Р Е Ш Е Н И Е
№………
гр.Плевен, 17,12,2020 г.
В И М Е Т О Н А Н А
Р О Д А
ПЛЕВЕНСКИ РАЙОНЕН СЪД, ІХ-ти граждански състав, в публично съдебно заседание на деветнадесети
ноември две хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВЕРА
НАЙДЕНОВА
при секретаря Цецка Симеонова,
като разгледа докладваното от съдията ВЕРА НАЙДЕНОВА гр.д.№624 по описа на съда за 2020 година, на основание данните
по делото и закона, за да се произнесе взе предвид следното:
Пред ПлРС е
депозирана искова молба от „***, със седалище и адрес на управление *** ***, представлявано от ***, чрез пълномощника адв.М.Н., преупълномощена
от адв.***, против И.В.И., ЕГН **********,***. В молбата се твърди, че на 30,10,2007 г. е
подписан договор за потребителски кредит между ***и ответницата, за
предоставяне на сумата от 15000,00 лева, платим на 96 месечни анюитетни вноски, последната от които с падеж на 29,10,2015
г. Твърди се, че е останала непогасена сума, от която ищецът претендира такава
в размер на 437,12 лева. Сочи се, че на 31,01,2018 г. е сключен договор за
продажба и прехвърляне на вземане между ***и ищеца, по силата на който
вземането срещу И.И. е изкупено от ищеца, за което на
29,08,2019 г. е изпратено уведомление на адреса на ответницата, върнато като
непотърсено. Моли се съда да приеме, че уведомлението за цесията е връчено с
ИМ. Твърди се, че е образувано ч.гр.д. и издадена заповед за изпълнение, срещу
която ответницата е възразила. В заключение моли съда да постанови решение, с
което да признае за установено вземането на ищеца срещу ответника в размер на
437,12 лева главница, представляваща неизплатено задължение по договор за
кредит от 30,10,2010 г. между ***и ответницата, ведно със законната лихва от
депозиране на заявлението по чл.410 от ГПК в съда – 02,10,2019 г., до
окончателното изплащане на сумата. Претендират се сторените разноски в исковото
и заповедното производство, като е направено възражение за прекомерност на
заплатеното адвокатско възнаграждение в заповедното производство. В молба,
депозирана преди с.з., ищецът сочи, че възражението за давност е неоснователно,
доколкото давността тече от падежа на договора за кредит, а заявлението за
издаване на заповед за изпълнение е подадено преди изтичане на пет години от
29,10,2015 г.
В срока по чл.131 от ГПК ответникът
депозира писмен отговор чрез адв.А.Т. от ПАК, в който
сочи, че исковата претенция е допустима, но е погасена по давност, тъй като
кредитът е следвало да бъде заплащан на равни месечни вноски.
Съдът, след като се
съобрази със становищата на страните и събраните по делото доказателства, прие
за установено от фактическа и правна страна следното:
По делото е предявен иск с правно основание чл.422 вр.чл.415 от ГПК вр.чл.79, ал.1 от ЗЗД,
с предмет - признаване за установено по отношение на ответника на
вземането, претендирано от ищеца. В производството в
съответствие с правилата за разпределение на доказателствената тежест ищеца
следва да докаже наличието на валидно облигационно отношение между него и
ответника, предоставяне на дължимите по договора/договорите услуги, както и че
задължението по договора е станало изцяло изискуемо. Съдът е указал на страните
доказателствената тежест в производството с определението по чл.140 от ГПК от 04,08,2020
г.
От приложеното ч.гр.д.
№6471/2019 г. на ПлРС се установява, че същото е
образувано на 02,10,2019 г. въз основа на депозирано от ищеца срещу ответника
заявление на основание чл.410 от ГПК. Издадена е заповед за изпълнение за
сумата от 118,34 лева главница по договор за кердитна
карта от 06,11,2007 г. и 567,67 лева главница, дължима по договор за кредит от
30,10,2007 г.
Делото е попълнено с
писмени доказателства /Договор потребителски кредит
от 30,10,2007 г./ досежно наличие на облигационни отношения между
страните във връзка със сключения между ответника и ***договор за потребителски
кредит.
От представения в заверено копие Договор за
прехвърляне на вземания от 31,01,2018 г. се установява, че ищецът по делото е
придобил вземанията по процесния договор за кредит от ***, които са включени в
Приложение №1 от същата дата – под №39597.
По делото се установява също, че цесионерът-ищец, е упълномощен от цедента
да уведоми длъжниците за станалата цесия.
От представеното копие от Уведомление за
извършено прехвърляне на вземания до ответника от 29,08,2019 г., изпратен на
адреса на ответницата, посочен в договора като постоянен и от копие от известие
за доставяне чрез ****, се установява, че пратката е върната като невръчена, с
отбелязване, че „пратката не е потърсена от получателя“.
По делото е изслушано заключение по
допусната СИЕ, което съдът кредитира като обективно и компетентно дадено и
неоспорено от страните.
От заключението на ВЛ по допуснатата СИЕ се
установява, че с оглед сключения договор за кредит ответникът е получил сума в
размер на 15000,00 лева. ВЛ е установило, че задълженията по договора за кредит
понастоящем са в размер на 437,12 лева за главница, 2,09 лева за договорна
лихва, 125,00 лева за наказателна лихва.
При така установеното от фактическа страна
съдът прави следните правни изводи:
Ищецът основава претенцията си въз основа
вземане на праводателя си по сключения между
ответника и него договор за кредит. Облигационното правоотношение между
ответницата и ***не се оспорва от ответницата. Поради изложеното и като взе
предвид представените по делото доказателства съдът приема, че ответницата е
била страна по договор за потребителски кредит, поради което за нея е
възникнало задължението да върне сумата в срока, договорен между страните,
ведно с дължимата лихва. Не се спори между страните относно уведомяването на
ответницата за настъпилата цесия и обявената предсрочна изискуемост. Ето защо
съдът следва да се произнесе и по дължимостта на претендираната сума от 437,12
лева.
Ищецът твърди,
че до настоящият
момент ответника не е му е
изплатил изцяло сумите по цитирания по-горе договор за кредит, респективно по
договора за цесия. По правната си същност това е твърдение за отрицателен факт
и освобождава ищеца от тежестта на доказването му. Ответникът не ангажира
доказателства за плащане на претендираните суми, а от СИЕ се установява и размерът на
неплатената главница. Доколкото ВЛ е установило, че записванията за задълженията на ответницата при
ищеца отговарят на заявеното в настоящото производство, то искът се явява
основателен.
При този извод на съда за основателност на иск,
следва да се обсъди заявеното в отговора на процесуалния представител на
ответника възражение за изтекла погасителна давност - съдът намира същото за
неоснователно по следните съображения - при договора за банков кредит, престациите
представляват задължение за неделимо плащане. Обстоятелството, че се извършват
погасителни вноски съобразно погасителен план, не превръща договора в такъв за
периодични платежи. Касае се за разсрочено погасяване на едно общо задължение
на отделни части. Затова приложим по договора за банков кредит е общият петгодишен давностен
срок по чл.110 от ЗЗД, който тече, не от датата на всяка вноска, а считано от
изтичане срока по кредита, респективно от настъпване на предсрочна изискуемост
/в този смисъл е и съдебната практика – Решение №261/12.07.2011 г. по гр.д.
№795/2010 г. на ВКС, ГК, IV г.о. и Решение №28/05.04.2012 г. по гр.д. №523/2011
г. на ВКС, ГК, III г.о./.
В случая срокът на кредита е изтекъл на 29,10,2015 г. и от тогава започва да
тече петгодишният срок на погасителната давност по чл.110 от ЗЗД. Очевидно е,
че към момента на подаване на заявлението за иницииране на заповедното
производство по чл.410 от ГПК – 02,10,2019 г., давностният
срок за главница не е изтекъл.
Предвид изложеното
съдът намира, че към датата на подаване на заявлението по чл.410 от ГПК, за
ответника е съществувало задължение към ищеца за заплащане на главница по
договора за кредит от 30,10,2007 г. в размер на 437,12 лева, поради което предявения
иск с правно основание чл.422 вр.вр.чл.79, ал.1 от
ЗЗД до този размер следва да бъде
уважен.
При този
изход на производството и на основание чл.78, ал.1 от ГПК ответникът следва да
бъде осъден да заплати на ищеца направените от него разноски в исковото
производство в размер на 25,00 лева за ДТ и 230,00 лева за депозит за ВЛ.
С оглед разпоредбите на т.12 от ТР №4/2013 г.
на ОСГТК, съдът следва да се произнесе и за дължимостта на разноските,
направени в заповедното производство. Ищецът е направил разноски в размер на 25,00
лева за държавна такса, от които ответникът следва да понесе разноски в размер
на 16,00 лева съразмерно с уважената част от иска. Ответницата е направила
разноски в заповедното производство в размер на 300,00 лева – направеното
възражение за прекомерност на заплатеното от длъжника адвокатско възнаграждение
е неоснователно, доколкото същото е в минималния размер по чл.7, ал.2, т.1 от Наредба
№1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения. Ето защо
ищецът дължи разноски на ответника в заповедното производство в размер на
108,00 лева съразмерно с частта от вземането, за която се установи, че
съществува. С оглед всичко изложено, ищецът следва да бъде осъден да заплати на
ответницата разноски по компенсация от заповедното производство в размер на
92,00 лева.
Воден от горното, съдът
Р Е Ш И :
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО НА ОСНОВАНИЕ чл.422, ал.1
от ГПК, че И.В.И., ЕГН **********,***, ДЪЛЖИ на „***, със седалище и адрес
на управление *** ***, представлявано от *** – Т., сумата от 437,12 лева главница по Договор за потребителски
кредит от 30,10,2007 г., ведно със законната лихва върху главницата от 02,10,2019 г.
до окончателното изплащане на сумата, която сума представлява част от
вземането, за което е издадена заповед за изпълнение по ч.гр.д.№6471/2019 г. на
ПлРС.
ОСЪЖДА на основание чл.78, ал.1 от ГПК И.В.И., ЕГН **********,***, ДА ЗАПЛАТИ
на „***, със седалище и адрес на управление ***
***, представлявано от *** – Т., направените
разноски в исковото производство в общ размер на 255,00 лева за ДТ и депозит за ВЛ.
ОСЪЖДА на
основание чл.78, ал.1 от ГПК „***, със седалище и адрес
на управление *** ***, представлявано от *** – Т., ДА ЗАПЛАТИ на И.В.И., ЕГН **********,***, направените разноски в заповедното производство по компенсация, в размер
на 92,00 лева
съразмерно с частта от вземането, за която се установи, че съществува.
Решението
може да бъде обжалвано в двуседмичен срок от съобщаването му на страните пред
Плевенски окръжен съд.
РАЙОНЕН
СЪДИЯ: