,
пр. 1-во ЗЗД, за заплащане на сумата от 595.88 лева - дължими разноски, съгласно чл. 10, т. 3 от
Договора, за периода от 13.11.2017 г. до 07.09.2020 г., представляващи
заплатени нотариални такси и такса вписване за подновяване на договорна
ипотека:
Задължението
за заплащане на тези такси е предвидено в чл. 10, т. 3 от договора, съгласно
който тези разноски са за сметка на кредитополучателя. Видно от Справка от
Агенция по вписвания, на 16.11.2017 г. по персоналната партида на кредитополучатея
е вписано подновяване на договорната ипотека, поради което и съдът приема, че
искът е доказан по основание. По делото, обаче, не са ангажирани каквито и да е
доказателства, установяващи извършването на разходи в претендирания размер, не
е ясно и как е формирана тази сума, поради което и на основание чл. 162 ГПК,
съдът приема, че искът следва да се уважи за сумата от 150 лева, а за разликата до пълния предявен размер, искът следва да
се отхвърли.
На основание
чл. 5, ал. 1 и чл. 60, ал. 1 от Закона за наследството, ответниците, като
единствени наследници на кредиполучателя и съобразно
квотите им в наследството, дължат по ½ от посочените суми
Относно разноските:
На основание чл. 78, ал. 1 ГПК, на ищеца следва да се присъди сумата от 12 077.75 лева – разноски по делото, от
общо направените разноски в размер на 14 551.50 лева (14 551.50 лева х 0.83), в
т.ч.: платена държавна такса (7395.50 лв., л. 44), платено адвокатско
възнаграждение (6259 лв.1 л. 45) и депозит за ССчЕ (897 лв.).
Така мотивиран, СОФИЙСКИ ГРАДСКИ
СЪД, І ГО, 20 състав,
Р Е Ш И:
ОСЪЖДА М.М.А.С., с ЕГН: **********, и Х.М. А.С., с ЕГН: **********, и двете с
адрес: ***, да заплатят разделно – всеки от тях по ½, на „Ю.Б.“ АД, с ЕИК: *****, със
седалище и адрес на управление:***, както следва:
-
на основание чл. 430, ал.1 ТЗ, вр. чл. 79, ал. 1,
пр. 1-во ЗЗД, сумата от 94 496.49
CHF
(швейцарски франка) равняващи се на
112 947.60 лева – главница по Договор за кредит за
покупка на недвижим имот № HL 29007/21.12.2007 г., представляваща
сбора от главницата, включени в
месечните вноски с настъпил падеж и главницата, която е обявена за предсрочно изискуема, ведно със
законната лихва, както следва: върху сумата от 22 053,05 лв. – считано от
09.09.2020 г. до окончателното плащане, а върху сумата от 90 894,64 лв. –
считано от 05.01.2021 г. до окончателното плащане.
-
на
основание чл. 430, ал.1 ТЗ, вр.
чл. 79, ал. 1, пр. 1-во ЗЗД, сумата от 729.07
CHF,
равняващи се на 871.43 лева – такса по чл. 4, т. 2 от Договор за кредит за
покупка на недвижим имот № HL 29007/21.12.2007 г., за периода от 22.11.2017 г. до
07.09.2020 г.,
-
на основание чл. 430, ал.1 ТЗ, сумата от 150 лева – разноски по
чл. 10, т. 3 от Договора, за периода от 13.11.2017 г. до 07.09.2020 г., както и
-
на
основание чл. 78, ал. 1 ГПК, сумата от 12
077.75 лева – разноски по делото, като
ОТХВЪРЛЯ, като неоснователни:
-
иска
по чл. 430, ал. 1 ТЗ, за разликата над 94 496.49 CHF, равняващи се на 112 947.60 лева до
пълния предявен размер от сумата от 100 108.64
CHF, равняваща се на 119 655.57 лева – частичен иск от 102858.38 CHF, равняващи се на 122 942.22 лева;
-
иска
по чл. 430, ал. 1 ТЗ, вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1-во ЗЗД, за разликата над 729.07 CHF, равняващи се на 871.43 лева до пълния предявен размер
от 1590.19 CHF, равняваща се на 1 900.67 лева – такса по чл. 4,
т. 2 от договора, и
-
иска по чл. 430, ал. 1 ТЗ, вр. чл. 79,
ал. 1, пр. 1-во ЗЗД, за разликата над 150
лева до пълния предявен размер от 595.88 лева –
разноски по чл. 10, т. 3 от Договора, за периода от 13.11.2017 г. до 07.09.2020
г.
РЕШЕНИЕТО може да се обжалва с въззивна жалба
пред Софийски апелативен съд в двуседмичен срок от връчването му на страните.
СЪДИЯ: