Решение по дело №285/2023 на Административен съд - Варна

Производството по делото е по реда на глава ХІІ АПК вр. чл. 285 ал. 1 изр. второ ЗИНЗС.

Образувано е по подадени две касационни жалби: 1/ касационна жалба вх. док. № 18197/06.12.2022 г. от В.А.Х. и 2/ касационна жалба вх. док № 18484/09.12.2022 г. от назначената на основание чл. 26 ал. 2 ЗПП за особен представител на В.А.Х. адвокат О.С. – А., като и двете жалби са с предмет обжалването на постановеното по адм. дело № 2416/2021 г. на Адм. съд Варна, ХІV състав, решение № 1517/21.11.2022 г., с което е отхвърлен предявеният от В.А.Х. срещу Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ при МП иск с правно основание чл. 284 ал. 1 ЗИНЗС за заплащане на обезщетение в размер на 100 000 (сто хиляди) лева за нанесени неимуществени и имуществени вреди, ведно с мораторна лихва, считано от датата на увреждането 11.09.2019 г. до окончателното изплащане на сумата, като последица от нанесен на ищеца физически побой и проявяване на жестоко отношение от служители на Затвора - Ловеч.

С подадена във връзка с разпореждане № 16465/23.12.2022 г. молба с. д. № 259/09.01.2023 г. касаторът В.А.Х. е уточнил, че подадената от особения му представител касационна жалба вх. док № 18484/09.12.2022 г. е допълнение към неговата касационна жалба вх. док. № 18197/06.12.2022 г.

В касационна жалба вх. док № 18484/09.12.2022 г., с която е допълнена първоначално подадената от Х. касационна жалба вх. док. № 18197/06.12.2022 г., са наведени оплаквания за допуснати от първоинстанционния съд при постановяване на решението съществени нарушения на съдопроизводствените правила, нарушения на закона и необоснованост – касационни основания по смисъла на чл. 209 т. 3 АПК. Въз основа на това е изведено крайно искане към касационната инстанция да отмени обжалваното решение и наместо него да постанови друго по съществото на правния спор, с което да уважи изцяло предявения при условията на чл. 284 ал. 1 ЗИНЗС иск срещу ГД „Изпълнение на наказанията“.

В проведеното по делото открито съдебно заседание на 13.04.2023 г. касаторът В.А.Х., редовно призован, се явява лично, конвоиран от охрана на Варненския затвор, като се представлява и от назначения на основание чл. 26 ал. 2 ЗПП особен представител адвокат О.С. – А.. Двамата поддържат подадените две касационни жалби /първоначална и допълваща/ срещу решение № 1517/21.11.2022 г. по адм. дело № 2416/2021 г. на Адм. съд Варна, ХІV състав.

Ответната по касация страна ГД „Изпълнение на наказанията“ при Министерство на правосъдието – София, редовно призована, не се представлява в съдебно заседание. От пълномощника й старши юрисконсулт С.С. на електронна поща на съда е подадено писмено становище с. д. № 5397/07.04.2023 г., с което се поддържа подаденият писмен отговор с. д. № 1666/02.02.2023 г. на касационната жалба на В.А.Х., допълнена с касационна жалба вх. док. № 18484/09.12.2022 г., и се иска да бъде отхвърлена като неоснователна.

Прокурорът от Окръжна прокуратура - Варна също дава заключение за неоснователност на касационната жалба, в подкрепа на което сочи, че съвкупната преценка на събраните от решаващия делото съд доказателства не обосновава извод за незаконосъобразни действия на служителите на ответника, които да послужат като основание за ангажиране на отговорността му по чл. 284 ЗИНЗС.

Като съобрази процесуалната допустимост на съдебното производство, образувано по касационната жалба на В.А.Х., допълнена в срока по чл. 211 ал. 1 АПК от назначения му по реда на ЗПП особен представител, тричленният състав на Административен съд Варна намира следното по основателността на касационната жалба:

Първоинстанционният съд е бил сезиран с подаден от В.А.Х. срещу ГД „Изпълнение на наказанията“ иск с правно основание чл. 284 ал. 1 ЗИНЗС за обезщетение в размер на 100 000 /сто хиляди/ лева за претърпени от ищеца неимуществени и имуществени вреди, вследствие на нанесен му на 11.09.2019 г. побой и проявено жестоко отношение от служители на Затвора – Ловеч като с исковата молба е заявена и акцесорна претенция за мораторна лихва, считано от датата на увреждането 11.09.2019 г. до окончателното изплащане на главницата от 100 000 лв. Според обстоятелствената част на исковата молба на 11.09.2019 г. по време на открит престой в Затвора – Ловеч служители от надзорно-охранителния състав са нанесли побой на ищеца, докато ръцете му са били зад гърба с белезници, след което са го държали затворен в килия, заключван с белезници и връзван с колани за леглото, отправяли са му обиди и заплахи за убийство като не са го допускали и на каре на открито. Като последица от всички тези незаконосъобразни действия ищецът е посочил, че е загубил спокойния си сън, апетита и част от телесното си тегло като всичко това е било съпроводено с чувство на безпокойство, яд, незащитеност, липса на желание за живот, физически болки и стрес.

Във връзка с постановено от първоинстанционния съд разпореждане № 14182/04.11.2021 г. ищецът е подал писмен отговор с.д. № 16638/11.11.2021 г., в който е посочил, че искът му за сумата от 100 000 лв. е само за причинените му неимуществени вреди. Уточнил е, че „отпада“ претенцията му за обезщетение за причинени имуществени вреди, тъй като „засега“ не е претърпял такива, защото все още няма средства да оправи избитите си зъби. С това си изявление ищецът на практика е извършил оттегляне на иска по чл. 284 ал. 1 ЗИНЗ в частта на претендираното обезщетение за имуществени вреди. Въпреки това, до приключване на производството по делото в първата инстанция съдът не е постановил определение, с което да прекрати производството в частта на иска за обезщетение за имуществени вреди поради извършеното оттегляне на исковата претенция в условията на чл. 232 изр. първо ГПК вр. чл. 204 ал. 5 АПК вр. чл. 285 изр. първо ЗИНЗС, като дори с диспозитива на решение № 1517/21.11.2022 г. съдът е постановил, че отхвърля иска по чл. 284 ал. 1 ЗИНЗС за присъждане на обезщетение в размер на 100 000 лв. за причинени на ищеца неимуществени и имуществени вреди.

Поради своевременно предприетото от ищеца десезиране на съда с исковата претенция за обезщетение за имуществени вреди решението в частта, с която съдът е отхвърлил иска за обезщетение за претърпени имуществени вреди /при това без конкретно посочване на размера им/ следва да се обезсили като недопустимо.

В частта, с която съдът е отхвърлил иска за обезщетение за причинени на ищеца неимуществени вреди в размер на 100 000 лв., решението е правилно, не страда от релевираните пороци в двете касационни жалби /първоначална и допълваща/ и поради това следва да се остави в сила.

За да отхвърли иска за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди, съдът е приел, че по делото е останала недоказана първата от кумулативно необходимите материално-правни предпоставки за реализиране на отговорността на държавата по чл. 284 ал. 1 ЗИНЗС, свързана с безсъмнено доказан акт, действие или бездействие на специализираните органи по изпълнение на наказанията в нарушение на чл. 3 ЗИНЗС.

Разпоредбата на чл. 284 ал. 1 ЗИНЗС регламентира специална гаранционно-обезпечителна отговорност на държавата конкретно към лицата, изтърпяващи наказание „лишаване от свобода“ или към тези, относно които е приложена мярка за неотклонение „задържане под стража“, за претърпените от тях вреди в резултат на нарушаване на забраната по чл. 3 ЗИНЗС от страна на специализираните органи по изпълнение на наказанията. Фактическият състав на обезвредата по чл. 284 ал. 1 ЗИНЗС включва наличието на три кумулативно изискуеми елементи: 1/ нарушение на чл. 3 ЗИНЗС, обективирано в акт, действие или бездействие на специализираните органи по изпълнение на наказанията; 2/ настъпили вреди в патримониума на ищеца и 3/ пряка и непосредствена причинно-следствена връзка между вредите и нарушението по чл. 3.

За разлика от деликтната отговорност по чл. 45 ЗЗД, при отговорността по чл. 284 ал. 1 ЗИНЗС въпросът за вината на конкретните причинители на вредата е ирелевантен за възникването на отговорността като същевременно, пак в отлика на отговорността по ЗЗД, при отговорността по чл. 284 ал. 1 ЗИНЗС нормативно е установена по силата на чл. 284 ал. 5 ЗИНЗС оборима презумпция за настъпване на неимуществените вреди като последица от нарушаването на забраната по чл. 3. Това ще рече, че за разлика от отговорността по чл. 45 и следващите от ЗЗД, при претендиране на която увреденият носи тежестта да докаже наличието на причинени му неимуществени вреди като пряка и непосредствена последица от неправомерното деяние, при отговорността по чл. 284 ал. 1 ЗИНЗС, вследствие на изрично разписаното с ал. 5 на същия член правило, ответникът е този, върху когото пада процесуалната тежест да разколебае презумираното от закона настъпване на неимуществените вредни в патримониума на лишения от свобода вследствие на нарушената от специализираните органи по изпълнение на наказанията забрана по чл. 3 ЗИНЗС. Доказването обаче на останалите елементи от фактическия състав на отговорността е изцяло в тежест на ищеца, който посредством пълно и главно доказване, което ще рече по категоричен и безсъмнен начин, трябва да установи по делото, че спрямо него е извършено твърдяното неправомерно действие, респ. че е налице неправомерно бездействие, от страна на специализиран орган по изпълнение на наказанията, с което е нарушена забраната по чл. 3 ЗИНЗС.

Чл. 3 ал. 1 ЗИНЗС повелява, че осъдените и задържаните под стража не могат да бъдат подлагани на изтезания, на жестоко, нечовешко или унизително отношение, като с ал. 2 при неизчерпателно изброяване е посочено в какво може да се изразява подобно нарушение. Забраната е проявление във вътрешния ни правов ред на прокламирания с чл. 4 от Хартата на основните права на Европейския съюз (2016/С 202/02) принцип, че никой не може да бъде подложен на изтезания, на нечовешко или унизително отношение или наказание, закрепен още с чл. 3 от Европейска конвенция за защита правата на човека и основните свободи /ЕКПЧ/.

Преценяйки събраните доказателства, решаващият делото съд основателно е приел, че в случая ищецът не се е справил с тежестта да докаже по безсъмнен и убедителен начин твърденията си, че спрямо него в нарушение на забраната по чл. 3 ЗИНЗС са били извършени посочените незаконосъобразни действия от длъжностните лице от надзорно-охранителния състав на Ловешкия затвор.

Коментирайки приобщената по делото справка рег. № 36/26.09.2019 г., изходяща от гл. инспектор Н. Николов – началник сектор НОДН, и показанията на разпитаните в с. з. на 19.10.2022 г. четирима свидетели, съдът е достигнал до обосновани фактически констатации, че възникналият на 11.09.2019 г. инцидент в Затвора Ловеч, при който спрямо ищеца е била приложена физическа сила от страна на надзирателите от групата за бързи действия на затвора, има за първопричина прераснал в сбиване конфликт между ищеца и лишения от свобода Д.С.С.по време на престоя им на открито, който конфликт не е могъл да бъде овладян веднага от постовия надзирател чрез отправените от него предупреждения и команди към лишените от свобода. Поради факта, че неподчинението им е продължило и след пристигане на групата за бързи действия, се е наложило използването на физическа сила за овладяване на създалата се ситуация като на ищеца за кратко са били поставени и белезници /според справката белезниците са свалени от ръцете на Х. в 10:40 ч., докато самото сбиване между него и С., довело като краен резултат до физическата намеса на надзирателите и поставянето на помощните средства, е с начален час 10:11 ч., което води до извод, че белезниците са били поставени на лишения от свобода за сравнително кратък отрязък от време/. По смисъла на чл. 284 ал. 3 ЗИНЗС предоставената по делото и коментирана в мотивите на съда справка рег. № 36/26.09.2019 г. представлява надеждно доказателство в процеса за правилното установяване на фактите по делото. Събраните по почин на ищеца гласни доказателства посредством разпита на четиримата свидетели потвърждават факта, че намесата на надзирателите, при която те са употребили физическа сила и са използвали помощни средства, е била провокирана изцяло от неподчинението на влезлите във физическа саморазправа лишени от свобода Д.С.С.и В.А.Х.. При тези факти съдът правилно е отдал значение на нормите на чл. 112 ал. 1; чл. 113 ал. 1 т. 1 и 2 и чл. 114 ал. 1 т. 3 ЗИНЗС. Съгласно чл. 112 ал. 1 ЗИНЗС при изпълнение на служебните си задължения държавните служители от местата за лишаване от свобода могат да използват физическа сила, помощни средства и оръжие, ако спазването на реда и дисциплината не може да бъде постигнато по друг начин. С чл. 113 ал. 1 ЗИНЗС законодателят изрично е регламентирал възможност за държавните служители от местата за лишаване от свобода да употребяват физическа сила, когато това е абсолютно необходимо, като в т. 1 и 2 като две от възможните хипотези за използването й е предвидил случаите на явно неподчинение и/или отказ да се изпълни законово нареждане или забрана и случаите на физическа съпротива, нападение или посегателство върху живота на държавните служители от пенитенциарните заведения или върху живота на друго лице. Същевременно с чл. 114 ал. 1 т. 3 предл. последно ЗИНЗС по нормативен път е допусната и възможност за употребата на помощни средства спрямо лишените от свобода за прекратяването на буйство или друг вид агресивно тяхно поведение.

