О
П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ …………../……………..2024 г.
гр. Варна
ВАРНЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, в закрито съдебно заседание, в състав:
СЪДИЯ:
АТАНАС СЛАВОВ
като
разгледа докладваното от съдията гражданско
дело № 2026 по описа за 2018 г.,за да се произнесе,
взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 248 от ГПК.
Образувано е по молба с вх. № 260748/16.02.2024 г. от КПКОНПИ с искане за
изменение в частта за разноските на Определение № 260021/05.02.2024 г.,
постановено по гр. дело № 2026/2018 г. по описа на ВОС.
В молбата се излагат твърдения за прекомерност на присъдения размер
разноски, представляващи адвокатско възнаграждение в полза на Т.П.Ж. – лично и
в качеството ѝ на ЕТ „Т.П.Ж.“. Поддържа се, че обемът на оказаната
адвокатска защита не съответства на присъдения хонорар, като съдът не е
изследвал реално извършените действия от страна на защитника. Посочва се, че
делото в разглежданата част е прекратено на ранен етап, не е гледан спорът по
същество и тепърва предстои изготвяне на експертиза. В този смисъл делото не се
характеризира с фактическа и правна сложност и не е оправдан размерът на
определеното възнаграждение. Навеждат се доводи, че изводите в опредлението за
разноски противоречи на практиката на Съда на ЕС, в частност на решение от
05.12.2006 г. по обединени дела С-94/2004 г. и С-202/2004 г., както и от
23.11.2017 г. по съединени дела С-427/16 и С-428/16, като не е отчетено
обстоятелството, че след постановяването на това решение и предвид предимството
на първичното общностно право пред националното законодателство, разпоредбата
на чл. 78, ал. 5 от ГПК в частта, предвиждаща намаляване на прекомерното
адвокатско възнаграждение до установения в наредбата минимален размер, не
следва да се прилага. Ето защо, се поддържа, че при възражение по чл. 78, ал. 5
от ГПК националният съд следва да извърши преценка на правната и фактическа
сложност на делото без да бъде ограничаван от определения в Наредба № 1 от
9.07.2004 г. минимален размер. Моли се съдът да намали размерът на присъдените
разноски до справедлив и обоснован такъв за адвокатско възнараждение.
В срока по чл. 248, ал. 2 от ГПК е постъпил отговор от Т.П.Ж. – лично и в
качеството ѝ на ЕТ „Т.П.Ж.“, в който е изразено становище за
неоснователност на молбата.
За да се произнесе, настоящият състав съобрази:
Молбата за изменение на решението в частта за разноските е депозирана в
законовия срок и изхожда от надлежна страна.
Разгледана по същество молбата е неоснователна по следните съображения:
По делото е постановено Определение № 260021/05.02.2024 г., с което
ВОС е осъдил КПКОНПИ да заплати в полза на
Т.П.Ж., лично и в качеството ѝ на ЕТ „Л.-80-Т.Ж." сумата в размер на 7237,84 лв., представляваща сторените пред ВОС
разноски, на основание чл. 78, ал. 4 от ГПК.
В мотивите е прието, че на основание чл. 78, ал. 4 от ГПК, на разноски има
право Т.П.Ж. – лично и в качеството й на ЕТ „Л.-80-Т.Ж.“, по отношение на която делото е прекратено.
Обосновано е, че такива са своевременно поискани и доказани в претендирания
размер. Съдът е отчел възражение на ищеца за прекомерност на претенцията за
възстановяване на адвокатско възнаграждение. Същото е отхвърлено с довода, че размерът му не надвишава предвидения в чл. 7, ал. 2, т. 5 от Наредба №
1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения минимум,
в редакцията й в ДВ, бр. 41 от 2017 г. - т.е. тази, действаща към датата на
сключване на представения по делото договор между адвоката и ответницата от 15.11.2018
г.
Прекомерността по смисъла на
чл. 78, ал. 5 от ГПК се изразява в несъответствие на уговореното и действително
заплатено адвокатско възнаграждение, както и на правната и фактическа
сложността на спора. Последната се проявява в материалното правоотношение,
предмет на делото, във вида и обема на извършените от пълномощника на страната
процесуални действия, а също и от продължителността на производството пред съответната
инстанция. Не е налице прекомерност, когато възнаграждението е уговорено в
минималния или близък до него размер по Наредба № 1/2004 г., под който то не
може да бъде намалявано. (константната
практика на ВКС, т. ч и задължителна практика на ВКС /ТР № 6 от 6.11.2013 г. по
т. д. № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС)
В конкретния случай следва да
се има предвид, че присъденият с определението хонорар, като разноски в полза
на ответната страна, е определен съобразно прекратената част от спора.
Видно е, че претенцията,
договорена и платена, съгласно представения по делото Договор за правна защита и съдействие от
15.11.2018 г., съдържащ разписка за платено в брой адвокатско възнаграждение в
размер на 9662 лв. не е уважена в цялост. Правилно и обосновано съдът е приел,
че на страната се дължи репариране на част, която е съразмерна на оказаната
защита и съдействие по прекратената част на спора, материалният интерес по който
се равнява на 333544,81 лв. Приложима при тези данни е разпоредбата на чл.
7, ал. 2, т. 5 от Наредба № 1/09.07.2004 г. за минималните размери на
адвокатските възнаграждения минимум, в редакцията й в ДВ,
бр. 41 от 2017 г., съгласно която за конкретния случай
нормативният минимум за оказана защита е равен на редуцираната за ответниците
претенция - 7237,84 лв. При това положение без значение е преценката
за правна и фактическа сложност на делото, тъй като уговореното от страните
възнаграждение не надвишава нормативния минимум. Обратното, дори съдът да реши,
че в спорът не се отличава с фактическа и правна сложност , то той е в
невъзможност да присъди възнаграждение под установеното такова в Наредба № 1/09.07.2004
г.
Неоснователен е доводът на
жалбоподателя, че съобразно решение от 23.11.2017 г. по съединени дела С-427/16
и С-428/16 на СЕС, разпоредбата на чл. 78, ал. 5 от ГПК в частта, предвиждаща
минимален размер, под който не може да бъде намалявано адвокатското
възнаграждение, не следва да бъде прилагана. Според решението, член 101, § 1 от
ДфЕС във връзка с член 4, § 3 от ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че национална
правна уредба, съгласно която, от една страна адвокатът и неговият клиент не
могат да договорят възнаграждение в по-нисък от минималния размер, определен с
наредба, приета от професионална организация на адвокатите каквато е Висшият
адвокатски съвет (България), и от друга страна, съдът няма право да присъди
разноски за възнаграждение в по-нисък от минималния размер, би могла да
ограничи конкуренцията в рамките на вътрешния пазар по смисъла на член 101,
параграф 1 ДфЕС. Според същото решение обаче, запитващата юрисдикция следва да
провери дали с оглед на конкретните условия за прилагането на такава правна
уредба действително отговаря на легитимни цели и дали така наложените
ограничения се свеждат до това, което е необходимо, за да се осигури изпълнението
на тези легитимни цел В постановеното по реда на чл. 274, ал. 3 от ГПК определение № 28 от 21.01.2022 г. по ч. т.
д. № 2347/2021 г., Т. К., ІІ т. о. на ВКС е прието, че цитираното решение
на СЕС следва да се тълкува в смисъл, че българската национална правна уредба
не попада непременно в обхвата на забраната на чл. 101, § 1 ДФЕС, а преценката
в този смисъл следва да бъде направена от националния съд, след като се отчете
общият контекст, в който наредбата на Висшия адвокатски съвет е приета или проявява
последиците си и поконкретно какви са легитимните цели на националната правна
уредба и дали ограничаващите конкуренцията последици, произтичащи от
разпоредбите, са присъщи на преследването на тези цел Направен е извод, че
решението на СЕС не изключва дефинитивно прилагането на Наредба № 1/2004 г. на
ВАдвС, в частта относно определените с нея минимални размери на адвокатските
възнаграждения, поради противоречие с чл. 101, § 1 ДФЕС, а възлага на
националния съд да направи преценка дали разпоредбите на чл. 36, ал. 2 от ЗА и
чл. 78, ал. 5 от ГПК, във връзка с чл. 1 от наредбата са приети в изпълнение на
и са насочени към постигането на легитимна цел и дали ограничаващите
конкуренцията последици, произтичащи от споменатите норми, са присъщи на
преследването на тази цел. В същото определение съставът на Върховния
касационен съд е посочил, легитимната цел на посочените норми, забраняващи
договаряне, съответно присъждане на адвокатско възнаграждение в по-нисък от
минималния посочен в Наредбата размер, а именно създаване на гаранции (наред
със съществуващите в ЗАдв професионални правила за организацията,
квалификациите, професионалната етика, надзора и отговорността на адвокатите)
за осигуряване на високо равнище на качеството на адвокатската услуга, вкл.
чрез предотвратяване на риска от влошаване на това качество и за осигуряване на
защита на интересите на потребителите на тези услуги и интересите на
правосъдието. Предвид връзката между предвидените минимални размери на
адвокатските възнаграждения и качеството на услугите, предоставяни от
адвокатите, в цитираното определение е направен извод, че ограниченията,
въведени от законодателя, въпреки присъщите им ограничаващи конкуренцията
ефекти, се свеждат до това, което е необходимо за осигуряване изпълнението на визираната
легитимна цел, поради което, при определяне и присъждане на адвокатско
възнаграждение и при намаляване на подлежащо на присъждане адвокатско
възнаграждение поради прекомерност по реда на чл. 78, ал. 5 от ГПК, съдът е
обвързан от предвидените в Наредбата минимални размер Така не може да бъде
прието и приложимостта на решение от 05.12.2006 г. по
обединени дела С-94/2004 г. и С-202/2004 г. в конкретния случай.
Поради правилността на
изводите на решаващия съд относно разноските не се намира основание за
изменение на определението, а молбата се явява неоснователна и
следва да бъде оставена без уважение.
Мотивиран от изложеното, съставът на ВОС
О П Р Е Д Е Л И:
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ молба с вх. № 260748/16.02.2024 г. от КПКОНПИ с искане за изменение в
частта за разноските на Определение № 260021/05.02.2024 г., постановено по гр.
дело № 2026/2018 г. по описа на ВОС.
Определението може да се обжалва с частна жалба пред Варненския
апелативен съд в едноседмичен срок от съобщението до страните.
СЪДИЯ В ОКРЪЖЕН СЪД: