№ 15186
гр. София, 27.12.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 174 СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и седми септември през две хиляди двадесет и втора година в
следния състав:
Председател:РАДМИЛА ИВ. МИРАЗЧИЙСКА
при участието на секретаря НИЯ ИВ. РАЙЧИНОВА
като разгледа докладваното от РАДМИЛА ИВ. МИРАЗЧИЙСКА
Гражданско дело № 20221110104554 по описа за 2022 година
Предявен е иск в правно основание чл. 439, вр. чл. 124 ГПК.
Предмет на делото е предявеният от Н. М. М. срещу „(ФИРМА), ЕИК
*********, отрицателен установителен иск с правно основание чл. 439, вр. чл.
124 ГПК, относно признаване за установено, че ищецът не дължи на
ответника следните суми: 13 294 лв. главница, ведно със законната лихва от
20.11.2012г. до изплащане на вземането, договорна лихва в размер на 2413,93
лв. за периода от 29.09.2011 г. до 19.11.2012г., сумата в размер на 1184,84 лв.,
представляваща мораторна лихва за пеида от 6.10.2011г. до 19.11.2012г.,
както и сума в размер на 251,51 лв. представляваща такси и сумата в размер
на 342,88 лв. представляваща съдебни разноски,претендирани въз основа на
издаден изпълнителен лист в полза на (ФИРМА) срещу ищеца в производство
по ч.гр.д. № 1073/2012г. по описа на РС Т., поради изтекла давност.
Ищецът основава претенциите си на твърденията, че поради влязла в
сила заповед за изпълнение на парични вземания, дължими по Договор за
кредит от 10.01.2008г., е издаден изпълнителен лист в производство по ч.гр.д.
№ 1073/2012г. по описа на РС Т. в полза на ,,Банка ДСК“ ЕАД. Безспорно се
установи още в доклада по реда на чл. 140 ГПК, че процесните вземания са
цедирани, първо на (ФИРМА), а в последствие на ,(ФИРМА). Последното
1
дружество е ответник по делото, по силата на сключен договор за цесия.
Твърди се, че валидни изпълнителни действия не са извършвани от
издаване на изпълнителния лист през 21.11.2012г. най-малко до 21.11.2017г.
Ищецът счита, че не дължи процесната сума по издадения изпълнителен лист
като погасена по давност. Излага, че вземането е погасено по давност. По
изложените съображения моли за уважаване на иска.
В законоустановения срок е постъпил отговор на исковата молба от
ответника, с който оспорва иска като неоснователен. Излага аргументи, че
давността е петгодишна и релевира твърдения за извършени действия,
прекъсващи давността. Претендира разноски. Прави възражение за
прекомерност на адвокатското възнаграждение.
Съдът, като взе предвид исканията и доводите на страните, събраните
по делото доказателства, съобрази законовите разпоредби, намира следното
от фактическа и правна страна:
Разпоредбата на чл. 439 ГПК предвижда защита на длъжника по исков
ред, след като кредиторът е предприел изпълнителни действия въз основа на
изпълнителното основание. Правно легитимирани страни по иска са страните
в изпълнителното производство, като ищецът - длъжник твърди погасяване
изцяло или частично на вземането, предмет на делото, чийто носител е
ответникът - взискател. По своя характер искът е отрицателен установителен,
като се основава на твърдението на ищеца, че не дължи престацията, за която
е осъден с влязъл в сила съдебен акт, предвид настъпили след приключване на
съдебното дирене факти.
За основателността на иска по чл. 439, вр. чл. 124 ГПК ищецът следва да
докаже правния си интерес от предявяване на отрицателен установителен
иск.Ответникът следа да докажефакти, обуславящи спиране или прекъсване
на давността.
Нормата на чл. 117, ал. 2 ЗЗД предвижда, че ако вземането е установено
със съдебно решение, срокът на новата давност е 5 години. Заповедта за
изпълнение замества съдебното решение като изпълнително основание, но
при оспорването й от длъжника чрез възражение по реда на чл. 414 ГПК
2
проверката дали вземането съществува се извършва в общия исков процес по
реда на чл. 422 ГПК. По силата на чл. 416 ГПК, когато възражение не е
подадено в срок, както е в настоящия случай, заповедта за изпълнение влиза в
сила. Не е налице изрична правна норма, която да предвижда, че
съществуването на вземането в този случай е установено със сила на
пресъдено нещо. Следва да се съобрази обаче, че ако длъжникът не възрази в
рамките на установения в чл. 414, ал. 2 ГПК преклузивен двуседмичен срок,
заповедта се стабилизира /"влиза в сила" по терминологията на закона/, като
се получава ефект, близък до силата на пресъдено нещо, тъй като
единствената възможност за оспорване на вземането въз основа на настъпили
преди издаване на заповедта факти, са основанията на иска по чл. 424 ГПК -
новооткрити обстоятелства или нови писмени доказателства. Извън иска по
чл. 424 ГПК, длъжникът не може да се ползва от друга форма на искова
защита, с която да оспорва вземането въз основа на настъпили преди издаване
на заповедта факти. Когато длъжникът е бил лишен от възможност да оспори
вземането, може да поиска от въззивния съд отмяна на заповедта за
изпълнение на основание чл. 423 ГПК. Този режим се различава от
регламентирания в ГПК (отм.) във връзка с издаването на изпълнителен лист
въз основа на несъдебно изпълнително основание, в който се предвиждаше
възможност за предявяване искове - чл. 252 ГПК (отм.), чл. 254 ГПК (отм.),
чл. 255 ГПК (отм.), които не се преклудират със специални срокове. Съгласно
сега действащия ГПК обаче, с изтичане на преклузивния срок за подаване на
възражение против заповедта се получава крайният ефект именно на
окончателно разрешен правен спор относно съществуването на вземането.
Аргумент в полза на това разбиране е и разпоредбата на чл. 371 ГПК, която
допуска в производството по търговски спорове възражение за прихващане да
се прави до приключване на съдебното дирене във въззивната инстанция,
когато съществуването или неоспорването му са установени с влязло в сила
съдебно решение или заповед за изпълнение.
Не може да се прави аналогия с вземания, за които е издаден
изпълнителен лист въз основа на несъдебно изпълнително основание по чл.
237 ГПК (отм.). Въпреки съществуващите сходства между уредбата на
несъдебните изпълнителни основания по ГПК (отм.) и заповедното
производство, уредено в Глава XXXVII на действащия ГПК, последното има
съществени специфики, които правят недопустимо приравняването им.
3
Стабилитетът на заповедта за изпълнение произтича от това, че тя влиза в
законна сила, за разлика от несъдебните изпълнителни основания по чл. 237
ГПК (отм.). Поради това съдебната практика, постановена във връзка с
несъдебните изпълнителни основания, не може да се прилага по аналогия по
отношение на заповедите за изпълнение, издадени по реда на новия ГПК,
стабилизирали се поради неподадено възражение от длъжника. Съгласно
разясненията, дадени с мотивите към т. 14 от Тълкувателно решение №
2/26.06.2015г. по тълк.д. № 2/2013г. на ОСГТК на ВКС, новият ГПК урежда
заповедното производство като част от изпълнителния процес и затова
заявлението за издаване на заповед за изпълнение не прекъсва давността. Тя
се прекъсва с предявяването на иска за съществуване на вземането, но
съгласно чл. 422, ал. 1 ГПК предявяването на този иск има обратно действие,
само ако е спазен срокът по чл. 415, ал. 1 ГПК. Ако иск не е предявен или ако
е предявен след изтичането на срока по чл. 415, ал. 1 ГПК, давността не се
счита прекъсната със заявлението. Неподаването на възражение от страна на
длъжника създава презумпция, че вземането е безспорно, поради което
заповедта за изпълнение влиза в сила и въз основа на нея се издава
изпълнителен лист, съгласно разпоредбата на чл. 416 ГПК.
Влязлата в сила заповед поради нейното неоспорване от длъжника в
срока по чл. 414, ал. 1 ГПК прави вземането по заповедта безспорно. По арг.
за противното от чл. 424 ГПК тя се ползва със сила на пресъдено нещо. И
наистина, длъжникът, който не твърди обстоятелства по чл. 424, ал. 1 ГПК,
може да оспори изпълнението само въз основа на факти, настъпили след
изтичане срока за възражение по чл. 414 ГПК – арг. чл. 439, ал. 2 ГПК (така
определение № 214 от 15.05.2018 г. по ч.гр.д. № 1528/2018 г., ВКС, IV г.о.).
Това означава, че давността за вземанията на основание чл. 117, ал. 2
ЗЗД е станала петгодишна, защото, макар да не представлява съдебно
решение, постановено в исков, когнитивен процес, заповедта за изпълнение
прави вземането безспорно. Именно защото тя се ползва с такава
правоустановителна сила, преклудирана е възможността длъжникът да
оспорва съществуването и изпълнимостта на вземанията по заповедта с
аргументи, черпени от възражения, които е могъл да изложи в срока за
възражение по чл. 414 ГПК. Съгласно чл. 439, ал. 2 ГПК той може да
релевира само възражения за осъществили се юридически факти след този
4
момент.
При тези мотиви съдът намира, че давността за вземанията на
ответника по изпълнителния лист е петгодишна и е започнала да тече от
датата на влизането в сила на заповедта по чл. 410 ГПК – арг. чл. 117, ал. 2
ЗЗД вр. чл. 117, ал. 1 ЗЗД. Същото становище е застъпено и в Решение №
2494 от 08.04.2019 г. по в. гр. д. № 6395 / 2018 г. на Възз. II-в състав на
Софийски градски съд; Решение № 7227 от 25.10.2019 г. по в. гр. д. № 12743 /
2018 г. на Възз. IV-д състав на Софийски градски съд; Решение № 260545 от
14.10.2020 г. по в. гр. д. № 15984 / 2019 г. на Възз. III-б. състав на Софийски
градски съд и други/.
Давностният срок се прекъсва с предприемането конкретни
изпълнителни действия (независимо дали прилагането им е поискано от
взискателя или е предприето по инициатива на съдебния изпълнител по
възлагане по чл.18 ЗЧ.), като прекъсват давността – насочване на
изпълнението чрез налагане на запор или възбрана, присъединяването на
кредитори, възлагане за събиране или вместо плащане, извършване на опис и
оценка, назначаване на пазач, насрочване и извършване на продан, но не и
действия по образуване на изпълнителното дело, изпращане и връчване на
покана за доброволно изпълнение, проучване на имущественото състояние,
извършване на справки, набавяне на документи, книжа и др.
Страните не спорят, че заповедта за изпълнение на парично задължение
е влязла в сила на 21.11.2012 г.
От приетото по делото изпълнителното дело № 111/2017 г. по описа на
Ч. В. П. се установява, че същото е образувано на 27.01.2017 г. с молба от
взискателя, в която е поискано извършване на изпълнително действие по
отношение на длъжника Н. М. – нлагане на запор върху банкова сметка.
Видно от материалите по изпълнителното дело Ч. П. е наложил запор върху
банковата сметка на ищеца през февруари 2017 г. В чл. 116, б. „в“ ЗЗД е
изрично установено правилото, че давността се прекъсва с предприемането
действия за принудително изпълнение. Същинско действие за принудително
изпълнение обаче може да предприеме само съдебният изпълнител (или друг
орган на принудително изпълнение – публичен изпълнител, синидик, съд по
несъстоятелността) и то прекъсва давността; но давността е свързана с
поведението на кредитора – тя не се влияе от поведението на други лица.
5
Затова ако искането от кредитора е направено своевременно, но
изпълнителното действие не е предприето от надлежния орган преди
изтичането на давностния срок, по причина, което не зависи от волята на
кредитора; давността се счита прекъсната с искането, дори то да е било
нередовно, ако нередовността е изправена надлежно по указание на органа на
изпълнителното производство. Давността не се прекъсва веднъж с искането и
още веднъж с предприемането на действието. Прекъсването е едно – с
предприемането на действието, но се счита да е настъпило с обратна сила, ако
след поискването давността е изтекла. След това тя се прекъсва
последователно във времето, когато осъществяването на способа става чрез
отделни процесуални действия: запор или възбрана, опис, оценка, насрочване
на проданта, разгласяване, приемане на наддавателни предложения,
провеждане на наддаване и т.н. до влизането в сила на постановлението за
възлагане. Поради изложените съображения съдът намира, че налагането на
запор върху банковата сметка на ищеца, което представлява изпълнително
действие, води до прекъсване на давността. Следователно от последното
изпълнително действие е започнала да тече нова петгодишна давност.
От приетото по делото изпълнителното дело № 573/2020 г. по описа на
Ч. В. П. се установява, че същото е образувано на 26.05.2020 г. с молба от
взискателя, в която е поискано извършване на изпълнително действие по
отношение на длъжника Н. М. – нлагане на запор върху банкова сметка.
Видно от материалите по изпълнителното дело Ч. П. е наложил запор върху
банковата сметка на ищеца на 30.05.2020 г., от когато е започнала да тече
нова петгодишна давност, която към момента не е изтекла, поради което и
искът следва да бъде отхвърлен.
По разноските:
При този изход на спора, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, право на
разноски има ответника, от който такива не се претендират, нито се
представят доказателства да са сторени. Поради изложеното разноски не
следва да се присъждат.
Мотивиран от горното, съдът
РЕШИ:
6
ОТХВЪРЛЯ предявение иск с правно оснвоание чл. 439 ГПК, вр. чл.
124 ГПК, че Н. М. М., ЕГН ********** не дължи на „(ФИРМА), ЕИК
******** сумитев размер на 13 294 лв. главница, ведно със законната лихва
от 20.11.2012г. до изплащане на вземането, договорна лихва в размер на
2413,93 лв. за периода от 29.09.2011 г. до 19.11.2012г., сумата в размер на
1184,84 лв., представляваща мораторна лихва за периода от 6.10.2011г. до
19.11.2012г., както и сума в размер на 251,51 лв. представляваща такси и
сумата в размер на 342,88 лв. представляваща съдебни разноски,
претендирани по изпълнителен лист, издаден на 21.11.2012г. от РС – Т. по
ч.гр.д. №1073/2012г., въз основа на който е образувано изпълнително дело
№20178790400111 на Ч. В. П., рег. № 879 на КЧ., а в последствие е
образувано изпълнително дело №20208790400573/2020 на Ч. В. П., рег. № 879
на КЧ., поради погасяване на вземането по давност.
Решението може да бъде обжалвано с въззивна жалба пред Софийски
градски съд в двуседмичен срок от връчване на препис на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
7