Решение по дело №2880/2020 на Районен съд - Варна

 

 

Р Е Ш Е Н И Е

 

№……………../……………..2020г.

 

гр. Варна

 

 

В  И М Е Т О  Н А  Н А Р О Д А

 

 

            РАЙОНЕН СЪД – ВАРНА, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, 9-ти съдебен състав, в открито съдебно заседание, проведено на пети октомври през две хиляди и двадесета година, в състав: 

 

 РАЙОНЕН СЪДИЯ: НАСУФ ИСМАЛ

 

            при участието на секретаря Илияна Илиева,

            като разгледа докладваното от съдията

            гр. д. № 2880 по описа за 2020 г. на РС-Варна,

            за да се произнесе, взе предвид следното:

 

                Производството е образувано по предявен от С.Д.П., ЕГН ********** против „М.“ АД, ЕИК *** осъдителен иск с правно основание чл. 49 вр. чл. 45, ал. 1 от ЗЗД, за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата в размер от 350.00 лева, представляваща претърпени от ищеца имуществени вреди, изразяващи се в заплатено на 01.08.2018 г. от последния в качеството му на длъжник по изпълнително дело № * по описа за * г. на ЧСИ И. М., вписана в КЧСИ под рег. № *, с район на действие ОС-Б., адвокатско възнаграждение за процесуално представителство и защита по изпълнителното дело.

            В исковата молба се твърди, че по ч. гр. д. № 13587 по описа за 2009 г. на РС-Варна, заведено срещу ищеца, като длъжник, били издадени заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист по чл. 417 от ГПК. Въз основа на тях е било образувано изп. д. № * по описа за * г. на ЧСИ И. М., вписана в КЧСИ под рег. № *, с район на действие ОС-Б., а на 19.03.2012 г. по него било конституирано ответното дружество като взискател, вместо първоначалния кредитор по изпълнителното основание и титул. Сочи още, че от образуването през 2010 г. до 2012 г. не били извършвани по изпълнителното дело никакви действия срещу длъжника, поради което и още през 2012 г. делото било прекратено по силата на закона на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 от ГПК. Излага, че въпреки това през 2018 г. ответното дружество поискало изпълнителни действия срещу длъжника при условията на прекратено по закон изп. производство, като на 08.01.2018 г. поискало справки за банкови сметки в Б., а на 05.07.2018 г. – запор на тези банкови сметки на длъжника по изпълнително дело и сегашен ищец. С тези действия ответникът действал противоправно, което ответникът и признал чрез спогодба по иска на ищеца за недължимост на сумите - гр. д. № 9150 по описа за 2019 г. на РС-Варна. Навежда доводи, за това че за да се защити срещу сочените противоправни действия на взискателя през 2018 г., длъжникът по изп. дело и сегашен ищец ангажирал адвокат за правна помощ и съдействие. Чрез него била депозирана на 19.06.2019 г. молба до ЧСИ и по нея, на 27.06.2019 г. ЧСИ прекратил изпълнителното дело на осн. чл. 433, ал. 1, т. 8 от ГПК. За адвокатската услуга и защита длъжникът и сегашен ищец платил на 01.08.2018г. адвокатски хонорар, който с оглед гореизложеното претендира да съставлява вреда вследствие незаконните действия на ответника, обезщетяването на която търси по делото.

            По същество моли съда да уважи предявения осъдителен иск и присъди сторените съдебно-деловодни разноски.

            В срока по чл. 131 от ГПК ответникът депозира писмен отговор. В него той не оспорва твърденията на ищеца по образуване на ч. гр. д. на РС-Варна и изп. д. на ЧСИ; не оспорва и настъпилата перемпция по изп. дело още през 2012 г.; не оспорва и че със съдебна спогодба по гр. д. № 9150/2019 г. по описа на РС-Варна ответникът е признал, че няма вземане от длъжника-ищец, поради перемпция и погасителна давност.

            Предявеният иск обаче счита за неоснователен, защото в исковата молба не се сочело кой точно служител на ответника е извършил деликтните действия, а без това не можело да се ангажира отговорност по чл. 49 от ЗЗД; още защото нямало причинна връзка между деяние и вреди; още защото вреди изобщо нямало, тъй като не бил платен хонорарът, а документът за плащането не доказвал такова, защото не бил от адвокатски кочан с номер и не бил регистриран в НАП.

            По същество моли за отхвърляне на иска и за разноски.

            В хода на проведеното открито съдебно заседание ищецът, редовно призован, чрез мл. адвокат Р. Д. поддържа исковата молба.

            Ответникът, редовно призован за същото съдебно заседание, не се представлява. С молба от 30.09.2020 г. поддържа отговора и моли предявеният иск да бъде отхвърлен като неоснователен.

            Настоящият съдебен състав, като съобрази предметните предели на исковото производство, очертани в исковата молба и отговора и като взе предвид, събрания и приобщен по дело доказателствен материал – в съвкупност и поотделно, на основание чл. 12 и чл. 235, ал. 2 от ГПК, приема за установени следните фактически положения:

                Съдът намира, че не е спорно, а и от събраните по делото доказателства се установява по несъмнен начин, че по молба с вх. № 231, депозирана на 12.01.2010 г. от взискателя „У. Б.“ АД, е образувано изпълнително дело № * по описа за * г. на ЧСИ И. М., вписана в КЧСИ под рег. № *, с район на действие ОС-Б., срещу длъжника С.Д.П., въз основа на изпълнителен лист от 11.01.2010 г., издаден по ч. гр. д. № 13587/2009 г. по описа на РС-Варна, 14-ти съдебен състав, въз основа на Заповед за незабавно изпълнение на парично задължение № 7159/14.12.2009 г. по чл. 417 от ГПК, издадена по същото частно гражданско дело на РС-Варна.

            На 15.03.2012 г. е депозирана молба от ответника в деловодството на ЧСИ, в резултат на която последният е конституиран като взискател по делото на основание чл. 429, ал. 1 от ГПК.

            Установява се още от приобщеното изп. дело, че в хода на процеса ответникът е депозирал множество молби за извършване на справки касателно активите на длъжника, както и за предприемане на съответните изпълнителни действия за принудителното удовлетворяване на вземанията предмет на изп. производство. В резултат на молбите на взискателя-ответник на 13.07.2018 г. са запорирани вземанията на ищеца за суми по банкови сметки, открити в „Б. П. Б.“ АД и „Ю. Б.“ АД.

            На 13.08.2018 г. в деловодството на ЧСИ е депозирана молба с вх. № 8385 от длъжника чрез Р. Д. преупълномощена от адв. К.Т., с искане за изготвяне на преписи от съответните документи, находящи се по изпълнителното дело.

            Видно от молба с вх. № 8960 от 19.06.2019 г. длъжникът чрез адв. К.Т. е обективирал искане за прекратяване на производството по процесното изп. дело поради настъпила перемпция. Към молбата е приложен и договор за правна помощ и съдействие от 01.08.2018 г., от който е видно, че уговореният адвокатски хонорар срещу оказаната правна помощ и съдействие в хода на изпълнителното дело е 350.00 лева, който е платен в брой в деня на подписване на договора – арг. от чл. 3 от договора.

            От постановлението на ЧСИ, постановено на 26.06.2019 г. се установява, че производството по изп. дело е прекратено на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 от ГПК.

            При така установената фактическа обстановка, съдът достига до следните правни изводи:

            Съгласно чл. 79, ал. 1 от ГПК, разноските в изпълнителния процес са за сметка на длъжника, освен в случаите, когато делото е прекратено на някои от основанията посочени в чл. 433 от ГПК, какъвто е конкретният случай – поради дезинтересиране на взискателя от производството /чл. 433, ал. 1, т. 8 от ГПК/. Но в същото време, в ГПК не е предвидена възможност и право на длъжника, когато изпълнителното производство е прекратено на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 от ГПК да претендира направените в хода на производството разноски, нито се съдържат разпоредби, уреждащи въпроса за разноските направени от длъжника. Дори и такива да бъдат присъдени от съдебния изпълнител, с каквито правомощия поначало последният не разполага, то постановлението за присъждането им не би било скрепено със сила на пресъдено нещо и изпълнителна сила, нито би могло да послужи на длъжника като изпълнително основание, подлежащо на принудително изпълнение по смисъла на чл. 404 от ГПК. Липсата на процесуална възможност да се упражни претенцията за разноски в изпълнителния процес налага извод, че изразходваните средства в хода на принудителното изпълнение, прекратено в хипотезата на чл. 433, ал. 1, т. 8 от ГПК, представляват имуществени вреди за лицето, привлечено като длъжник по принудително изпълнение, за което не са налице материални предпоставки и за които вреди взискателят дължи обезщетение по реда на непозволеното увреждане.

            За да бъде ангажирана деликтната отговорността на ответното дружество, в тежест на ищеца е да докаже по несъмнен начин в условията на пълно и главно доказване кумулативното наличие на следните елементи от фактическия състав на предявения осъдителен иск: 1./ деяние /действие или бездействие/; 2./ осъществено от лице, при или по повод възложена му от ответното дружество работа; 3./ противоправност на деянието; 4./ вреда и 5./ нейния размер и 6./ причинната връзка между деянието и настъпилия вредоносен резултат.

            В тежест на ответника е да проведе насрещно доказване по тези факти, както и да докаже възраженията си в отговора, а – при установяване на горното от ищеца – да докаже, че е погасил претендираното обезщетение.

            Отговорността по чл. 49 от ЗЗД е за чужди виновни противоправни действия. Тя има обезпечително-гаранционна функция, като тази отговорност не произтича от вината на лицето, което е възложило работата, и затова няма място за възражение, че то е невиновно, и за доказване на неговата невиновност. Лицето, което е възложило работата може да се освободи от тази отговорност, ако се установи, че лицето, на което е възложена работата, не е причинило никаква вреда, ако неговите действия не са виновни и противоправни или ако вредата не е причинена при или по повод на възложената му работа.

            Съгласно задължителните за съда тълкувателни разяснения, дадени в Постановление № 7/1959 г. на Пленума на ВС, юридическите лица – каквото е и ответникът – отговарят по чл. 49 от ЗЗД за вредите, причинени от техни работници и служители при или по повод на възложената им работа и тогава, когато не е установено кой конкретно измежду тях е причинил тези вреди. В този смисъл оплакванията на ответното дружество в тази част са несъстоятелни.

            Предвид изложените факти, установени от приобщените по делото доказателства, съдът счита, че е извършено деяние под формата на действие – подаване на молби за предприемане на изпълнителни действия. Същото е осъществено от служител на делинквента във връзка с възложената нему работа да удовлетвори вземанията на дружеството взискател в хода на индивидуалното производство по принудително изпълнение. Противоправността на деянието се извежда от обстоятелството, че към момента на сезиране на съдебния изпълнител с искания за справки и запори висящността на производството вече е било преустановено ex lege, доколкото в продължение на повече от две години взискателят не е поискал извършването на изпълнителни действия – арг. от мотивите на т. 10 от ТР 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Т.е. всички действия на взискателя, извършени след прекратяване на делото по силата на закона, са незаконосъобразни, тъй като са лишени от правното си основание – наличието на висящо изп. дело.  

            В действителност подаването на молби за справки и предприемане на изпълнителни действия в хода на изпълнително дело е призната и гарантирана от закона възможност кредиторът принудително да удовлетвори своя интерес – арг. от чл. 426, ал. 1 и следв. от ГПК. Обстоятелството обаче, че взискателят е разполагал с изпълнителен титул към момента на депозиране на последващите молби, не променя извода на настоящия съдебен състав, доколкото същият със собственото си бездействие не е поддържал висящността на изпълнителния процес. Отделно, изпълнителният титул е издаден въз основа на несъдебно изпълнителното основание – заповед по чл. 417 от ГПК, която подлежи на незабавно изпълнение, което от своя страна предполага полагане на по-голяма грижа от страна на кредитора досежно правото му на парично вземане преди да го предяви за принудително изпълнение посредством изпълнителните действия, изграждащи посочения от него изпълнителен способ, доколкото същото не е установено със сила на пресъдено нещо, а изпълнителният процес е сурогат на доброволното изпълнение и засяга имуществената сфера на длъжника в изключителна степен с помощта на държавната принуда. В конкретния случай кредиторът е търговец, чийто предмет на дейност е изкупуване на вземания на сконтови цени и отпускане на заеми, видно от вписванията по партидата на дружеството в търговския регистър, което предполага полагане на по-голяма грижа от обичайната като професионалист при събирането на своите вземания, а липсата на такава обуславя допускането на небрежност от същия.            