След като в случая са били налице предпоставките по чл. 113 ал. 1 т. 1 и 2 ЗИНЗС за използване на физическа сила спрямо ищеца, то за да са незаконосъобразни извършените спрямо него от служителите на надзорно-охранителния състав на Ловешкия затвор действия, те трябва да са такива по естеството си, че използваната при тях физическа сила да превишава по интензитета си необходимия праг за овладяване на създалата се конфликтна ситуация. Какъв следва да е този праг зависи от обстоятелствата по всеки конкретен случай. Затова и чл. 115 ал. 1 ЗИНЗС предвижда, че използването на физическа сила и помощни средства трябва да се съобразят с конкретната обстановка, с характера на нарушението и с личността на нарушителя. Изводът за превишението на физическата сила също трябва да бъде изведен по безсъмнен и категоричен начин от доказателствата в съдебното производство. Комплексният анализ и преценка на събраните от първоинстанционния съд писмени и гласни доказателства не може да обоснове в случая подобно заключение с необходимата за това категоричност. От четиримата разпитани от първоинстанционния съд в с. з. на 19.10.2022 г. свидетели само двама /св. Д. С.и св. К.Г./ са преки очевидци на инцидента от 11.09.2019 г. като единият от тях /свидетелят Д.С./ е и пряк участник в него. Поради липсата на преки възприятия от случилото се показанията на другите двама свидетели /М.С. и Г.В./ не могат да бъдат кредитирани като убедителни при преценката на съда относно характера на предприетите от надзирателите физически действия за прекратяване на сбиването. Достоверността на показанията на тези свидетели е изначално компрометирана поради факта, че те пресъздават събитие, на което не са присъствали лично, а са научили за него от споделеното им от ищеца /така е при свидетеля Мирослав Събев/ или от чутото от други лишени от свобода /в този смисъл е обяснението на свидетеля Г. В./. При това по време на инцидента от 11.09.2019 г. С. и В. дори не са изтърпявали наказанието си лишаване от свобода в Ловешкия затвор, а в Затвора Плевен, което още веднъж показва, че обективно е невъзможно да имат достоверни и пълноценни възприятия от процесния инцидент и последвалите го събития. Що се отнася до свидетелите Д. С.и К. Г., макар показанията им да съдържат твърдения за употребена от надзирателите физическа сила спрямо ищеца като участник в сбиването, от тях не би могло с категоричност да се установи, че тя е била над необходимите в конкретната обстановка предели. С чл. 113 ал. 2 ЗИНЗС изрично е предвидено, че употребата на физическа сила включва и използването на бойни приложни техники. Наред с това следва да се отбележи, че за удари в областта на главата говори единствено свидетелят Г., но не и свидетелят С./изключая този, който сам е нанесъл на ищеца в областта на очилата му, докато двамата са се били/. Показанията на свидетеля Г. противоречат до известна степен на приложената на л. 117 от досието по адм. дело № 2416/2021 г. медицинска справка относно лишения от свобода В.А.Х., в която директорът на Медицинския център към Затвора Ловеч е посочил, че на 11.09.2019 г. Х. е посетил лекарския кабинет след сбиване с друг лишен от свобода като констатациите след извършения му преглед са за охлузване на носа с размер 2 см.; охлузване на десния лакът с размер 1 см. и охлузване на дясното коляно с размер 1, 5 см. От подобни констатации, свързани единствено с охлузвания, които по естеството си са повърхностни кожни наранявания, не би могло да се направи извод за употребена прекомерна физическа сила спрямо лишения от свобода. Справката е официален удостоверителен документ, съставен от длъжностно лице в това му качество и във връзка със служебните му задължения, поради което се ползва с оборима материална доказателствена сила относно удостоверените с нея обстоятелства. Съобразявайки анализа на събраните гласни доказателства, тричленният състав намира за обоснован извода на решаващия делото съд за недоказаност на твърдението на ищеца за извършени на 11.09.2019 г. от надзорно-охранителния състав на Ловешкия затвор действия в нарушение на забраната по чл. 3 ЗИНЗС. Действително, при направения в мотивите на решението коментар на свидетелските показания съдът обсъждайки показанията на свидетеля Горанов, наместо неговото име е посочил името на свидетеля С. и обратното – коментирайки показанията на свидетеля С., е посочил името на свидетеля Г.. Тази грешка обаче не е довела до смислова подмяна на свидетелските показания като цяло, поради което по никакъв начин не се е отразила на крайните възприятия на съда във връзка с тях. При изграждане на фактическите си констатации за случилото се на 11.09.2019 г. съдът правилно не е ценил приложените на л. 77 – 79 от досието по адм. дело № 2416/2021 г. писмени декларации на лишените от свобода И.М.Д., К.А.В. и И.Г. Г. като се има предвид, че съгласно приложената на л. 116 от делото справка-отговор с. д. № 9665/21.06.2022 г. от началника на Затвора Ловеч, дадена в изпълнение на съдебно разпореждане № 7635/09.06.2022 г., и трите лица са починали – съответно на 04.08.2020 г.; на 02.03.2021 г. и на 12.05.2020 г. При това положение те не биха могли да потвърдят пред съда верността на изложеното в декларациите, които предвид характера им на частни удостоверителни документи поначало са без обвързваща материална доказателствена сила.

Изцяло обоснован като почиващ на данните по делото е и изводът на съда, че в първоинстанционното производство ищецът по никакъв начин не е доказал и твърденията си, че около месец e държан в килия, където е бил връзван с белезници и колани за леглото, както и че не му е осигуряван достъп на открито. Съдът с основание е посочил, че тези оплаквания се опровергават както от показанията на свидетеля С., така и от тези на останалите свидетели, според които при сбиване на лишени от свобода или при друг подобен инцидент те се отделят от групата и им се предоставя индивидуален достъп на открито – на каре. Пак в тази връзка в мотивите на решението съдът отново се позовал на показанията на свидетеля С.като е посочил, че според обясненията на този свидетел той още на следващия ден е видял ищеца /всъщност според показанията С.е видял отново Х. още същия ден, като наред с това свидетелят изрично е уточнил, че са се виждали всеки ден/.

Достигайки до обоснован извод за недоказаност на първата кумулативно изискуема материално-правна предпоставка за пораждане отговорността на държавата по чл. 284 ал. 1 ЗИНЗС, съдът правилно не се е занимал в мотивите на решението с останалите визирани в разпоредбата предпоставки, тъй като при разписаната от законодателя необходимост от кумулативното наличие на предпоставките, отсъствието на една от тях е достатъчно, за да се отхвърли предявения иск. Поради това е неоснователно и касационното оплакване за извършено от съда съществено нарушение на съдопроизводствените правила поради отказа му да допусне извършването по делото на смесена психолого-психиатрична експертиза.

