Решение по дело №1061/2016 на Районен съд - Лом

РЕШЕНИЕ

Гр. Лом  , 20.03.2017 г.

                     В     И  М  Е  Т  О    Н  А    Н  А  Р  О Д  А

 Ломският районен съд , VІ състав  , в     открито   съдебно     заседание  на двадесет и първи февруари   , през   две хиляди  и седемнадесета  година, в  състав :

                                                      ПРЕДСЕДАТЕЛ : Боряна Александрова

При секретаря  В.М., като разгледа докладваното    от съдията  Александрова гр.д.№1061 / 2016 г. по описа на ЛРС и за да се произнесе взе предвид:

           Подадена е искова молба от „Първа инвестиционна банка   „АД  - гр.София   против   ответницата М.Д.Л. *** предявен иск с правно осн. чл. 422, ал.1 от ГПК във вр. с чл. 415 от ГПК за признаване за установено  спрямо ответника  ,че  съществува вземането  на банката  за суми, подробно индивидуализирани в ИМ, по издадения  по ч. гр.д.№ 1517/ 2015г. на ЛРС изпълнителен лист в полза на „Първа инвестиционна банка“ АД  срещу длъжника М.Л. въз основа на задължение по неизпълнен договор за предоставяне на  кредит овърдрафт  от 03.09.2008г.,като се иска и присъждане на направените деловодни разноски и  адвокатско възнаграждение.

      В исковата молба се твърди,  че между кредитора –Банката и  ответника  е сключен на  03.09.2008 г. договор за предоставяне на  кредит овърдрафт като кредита е бил усвоен същият ден  .

 Кредита е бил редовно погасяван до м.май 2009г., но поради това ,че е настъпила забава за изплащане на вноските   банката-кредитор е изпратила покана до ответницата за доброволно погасяване на натрупаното задължение , като при това я е известила ,че ще бъде обявен кредита за предсрочно изискуем ,след което кредит  е  бил обявен за предсрочно изискуем    и Банката е пристъпила на 15.10.2015г. към снабдяване със Заповед за незабавно  изпълнение на парично задължение.

   Такава е била издадена по ч. гр.д.№ 1517/ 2015г. на ЛРС, ведно със Разпореждане и ИЛ. Кредитора се е снабдил със ИЛ , а ЧСИ е изпратил ПДИ до длъжницата, връчена й чрез работодателя на 22.02.2016г. С депозирана нарочна жалба от 25.02.2016г. от длъжницата М.Л. е възразила срещу действията на ЧСИ по образуваното вече при ЧСИ изп.д.300/15г.  и е сезирала МОС. С определение по в.гр.д. 130/16г. въззивната инстанция е оставила без разглеждане жалбата на Л. срещу действита на ЧСИ, поради недопустимост на жалбата. Това определение е обжалвано пред АС-София, като съдът е потвърдил съдебния акт на МОС.

        С нарочна молба от 14.05.2016г. /и след приключване на производството по жалбата против действията на ЧСИ/ от длъжницата по заповедното производство пред  заповедния съд е поискала съда да приеме, че жалбата срещу действията на ЧСИ същевременно да се счита и като възражение по смисъла на чл.414 ГПК. Поради което и заповедния съд, неправилно е дал указания на заявителя да предяви  установителен иск за вземанията си ,за които има издадена заповед за изпълнение.

    Видно от депозираната ИМ от ищцовото дружество, същите изразяват становище , че според тях не е постъпило възражение от длъжницата  по ч.гр.д.1517/15г.-ЛРС , с мотива, че не е подадено в срок, тъй като има издадена Заповед по чл.417 ГПК 1, Разпореждане и ИЛ, които не са обезсилени.

     Съдът приема ,че се касае за търговски спор , доколкото предмет на иска е вземане  ,произтичащо  от  търговска сделка – договор за кредит овърдрафт  за дължимите суми  от кредитополучателя   , по който договор за банков кредит  е било представено  извлечение от сметките на банката и е била издадена заповед за изпълнение  по чл. 417 ГПК.

     По отношение  спазването на месечният срок за предявяването му съдът счита ,че и този срок е спазен,т.е че искът по чл. 422 от ГПК е предявен  в месечният срок по чл. 415, ал.1 от ГПК.

      Съдът приема още , че на ответника  са редовно връчени книжата /преписи от исковата молба и доказателствата към нея /.

    В срока по чл. 131 от ГПК  е постъпил писмен отговор от ответника,чрез редовно упълномощения адв.Р.Б..

