РЕШЕНИЕ
Номер ІІ- 229 24.02.2021 г. гр.Бургас
В ИМЕТО НА НАРОДА
БУРГАСКИЯТ ОКРЪЖЕН
СЪД втори въззивен
граждански състав
На: петнадесети
декември две хиляди и двадесета година
В
публично заседание в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА ТЕМЕЛКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ТАНЯ РУСЕВА-МАРКОВА
ЕЛЕОНОРА
КРАЛЕВА
Секретар Стойка Вълкова
Прокурор
като
разгледа докладваното от съдия Елеонора Кралева
въззивно
гражданско дело номер 1758
по описа за 2020 година
Производството по делото по реда на чл.258 и сл. ГПК.
Бургаският
окръжен съд е сезиран с въззивна жалба от С.С.С., С.М.С. и Н. М. С., всички със съдебен адрес гр.Бургас, ул.“Сердика“ № 2Б,
ет.1, подадена чрез пълномощник адв.Петя Шивачева, против решение № 643/20.02.2020 г.,
постановено по гр.д.№ 7062/2019 г. по описа на РС-Бургас, с което са отхвърлени
исковете на С.С.С., С.М.С. и Н. М. С., против „Обединена Българска Банка” АД,
ЕИК *********, седалище и адрес на управление: гр.София, бул.”Витоша” № 89Б, за
установяване по отношение на ответната банка, че ищците не й дължат сумата от 18715.19 лв. – неплатена главница (остатъчна и
просрочена) и 13.41 лв. – договорна
лихва, по Договор за потребителски кредит без обезпечение от 27.09.2018 г.,
сключен между банката и М. С.С., б.ж. на гр.Бургас, починал на 27.03.2019 г. –
наследодател на ищците.
Въззивниците изразяват недоволство от
първоинстанционното решение, като считат същото за неправилно и необосновано,
постановено при съществено нарушение на материалния закон и на
съдопроизводствените правила и при неизяснена фактическа обстановка. Според
въззивниците, съдът е допуснал процесуално нарушение относно разпределението на
доказателствената тежест, като сочат, че в първото заседание те са възразили
срещу доклада на делото и са поискали от БРС да го измени в частта, с която им
е указана тежестта за установяване, че на „ОББ“ АД не е изплатено
застрахователно обезщетение, покриващо вземанията по договора за кредит. В тази
връзка, предвид спорния въпрос налице ли е покрит застрахователен риск, ищците
са представили доказателства, направили са искане за допускане на СМЕ и искане
по чл.192 ГПК за задължаване на РЗОК-Бургас да представи медицинското досие на
кредитополучателя за изготвяне на експертизата, но съдът отхвърлил възражението
за изменение на доклада като неоснователно, а доказателствените им искания
оставил без уважение като неотносими. Според въззивниците, съдът не е очертал
спорния по делото въпрос, не е отделено спорното от безспорното и по този начин
спорът е останал неизяснен от фактическа страна, което е довело до
необоснованост на фактическите изводи на БРС, а вследствие нарушаването на
процесуалните правила е нарушено правото им на защита.
С оглед горните доводи, в жалбата е
направено искане до въззивния съд да даде указания на въззивниците относно
възможността да посочат относими доказателства, които са пропуснали да
представят в първата инстанция, поради отсъствие, непълнота и неточност на
доклада и дадените с него указания. В тази връзка, във въззивната жалба са
направени и доказателствени искания – за допускане на съдебномедицинска
експертиза, която да отговори на поставените въпроси и искане по чл.192 ГПК за
задължаване на РЗОК-Бургас да представи медицинското досие на наследодателя М.
С.С., което да се приложи по делото и да послужи на вещото лице за извършване
на медицинската експертиза. Доказателствените искания на въззивниците са
оставени без уважение от настоящата инстанция, поради липса на предпоставки по
чл.266 ГПК по мотиви, изложени в определението на БОС по чл.267 ГПК.
По правилността на решението въззивниците
изразяват несъгласие с изводите на БРС, че настъпилият застрахователен риск не
освобождава длъжника от изпълнение, като сочат, че в случая наследниците нямат
средства да погасят вземането по кредита и затова са образували настоящото
производство. Заявяват също, че обстоятелствата, от които произтича
недължимостта на остатъка по кредита са наличието на валиден застрахователен
договор, по който банката е бенефициент, наличие на застрахователно покритие на
целия остатък от кредита и настъпил покрит застрахователен риск.
По отношение на евентуалния иск
въззивниците считат, че районният съд не се е произнесъл по това тяхно искане,
като бланкетно е посочил общи съображения, но липсва произнасяне по конкретните
им възражения по заявената недействителност на клаузи от потребителския
договор. В тази връзка, във въззивната жалба са изложени подробни съображения,
идентични с тези в исковата молба, за неравноправност по чл.143 и чл.146 ЗЗП и
недействителност на клаузите по чл.4, чл.18 и чл.19 от договора за кредит.
В заключение,
молят въззивния съд да отмени обжалваното решение и да уважи предявените
искове. Претендират се разноските пред двете
съдебни инстанции.
В срока по
чл.263, ал.1 ГПК е постъпил писмен отговор от
въззиваемата страна „Обединена Българска Банка“ АД, подаден чрез старши ю.к.Елена
Мангалова, с който въззивната жалба се оспорва като неоснователна. Оспорват се
твърденията в жалбата за допуснати от първоинстанционния съд процесуални
нарушения, за което са изложени съображения, като в тази връзка се считат за
неотносими и направените с жалбата доказателствени искания. Въззиваемата страна
изразява съгласие с изводите на районния съд за неоснователност на исковата
претенция, за което също за изложени подробни съображения. Моли въззивния съд
да остави жалбата без уважение и да потвърди обжалваното решение.
В срока по
чл.263, ал.1 ГПК не е постъпил писмен отговор от
третото лице-помагач на ответника
„ДЗИ Животозастраховане“ ЕАД, не взема становище по жалбата.
Въззивната
жалба е подадена в срока чл.259 ГПК и от
лица с правен интерес от обжалването, поради което е допустима и следва да бъде
разгледана по същество.
С оглед
изложените във въззивната жалба доводи и становищата на страните, като прецени събраните
по делото доказателства и разпоредбите на закона, Бургаският окръжен съд приема
за установено следното:
Първоинстанционното производство е образувано по
исковата молба на С.С.С., С.М.С. и Н. М. С., против
„Обединена Българска Банка” АД за установяване по отношение на ответната банка,
че ищците не й дължат сумата от 18715.19 лв. – неплатена главница (остатъчна и
просрочена) и 13.41 лв. – договорна лихва, по Договор за
потребителски кредит без обезпечение от 27.09.2018 г., поради настъпило
застрахователно събитие - смърт на
кредитополучателя М. С.С., починал на 27.03.2019 г., наследодател на ищците.
При условията на евентуалност се претендира установяване недължимост на същите
суми, поради недействителност на клаузите по чл.4, чл.18 и чл.19 от договора за
кредит и Методиката на банката за определяне на РЛП на основание чл.143 и
чл.146 ЗЗП.
Изложени са
твърдения, че ищците
са наследници на М. С.С., починал на 27.03.2019 г., който е бил страна по
Договор за предоставяне на потребителски кредит без обезпечение от 27.09.2018
г., сключен с ответника „ОББ“ АД, клон Бургас. С договора на наследодателя на
ищците бил предоставен кредит в размер на 20 000 лв., със срок за
погасяване до 08.09.2024 г., съгласно погасителен план, като при сключването му
наследодателят им е сключил и застраховка „Живот“ за своя сметка и в полза на
банката, за което е издадено Застрахователно удостоверение № 869289 по групова
застрахователна полица № 203, която включва покритие при смърт вследствие на
заболяване, като в ОУ за застрахователното покритие по полица 2033 е посочено
задължението на застрахователя да заплати обезщетение при настъпване на
покрития риск. Ищците считат, че безспорно е настъпило застрахователно събитие,
покрит риск със сключената застраховка, като съгласно условията на договора за
кредит на банката е предоставено право да получи сумите по застрахователното
обезщетение. Твърди се, че наследниците са сезирали застрахователя „ДЗИ-Общо
застраховане“ ЕАД за настъпването на застрахователното събитие и изплащане на
сумата на банката, но същият отказал да изплати дължимия остатък по договора за
кредит с мотив, че настъпилата смърт на застрахованото лице не се покрива от
полицата, тъй като представлява изключение. В тази връзка се твърди, че при
сключване на договора за застраховка на кредитополучателя не са били
представени ОУ на застрахователя, приложими към полица 2033, не е била изискана
информация за здравословното му състояние нито от банката, нито от
застрахователната компания, т.е. това не е било условие за отпускането на
кредита. Ищците считат, че за тях е налице правен интерес да предявят иск
против банката за установяване недължимост на непогасената част от кредита,
поради настъпила застрахователно събитие – смърт на кредитополучателя, тъй като
е налице валиден и действителен договор за застраховка в полза на ответника,
който бездейства и не предявява претенциите към застрахователя, а към тях като
наследници. В тази връзка се сочи, че с оглед постигнатите уговорки между
страните по договора, за наследниците на починалия кредитополучател би
възникнало задължение за плащане на кредита само в случаите, в които
застрахователното обезщетение не покрива напълно задълженията на
кредитополучателя, налице е изключен от покритието риск или основание за отказ
от заплащане на застрахователно обезщетение (чл.22, ал.6 от договора за
кредит). Счита се, че ищците не дължат възнаградителни и наказателни лихви,
както и такси, тъй като не е имало предпоставки за възникване на подобни
вземания в полза на банката, доколкото до настъпването на смъртта на
кредитополучателя задълженията по кредита са изпълнявани в срок, поради което в
случая кредиторът носи отговорността по смисъла на чл.83 ЗЗД, тъй като банката
не е положила дължимата грижа, като не е предприела действия по събиране на
дължимата сума от застрахователя по договора за застраховка.
При условията на евентуалност, ищците твърдят, че не
дължат сумите по договора за кредит, поради наличието на неравноправни клаузи в
същия. Като неравноправна и недействителна се оспорва клаузата на чл.4 от
договора за кредит, тъй като липсва яснота за стойността на променливия годишен
лихвен процент. В тази връзка се оспорва изцяло Методиката на банката за
изчисляване на РЛП за кредити на физически лица, тъй като посочените в чл.2 от
същата формули не са общодостъпни и разбираеми за кредитополучателите,
методиката е обща и недостатъчно ясно определена, не е ясно точно кой
икономически показател ще съобразява банката при промяна на лихвения процент,
което създава възможност кредитора произволно да изчислява лихвата и
едностранно да променя съдържанието на договора, а това поставя
кредитополучателя в неравностойнои положение. Оспорват се като неравноправни и
клаузите на чл.18, ал.1, т.2 и чл.19 от договора за кредит, като се счита, че и
те попадат в приложното поле на чл.143
ЗЗП. Според ищците, договорените клаузи са във вреда на потребителя, тъй като
банката си запазва правото едностранно да вдига лихвения процент и размерите на
лихвата не могат да бъдат контролирани, запазва си и правото да направи кредита
незабавно изискуем дори при минимално закъснение на вноската, което значително
уврежда потребителя, като това поведение на банката не може да се определи като
добросъвестно. Поради това се счита, че оспорените клаузи са неравноправни и
нищожни, същите не са договорени индивидуално, поради което се иска от съда да
ги обяви за недействителни и на това основание да приеме, че ищците не дължат
процесните суми на ответната банка.
В депозирания
писмен отговор от ответника „Обединена Българска Банка“ АД е оспорена исковата
претенция като неоснователна. Изложени са съображения, че ищците в качеството си на наследници на кредитополучателя
не могат да черпят права от собственото си неизпълнение, още по-малко имат
правото да се позовават на недобросъвестност на банката в тази връзка. Сочи се,
че банката не е страна по застрахователния договор, а е бенефициент по
сключената с кредитополучателя застраховка, като възникналото застрахователно
правоотношение се явява акцесорно по отношение на договора за кредит и има
„обезпечителен“ характер, като съществува само и доколкото самият дълг е
възникнал и съществува. В тази връзка се счита, че спорът следва да се развира
именно между страните по застрахователното правоотношение, поради което
ответникът оспорва предявените против банката искове като недопустими.
По отношение на предявените в
условията на евентуалност искове се счита, че на оспорените договорни клаузи не
са неравноправни и недействителни, като се излагат подробни съображения за
неоснователност на тези претенции.
С определение на БРС от
25.11.2019 г. на основание чл.219 ГПК съдът е конституирал „ДЗИ
Животозастраховане“ ЕАД като трето лице-помагач на страната на ответника „ОББ“
АД.
По делото са събрани писмени доказателства, ангажирани от
страните за установяване на изложените от тях твърдения.