            Настъпилата вреда, като неблагоприятно изменение в патримониума на длъжника, се изразява в заплащането на възнаграждение за адвокат, който да защити интереса му като страна в изпълнителния процес. Съдебните разноски за адвокатско възнаграждение се присъждат, когато страната е заплатила същото. В договора следва да е вписан начинът на плащане – ако е по банков път, задължително се представят доказателства за това, а ако е в брой – както е в конкретния случай, то тогава вписването за направеното плащане в договора за правна помощ е достатъчно и има характера на разписка – арг. от т. 1 на ТР № 6 по описа за 2012 г. на ОСГТК на ВКС. В този смисъл доводите на ответника за недоказност на плащането не се споделят от съда, доколкото разписката е частен свидетелстващ документ и в конкретния случай се ползва с материална доказателствена сила.

            Размерът на претърпените имуществени вреди също се установява от приобщения договор за правна помощ и съдействие, а именно – 350.00 лева.  

            От доказателствената съвкупност се установява по несъмнен начин, че представител на ищеца е посетил кантората на ЧСИ непосредствено след запориране на банковите му сметки, открити в „Ю. Б.“ АД и „Б. П. Б.“ АД. Т.е. плащането на възнаграждението е станало във връзка с неоснователно предприетото от служител на дружеството-ответник изпълнително действие, което обуславя и наличието на причинно-следствена връзка между противорпавното деяние и настъпилата имуществена вреда. Констатирано е, че към датата на посещение в кантората на ЧСИ – 13.08.2018 г. делото е било висящо, а договорът е подписан /01.08.2018 г./ преди прекратяване на изп. дело /26.06.2019 г./. Ето защо съдът счита за несъстоятелни доводите на ответника за липса на причинно-следствена връзка между противоправното деяние и настъпилия вредоносен резултат. 

            В заключение съдът счита, че са доказани в тяхната кумулативност елементите от фактическия състав на деликтната отговорност на ответника по чл. 49 вр. с чл. 45 от ЗЗД, като липсват данни дължимата сума по обезщетението, предмет на осъдителния иск, да е заплатена на ищеца, поради което исковата претенция следва да бъде уважена в пълния предявен размер.

            Относно съдебно-деловодните разноски:

            При този изход от делото, претенцията на ищеца за компенсация на разноските, направени за защита в исковото производство по основателна искова молба, следва да бъде уважена на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК. В полза на същия следва да се присъди сумата в общ размер от 350.00 лева, от които 50.00  лева – държавна такса и 300.00 лева – адвокатско възнаграждение.

            Водим от изложените мотиви, СЪДЪТ

 

Р Е Ш И:

 

            ОСЪЖДА, на основание чл. 49 вр. чл. 45, ал. 1 от ЗЗД, „М.“ АД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление ***, ДА ЗАПЛАТИ на С.Д.П., ЕГН **********, с адрес: ***, сумата в размер от 350.00 лева /триста и петдесет лева/, представляваща претърпени от ищеца имуществени вреди, изразяващи се в заплатено на 01.08.2018 г. от ищеца в качеството му на длъжник по изпълнително дело № * по описа за * г. на ЧСИ И. М., вписана в КЧСИ под рег. № *, с район на действие ОС-Б., адвокатско възнаграждение за процесуално представителство и защита по изпълнителното дело.

 

            ОСЪЖДА, на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК, „М.“ АД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление ***, ДА ЗАПЛАТИ на С.Д.П., ЕГН **********, с адрес: ***, сумата в общ размер от 350.00 лева /триста и петдесет лева/, представляваща сторени в хода на настоящото производство съдебно-деловодни разноски, от които 50.00 лева – държавна такса и 300.00 лева – адвокатско възнаграждение.

 

            РЕШЕНИЕТО подлежи на въззивно обжалване в двуседмичен срок от съобщението пред ОС-Варна.

 

            Присъдените суми да се преведат по следната банкова сметка: *** ***, открита при „Б. Д.“ ЕАД, представляваща специална адвокатска сметка по смисъла на чл. 39, ал. 1 от ЗАдв.

 

            Препис от решението да се връчи на страните.

 

 

РАЙОНЕН СЪДИЯ: