гр. Габрово, 08.04.2020 г.
В И М Е Т
О Н А Н А Р О Д А
ГАБРОВСКИЯТ ОКРЪЖЕН
СЪД в закрито заседание на осми април през две хиляди и двадесета година,
в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРЕМЕНА
ГОЛЕМАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ИВА
ДИМОВА
СИМОНА МИЛАНЕЗИ
като разгледа докладваното от
съдията Димова в.ч.гр.д. № 101 по описа за 2020
г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по
реда на чл. 413, ал. 2 ГПК във връзка с чл. 274 от ГПК.
Образувано е по
подадена частна жалба от "Агенция за контрол на просрочени
задължения" ЕООД срещу Разпореждане № 397 от 21.01.2020 г.,
постановено по ч.гр.д. № 61/2020 г. по описа на Районен съд – Габрово, с което
се отхвърля частично, като противоречащо на закона и добрите нрави, и основано
на неравноправни клаузи в договор заявление на „Агенция за контрол на
просрочени задължения“ ЕООД за издаване на заповед за изпълнение чл. 410 ГПК
срещу длъжника А.А.Д., ЕГН ********** за сумата 33,60 – договорна лихва; 79,84
лв.- неустойка за неизпълнение на задължение; сумата 200,00 лв. – такси за
извънсъдебно събиране; сумата 42,63 лв.- мораторна лихва; сумата 10,41 лв.,
представляваща разликата до претендираната със заявлението държавна такса от
25,00 лв., както и за сумата 150,00 лв. до пълния претендиран размер от 200,00
лв., представляващо възнаграждение за юрисконсулт, на основание чл. 411, ал. 1,
т. 2 и 3 ГПК.
В жалбата се твръди,
че обжалваното разпореждане е постановено при съществено нарушение на
съдопроизводствените правила и необснованост. Излагат подробни съображения.
Относно
възнаградителната лихва, считат че същата представлява договореното и съответно
дължимо възнаграждение на кредитора за ползването на отпусната от него в заем
сума. Задължението на длъжника включва както връщане на дължимата главница,
така и плащане на договорената цена – възнаградителна лихва, постановена за първоначално
договорения срок за връщане на заема.
Счита, че
определеният в договора лихвен процент не представлява и не се свежда
единствено до възнаграждение за ползване на главницата до нейното връщане, а е
цена на услугата по предоставяне на паричния заем. Лихвеният процент е фиксиран
в договора и заемателят се е съгласил да го заплати при сключването му. Поради
това тази цена не може да бъде приравнена на възнаградителна лихва и не следва
да бъде обсъждано съответствието на размера й с добрите нрави. Към момента на
сключване на договора за кредит в действащото законодателство е нямало
ограничение на максималния размер на цената на услугата- предоставяне за
ползване на паричен заем. От друга страна, законната лихва за забава по никакъв
начин не ограничава правото на страните да уговорят цена на услугата /ползване
на паричен заем/ в различен размер. Задължението по чл. 86, ал. 1 ЗЗД не е
наречено от законодателя с термина „лихва“, а е определено като обезщетение за
вреди от неточно /забавено/ изпълнение или от непълното неизпълнение на
главното задължение. За разлика от лихвата, това вземане няма възнаградителен
характер и не се дължи на договорно, а на законно основание. Поради това следва
да се приеме, че няма пречка страните да уговарят договорна лихва над размера
на законната такава – свободата на договаряне не е ограничена от разпоредбата
на чл. 10, ал. 2 ЗЗД. Размерът на договорната лихва се определя по взаимно
съгласие на страните като част от договорната свобода, с която същите
разполагат. Законната лихва не е цена за услуга, а санкция за неизпълнение,
докато договорната лихва е цена за ползване на парични средства за определен
период от време.
Частният
жалбоподател прави възражение и по отношение на неустойката, която е форма на
договорна отговорност, служеща за обезщетение за вредите, причинени от
неизпълнението. Позовава се на ТР № 1 от 15.06.2010 г. по т.д. № 1/2009 г. на
ОСТК на ВКС, че неустойката следва да е нищожна, само ако единствената цел, за
която тя е уговорена излиза извън присъщата й обезпечителна, обезщетителна и
санкционна функция. Като счита, че в настоящия случай такива хипотези не са
налице, тъй като уговорената неустойка има обезщетителна функция.
Счита, че въпросът
за накърняване на добрите нрави по отношение на уговорена неустойка следва да
бъде решен чрез комплексна оценка – не само на съдържанието на договорната
клауза, но и при отчитане на други фактори, като свобода на договаряне,
равнопоставеност между страните, функциите на неустойката, както и възможността
неизправният длъжник сам да ограничи размера на неизпълнението, за да не се
превърне неустойката в средство за неоснователно обогатяване. Дори и да се
приеме, че неустойката е прекомерна, то това не я прави a priori нищожна, поради накърняване на добрите нрави, а съдът
следва да намали нейния размер.
Периодът, за който е
начислена неустойката е от изтичането на тридневния срок за предоставяне на
обезпечението до крайния срок на договора, а претендираната законна лихва е за
период от настъпването на падежа на договора до изплащане на задължението, тоест
за периода, за който се начислява неустойка за неизпълнение на договорно
задължение, не се претендира обезщетение за забава.
На следващо място
счита, че претендираната със заявлението сума за разходи за извънсъдебно събиране
на задължението, за чиято дължимост страните по договора на основание чл. 9 ЗЗД
са постигнали съгласие, подписвайки договора, съдът неправилно е счел, че
същата не се дължи по аргумент от разпоредбата на чл. 33, ал. 1 ЗПК, като от
неправилното квалифициране на правното основание е достигнал до правни изводи,
че в случая се касае за частична нищожност на договора по отношение на
съответната клауза. Съгласно чл. 10а, ал. 1 от ЗПК кредиторът може да събира от
потребителя такси и комисионни за допълнителни услуги, свързани с договора за
потребителски кредит. Тези такси са вследствие на виновното неизпълнение от
страна на заемателя на договорното му задължение да върне получената сума в
уговорения срок и са такси за допълнителни услуги, които кредиторът извършва с
цел напомняне за изпълнение на поето задължение.
Позовава се и на чл.
19, ал. 3, т. 1 от ЗПК, в която е предвидено, че при изчисляване на годишния
процент на разходите по кредита не се включват разходите, които потребителя
заплаща при неизпълнение на задълженията си по договора за потребителски
кредит. От тук прави извода, че законодателят е предвидил възможността за
начисляването на такива разходи, като изрично ги е изключил от изчисляването на
годишния процент на разходите по кредита.
По отношение на претендираното
обезщетение за забава, счита, че то се дължи на основание чл. 86 ЗЗД, изчислено
е върху непогасената част от главницата и е в размер, по-точно основния лихвен
процент на БНБ на текущата година плюс 10 процентни пункта. Главният дълг по
договора за заем е получената и усвоена от заемателя сума, в конкретния случай
претендираната главница, като обезщетението за забава е изчислено върху нея.
Моли да се отмени
разпореждането в отхвърлителната част, като се издаде Заповед за изпълнение за
сумите претендирани със Заявлението по чл. 410 ГПК.
На основание чл.
413, ал. 2 ГПК препис от жалбата не е изпратена на длъжниците.
Въззивният съд, като
взе предвид доводите в жалбата и събраните доказателства, приема за установено
следното:
Частната
жалба е подадена в срока по чл. 413, ал.2 ГПК,
от надлежна страна и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради
което е процесуално допустима.
С
обжалваното разпореждане е оставено без уважение заявлението на частния
жалбоподател за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК за присъждане на: сумата 33,60 – договорна лихва;
79,84 лв.- неустойка за неизпълнение на задължение; сумата 200,00 лв. – такси
за извънсъдебно събиране; сумата 42,63 лв.- мораторна лихва; сумата 10,41 лв.,
представляваща разликата до претендираната със заявлението държавна такса от
25,00 лв., както и за сумата 150,00 лв. до пълния претендиран размер от 200,00
лв., представляващо възнаграждение за юрисконсулт, на основание чл. 411, ал. 1,
т. 2 и 3 ГПК.
Разгледана
по същество жалбата е частично основателна по следните съображения:
Правилно
РС- Габрово е приложил разпоредбата на чл. 411, ал. 2,
т. 2 и т.3 от ГПК, съгласно която съдът е
длъжен служебно да извърши проверка дали искането: не противоречи на закона и
добрите нрави; се основава на неравноправна клауза в договор, сключен с
потребител или е налице обоснована вероятност за това. Съгласно
изменението на ГПК /ДВ. бр.
100/2019г./ съдът служебно следи за
наличието на неравноправни клаузи в договор, сключен с потребител, какъвто
безспорно е настоящия договор. В чл. 411, ал. 2
от ГПК изрично е създадена нова т. 3, която
задължава съда да откаже издаване на заповед за изпълнение, когато вземането
произтича от договор с потребител и искането се основава на неравноправна
клауза в договора или е налице обоснована вероятност за това. Нормата има
незабавно действие от момента на влизането й в сила и урежда занапред всички
заварени случаи, доколкото обратното не е предвидено в процесуалния закон.
За заповедния
съд съществува възможност служебно да констатира наличието на нищожна и/или
неравноправна клауза, и същият не е превишил своите правомощия по преценка,
като е обсъдил обстоятелство по същество, което следва да бъде доказано в едно
бъдещо исково производство.
1. По
отношение на договорната лихва в размер на 33,60 лв. за периода 25.09.2015
г.-06.02.2019 г.
В
заявлението се претендира начислена договорна лихва, в размер на 33,60 лв. за
периода от 25.09.2015 г. - датата на
първата транзакция по кредитната карта до 06.02.2019 г. -датата на настъпване
на предсрочната изискуемост.
В
случая, като е установил, че договорната лихва надвишава трикратно размера на
законната лихва, заповедният съд е приел, че е налице нарушение на добрите
нрави и нищожност на тази клауза. В частната жалба се възразява,
че уговореното между страните договорно възнаграждение не
противоречи на добрите нрави, предвид рискът, който поема кредитора,
а освен това ГПР не надхвърлял петкратният размер за законната
лихва по просрочени вземания. В сключеният между страните договор за
„Бяла карта“ от 13.08.2015 г. е договорен годишен лихвен процент /ГЛП/ по заема
- 43,2 %, а годишният процента на разходите /ГПР/ е договорен в размер на 45,9
%.
Основният
лихвен процент /ОЛП/ на БНБ от 01.08.2015 г. до 01.01.2016 г. е бил – 0,01% и
от там нататък до сега е -0,00%. При разпоредбата на чл.
19, ал. 4 ЗПК, съобразена с Постановление
№ 426 на МС от 18.12.2014 г. за определяне размера на законната лихва по
просрочени парични задължения и размера
на ОЛП на БНБ към датата на сключване на договора, се налага заключение, че
договореният ГПР не надвишава 50%, ето защо е в рамките на допустимата граница.
Въззивният
съд счита, че не е налице обоснована вероятност за
неравноправие на тази клауза, както е приел и заповедният съд, за да отхвърли
искането за издаване на заповед за претендираната по нея сума. В случая се
претендира договорната възнаградителна лихва, при която е подписан договора и
същата не е едностранно изменяна от страната, предоставила кредита. С
текста на чл. 9 ЗЗД е уговорена широка договорна свобода на страните,
лимитирана единствено от непротиворечие с добрите нрави. Като се вземе предвид
това, както и факта, че размера на ГПР е съобразен с разпоредбата на чл. 19,
ал. 4 ЗПК, не може да се направи извод в едностранното заповедно производство
за вероятно противоречие на клаузата за договорна лихва с добрите нрави. Поради
което на заявителя следва да се присъди сумата от 33,60 лв., която заповедният
съд не е присъдил и е отхвърлил с Разпореждане № 397 от 21.01.2020 г.
2. Претендирана е
мораторна лихва в размер на 42,63 лв. за периода 07.02.2019 г.-13.12.2019 г.
Съгласно т. 2 от ТР № 3 от 27.03.2019 г.
по т.д. № 3/2017 на ОСГТК на ВКС при предсрочна изискуемост на вземането,
размерът на вземането на кредитора по договор за кредит следва да се определи в
размер на непогасения остатък от предоставената по договора главница и
законната лихва от датата на настъпване на предсрочната изискуемост до датата
на плащането.
Заявителят е
претенидирал именно лихва за забава от датата, следваща датата на предсрочнатата
изискуемост – 07.02.2019 г. С обявяване на предсрочната изискуемост кредиторът
иска изпълнение веднага на основно задължение по договора – да се върне заетата
сума и поставя длъжника в забава. Искането за изпълнение по чл. 79 от ЗЗД се
кумулира с искане за обезщетение за забава. По правилото на чл. 86, ал. 1 ЗЗД на кредитора се дължи обезщетение в
размер на законната лихва или уговореното в договора мораторно обезщетение.
Във връзка с
горното, на заявителя следва да се присъди и претендираната лихва за забава в
размер на 42,63 лв.
3. Сумата
от 79,84 лв.- неустойка за неизпълнение на задължение за периода 06.10.2015 г.-
06.02.2019 г.
В заявлението
се претендира, че в случай, че Кредитополучателя не заплати текущото си
задължение на падежа, съгласно условията на сключения договор, страните са се
договорили, че е задължение на Кредитополучателя да представи на Кредитодателя
в срок от 3 дни след падежа обезпечение чрез поръчителство, за което между
Кредитодателя и поръчителя се подписва договор за поръчителство със срок 30
дни. Задължението за предоставяне на обезпечение чрез поръчителство възниква
при всеки отделен случай на забава за плащане на текущото задължение на падежа.
При неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение от страна на
Кредитополучателя, същият дължи на Кредотодателя неустойка в размер на 10 % от
усвоената и непогасената главница, която е включена в текущото задължение за
настоящия месец. Неустойката се начислява за всяко отделно неизпълнение на
задължението. На това основание е начислена претендираната неустойка в размер
на 79,84 лв. за периода 06.10.2015 г. - 06.02.2019 г. Това задължение на
Кредитополучателя е записано в чл. 16 от договора, като са поставени изисквания
по отношение на лицата, които могат да бъдат поръчители.
Съгласно
т. 3 от ТР № 1 от 15.06.2010 г. по т.д. № 1/2009 на ОСТК на ВКС, нищожна поради
накърняване на добрите нрави е клауза за неустойка, уговорена извън присъщите й
обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. При съобразяване на тези
характеристики следва, че неустойката драстично не съответства на въведените й
функции да служи за обезпечение, обезщетение и санкция в случай на неизпълнение
на договорните задължения.
На кредитополучателя
е отпуснат паричен заем под формата на кредитен лимит по кредитна карта „Бяла
карта“ в размер на 500,00 лв., а уговорената и начислена неустойка за
неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение е в размер на 79,84
лева. Неустойката се начислява еднократно и за неизпълнение на непарично
задължение /компенсаторна неустойка/, т. е. тя не се уговаря за забава за
неизпълнение на вноските по кредита и за периода на неизпълнението. С така
уговорената неустойка не се осъществява обезщетителната й функция.
На следващо място
при така претендираната неустойка липсва и обезпечителният елемент, тъй като
изначално не е ясно какви вреди на кредитора би покрила тази неустойка. Съгласно
чл. 16 ЗПК, кредитора следва да извърши проверка на кредитополучателя и да
прецени дали да отпусне искания кредит и при какви обезпечения, а не в последствие
да възлага това в тежест на кредитополучателя.
Следващата функция
на неустойката е санкционната. Задължението за осигуряване на поръчител не е
определено като предварително условие за сключване на договора и чието реално
изпълнение е невъзможно в 3-дневния срок, уговорен в договора. По този начин се
нарушава добросъвестността и равнопоставеността на страните. Лишава от
възможност заемателя да прецени какви задължения и тежести поема при сключване
на договора. От клаузите на договора се установява, че са въведени сложни
условия, които дори са несъобразени с конкретния размер на отпуснатия кредит.
Неустойката не е
обоснована от вредите за кредитора при неизпълнение на задължението за връщане
на дълга, от размера на насрещната престация, от която кредиторът би бил лишен
при неизпълнение, а произтича от неприсъщо за договора за кредит задължение на
длъжника, което не е свързано с изпълнение на основното задължение на длъжника
по договора, а възниква впоследствие от липса на обезпечение чрез поръчителство.
Неустойката
противоречи и на забраната в чл. 143, т. 5
ЗЗП за уговаряне на клауза, задължаваща потребителя при
неизпълнение на неговите задължения да заплати необосновано високо обезщетение
или неустойка. Като договорен подход неустойката цели да се заобиколи и
забраната на чл.
143, т. 3 ЗЗП, защото както се посочи по-горе със задължението за
представяне на обезпечение следва, че кредиторът не е извършил предварителна
проверка за възможностите за изпълнение от потенциалния си клиент, а вместо
това прехвърля изцяло в тежест на последния последиците от неизпълнението на
това свое задължение. Накрая в заповедното производство няма възможност за
приложението на чл.
92, ал. 2 ЗЗД, а освен това е невъзможно намаляване на неустойка,
която е нищожна.
В съвкупност и
поотделно следва, че неустойката излиза извън присъщите й по закон функции,
както и е сключена в условията на неравноправност по смисъла на ЗЗП, което я
прави нищожна поради противоречие на повелителни норми на закона – чл. 146, ал. 1
ЗЗП, а в равна степен и на добрите нрави по см. на чл. 26, ал. 1 ЗЗД.
Поради
факта, че клаузата за неустойка е нищожна, поради противоречие с добрите нрави
и съвпадането на изводите на въззивния състав с тези на заповедния съд, в тази
част разпореждането следва да бъде потвърдено.
4. Сумата 200,00 лв. – такси за извънсъдебно събиране.
Клаузите
за заплащане на разходи и такси по извънсъдебно събиране противоречат на
добрите нрави и на нормите на 10а, ал. 2 и ал. 4 ЗПК. Видът, размерът и
действието, за което ще се събират таксите следва да бъдат точно и ясно
определени в договора. В заявлението твърдените разходи са посочени общо като
не става ясно как точно е определен размерът на това задължение. Не са изложени никакви обстоятелства какви
конкретни действия фактически са били предприети от заявителя за извънсъдебно
събиране на задължението. За да се търси възстановяване на разход следва да е
обосновано реалното му извършване, но твърдения за това липсват. При тази
неопределеност на задължението за възстановяване на разходи следва, че не е
ясно и претендирането му в този вид отново противоречи на принципите на
добросъвестност и равнопоставеност на страните в договорното правоотношение.
Правилни
са изводите на заповедния съд за противоречие със закона на
претендираното вземане за такси по Тарифа за извънсъдебно събиране
на вземането и неяснота как е определено. Съгласно чл. 33, ал. 1 ЗПК при забава на потребителя кредиторът
има право само на лихва върху неплатената в срок сума за времето на забавата,
каквато в случая е претендирана наред с вземането за такса разходи. С уговарянето
на таксата на практика се постига заобикаляне на ограничението на чл. 33 ЗПК и се въвежда допълнително плащане, чиято дължимост
е изцяло свързана с хипотеза на забава на длъжника. Подобна клауза противоречи
на чл. 33 от ЗПК, тъй като преследва забранена от закона цел да се
присъди още едно обезщетение за забава.
5.
Сумата 10,41 лв., представляваща
разликата до претендираната със заявлението държавна такса от 25,00 лв.
Таксата,
която е внесена по заповедното производство е в размер на 25,00 лв. и съобразно
уважената част в полза на заявителя е присъдена сумата от 14,59 лв. Претендира
се разликата до 25,00 лв., а именно сумата от 10,41 лв. С оглед изхода на спора
и уважаване на възражението за договорната лихва в размер на 33,60 лв. и
мораторна лихва в размер на 42,63 лв. на заявителя следва да се доприсъди
сумата от 1,52 лв. – държавна такса за заповедното производство.
6.Сумата
150,00 лв. до пълния претендиран размер от 200,00 лв., представляващо възнаграждение
за юрисконсулт.
Съдът
намира, че правилно е бил определен размера на дължимото юрисконсултско
възнаграждение от 50,00 лв. и същото не следва да бъде променяно и напълно
споделя изложените мотиви от заповедния съд.
На
основание гореизложеното въззивният съд намира, че подадената частна жалба е частично
неоснователна, поради което
О П Р Е Д Е Л
И:
ОТМЕНЯ Разпореждане № 397 от 21.01.2020 г. по
гр. д. № 61/2020 г. по описа на Габровски районен съд, в частта, с която е
оставено без уважение искането на „Агенция за контрол на просрочени задължения“
ЕООД, ЕИК ********* за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК срещу А.А.Д., ЕГН **********, за сумата 33,60 лева договорно
възнаграждение за периода 25.09.2015 г.- 06.02.2019 г.
и за сумата 42,63 лв. – мораторна лихва за периода
07.02.2019 г. -13.12.2019 г., вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ДА СЕ ИЗДАДЕ Заповед за
изпълнение в полза на „Агенция за контрол на просрочени задължения“
ЕООД, ЕИК ********* срещу А.А.Д., ЕГН **********, за сумата 33,60 лв. /тридесети и три лева и 60
ст./- договорно възнаграждение за периода 25.09.2015 г.- 06.02.2019 г., дължимо по силата на договор за кредит „Бяла
карта“ № 436063 от 13.08.2015 г., сумата 42,63 лв. /четиридесет и два
лева и 63 ст./– мораторна лихва за периода 07.02.2019 г. -13.12.2019 г. и
допълнително за сумата 1.52 лв. /един лев и 52ст./, разноски в заповедното производство.
ПОТВЪРЖДАВА
Разпореждане № 397 от 21.01.2020 г. по гр. д. № 61/2020 г.
по описа на Габровски районен съд в останалата
част.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО
е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ
:
ЧЛЕНОВЕ
: 1.
2.