С обжалваното решение първоинстанционният съд е приел за безспорни
условията, при които е сключен договорът за кредит между наследодателя на
ищците и ответната банка – за сумата от 20000 лв., срок за издължаване от 72
месеца, считано от 08.10.2018 г., наличието на неиздължен остатък по кредита, в
т.ч. главница и договорна лихва в размер на исковите суми, както и че
кредитополучателят е сключил застраховка „Живот“ с „ОББ Животозастраховане“
ЕАД, по която бенефициент е ответната банка в случай на неговата смърт преди
изтичане срока на договора за кредит и за неиздължения остатък от кредита. За
безспорно е прието и обстоятелството, че процесните задължения не са погасени,
както и че липсват доказателства застрахователят да е изплатил на бенефициента
застрахователно обезщетение, дължимо при настъпилия застрахователен покрит
риск, напротив - налице е отговор от застрахователя /неговия правоприемник/, че
отказва изплащане на застрахователно обезщетение. За неоснователни са счетени
доводите на ищците за недължимост на исковите
суми, предвид съществуващия договор за застраховка в полза на кредитора, като В
тази връзка БРС е приел, че застраховката се явява правно средство, чрез което
банката-кредитор обезпечава удовлетворяване на вземането си, като в същото
време за нея възниква притезателно и акцесорно право да получи
застрахователното обезщетение, тъй като има качеството на ползващо се лице.
Прието е, че банката има право да търси алтернативно изпълнение от длъжника,
като кредитор или от застрахователя, като застраховащ и трето ползващо се лице,
защото правата й по застрахователното правоотношение съществуват наред с тези в
качеството й на кредитор. Задължението се погасява при плащане, опрощаване,
новация и пр., а съществуващият договор и настъпилият застрахователен риск не
освобождават длъжника от изпълнение. Аргумент в подкрепа на този извод е
изведен и от разпоредбата на чл.456, ал.1 КЗ, предвиждаща иск на наследниците
на длъжника срещу застрахователя, в случай, че са удовлетворили вземането на
банката, както и от нормата на чл.383, ал.3, изр.II
КЗ, съгласно която „по повод изплащането на обезщетение по застраховка по
изречение първо наследниците на длъжника, както и неговите съдлъжници или
поръчители по кредита имат права на застрахован, освен правото да получат
обезщетението до размера на непогасената част от задължението“, тъй като това
право принадлежи изключително на кредитора. В обобщение, БРС е приел, че при
наличие на застраховка „Живот“ в полза на банката-кредитор, наследниците не се
освобождават от задължението на наследодателя си, а напротив – дължат
изпълнение, но ако са платили, могат да търсят заплащане в тяхна полза на
застрахователното обезщетение от застрахователя, а ако не са платили – могат да
претендират заплащането му на кредитора. На следващо място, районният съд е
приел, че дори да се приеме, при приложението на чл.20-24 ЗПК, че договорът за
потребителски кредит е недействителен, то кредитополучателят/неговите
наследници дължат връщане на чистата стойност на кредита, респ. непогасения
остатък, поради което и в тази хипотеза освобождаванетото от дълг е условно –
само до размера на акцесорните вземания. Прието е, че кредитното правоотношение
между наследодателя и банката (при наличните доказателства) е в резултат на
индивидуално договаряне, а в договора за потребителски кредит не се констатират
пороците по чл.22 ЗПК, водещи до неговата недействителност, нещо повече – ако и
да са нищожни, неравноправните клаузи по смисъла на чл.143-чл.148 ЗЗП, в т.ч.
цитираните в исковата молба, не водят a priori до
недействителност на целия договор за кредит, а оттам – до недължимост на
полученото по него. По горните мотиви, БРС е приел, че ищците дължат връщане на
отпуснатия на наследодателя им кредит, поради което е отхвърлил предявените
искове като неоснователни.
Съгласно разпоредбата на чл.269 ГПК, въззивният съд се произнася служебно по валидността на
решението, по допустимостта му – в обжалваната част, а по
останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. При
тази служебна проверка, Бургаският окръжен съд намира обжалваното решение за
валиден и допустим съдебен акт, липсват нарушения на императивни материалноправни норми.
След
самостоятелна преценка на събраните по делото доказателства и като съобрази приложимите
разпоредби на закона, БОС намира въззивната жалба за неоснователна, като изцяло
споделя окончателните правни изводи на районния съд и счита, че решението му
следва да бъде потвърдено като правилно и законосъобразно.
Настоящата инстанция намира, че фактическата обстановка
по делото се установява такава, каквато е изложена в обжалваното решение и по нея не
е налице спор между страните. Районният съд е съобразил и анализирал всички относими и
допустими доказателства, въз основа на които е достигнал до правилни изводи
относно това какви релевантни за спора факти и обстоятелства се установяват с
тях. Във въвзивното производство не са ангажирани допустими доказателства,
които да променят приетата и изяснена от първата инстанция фактическа
обстановка, поради което, БОС я възприема изцяло и препраща към нея на
основание чл.272 ГПК, като не е необходимо събраните доказателства да се
въпроизвеждат и от въззивния съд.