    В отговора се прави възражение ,че не са налице доказателства за предсрочната изискуемост  на кредита ,което пък е условие за издаване на заповедта за незабавно изпълнение  и т.н.Сочи ,се че договорената между страните по договора  за кредит  предсрочна изискуемост на кредита не поражда действие ,ако волеизявлението на Банката-кредитор за обявяване на кредита за предсрочно изискуем  не е достигнало до знанието на длъжника и това според ответника обуславя неоснователността на предявената претенция. Направено и доказателствено искане за поставяне на въпроси към съдебно- икономическа експертиза в случай че бъде допусната от съда такава по искането на ищеца. Назначена е и съдебно-почеркава експертиза

    По  изричното писмено искане, направено от ищеца  за прекратяване на производството поради   липсата надлежно възражение срещу заповедта за изпълнение,което е положителна процесуална предпоставка за надлежното предявяване на установителния иск по чл. 422 във вр. с чл. 415 , ал.1 от ГПК , съдът намира ,че то е основателно, по следните съображения:

  Съгласно  ТР № 4 от 18.06.2014г. на ВКС по т.д.4/2013г. „ т.5.а. Как следва да процедира съдът при подадено възражение от длъжника по чл. 414, ал. 1 ГПК, ако длъжникът не е представил доказателства за спазване на срока по чл. 414, ал. 2 вр. чл. 418, ал. 5 ГПК.

 

 

 

 

По въпроса е налице противоречива практика на съдилищата. Според едното от поддържаните становища съдът не следи служебно за спазване на преклузивния срок по чл. 414, ал. 2 във връзка с чл. 418, ал. 5 ГПК. Ако заявителят твърди, че възражението е просрочено, носи тежестта да докаже това, като представи доказателства за датата, на която заповедта за незабавно изпълнение е връчена на длъжника. Според другото становище съдът следи служебно за спазване на преклузивния срок по чл. 414, ал. 2 във връзка с чл. 418, ал. 5 ГПК, поради което длъжникът трябва да представи доказателства за спазването му.

 

 

 

 

Противоречия има в съдебната практика и по въпроса произнася ли се заповедният съд с нарочен акт в хипотезата, когато възражението е просрочено. Едното становище е, че възражението по чл. 414 ГПК е искане за защита срещу заповедта по смисъла на чл. 2 ГПК, поради което съдът дължи произнасяне по него с нарочен акт, като го приема или отказва приемането му. Според друго становище съдът не дължи произнасяне с нарочен акт по допустимостта на възражението, тъй като длъжникът разполага с друг ред за защита срещу неправилната преценка на съда относно просрочието на възражението - частна жалба срещу разпореждането за издаване на изпълнителен лист въз основа на влязлата в сила заповед за изпълнение /чл. 407 ГПК/. Според трето становище необходимо е да се разграничат хипотезите на чл. 410 и чл. 417 ГПК. В първата от тях не е необходимо постановяване на нарочен акт, с който възражението не се приема като просрочено, тъй като длъжникът разполага с предвидения в чл. 407 ГПК ред за защита, докато във втората хипотеза такъв акт е необходим, тъй като изпълнителният лист е бил издаден заедно със заповедта за незабавно изпълнение и следователно преценката му, че възражението е просрочено, не се обективира в подлежащ на обжалване акт.

 

 

 

 

ОСГТК на ВКС намира следното:

 

 

 

 

Поначало поставеният въпрос относно начина, по който следва да процедира съда при липса на доказателства за спазване на срока по чл. 414, ал. 2 ГПК, е относим единствено към хипотезата на издадена заповед за незабавно изпълнение, тъй като според чл. 418, ал. 5 ГПК същата се връчва от съдебния изпълнител, т. е. по заповедното дело няма доказателства за връчване на заповедта. Заповедта за изпълнение по чл. 410 ГПК се връчва по общия ред, т. е. от служител на съда /чл. 42, ал. 1 ГПК/ и доказателствата за връчването се намират в делото, поради което в тази хипотеза въпросът за доказване спазването на срока по чл. 414, ал. 2 ГПК не стои.

 

 

 

 

При издадена заповед за незабавно изпълнение съдът е длъжен да следи дали възражението на длъжника е подадено в рамките на двуседмичния срок, считано от връчване на заповедта от съдебния изпълнител /чл. 414, ал. 2 във връзка с чл. 418, ал. 5 ГПК/. Този срок е по съществото си преклузивен и спазването му ангажира служебната преценка на съда на основание чл. 7, ал. 1 ГПК. Съдът не може да пристъпи към даване на указания за предявяване на иск за съществуване на вземането, без да се е уверил, че възражението е подадено в срок- в този смисъл е изричната разпоредба на чл. 415, ал. 1 ГПК, обвързваща допустимостта на иска от наличието на подадено в срок възражение срещу издадената заповед за изпълнение. В случай че длъжникът не е представил доказателства за датата, на която му е връчена заповедта за незабавно изпълнение, съдът е длъжен да му даде указания за представяне на такива или да изиска същите от съдебния изпълнител.

