№ 12754
гр. София, 27.06.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 79 СЪСТАВ, в публично заседание на
четвърти април през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:
Председател:ЦВЕТОМИР М. МИНЧЕВ
при участието на секретаря СВЕТЛА Р. ЛАЗАРОВА
като разгледа докладваното от ЦВЕТОМИР М. МИНЧЕВ Гражданско дело
№ 20231110123148 по описа за 2023 година
Предявен е частичен осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1, вр. чл. 99,
ал. 1 ЗЗД за заплащане на сумaта от 556,60 лв. (като част от общо вземане в размер на 716,40
лв.), представляваща платена без правно основание в полза на ответника сума по договор за
паричен заем № 3751685 от 27.01.2020 г. от страна на Т. Г. С., която последният е цедирал в
полза на ищеца по силата на договор за вземания от финансови институции от 07.01.2022 г.,
ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба – 16.05.2022 г. до
окончателното плащане (след допуснато в о. с. з. на 04.04.2024 г. изменение на иска чрез
увеличаване на размера му).
Ищецът т твърди, че между него и третото за процеса лице – Т. Г. С. е сключен договор
за вземания от финансови институции от 07.01.2022 г., по силата на който е цедирал всички
свои вземания към ответника и, произтичащи от договор за паричен заем № 3751685 от
27.01.2020 г., сключен по реда на ЗПК и ЗПФУР. В допълнително приложение към исковата
молба уточнява параметрите на процесния договор за паричен заем, а именно: отпуснатата
главница в размер на 1 000 лв., както и дължимите възнаградителна лихва в размер на
125,40 лв. и неустойка под формата на възнаграждение за предоставяне на поръчителство в
размер на 716,40 лв., уговореният от страните ГПР, а именно: 41,68 %, падежът на първата и
последната погасителни вноски – съответно 10.02.2020 г. и 21.09.2020 г., както и периода на
извършване на плащанията по него от страна на цедента – от 27.01.2020 г. до 07.01.2022 г.
(датата на цесията). Сочи, че за обезпечаване на вземането по договора Т. Г. С. е сключил с
ф и договор за предоставяне на поръчителство също от 27.01.2020 г. Поддържа, че цедентът
изцяло е изпълнил задълженията си по договора, погасявайки всички дължими по него суми
включително и неустойката под формата на възнаграждение за предоставяне на
поръчителство, доколкото тя също се дължи разсрочено като част от вноските по кредита.
Уточнява, че договорът за паричен заем, респ. свързаният с него договор за предоставяне на
поръчителство са недействителни поради противоречие със закона, заобикаляне на закона
и/или накърняване на добрите нрави и поради липса на форма и съгласие, излагайки
конкретни съображения в тази насока, както и конкретните разпоредби на ЗПК, ЗЗП и ЗЗД,
които счита за нарушени, а именно: чл. 26, ал. 1, пр. 1 и 2 и 3 ЗЗД, чл. 10, ал. 1, пр. 2, вр. чл.
11, ал. 1, т. 9, 10 и 11 ЗПК, чл. 146, ал. 1 ЗЗП, вр. чл. 143, ал. 1, вр. ал. 2, т. 10, 19 и 20 ЗЗП.
1
Излага доводи, че ф е свързано лице с и, доколкото посоченото дружество е едноличен
собственик на капитала му, видно от справка от ТР, поради което платените по договора за
паричен заем суми за такса „Гарант“ реално са получавани от кредитодателя, поради което
представляват сигурна печалба за кредитора, без да предоставя каквато и да било
допълнителна услуга. Счита, че възнаграждението за предоставяне на поръчителство
представлява разход за допълнителна услуга, поради което следва да бъде включено при
изчисляване на годишния процент на разходите /ГПР/ по договора, което в случая не е
сторено, поради което в договора за паричен заем липсва действителният ГПР, което е в
противоречие с изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, представляващо самостоятелно
основание за цялостната му недействителност, на основание чл. 22 ЗПК. Допълва, че в
случай, че възнаграждението за предоставяне на поръчителство бъде включено при
изчисляване на годишния процент на разходите /ГПР/ по договора, размерът му би
надвишил максимално допустимия такъв, което би било в противоречие с чл. 19, ал. 4 ЗПК.
Счита договорът за паричен заем за недействителен и поради неспазване на изискванията на
чл. 10, ал. 1 ЗПК, тъй като не е съставен в изискуемия от закон шрифт – не по-малък от 12,
на потребителя не са предоставени погасителен план и стандартен европейски формуляр
към момента на сключването му, текстът му не е написан по ясен и разбираем начин,
считайки за нарушени и правилата, заложени в чл. 147 ЗЗП. Като самостоятелно основание
за недействителност на договора посочва допуснато нарушение на чл. 11, т. 9 ЗПК, тъй като
липсва посочване на годишния лихвен процент (ГЛП), доколкото не става ясно как
посочената процентна стойност се съотнася към ГПР, респ. каква е базата, върху която
лихвеният процент се начислява – върху целия размер на кредита или върху остатъчната
главница по него. Счита, че недействителна сама по себе си се явява и клаузата за
възнаградителна лихва поради противоречие с добрите нрави, доколкото уговореният
размер надхвърля над три пъти размера на законната лихва, което от своя страна води до
недействителност и на целия договор за паричен заем. Допълва, че липсва яснота и ясно
разписана методика относно данните, послужили за изчисляване и формиране на ГПР,
поради което потребителят е бил лишен от възможност да разбере какви ще са
икономическите последици от сключването на договора за паричен заем. При условията на
евентуалност излага доводи за недействителност на клаузата, предвиждаща заплащането на
неустойка под формата на възнаграждение за предоставяне на поръчителство, на основание
чл. 26, ал. 1 ЗЗД и чл. 33 ЗПК. Отделно от изложеното твърди неравноправност на същата и
липса на възможност да бъде повлияно върху съдържанието от страна на потребителя.
Обобщава, че в случай, че се установи недействителност на целия договор за паричен заем и
съответстващия му договор за предоставяне на поръчителство, в който случай съгласно чл.
23 ЗПК кредитополучателят дължи да върне единствено главницата по кредита, то всичко
друго надплатено се явява платено без основание и като такова подлежи на връщане като
сума, с която ответникът се е обогатил без основание по смисъла на чл. 55, ал. 1 ЗЗД. С
молба от 31.05.2023 г. (л. 74-75 от делото) уточнява характера на исковата сума,
конкретизирайки я като платената от цедента такава по договора за паричен заем,
надхвърляща главницата и договорената възнаградителна лихва, дължими до датата на
погасяването му.
В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на исковата молба от ответника и, с
който оспорва легитимацията на ищеца да претендира процесното вземане. Излагат
подробни аргументи, с които от една страна оспорва сключеният договор за цесия № 1099 от
07.01.2022 г. да е подписан от кредитополучателя Т. Г. С., изрично оспорвайки авторството
на положения от негово име подпис върху него. От друга страна твърди, че към 07.01.2022
г. вземането, предмет на цесията от 07.01.2022 г., вече е било прехвърлено на друго
дружество - т със сключен договор за прехвърляне на вземане от 29.09.2020 г., поради което
счита, че цесионерът няма как да придобие вземане, с което цедентът вече не разполага. На
следващо място излага твърдения за нищожност на договора за цесия на основание чл. 26,
2
ал. 2 ЗЗД – поради противоречие със закона, накърняване на добрите нрави и липса на
съгласие, тъй като липсва яснота относно неговата възмездност, доколкото заплащането на
продажна цена по него в полза на цедента е поставено под условие, чието сбъдване е в
зависимост от поведението на цесионера, при положение, че волята на цедента е била
договорът за цесия да се сключи възмездно. Поддържа, че съществува неяснота относно
предмета на договора за цесия, тъй като в него е описано едно и също вземане, но към
повече от едно дружество – и и ф, поради което е налице припокриване, а това от своя
страна счита за самостоятелно основание за неговата недействителност. Като отделно такова
основание изтъква уговарянето на клаузи, поставящи цедента в неравноправно положение
по смисъла на чл. 143, ал. 2, т. 3, 5, 6, 15, 19 и 20 ЗЗП, тъй като се предвиждат такива, върху
чието съдържание той не е могъл да влияе, в т. ч. и значителни по размер неустойки. Излага
твърдения за недействителност на договора за цесия поради сключване от лице без
представителна власт – Радослав Вълков, както и поради липса на правно основание за
сключване договори за вземания към финансови институции, тъй като няма данни т да е
вписано като финансова институция, съгласно чл. 13 от Наредба № 26/2009 г. на управителя
на БНБ. Оспорва възможността на ищеца да се позовава на недействителност на клаузи от
договор за потребителски кредит, тъй като това може да прави само съответният потребител,
но не и търговец. Оспорва надлежното съобщаване на цесията, тъй като това не е сторено
нито от предишния кредитор, нито от ищеца. Оспорва доводите за недействителност на
договора за паричен заем, както и на отделните негови клаузи, на основание чл. 26 ЗЗД –
поради противоречие със закона, заобикаляне на закона и накърняване на добрите нрави.
Сочи, че още при сключване на договора на потребителя е предоставен стандартен
европейски формуляр, в който ясно е записана възможността за поставяне на изискване за
предоставяне на обезпечение по договора, като такива ограничения не са предвидени и в
закона. Счита, че изискването на чл. 11, т. 18 ЗПК е спазено. Оспорва твърдяната
недействителност на клаузата за неустойка за непредставяне на обезпечение, излагайки
подробни съображения в тази насока. По отношение на възможността за сключване на
договор за поръчителство поддържа, че възможността за сключване на такъв с одобрен от
заемателя поръчител е допълнителна опция, която е уговорена в договора за паричен заем.
Сочи, че сключеният с ф договор за поръчителство влиза в сила ако потребителят не
предостави някое от другите два вида обезпечение – двама поръчители или банкова
гаранция, поради което оспорва същият да е недействителен на основание чл. 22 ЗПК.
Оспорва към него да са приложими правилата на ЗПК, тъй като не е договор за
потребителски кредит. Сочи, че същият е сключен по ясен и разбираем за потребителя
начин след запознаване със съдържанието му, върху което оспорва потребителят да не е
могъл да влияе, а освен това същият сам е взел решение дали да го сключи или не. Сочи, че
уговореното за него възнаграждение се дължи, тъй като възмездява предоставената услуга,
като същото се изплаща в полза на поръчителя ф, а не в полза на и. Оспорва изложените от
ищеца доводи за недействителност на сключения договор за паричен заем, с чийто клаузи
потребителят се е запознал и се е съгласил, като счита същите за ясни и разбираеми за него
при наличието на прозрачност при изчисляване на ГПР. Оспорва твърденията, че
неустойката под формата на възнаграждение за предоставяне на поръчителство
представлява добавка към възнаградителната лихва, поради което същата да следва да бъде
включена в ГПР, излагайки конкретни оспорвания по всеки един от изложените от ищеца
основания за недействителност на договора за паричен заем поради противоречие с отделни
разпоредби на ЗПК. Оспорва твърденията за нищожност на договора както в неговата
цялост, така и на отделни негови клаузи, а в условията на евентуалност твърди, че
недействителността на отделни клаузи от договора не влече нищожност на целия договор.
Оспорва твърдението за неравноправни клаузи. Прави възражение за изтекла погасителна
давност. С тези съображения отправя искане за отхвърляне на предявения иск. Претендира и
разноски.
3
Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства,
поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за
установено следното от фактическа и правна страна:
Исковата молба е редовна, а предявените иск за връщане на даденото без основание е
процесуално допустим.
По иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1, вр. чл. 99, ал. 1 ЗЗД
Основателността на иска се обуславя от установяване от ищеца наличието на следните
предпоставки: твърдяното имуществено разместване - реалното предаване, съответно
получаване от ответника на претендираната сума, както и прехвърляне на вземанията в
полза на ищеца, за което ответникът да е бил уведомен по реда на чл. 99, ал. 3 ЗЗД. При
установяване на тези обстоятелства, в тежест на ответника е да докаже наличието на правно
основание за имущественото разместване, респ. за задържането му, както и, че е погасил
задълженията си в случай, че твърди това.
В случая, по делото не се спори относно сключването на процесния договор за паричен
заем № 3751685/27.01.2020 г. между и, в качеството на кредитодател, и Т. Г. С., в
качеството на кредитополучател, ведно с погасителния план към него (л. 59-63 от делото),
поради което и на основание нормата на чл. 146, ал. 1, т. 3 и т. 4 КТ това обстоятелство е
отделено за безспорно и ненуждаещо се от доказване с доклада по делото от 08.01.2024 г. От
съдържанието на договора се установяват параметрите на договора, а именно: 1 000 лв. –
отпусната сума, срок на договора - 34 седмици, размер на погасителните вноски – 66,20 лв.,
брой на погасителните вноски – 17, с падеж на първата такава – 10.02.2020 г. и падежа на
последната такава – 21.09.2020 г., фиксиран годишен лихвен процент – 35,00 %, годишен
процент на разходите – 41,68 %, подлежаща на връщане обща сума – 1 125,40 лв. В клаузата
на чл. 4 от договора страните са уговорили, че заемателят (в случая Т. Г. С.) в срок до 3 дни
считано от датата на сключване на договора се задължава да предостави на заемодателя и
едно от следните обезпечения: 1) две физически лица – поръчители, 2) банкова гаранция с
бенефициер – заемодателя за сумата, дължима по договора от 1 125,40 лв., включваща
чистата сума на заема и дължимата договорна лихва и 3) одобрено от заемодателя
дружество – поръчител, което предоставя гаранционни сделки. От погасителния план към
договора се установява размерът на всяка една от отделните погасителни вноски – 66,20 лв.,
включваща главница и възнаградителна лихва. Изрично под формата на забележка е
предвидено, че в случай, че заемателят не представи обезпечение под формата на две
физически лица или банкова гаранция, а е избрал да предостави обезпечение под формата на
поръчителство от юридическо лице, което предоставя гаранционни сделки срещу
възнаграждение, дължи вноска в размера, посочен в колона № 7, т. е. сумата от 101 лв.,
формирана като сбор от погасителната вноска по договора за заем, включваща главница и
договорна лихва, но също така и възнаграждение за предоставяне на поръчителство. По-
нататък, по делото се установява, че за обезпечаване на договор за паричен заем № 3751685,
сключен между и и Т. Г. С., последният е сключил с ф и договор за предоставяне на
поръчителство № 3751685 от 27.01.2020 г. (л. 67 от делото), по силата на който поръчителят
се задължава да сключи договор за поръчителство с и, по силата на който да отговаря
солидарно с потребителя пред него за изпълнението на всички негови задължения,
произтичащи от договор за паричен заем № 3751685, както и за последиците от
неизпълнение на задълженията по него, срещу което потребителят дължи заплащане на
възнаграждение в размер на 591,60 лв., платимо разсрочено на вноски всяка в размер от по
34,80 лв., платими на падежа на плащане на погасителните вноски по договора за паричен
заем, сключен с и. В същото време от служебно извършени от съда справки в Агенция по
вписванията - Търговски регистър се установява, че едноличен собственик на капитала на
поръчителя ф е и – кредитор по договора за паричен заем № 3751685 от 27.01.2020 г.,
поради което посочените дружества са свързани лица по смисъла на § 1, т. 6 от ДР на ТЗ,
4
което представлява индиция за знание у кредитора за наличието на допълнителни такси по
договора под формата на уговорено възмездно поръчителство още към момента на
сключването му. В случая, в подкрепа на този извод е и обстоятелството, че заемодателят е
предал на заемателя обединен погасителен план, в който е включил във всяка месечна
погасителна вноска и дължимото в полза на поръчителя възнаграждение от 34,80 лв., видно
от представения погасителен план към договора за заем.
Анализът на клаузите относно обезпечението на кредита не подкрепя доводите на
ответника за доброволност при сключването на договора и избора на обезпечение, като от
съдържанието им става ясно, че за да ускори разглеждането на заявлението си за отпускане
на паричен заем, потребителят следва да сключи договор за предоставяне на поръчителство
с посочено от кредитора юридическо лице – поръчител.
Изложеното обосновава извод, че в конкретния случай договорът за поръчителство
има за цел да обезщети кредитора за вредите от възможна фактическа неплатежоспособност
на длъжника, което е противоречие с предвиденото в чл. 16 ЗПК изискване към доставчика
на финансова услуга да оцени сам още преди сключване на договора платежоспособността
на потребителя и да предложи цена за ползване на заетите средства, съответна на
получените гаранции.
Ето защо, съдът намира, че възнаграждението за предоставяне на поръчителство
отговаря на поставените от ЗПК изисквания, за да се включи към ГПР по кредита, тъй като
се обхваща от легално дадената дефиниция в § 1, т. 1 ДР на ЗПК за общ разход, съгласно
която „Общ разход по кредита за потребителя“ са всички разходи по кредита, включително
лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове
разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на
кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни
услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в
случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване
на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането
на търговски клаузи и условия. В случая, несъмнено вменяването на кредитополучателя на
задължение за заплащане на възнаграждение за предоставяне на поръчителство от
свързаното с кредитора дружество представлява допълнителна услуга, която произтича от
договора за кредит и която е задължително условие за усвояването му. Въз основа на
изложеното съдът прави извод, че в уговорения ГПР не са включени всички действителни
разходи, а в случай, че бъдат включени същите биха надвишили многократно нормативно
установения размер от 50,00 %, в какъвто смисъл са изводите на вещото лице по
съдебносчетоводната експертиза, че при съобразяване на всички дължими суми, уговорени
в договор за паричен заем № 3751685 от 27.01.2020 г., включващи главницата,
възнаградителната лихва и възнаграждението за поръчителство, ГПР би се равнявал на
455,56 %.
Ето защо, следва да се приеме, че процесният договор за паричен заем № 3751685 от
27.01.2020 г. е сключен в противоречие с императивната разпоредба на чл. 11, ал. 1, т. 10
ЗПК, поради което е недействителен.
Отделно от посоченото, съдът намира, че сама по себе си клаузата, пораждаща
задължение за плащане на възнаграждение по договора за поръчителство, е нищожна, като
съображенията за това са следните:
Съгласно нормата на чл. 33, ал. 1 и 2 ЗПК, приложим в настоящия случай, при забава
на потребителя, кредиторът има право само на лихва върху неплатената в срок сума за
времето на забавата и обезщетението за забава не може да надвишава законната лихва. В
случая, уговореното възнаграждение по договора за предоставяне на поръчителство от
27.01.2020 г., чието заплащане е обусловено от просрочието на главното задължение, по
своето същество е заобикаляне на ограничението на императивната норма на чл. 33 ЗПК и
5
води до оскъпяване на кредита и неоснователното обогатяване на кредитора. Отделно от
това следва да се посочи, че при действието на чл. 138 ЗЗД поръчителят се задължава пред
кредитора на друго лице да отговаря за изпълнение на неговото задължение, като договорът
за поръчителство съществува само при действително задължение. Поръчителството е
безвъзмездна сделка, т. е. поръчителят не получава възнаграждение и само при изрично
договаряне на страните може да бъде включена клауза за заплащане на такова. В случая,
както се посочи по-горе, поръчителят ф е заемодателят и, са свързани лица по смисъла на §
1, т. 6 от ДР на ТЗ, като двете дружества са с един и същ адрес на управление, въз основа на
което може да се направи извод, че се касае за „скрито“ възнаграждение за кредитора.
Фактът, че претендираното възнаграждение по договора за предоставяне на поръчителство
произтича от договор, който е свързан с падеж на главните задължения към кредитора и
също цели заобикаляне на ограничението на чл. 33 ЗПК. С този договор за поръчителство се
преследва забранена от закона цел – създаването на допълнителни разходи за длъжника и
оскъпяване на кредита за него.
На следващо място, установява се от заключението на вещото лице по
съдебносчетоводната експертиза, че по договор за паричен заем № 3751685 от 27.01.2020 г.,
сключен между Т. Г. С. и и, заемателят изцяло е погасил отпуснатата сума от общо 1 125,40
лв., представляваща главница и възнаградителна лихва, като над тази суми той е заплатил и
възнаграждение по договора за предоставяне на поръчителство в размер на 556,60 лв., без
по делото да се твърди и да се доказва, че след заплащане на сумата за възнаграждение за
поръчителство от страна на заемателя, същата е преведена към ф, в качеството му на
поръчител по договора за кредит. В случая, видно е от съдържанието на договора за
предоставяне на поръчителство от 27.01.2020 г., че страните по него са уговорили
плащането да се извършва на поръчителя, а не на кредитодателя, поради което дори да се
приеме, че посочената сума е дадена по действителна клауза, до какъвто извод съдът не
достигна, то тя не се дължи на ответника и, който не доказва да е бил овластен от гаранта да
получи надплатените суми над тези за главница и лихва, а освен това не доказва и да ги му е
предал. Ето защо, дори да е дадена по действителна клауза, сумата от 556,60 лв. се дължи на
гаранта, а не на ответника, който я е получил и я държи без правно основание.
На следващо място, съобразно императивната правна норма на чл. 19, ал. 4 ЗПК,
годишният процент на разходите не може да се бъде по-висок от пет пъти размера на
законната лихва по просрочени задължения в левове или във валута, определена с
постановление на Министерски съвет на Република България, което означава, че лихвите и
разходите по кредита не могат да надхвърлят 50 % от взетата сума. Клаузите в договор,
надвишаващи определените по ал. 4 размери са нищожни – арг. чл. 19, ал. 5 ЗПК. В
настоящия случай е посочено, че ГПР по договор за паричен заем № 3751685 от 27.01.2020
г. е под максимално допустимия размер - 41.68 %, но съдът намира, че този размер не
отразява действителния ГПР, тъй като в него не са включени всички разходи по кредита,
какъвто разход по характеристиката си е възнаграждението, уговорено с договора за
предоставяне на поръчителство от 27.01.2020 г., сключен с ф. Несъмнено е, че вменяването
на заемателя С. на задължение за заплащане на възнаграждение за предоставяне на
поръчителство от свързаното с кредитора дружество представлява допълнителна услуга,
която произтича от договора, поради което тя следва да се включи при изчисляване на ГПР.
Както вече се посочи по-горе, при добавяне на дължимото по договора за поръчителство
възнаграждение за предоставяне на поръчителство, ГПР надхвърля 50 %, в какъвто смисъл
са констатациите на вещото лице по съдебносчетоводната експертиза. С оглед и на
хипотезата на свързани лица, несъмнено е, че уговореното възнаграждение има значението
на „скрита възнаградителна лихва“, която не е включена в оскъпяването на ползваната сума
и която води до нарушение на императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 ЗПК, а това от своя
страна обуславя нищожност на уговорката за плащане на това възнаграждение (арг. чл. 19,
ал. 5 ЗПК).
6
Предвид изложеното и доколкото ищецът не претендира платени без основание суми
за главница, която на основание чл. 23 ЗПК единствено подлежи на връщане (в този смисъл
е Решение № 50174 от 26.10.2022 г. по гр. дело № 3855/2021 г. на ВКС, IV г. о.), а
единствено надплатените над нея такива за възнаграждение за предоставяне на
поръчителство, съдът намира за ненужно да обсъжда и останалите възражения за
нищожност на договора за кредит.
На следващо място, както вече се изясни по-горе, за установяване на факта на
осъществяване на твърдяното имуществено разместване, по делото е допуснато и прието
заключение на вещото лице по съдебносчетоводната експертиза, изследвало плащанията по
процесния договор за паричен заем № 3751685 от 27.01.2020 г., извършени от Т. Г. С. в
периода от 07.02.2020 г. до 09.08.2021 г., а именно: 1 000 лв. – главница, 125,40 лв. – лихва и
556,60 лв. – възнаграждение за предоставяне на поръчителство, които суми са в повече от
реално дължимите, поради което надплатена се явява сумата от 556,60 лв., на колкото се
явява и претендираната такава, доколкото с уточнителна молба от 31.05.2023 г. (л. 74-75 от
делото) ищецът уточнява характера на исковата сума, надхвърляща главницата и
договорената възнаградителна лихва.
Предвид изложеното съдът намира, че с плащане на сумите за погасяване на
несъществуващо задължение (описано по-горе), за кредитополучателя - физическо лице, а
именно: Т. Г. С. е възникнало вземане за връщането им.
На следващо място на по - нататъшно изследване подлежи въпросът доказал ли е
ищецът т активната си легитимация да претендира процесното вземане с оглед твърдението
за извършена на цесия от страна на посочения цедент.
В случая, за установяване на посоченото обстоятелство от негова страна е представен
договор за финансова институция № 1099 от 07.01.2022 г. и пълномощно към него (л. 126-
130 от делото), които съдът приема за подписани от посоченото в тях като цедент лице,
доколкото в хода на процеса ответникът е оттеглил оспорването си относно авторството на
подписите, положени от името на Т. Г. С. върху тях, като с пълномощното цедентът изрично
е упълномощил цесионера да съобщи на длъжника за прехвърлянето на вземанията.
Съгласно разпоредбата на чл. 99, ал. 1, ал. 3 и ал. 4 ЗЗД кредиторът може да прехвърли
своето вземане, освен ако законът, договорът или естеството на вземането не допускат това;
предишният кредитор е длъжен да съобщи на длъжника прехвърлянето и да предаде на
новия кредитор намиращите се у него документи, които установяват вземането, както и да
му потвърди писмено станалото прехвърляне; прехвърлянето има действие спрямо третите
лица и спрямо длъжника от деня, когато то бъде съобщено на последния от предишния
кредитор.
Цесията е правен способ за прехвърляне на субективни права или вземания по силата
на който способ, се стига до промяна в субектите на облигационно правоотношение, като
кредитор става цесионерът, на когото цедента е прехвърлил едно свое вземане. Като всеки
договор и цесията следва да отговаря на условията за действителност, установени в общия
закон /ЗЗД/. Няма спор в практиката на съдилищата, че обект на цесионната сделка могат да
бъдат само съществуващи вземания, но не и бъдещи такива, като същите следва да са
определени или определяеми към момента на сключване на договора /така напр. Решение №
196 от 22.11.2018 г. на ВКС по гр. д. № 3871/2017 г., IV г. о., ГК. Според възприетото от
ВКС разбиране, изразено в решение № 32/09.09.2010 г., определяемостта на съдържанието
на престацията по договор за цесия, независимо от основанието на което се извършва тя, е
изискване за действителност на сделката, била тя (продажба, дарение, даване вместо
изпълнение и др)/. В случая, в процесния договор за прехвърляне на вземания, страните са
определили предмета на същия като: „кредиторът прехвърля възмездно на т свои вземания,
част от които са тези по б. „А“, а именно: към и в общ размер на 716,40 лв., представляващи
платени без основание суми във връзка с договор за паричен заем № 3751685 от 27.01.2020
7
г., сключен между и и цедента.
От цитираната законова разпоредба и съдържанието на договора за цесия е видно, че
страни по договора за цесия са цедентът и цесионерът, като с този договор не се създават
нови права и/или задължения в правната сфера на длъжника, а само се променя субекта, на
който трябва да се изпълни. Предмет на договора е прехвърлянето на вземане, което следва
да съществува към момента на сключването му и да е прехвърлимо, каквито са и процесните
вземания. В този смисъл вземането, определено като такова, произтичащо от института на
неоснователното обогатяване, се явява допустим от гледна точка на закона предмет на
цесията, което прави възраженията на ответника за липса на предмет на договора за цесия,
неоснователни.
За да премине вземането върху цесионера е достатъчно да се постигне съгласие по
предмета, между досегашния му носител на правото/вземането и лицето, на което се
прехвърля, като с това се счита, че договорът е изпълнен.
В случая, съдът намира, че прехвърлените с договора за цесия от 07.01.2022 г.
вземания са индивидуализирани в достатъчна степен. Ясно е описано, че предмет са
вземанията на цедента, произтичащи от договор за паричен заем № 3751685 от 27.01.2020 г.,
посочен е длъжникът по него, както и източникът, а именно: че са недължимо платени
поради липса на основание. Ето защо, несъмнено е, че процесното вземане от 556,60 лв.,
подробно описано по-горе, е предмет на представения договор за цесия, доколкото е по-
малко по-размер от посочената в него сума от 716,40 лв., като ясната воля на страните е да
се прехвърлят на ищеца всички вземания по чл. 55 ЗЗД. В случай, че ответникът твърди, че
процесното вземане е изключено от страните от цитираните в договора за цесия такова, то
той е следвало да ангажира доказателства в тази насока, което обаче той не е сторил в хода
на процеса.
В случая, с оглед представеното уведомление за извършена цесия от 24.02.2022 г. (л.
25-28 от делото), подадено чрез „Български пощи“ ЕАД, безспорно се установява, че
цесионерът т е съобщил на ответника и за извършената цесия, тъй като видно от
представеното известие за доставяне (л. 29 от делото) изявлението му в този смисъл е
достигнало до него на 25.02.2020 г., още повече, че ответникът изобщо не оспорва този факт.
В тази връзка следва да се отбележи, че упълномощаването е извършено от лице, което има
качеството на цедент, а уведомяването на длъжника, извършено от изрично упълномощения
цесионер, е валидно.
Нещо повече, дори това да не беше така, в трайната съдебна практика се приема, че
няма пречка получаването на уведомлението по чл. 99, ал. 4 ЗЗД да настъпи в хода на
процеса, който факт следва да бъде съобразен при решаването на делото с оглед
императивното правило на чл. 235, ал. 3 ГПК. Доколкото законът не поставя специални
изисквания за начина, по който следва да бъде извършено уведомлението, то получаването
на същото в рамките на съдебното производство по предявен иск с предмет прехвърленото
вземане не може да бъде игнорирано (в този смисъл е постановената по реда на чл. 290 ГПК
съдебна практика – решение № 123/24.06.2009 г. по т. д. № 12/2009 г. на ВКС, II т. о.,
решение № 03/16.04.2014 г. по т. д. № 1711/2013 г. на ВКС, I т. о.)
В случая, от представеното изрично пълномощно (л. 130 от делото) е видно, че
цедентът е упълномощил цесионера да уведоми длъжника за извършеното прехвърляне, като
договорът за цесия и пълномощното към него са връчени на ответника, заедно с преписи от
допълнителните молби. Ето защо, съдът намира за доказано прехвърлянето на вземанията на
кредитополучателя по процесния договор за кредит с договора за цесия, който е породил
действие спрямо длъжника.
На следващо място, от страна на и е заявено изрично оспорване относно
действителността на договора за цесия, твърдейки, че същият е нищожен поради
невъзможен предмет и липса на съгласие – арг. чл. 26, ал. 1, пр. 1 и 2 ЗЗД, които негови
8
възражения съдът намира, че не следва да бъдат разглеждани. Това е така, тъй като
ответникът не е страна по този договор, но той поражда действие за него, тъй като цесията е
предвиден в закона случай по смисъла на чл. 21, ал. 1 ЗЗД. Щом като е налице надлежно
полученото/връчено със съдебните книжа съобщение по чл. 99, ал. 4 ЗЗД, той дължи
изпълнението по прехвърлените вземания на ищеца. Предвиденото в чл. 75, ал. 2, изр. 1 ЗЗД
осигурява погасителния ефект на изпълнението на длъжника, извършено на цесионера, дори
и в хипотезата на нищожност на цесията. Ето защо, дори и цесията да е нищожна,
длъжникът-ответник не би трябвало (при възможност да плати неточно – не на когото
трябва) да плаща процесните суми на предходния кредитор. Поради това той няма право на
и интерес от подобни възражения (в този смисъл са решение № 97/21.08.2017 г. по гр. д. №
60282/2016 г. по описа на ВКС, III г. о. и решение № 60256/07.03.2022 г. по гр. д. №
3590/2020 г. по описа на ВКС, IV г. о.). Отделно от посоченото, за него съществува
процесуалната възможност да поиска привличане на цедента като трето лице - помагач –
арг. чл. 219 ГПК, като именно той би бил легитимиран да направи тези възражения за
нищожност, което обаче той не е сторил.
За пълнота на изложението следва да се посочи, че възраженията за нищожност са и
неоснователни. Както беше посочено по-горе, прехвърленото вземане е индивидуализирано
в достатъчна степен. Предмет на договора за цесия може да бъде съществуващо
имуществено право. Именно такова е прехвърлено и с процесния договор за цесия. Правото
да се иска връщане на дадено без основание е имуществено, като възниква веднага след като
недължимото е предадено на длъжника – прехвърлени са суми, предадени до сключване на
договора. В случая, всички оспорени от ответника документи носят подписа на посоченото
за техен автор лице - цедентът. Следва да се посочи, че дори и да беше установено, че
документът не е подписан от посочения в него цедент, макар ответникът да е оттеглил това
свое възражение, отново не би била налице нищожност на договора за цесия или на
едностранното волеизявление (упълномощаването), тъй като според константната съдебна
практика само лицето, чиито подпис се твърди да е подправен (респ. неговите
правоприемници) има право да иска прогласяване нищожност на договор (едностранно
волеизявление) поради липса на съгласие с твърдения, че подписът му е неавтентичен. Във
всички останали случаи е налице хипотезата на чл. 42 ЗЗД (извършване на действия без
представителна власт), което обаче не води до нищожност на сделката/волеизявлението
поради липса на съгласие. Според задължителните указания на ВКС, дадени в т. 2 от ТР № 5
от 12.12.2016 г. по тълк. д. № 5/2014 г. на ВКС, ОСГТК при липса на потвърждаване, на
недействителността може да се позове само лицето, от името на което е сключен договорът
или неговите универсални правоприемници.
В допълнение следва да се отбележи, че с оглед представените от третото неучастващо
по делото лице – т договор за цесия от 29.09.2020 г., приложение № 1 към него, анекс № 1 от
07.12.2021 г. към него и уведомление за прекратяване (л. 119, л. 124, л. 169-179 от делото)
безспорно се установява, че първоначално процесното вземане действително е прехвърлено
на трето лице, но след прекратяване на този договор, то се е върнало в патримониума на
цедента Т. С. и същото към датата на сключване на последващия договор за цесия № 1099
от 07.01.2022 г. е било негов годен предмет.
Изложеното обосновава извод, че ищецът т е доказал активната си легитимация да
претендира процесното вземане в размер на 556,60 лв., произтичащо от неоснователно
обогатяване на ответника въз основа на недействителен договор за паричен заем, респ.
отделни негови клаузи, сключен между ответника и и цедента Т. Г. С., тъй като е платена
без основание, по който на основание чл. 23 ЗПК заемателят дължи връщане на чистата
стойност на кредита. Така всички внесени суми над главницата от 1 000 лв. в т. ч. и
възнаграждението за предоставяне на поръчителство в размер на 556,60 лв., което
единствено се претендира, са недължимо платени и подлежат на връщане.
9
Изложеното обосновава извод, че предявеният частичен осъдителен иск с правно
основание чл. 55, ал. 1, пр. 1, вр. чл. 99, ал. 1 ЗЗД е доказан по основание и размер до сумата
от 556,60 лв., представляваща част от общо вземане в размер на на 716,40 лв., като при този
извод на съда следва да бъде разгледано заявеното от ответника възражение за изтекла
погасителна давност, което намира за неоснователно.
Съгласно задължителните за съдилищата тълкувателни разяснения, обективирани в т. 7
от Постановление № 1 от 28.V.1979 г. по гр. д. № 1/79 г., Пленум на ВС, в случаите на
първия фактически състав на чл. 55, ал. 1 ЗЗД погасителната давност започва да тече от деня
на получаването на престацията и се погасява с изтичането на 5-годишен давностен срок. В
случая, от заключението на вещото лице по допуснатата, изготвена и приета съдебно-
счетоводна експертиза се установи, че най-ранната дата, на която при ответника е получено
плащане, извършено от заемателя по договор за паричен заем № 3751685 от 27.01.2020 г., е
от 07.02.2020 г., от която дата най-рано е започнал да тече 5-годишният давностен срок за
сумата, предмет на плащането. При съобразяване разпоредбата на чл. 3, т. 2 от Закона за
мерките и действията по време на извънредното положение, обявено с решение на
Народното събрание от 13.03.2020 г., и за преодоляване на последиците и обстоятелството,
че за периода от 13 март 2020 г. до отмяната на извънредното положение (13.05.2020 г.)
спират да текат давностните срокове, с изтичането на които се погасяват или придобиват
права от частноправните субекти, то давността за горепосочената сума следва да изтече на
14.04.2025 г., т. е. много след датата на подаване на исковата молба – 16.05.2022 г.
Посочената по-горе сума следва да се присъди ведно със законната лихва от датата на
подаване на исковата молба – 16.05.2022 г. до окончателното им заплащане.
По отговорността за разноски:
При този изход на спора – цялостна основателност на предявения иск, на основание чл.
78, ал. 1 ГПК в полза на ищеца следва да се присъдят сторените по делото разноски в общ
размер на 970 лв., от които: 50 лв. – платена държавна такса, 360 лв. – депозит за ССчЕ, 160
лв. – депозит за СГрЕ и 400 лв. – адвокатско възнаграждение, чието реално заплащане съдът
прие за доказано, с оглед представеното платежно нареждане от 04.04.2024 г. (л. 204 от
делото). Съдът счете, че в полза на ищеца се следва и вече изплатената от съда в полза на
вещото лице по СГрЕ част от общото възнаграждение в размер на 400 лв., а именно: сумата
от 160 лв., доколкото направата на този разход от него се дължи на процесуалното
поведение на ответника, който най-напред е оспорил, а впоследствие (след започване на
работа от страна на вещото лице) е оттеглил възражението си относно автентичността на
оспорените документи, поради което няма основание тази сума да остане за сметка на
ищеца. С оглед изхода на спора, в полза на ответника не се следват разноски и такива не
следва да му се присъждат с настоящия съдебен акт.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ОСЪЖДА и, ЕИК ,, със седалище и адрес на управление: гр. София, ж. к. „Люлин-7“,
бул. „Джавахарлал Неру“ № 28, ет. 2, ап. 40-46, да заплати на т, ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление: гр. София, бул. „Васил Левски“ № 70, ет. 2, ап. 80, на
основание чл. 55, ал. 1, пр. 1, вр. чл. 99, ал. 1 ЗЗД, сумата от 556,60 лв. (като част от общо
вземане в размер на 716,40 лв.), представляваща платена без правно основание в полза на
ответника сума по договор за паричен заем № 3751685 от 27.01.2020 г. от страна на Т. Г. С.,
която последният е цедирал в полза на ищеца по силата на договор за вземания от
финансови институции от 07.01.2022 г., ведно със законната лихва от датата на подаване на
10
исковата молба – 16.05.2022 г. до окончателното плащане.
ОСЪЖДА и, ЕИК ,, със седалище и адрес на управление: гр. София, ж. к. „Люлин-7“,
бул. „Джавахарлал Неру“ № 28, ет. 2, ап. 40-46, да заплати на т, ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление: гр. София, бул. „Васил Левски“ № 70, ет. 2, ап. 80, на
основание чл. 78, ал. 1 ГПК, сумата от 970 лв., представляваща разноски по делото.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред Софийски градски съд в двуседмичен срок
от връчване на препис на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
11