Бургаският
окръжен съд напълно споделя и решаващите правни изводи на БРС за
неоснователност на предявените отрицателни установителни искове по чл.124, ал.1 ГПК, които са формирани въз основа на безспорно установената по делото
фактическа обстановка, като същите за правилни и в съответствие със закона и
събраните доказателства, поради което препраща към мотивите на обжалваното
решение на основание чл.272 ГПК и по този начин същите стават част от настоящия
съдебен акт.
По изложените във въззивната
жалба оплаквания и в допълнение към съображенията на районния съд, следва да се
отбележи следното:
Неоснователни са възраженията на въззивниците за допуснати
от районния съд
процесуални нарушения, свързани с определяне на предмета на
делото и разпределянето на доказателствената тежест, довели до нарушаване на
правото им на защита.
Следва да се посочи, че предмет на делото е спорното
материално субективно право – претендираното или отричано от ищеца право, индивидуализирано от
основанието и петитума на иска, като правната
квалификация на спорното право се определя от съда, съобразно въведените от ищеца твърдения. В случая, с оглед изложените в
исковата молба твърдения, БОС намира, че районният съд е дал правилна правна квалификация на
исковата претенция по чл.124, ал.1 ГПК – отрицателни установителни искове за
недължимост на сумите по сключения между наследодателя на ищците и ответната
банка договор за потребителски кредит, поради настъпил покрит застрахователен
риск – смърт на кредитополучателя и поради неравноправност на договорни клаузи.
В съответствие с предмета на делото, правилно е разпределена и
доказателствената тежест между страните, на които с доклада на БРС са дадени
ясни и конкретни указания, като на ищците е указано, че в тяхна тежест е да
установят при условията на главно и пълно доказване наличието на застрахователен
договор, по който ответникът е бенефициент и му е изплатено застрахователно обезщетение,
покриващо вземанията по договора за кредит, а на ответната банка е указано, че
в нейна тежест е да установи наличието на годно основание, обуславящо
дължимостта на процесните суми (валиден договор за кредит и пр.). В този смисъл,
настоящата инстанция намира, че не са налице твърдяните във въззивната жалба
нарушения от БРС относно определяне предмета на делото (спорното право), разпределението на доказателствената тежест и невъзможност за въззивниците да ангажират доказателства в
първата инстанция, заради
неточност и непълнота на доклада,
поради което правото им на защита не е нарушено. Поради това, настоящият съд е
оставил без уважение доказателствените искания на въззивниците за допускане на
съдебно медицинска експертиза и за задължаване от трето неучастващо по делото
лице да представи медицинското досие на техния наследодател, които искания са
неотносими към предмета на спора – за недължимост на вземанията по договора за
кредит, поради което като не е уважил същите районният съд не е допуснал
процесуално нарушение и доводите на въззивниците в този смисъл за
неоснователни.
Въззивният съд
не споделя и възраженията във въззивната жалба, че спорът е останал неизяснен
от фактическа страна, което довело до необоснованост на изводите на БРС. Настоящата
инстанция намира, че районният съд е съобразил и анализирал всички относими и допустими доказателства, ангажирани от
страните, въз основа на които е достигнал до правилни изводи относно това какви
релевантни за спора факти и обстоятелства се установяват с тях, като се е
произнесъл по иска, с който е бил сезиран – за недължимост на сумите по
договора за кредит.
В случая, между страните по делото не се спори, че
ищците са наследници по закон на М. С.С., починал на 27.03.2019 г., който е бил
кредитополучател по сключен с ответника „ОББ“ АД Договор за предоставяне на
потребителски кредит без обезпечение от 27.09.2018 г. за сумата от 20 000
лв., с начин на издължаване на кредита на 72 месечни анюитетни вноски,
включващи главница и лихва, в размер на 362.70 лв. всяка, считано от 08.10.2018
г. на 8-мо число на месеца. Не се спори също, че при подписването да договора
за кредит кредитополучателят е сключил застраховка „Живот“ с „ОББ
Животозастраховане“ ЕАД – застрахователно удостоверение № 869289 по групова
застрахователна полица № 2033, с бенефициент ответника „ОББ“ АД, като
застраховката покрива неиздължения остатък от кредита в случай на смърт на
кредитополучателя вследствие на заболяване. Безспорно е и обстоятелството, че
към момента на смъртта на наследодателя на ищците е налице неиздължен остатък
по кредита, включващ главница и договорна лихва в размер на исковите суми, които
задължения не са погасени, като по повод отправена от ищците покана до
застрахователя да изплати на банката-бенефициент застрахователно обезщетение, предвид
настъпилия застрахователен риск, застрахователят е отказал за изплати обезщетение.
При така
установените релевантни за спора факти, въззивният съд намира за правилен
извода на БРС, че наличието на сключена застраховка „Живот“ в полза на
банката-кредитор само по себе си не освобождава наследниците на
кредитополучателя от плащане на неговите задължения и те дължат изпълнение по
договора за кредит. Всички изложени в тази връзка възражения във въззивната
жалба са неоснователни. В случая, по делото не се спори относно наличието на
облигационна връзка между банката-ответник и наследодателя на ищците по повод
договор за кредит, който е останал необслужван след смъртта на
кредитополучателя на 27.03.2019 г., като дължимият остатък от кредита възлиза в
размер на исковите суми от 18 715.19 лв. за главница и 13.41 лв. за
договорна лихва, които суми към момента не са заплатени на кредитора. Именно в
качеството си на наследници на
кредитополучателя и доколкото в исковата молба липсват фактически твърдения
наследството да не е прието или да е налице отказ от същото, ищците са приели както активите,
така и пасивите, включени в наследствената маса
(чл.60, ал.1 ЗН), поради
което носят отговорността за заплащане на непогасените задължения
по договора за кредит, станали част от наследството на починалия кредитополучател. За да се освободят от отговорност, в тежест на
ищците е да докажат изпълнението на поетите по договора за кредит задължения от
техния наследодател или да докажат наличието на правопогасяващи,
правоизключващи, правоизключващи или правоотлагащи факти и обстоятелства,
каквито са отказът от наследство или приемането на наследството по опис и пр.,
което те не са сторили, дори липсват и подобри твърдения. Единственото наведено
от тях възражение за недължимост по договора за кредит е свързано със
сключената от наследодателя им застраховка „Живот“ в полза на ответната банка. В
случая обаче, наличието на сключен от наследодателя на ищците договор за
застраховка в полза на кредитора „ОББ“ АД и настъпил застрахователен риск – смърт
на кредитополучателя не съставлява основание за недължимост на остатъка по
кредита от наследниците. Тук следва да се има предвид, че особеното при този
топи договорите за застраховка на кредитополучатели, каквато е и процесната
застраховка, застрахователната сума обезпечава изпълнението на договорното
задължение на кредитополучателя. Поради това, при реализиране на риска, не
кредитополучателят, а банката има право да получи част от застрахователната
сума до размера на непогасените и дължими вноски по договора за кредит. Настъпването
на застрахователното събитие – смърт, което представлява покрит риск по
застрахователния договор има двояко значение – от една страна в полза на
банката в качеството й на бенефициент възниква правото да поиска изплащане на застрахователната
сума, а от друга страна – с получаване на застрахователната сума от банката се
погасява задължението на кредитополучателя, чието изпълнение е било обезпечено
със застрахователния договор. В този смисъл, в правомощията на банката е да
предпочете дали да пристъпи към принудително събиране на просрочените вноски от
кредита от наследниците на починалия длъжник или да поиска застрахователната
сума, равняваща се на размера на неплатените дължими вноски по кредита до края
на срока за издължаване. При това положение, както правилно е приел и районния
съд, наследниците на починалия длъжник по договор за банков кредит имат две
възможности за съдебна защита в зависимост от това дали са платили или не задълженията
на своя наследодател. В случай, че наследниците са удовлетворили
банката-кредитор, те имат право да предявят иск против застрахователя по
чл.456, ал.1 КЗ за заплащане в тяхна полза на застрахователното обезщетение, а
ако не са платили и банката бездейства – могат да се освободят от изпълнение като
предявят иск против застрахователя по чл.383, ал.3 КЗ за заплащане на
застрахователното обезщетение в полза на бенефициента (банката-кредитор). В
случая, доколкото в исковата молба са изложени твърдения, че ищците не са
платили задълженията на наследодателя си по договора за кредит, а ответната
банка бездейства и не предявява претенции към застрахователното дружество,
същите на основание чл.383, ал.3 КЗ като наследници имат правата на
застрахован, освен правото да получат обезщетението до размера на непогасената
част от задължението, защото договорът за застраховка е договор в полза на
трето лице, което обуславя и правото им на пряк иск срещу застрахователя да
изпълни задълженията си към третото ползващо се лице бенефициент (банката
кредитор). Предвид горното, въззивният съд намира, че наличието на договор за
застраховка, покриваща остатъка по кредита и настъпилия застрахователен риск не
освобождават ищците като наследници на кредитополучателя от изпълнение по
договора за кредит, поради което същите неоснователно се позовават на това
обстоятелство за недължимост на вземанията по кредита, като те разполагат с
посочената по-горе възможност да търсят заплащане от застрахователя в полза на
банката. Ето защо, предявения отрицателен установителен иск за недължимост на
непогасената част от кредита, поради настъпила застрахователно събитие – смърт
на кредитополучателя, е неоснователен и правилно е отхвърлен от районния съд.
Настоящата
инстанция намира за неоснователни и възраженията на въззивниците по отношение
на евентуално основание за недължимост на вземанията по кредита – поради
недействителност като неравноправни на клаузите по чл.4, чл.18, ал.1, т.2 и
чл.19 от договора за кредит. Действително, първоинстанционният съд не е
извършвал проверката за неравноправност на оспорваните клаузи към датата на
сключването на договора, но крайната последица от прилагането на правилата
относно неравноправността към този момент не води до различен краен извод от
този на районния съд. Съгласно чл.143 ЗЗП (ред., ДВ-бр.57/2015 г., действала
към момента на сключване на договора), неравноправна е тази клауза, която е
уговорена „във вреда на потребителя, не отговаря на изискването за
добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията
на търговеца... и потребителя“, а съгласно чл.145, ал.1 ЗЗП – преценката за
неравноправност се прави с оглед вида на договора, характера на престацията и
всички други обстоятелства към момента на сключване на договора.
Съгласно разпоредбата на чл.143, т.10 ЗЗП (ред.
ДВ-бр.57/2015 г.), неравноправна е клауза, която „позволява на търговеца или
доставчика да променя едностранно условията на договора въз основа на
непредвидено в него основание“. В случая, клаузата на чл.4 от договора за
кредит от 27.09.2018 г., сключен между страните, предвижда именно такова
изменение, като посочва, че редовната главница се олихвява с променлив годишен
лихвен процент, формиран от референтен лихвен процент (РЛП) за кредити на
физически лица в лева и фиксирана надбавка от 9,200 пункта, като променливия
лихвен процент може да се променя при промяна на РЛП на банката, която се
извършва по реда, описан в договора за кредит, а РЛП се определя по утвърдена
от банката методика за изчисляването му. Посочено е, че към момента на
сключване на договора РЛП на банката за физически лица е в размер на 0,200 %,
като лихвения процент по кредита е в размер на 9,400 % годишно. Следователно,
клаузата по чл.4 от договора за определяне размера на годишната лихва е ясна,
съдържа конкретизирано по размер задължение на длъжника и поради това съгласно
чл.145 ЗЗП не е налице основание за обявяването й за неравноправна. Съгласно
практиката ВКС, изразена в Решение № 308/29.01.2019 г. по т.д.№ 2931/2017 г.,
II т.о., Решение № 378/28.03.2019 г. по т.д.№ 2775/2017 г., ІІ т.о. и др., клауза
за изменение на лихвения процент по договор за кредит е допустима само, ако
съдържа изрично указание за потребителя относно начина, по който ще бъде
определен лихвения процент при изменение на определени фактори. В цитираните решения
изрично е прието, че когато „потребителят не е получил предварително достатъчно
конкретна информация за начина, метода, по който кредитодателят може
едностранно да промени цената на доставената му финансова услуга, както и
когато методологията, създадена от банката – кредитор, например с нейни
вътрешни правила, не е част от договора за кредит, банката не може да се счита
за добросъвестна по смисъла на общата дефиниция за неравноправна клауза по
чл.143 ЗЗП“. В случая, от процесния договор за кредит е видно, че посочената в същия
методика за изчисляване на РЛП представлява неразделна негова част, подписана е
от двете страни, вкл. и от кредитополучателя, спазени са и изискванията на чл.33а ЗПК – методиката съдържа
ясна и разписана изчислителна формула, посочени са видът, количествените изражения и относителната тежест на
отделните компоненти (пазарни индекси и/или индикатори), като в договора
изрично е отразено, че методиката не може да се променя едностранно от банката
след сключването му. Предвид това и с оглед цитираната съдебна практика,
въззивният съд приема, че клаузата на чл.4 от договора за кредит, установяваща право
на ответника „ОББ“ АД да изменя лихвения процент по договора, не нарушава
чл.143, т.10 ЗЗП (ред. ДВ-бр.57/2015 г.) и не е неравноправна, поради което
възраженията на въззивниците са неоснователни.
Съдът намира, че в случая е налице и изключението по
чл.144, ал.2, т.1 ЗЗП, установяваща, че лихвата по договор за финансова услуга
може да се променя при наличие на основателна причина за това. Съгласно
практиката на ВКС – Решение № 308/29.01.2019 г. по т.д.№ 2931/2017 г., II т.о.;
Решение № 165/02.12.2016 г. по т.д.№ 1777/2015 г., I т.о., Решение №
205/07.11.2016 г. по т.д.№ 154/2016 г., I т.о. и др., посоченото изключение е
приложимо само ако в договора за кредит ясно са посочени причините, поради
които е допустимо изменение на лихвения процент по договора, като такава
промяна се допуска, ако критериите за промяна на лихвения процент освен ясно
посочени в договора са и обективни, стоящи извън контрола на банката (като напр.
– промяна в пазарни лихвени равнища, инфлация и подобни), посочена е и ясна
изчислителна процедура (формула) за размера на новоопределения лихвен процент с
изрично определена тежест на отделните компоненти. В настоящия случай, такива
процедури в договора за кредит и методиката към него за изрично разписани, като
изменението на лихвата е предпоставено не на произволната преценка на банката, а
е обусловено от определени индекси, които се изчисляват от Българската народна
банка като средна претеглена стойност за банковата система. Предвид това,
въззивният съд приема, че изменението на лихвения процент е обвързано с
конкретни обективни показатели и е налице основателна причина по чл.144, ал.2,
т.1 ЗПП. Дори
този извод да не бъде споделен, клаузата попада в изключенията предвидени в
чл.144, ал.3, т.1 ЗЗП, поради което не се явява нищожна, тъй като изменението
на РЛП, а оттам и на годишния лихвен процент по договора е поставено в
зависимост от изменения на индекси, чиято стойност е извън контрола на въззивника
– кредитор, като същевременно в договора и методиката към него се съдържат
достатъчно ясни и разбираеми условия за промяната на размера на лихвения
процент.
Неоснователни са
и възраженията във въззивната жалба за неравноправност на клаузите по чл.18,
ал.1, т.2 и чл.19 от договора за кредит. В исковата молба и във въззивната
жалба не са наведени конкретни възражения в тази връзка, но независимо от това
настоящият съд намира, че оспорените клаузи не са неравноправни по смисъла на
чл.143 ЗЗП, доколкото същите са свързани с ангажиране отговорността на
кредитополучателя при неизпълнение на основните му задължения по договора.
С оглед
изложените съображения, въззивният съд намира, че оспорените клаузи на чл.4,
чл.18, ал.1, т.2 и чл.19 от договора за кредит, сключен между наследодателя на
ищците и ответната банка на 27.09.2018 г., не са неравноправни, поради което
искането за обявяването им за нищожни на основание чл.146, вр. чл.143 ЗЗП е
неоснователно. В този смисъл, предявеният на това основание отрицателен установителен
иск по чл.124, ал.1 ГПК за недължимост на вземанията по договора за кредит е
неоснователен и правилно е отхвърлен от районния съд.
Ето защо, въззивната жалба е неоснователна, а поради съвпадане изцяло на правните
изводи на настоящата инстанция с тези на районния съд, обжалваното решение
следва да бъде потвърдено като правилно и законосъобразно.
При този
изход на делото и направените от двете страни искания за разноски, на въззивниците
такива не им се следват, предвид неоснователността на въззивната им жалба, като
същите следва да заплатят на въззиваемата страна „ОББ“ АД сумата от 100 лв. за
юрисконсултско възнаграждение за въззивното производство, определено по реда на
чл.78, ал.8 ГПК, вр. чл.37 ЗПП, вр. чл.25, ал.1 НЗПП.
Мотивиран от
горното, Бургаският окръжен съд
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА съдебно
решение № 643/20.02.2020 г., постановено по гр.д.№ 7062/2019 г. по описа на
Районен съд – гр.Бургас.
ОСЪЖДА С.С.С., ЕГН **********, С.М.С., ЕГН ********** и Н. М. С.,
ЕГН **********,***, да заплатят на
„Обединена Българска Банка” АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр.София, ул.”Витоша” № 89Б, сумата от 100 лв. за юрисконсултско възнаграждение за
въззивното производство пред БОС.
Решението подлежи
на касационно обжалване пред Върховния касационен съд в едномесечен срок от
връчването му на страните.