 

 

 

 

По въпроса дължи ли заповедният съд постановяване на нарочен акт, обективиращ преценката му за спазване на срока за подаване на възражението по чл. 414 ГПК, ОСГТК намира следното:

 

 

 

 

Отговорът на поставения въпрос налага разграничаване на хипотезите на издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК и на заповед за незабавно изпълнение по чл. 417 ГПК. И в двете хипотези длъжникът има право на защита срещу констатацията на заповедния съд, че възражението е недопустимо като подадено след срока по чл. 414, ал. 2 ГПК, но редът за това е различен. На самостоятелно обжалване с частна жалба подлежи само разпореждането за връщане като просрочено на възражението срещу издадена заповед за незабавно изпълнение, тъй като в тази хипотеза длъжникът няма друг път за защита срещу неправилната преценка на съда за пропускането на срока по чл. 414, ал. 2 във връзка с чл. 418, ал. 5 ГПК. Липсва интерес от такова обжалване при издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК, тъй като в тази хипотеза законът е предвидил друг ред за защита - обжалване на разпореждането за издаване на изпълнителен лист въз основа на влязлата в сила заповед за изпълнение /чл. 407 ГПК/.

 

 

 

 

Заявителят не може в рамките на заповедното производство да търси защита срещу преценката на съда, че възражението е подадено в срока по чл. 414, ал. 2 ГПК. От една страна, тази преценка на съда не е обективирана в акт, чиято обжалваемост е изрично предвидена в закона, нито прегражда развитието на производството. От друга страна, доколкото подаденото в срок възражение срещу заповедта за изпълнение има за последица възникване на интерес от предявяване на иск за установяване на вземането по чл. 422 ГПК, на общо основание исковият съд следва да прецени всички предпоставки за допустимост на иска, вкл. наличието на подадено в срок възражение от длъжника, без да е обвързан от преценката на заповедния съд.

      

 

 

 

 

  Поради това съобразявайки се с ТР № 4 от 18.06.2014г. ВСК, и практиката на съдилищата в тази насока съдът намира , че действително не е налице една от положителните процесуални предпоставки за надлежното предявяване и за разглеждане на иска по чл. 422 от ГПК във вр. с чл. 415 , ал.1 от ГПК , а именно -  да е подадено надлежно възражение по чл. 414 от ГПК срещу заповедта за изпълнение. Този порок не може да бъде саниран впоследствие ,вече в рамките на исковото производство.    Поради това производството по делото следва да бъде прекратено- поради недопустимост на предявения иск.

   Друг е въпроса ,че според ЛРС за длъжника остава открита възможността за подаване на възражение по чл. 424 от ГПК ,доколкото настоящия съд счита ,че заповедта за изпълнение не е била надлежно връчена на длъжника /поне по делото се установи ненадлежно връчване чрез съдебно-почерковите експертизи.

  Що се отнася до присъждането на деловодните разноски в полза на ищеца,каквото искане е направено ,  съдът намира,че в конкретния случай имат основание да бъдат присъдени в полза на  ищеца деловодни разноски  размер на общо 1235,25 лв.  от една страна , случая не изпълва  хипотезата на чл.78 ,ал.1 от ГПК ,доколкото производството не приключва с решение по съществото на спора за да се преценява каква част от предявения иск е била уважена.Заедно с това  може да се приеме ,че самият ответник има съпричастност  към завеждането на настоящото дело от ищцовото дружество.Този ответник с действията си е инициирал настоящето производство.

    От друга страна пък и самият ищец от началото на процеса – още с исковата си молба счита и признава,че  предявения от него иск за недопустим.При това положение няма основание разноските,направени от ищеца в производството по един от самото начало недопустим иск да бъдат възлагани на ответника .

  Преценката за това  дали искът по чл. 422 от ГПК е допустим ,  освен на съда пред който иска е предявен, принадлежи и на самия ищец и когато тази преценка не е била правилна, то няма основание да се натоварва ответника по недопустимия иск с разноските в процеса по него ,направени от ищеца.

   Поради изложеното ,  съдът

                                             Р Е Ш И  :

   ПРЕКРАТЯВА  производството по предявеният от „ Първа инвестиционна банка   „АД  - гр.София , ******** с ЕИК-*********   иск с правно осн. чл. 422, ал.1 от ГПК във вр. с чл. 415 от ГПК за признаване за установено  спрямо ответника  ,че  съществува вземането  на банката  за сумата  от 8996,81 лв. , включващо главница- 1000 лв. ; законна лихва – 4 424,27 лв. от 19.05.2009г. до 07.10.2015г. ; наказателна лихва – 3 455 ,54 лв. от 04.05.2009г.до 14.10.2017г.,годишна такса-117,00лв., ведно с последващата законна лихва върху главницата  от 15.10.2015г. до изплащане на вземането по издадения на 30.10.2012г. по  ч. гр.д.№ 1517/ 2015г. на ЛРС изпълнителен лист в полза на „Първа инвестиционна банка“ АД  срещу длъжника М.Д.Л. въз основа на задължение по неизпълнен договор за предоставяне на кредит овърдрафт   от 3.09.2009г.,поради неговата недопустимост - не е налице надлежно подадено възражение по чл. 414 от ГПК срещу заповедта за изпълнение, издадена срещу длъжника по ч. гр.д.№ 1517/2015 г. на РС-Лом.

   Решението подлежи на обжалване пред МОС  в  двуседмичен  срок от връчването му на страните.

                                                           РАЙОНЕН  СЪДИЯ    :