В целостта си изложеното дотук сочи, че в частта, с която първоинстанционният съд е отхвърлил предявения от В.А.Х. иск за обезщетение за причинени му неимуществени вреди в размер на 100 000 лв., решението като правилно следва да се остави в сила.

Действително, още при преценката на редовността на исковата молба съдът е следвало да укаже на ищеца, че трябва да посочи цена на акцесорния иск за присъждане на мораторна лихва върху претендираната главница от 100 000 лв., начислена за периода от твърдяното увреждане на 11.09.2019 г. до 01.11.2021 г. /датата на изпращането по пощата на исковата молба/. В случая обаче този пропуск на съда не може да обуслови резултат при касационното обжалване, различен от посочения по-горе, тъй като отхвърлянето на главния иск така или иначе има за последица отхвърлянето и на акцесорния, поради което е без значение, че неговата цена е останала неуточнена по делото.

При този изход на спора и като съобрази изрично направеното от пълномощника на ответника с писмено становище с. д. № 5397/07.04.2023 г. искане за присъждане на юрисконсултско възнаграждение в полза на ГД „Изпълнение на наказанията“, съдът намира, че ищецът следва да бъде осъден да й заплати, на основание чл. 143 ал. 3 АПК, юрисконсултско възнаграждение, което определя в минималния размер на 100 лв. по чл. 24 от Наредба за заплащането на правната помощ вр. чл. 37 ЗПП.

Воден от изложеното и на основание чл. 221 ал. 2 предл. първо и чл. 221 ал. 3 предл. първо АПК вр. чл. 285 ал. 1 изр. второ ЗИНЗС, съдът

Р Е Ш И

ОБЕЗСИЛВА решение № 1517/21.11.2022 г. по адм. дело № 2416/2021 г. на Административен съд – Варна, ХІV състав, САМО В ЧАСТТА, в която е отхвърлен предявеният от В.А.Х. срещу Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ при Министерство на правосъдието иск с правно основание чл. 284 ал. 1 ЗИНЗС за заплащане на обезщетение за нанесени на ищеца имуществени вреди като последица от нанесен му побой и проявяване на жестоко отношение от служители на Затвора - Ловеч.

ПРЕКРАТЯВА производството по делото в частта на предявения от В.А.Х. срещу Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ при Министерство на правосъдието иск с правно основание чл. 284 ал. 1 ЗИНЗС за заплащане на обезщетение за нанесени на ищеца имуществени вреди като последица от нанесен му побой и проявяване на жестоко отношение от служители на Затвора - Ловеч

ОСТАВЯ В СИЛА решението в останалата му част, с която е отхвърлен предявеният от В.А.Х. срещу Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ при Министерство на правосъдието иск с правно основание чл. 284 ал. 1 ЗИНЗС за заплащане на обезщетение в размер на 100 000 /сто хиляди/ лева за нанесени на ищеца неимуществени вреди, ведно с мораторна лихва, считано от датата на увреждането 11.09.2019 г. до окончателното изплащане на сумата, като последица от нанесен на ищеца физически побой и проявяване на жестоко отношение от служители на Затвора – Ловеч.

ОСЪЖДА В.А.Х., **********, да заплати на Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ – София юрисконсултско възнаграждение за касационната инстанция в размер на 100 /сто/ лева.

Решението е окончателно.

Изпратеното в съда с приложеното на л. 126 от адм. дело № 2416/2021 г. на Адм. съд – Варна, ХІV състав, писмо с. д. № 9703/21.06.2022 г. затворническо досие № 147/2020 г. на лишения от свобода В.А.Х. /от І-ви до VІІ-ми том/ да се върне незабавно в Затвора Варна, като съпроводителното писмо за връщане на досието да се адресира до началника на Затвора Варна.

	Председател:	ЕВЕЛИНА ПОПОВА
	Членове:	ВЕСЕЛИНА ЧОЛАКОВА МАРИЯНА БАХЧЕВАН