№ 422
гр. Плевен, 02.04.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПЛЕВЕН, XI ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично
заседание на двадесет и осми март през две хиляди двадесет и пета година в
следния състав:
Председател:Ася Тр. Ширкова
при участието на секретаря ПЕТЯ СТ. И.
като разгледа докладваното от Ася Тр. Ширкова Гражданско дело №
20244430107253 по описа за 2024 година
и на основание данните по делото и закона, за да се произнесе, взе предвид
следното:
Производството е образувано по предявени от Д. И. П., ЕГН **********
с адрес в гр.*** бл.319 вх.Д ап.13 срещу „С-К“ АД, с ЕИК: *********, със
седалище и адрес на управление: гр.*****“ №13 Б, представлявано от С.НТ..
Ищцата твърди, че на 28.08.2020г. сключила с ответника договор за
потребителски кредит от разстояние № 639049, по силата на който ответникът
отпуснал заем в размер на 1200 лева, с годишна лихва в размер на 36,0 % и
ГПР 42,58%. Твърди, че в чл.17 от договора било уговорено договорът да бъде
обезпечен с гарант отговарящ на условията посочени в ОУ доход или банкова
гаранция в полза на институцията отпуснала кредита. Твърди, че в чл.27 от
договора страните се уговорили в случай, че ищцата не представи
обезпечение по чл.17, тя дължи неустойка в размер на 0,9 % на ден от
стойността на отпуснатия заем. Твърди, че неустойката следвало да се
заплаща от заемателя разсрочено, заедно с всяка погасителна вноска. Ищцата
твърди, че била начислена неустойка в размер на 1044 лева, тъй като не
представила в срок обезпечение. Твърди, че в срок погасила задълженията по
договора, включително и договорената неустойка. Ищцата твърди, че
1
договорът е нищожен на основание чл.10 ал.1 вр. чл.22 ЗПК, тъй като не е
спазена предвидената в закона форма. Твърди, че договорът е нищожен на
основание чл.11 ал.1 т.10 вр. чл.22 ЗПК, тъй като не е налице съществен
елемент от неговото съдържание, а именно ГПР. Ищцата твърди, че в
нарушение на закона, в договора за кредит ГПР е посочен единствено като
процент, но без да е описано основните данни, които са послужили за
неговото изчисляване. Ищцата твърди, че липсата на ясно разписана методика
на формиране на ГПР, а именно които компонентни са включени в него и как
се формира посочения в договора ГПР, е в пряко противоречие с
императивните изисквания на чл.19 ал.1 вр. чл.10 ал.2 и чл.10а ал.2 и ал.4
ЗПК. Твърди, че съгласно Решение от 20.09.2018г. по дело С-448/2017г. на
СЕС, на непосочването на ГПР в договора за кредит се приравнява ситуацията
в която в договора се съдържа само математическата формула за
изчисляването на този ГПР, без обаче да предоставя необходимите за това
изчисляване данни. В тази ситуация потребителят не е запознат с условията на
бъдещото изпълнение на подписания договор към момента на сключването му
и следователно не разполага с всички данни, които може да имат отражение
върху обхвата на задълженията му по договора. Твърди, че в договора
погрешно е посочен ГПР, а действителният такъв е многократно над
допустимия размер в чл.19 ал.4 ЗПК. С оглед поетото задължение от
потребителя да осигури обезпечение на кредита, ищцата твърди, че е налице
изначална невъзможност да осигури в такъв кратък срок поръчител,
отговарящ на всички изисквания, което води до нищожност на договора на
основание чл.26 ал.2 предл.1 ЗЗД. Ищцата твърди, че преди сключване на
договор, кредиторът има задължение да оцени кредитоспособността на
потребителя и при отрицателна оценка да откаже сключването на договора. В
тази връзка твърди, че в Директива 2008/48/ЕО изрично е отразено, че
държавите членки следва да упражняват надзор за да се избегне предоставяне
на кредити без предварителна оценка на кредитоспособността и следва да се
приложат необходимите средства за санкциониране на кредитори в случаите,
когато се предоставят кредити по безотговорен начин. Ищцата твърди, че
клаузата за неустойка е нищожна, тъй като същата не е пряко свързана с
претърпени вреди, поради което накърнява добрите нрави. Твърди също, че е
налице заобикаляне на закона, по-точно на клаузата в закона, която
предвижда, че при забава на потребителя, кредиторът има право само на
2
законна лихва върху неплатената в срок сума. Твърди, че от непредставяне на
обезпечение за кредитора не възникват вреди, което води до кумулиране на
неустойката с лихва. Твърди, че съобразно разпоредбата на чл.71 ЗЗД,
непредставянето на обезпечение, това дава основание да се изиска незабавно
изпълнение на цялото задължение. В случая кредиторът променя
последиците от липса на обезпечение и вместо да санкционира с предсрочна
изискуемост, той начислява неустойка, чието плащане разсрочва заедно с
периодичните вноски. Твърди, че тази клауза е изцяло неравноправна и
нищожна на основание чл.143 ал.2 т.5 ЗЗП. Твърди, че в пряко нарушение на
чл.19 ал.1 вр. чл.11 ал.1 т.10, ответникът не е включил тази неустойка в ГПР.
Същата се плаща периодично, поради което следва да бъде включена в ГПР.
Твърди, че съгласно чл.19 ал.4 ЗПК, размерът на ГПР не може да бъде повече
от пет пъти законната лихва, а в случая тази норма е нарушена. Посочва, че
грешното посочване на ГПР следва да се приравни на хипотезата на
непосочен ГПР по смисъла на чл.11 ал.1 т.10 ЗПК и целият договор следва да
бъде обявен за недействителен. Отделно от това навежда доводи, че договорът
за кредит е нищожен поради прекомерен размер на възнаградителната лихва,
която се явява нищожна поради противоречие с добрите нрави. Твърди, че в
размера на възнаградителната лихва следва да се включи и неустойката, като
така тя надвишава трикратния размер на законната лихва.
При условия на евентуалност в случай, че съдът приеме договора за
действителен, моли съда да провъзгласи за нищожни клаузите на чл.27 от
договор № 639049, сключен между страните.
В едномесечния срок е постъпил писмен отговор, в който ответникът
оспорва исковите претенции. Твърди, че неустойката в договора за кредит има
обезпечителна, обезщетителна и санкционна функция. Сочи, че няма данни за
потребителя да са настъпили вреди, противоречащи на закона и установената
съдебна практика. Твърди, че неустойката има стимулираща роля за
длъжника да изпълни точно задълженията си, тъй като в противен случай ще
носи отговорност, без кредиторът да трябва да доказва настъпването на
вредите и техния размер.
Съдът, като прецени събраните по делото писмени и гласни
доказателства, намира за установено следното:
Не е спорно между страните и се установява от приетото по делото
заключение на вещо лице по назначената съдебно-счетоводна експертиза, че
3
на 28.08.2020г. между „СТИК- КРЕДИТ“ АД гр.Шумен като кредитор и Д. И.
П. от гр.Плевен като потребител е бил сключен договор за потребителски
кредит № 639049/28.08.2020г.
В доклада по делото съдът е задължил ответника да представи кредитно
досие на ищцата, включително договор за кредит, каквито писмени
доказателства не са представени. Основателността на претенциите е
установено само от заключението на вещото лице, което заяви, че договорът
между страните не е сключен онлайн, а на хартиен носител в офис на
ответното дружество, но такъв договор не е бил предоставен при извършената
проверка в счетоводството на ответното дружество, тъй като не бил открит.
Вещото лице е установило от счетоводните записвания, че договорът е
сключен и усвоен на 28.08.2020г и сумата била платена в брой на ищцата и
бил погасен на 08.12.2020г. предсрочно, като ищцата е върнала сума в размер
на 1633,29 лева. Със сумата ищцата е погасила 1200 лева главница, 111,16
лева договорна лихва и 322,13 лева неустойка. От заключението, което съдът
приема, се установява, че по договора при посочен ГПР в размер на 42,58 %,
от които договорна лихва в размер на 36 %, поради предсрочното погасяване
на кредита била начислена неустойка в размер на 322,13 лева.
Не може да се установи размера на определената неустойка по договора,
тъй като нито по делото, нито на вещото лице е предоставен договора за
кредит. В заключението е отразено, че в счетоводните документи е посочен
ГПР в размер на 42,58 %, но при включване на платената неустойка в размер
на 322,13 лева, то тогава ГПР би стигнал в размер на 331,08 %, което е над
допустимия размер по чл.19 ал.4 ГПР от пет пъти законната лихва, който
размер към датата на сключване на договора е 50%.
В хода на делото не се установи, че договорът за кредит е нищожен на
основание чл.22 от ЗПК поради неспазване на предвидената от закона форма
по чл.10 ал.1 ЗПК, тъй като договорът не беше представен и не би могло да се
установи дали отговоря на изискванията на ЗПК – да е в писмена форма, на
хартиен или друг траен носител, по ясен и разбираем начин, като всички
елементи на договора се представят с еднакъв по вид, формат и размер
шрифт- не по-малък от 12, в два екземпляра- по един за всяка от страните по
договора. По делото страните не представиха договора, който съгласно
заключението е бил сключен на хартиен носител.
Ищецът е навежда доводи за нищожност на договора и на друго
основание, а именно на основание чл.22 ЗПК вр. с чл.11 ал.1 т.10 ЗПК, тъй
като ГПР бил посочен единствено като процент без изрично да са описани и
основните данни, послужили за неговото изчисляване. Тези обстоятелства и
факти също не биха могли да бъдат изяснени предвид непредставянето на
процесния договор.
Макар и само от счетоводните записвания, вещото лице е установило, че
в случай, че в ГПР влезе и начислената неустойка, той би бил в различен
4
размер от посочения и вместо 42,58%, би бил в размер на 331,08 %.
Спорно в случая е дали неустойката, от която ищцата е заплатила 13,22
лева, би следвало да влезе в ГПР?
Съгласно §1 т.1 от ДР ЗПК, общ разход по кредита за потребителя са
всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси,
възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи,
пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на
кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за
допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по специално
застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за
услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите,
когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски
клаузи и условия. С оглед на това, съдът счита, че неустойката следва да бъде
включена в общите разходи по кредита по смисъла на § 1 т.1 ДР на ЗПК.
Определената дължима в договора като неустойка сума е разход, свързан с
предмета на договора за потребителски кредит, доколкото касае обезпечение
на вземанията по договора. Тази неустойка е известна на заемодателя, което се
потвърждава и от обстоятелството, че е разсрочена и определена още при
сключване на договора за кредит – видно е че ищцата е погасила
задължението си три дни след сключване на договора, и въпреки, че не е била
в просрочие, кредиторът е начислил неустойка в размер на 13,22 лева. Това
показва, че при точно изпълнение на основното задължение по договора за
заем, а именно плащане на дължимите вноски за погасяване на кредита за
главница и лихва, потребителят дължи неустойка поради неизпълнение на
друго задължение по договора, а именно неустойка.
Тази неустойка влиза в противоречие с предвиденото в чл.16 ЗПК
изискване към доставчика на финансова услуга да оцени сам
платежоспособността на потребителя и да предложи цена за ползването на
заетите средства, съответна на получените гаранции. Съдът прави извод, че
уговорената неустойка следва да бъде включена в ГПР, тъй като е пряко
свързана с договора, известна е на кредитора към момента на сключването му
и е задължително условие за сключването на договора.
Отделно от това следва да се отбележи, че в тази насока е и практиката
на СЕС (Решение от 13.03.2025г.), че за да осигури по-голяма защита на
потребителите, законодателят на Съюза е възприел широко определение на
понятието „общи разходи по кредита за потребителя“, което означава, че
включва всички разходи, които потребителят следва да заплати във връзка с
договора за кредит и които са известни на кредитора. В това число следва да
бъде включена и неустойката при непредставено обезпечение, тъй като е
разход, известен на кредитора и се дължи на вноски заедно с вноските по
кредита.
В този смисъл, съдът приема, че Договорът за потребителски кредит не
отговаря на изискванията на чл.11 ал.1 т.10 ЗПК, тъй като в него липсва
5
действителният процент на ГПР. При неправилно посочен ГПР, следва да се
приеме, че такъв липсва и съответно не е изпълнено изискването на закона за
съдържание на договора. Годишният процент на разходите е част е
същественото съдържание на договора за потребителски кредит, въведено от
законодателя с оглед необходимостта за потребителя да съществува яснота
относно крайната цена на договора и икономическите последици от него, за да
може да съпоставя отделните кредитни продукти и да направи своя
информиран избор. След като в договора не е посочен ГПР при съобразяване
на всички участващи при формирането му елементи, което води до неяснота за
потребителя относно неговия размер, не може да се приеме, че е спазена
нормата на чл.11 ал.1 т.10 ЗПК. (СЕС в Решение по дело С-714/22 от
21.03.2024г. приема: „чл.10 § 2 б.ж и член 23 Директива 2008/48 трябва да се
тълкуват в смисъл, че когато в договор за потребителски кредит не е посочен
ГПР, включващ всички предвидени в чл.3 б.ж от тази директива разходи,
посочените разпоредби допускат този договор да се счита за освободен от
лихви и разноски, така че обявяването на неговата нищожност да води
единствено до връщане от страна на съответния потребител на предоставената
в заем главница.“)
Видно е от исковата молба и от доклада, че предявеният иск е да се
прогласи договора за кредит за недействителен на основание чл.22 ЗПК вр.
чл.11 ал.1 т.10 ЗПК, при условия на евентуалност на основание чл.26 ал.1 ЗЗД.
Предвид установената основателност на иска за прогласяване на договора за
кредит за недействителен, то съдът не дължи произнасяне по предявения иск
при условия на евентуалност за прогласяване нищожност на клаузата на чл.27,
предвиждаща заплащане на възнаграждение за предоставяне на обезпечение.
При този изход на делото и на основание чл.78 ал. 1 от ГПК ответното
дружество следва да бъде осъдено да заплати на ищеца направените
деловодни разноски съобразно представения списък с разноски. Видно е, че
възнаграждението е прекомерно с оглед цената на иска, но с оглед липсата на
възражение за прекомерност, ответникът следва да заплати на ищеца сумата
от 2400 лева за адвокатско възнаграждение. Ответникът следва да заплати и
държавна такса в размер на 89,76 лева съобразно приложената вносна
бележка, както и 300 лева за депозит за експертиза, общо 2789,76 лева.
По изложените съображения съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА ЗА НЕДЕЙСТВИТЕЛЕН Договор за потребителски
кредит № 639049/28.08.2020г., сключен между „С-К“ АД, с ЕИК: *********,
със седалище и адрес на управление: гр.*****“ №13 Б, представлявано от
С.НТ. и Д. И. П., ЕГН ********** с адрес в гр.*** бл.319 вх.Д ап.13.
ОСЪЖДА „С-К“ АД, с ЕИК: *********, със седалище и адрес на
6
управление: гр.*****“ №13 Б, представлявано от С.НТ. да ЗАПЛАТИ на Д. И.
П., ЕГН ********** с адрес в гр.*** бл.319 вх.Д ап.13, сумата от 2789,76 лв.,
представляваща направени деловодни разноски.
Решението подлежи на обжалване пред Плевенския окръжен съд в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Плевен: _______________________
7