№ 267
гр. Варна, 16.10.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД – ВАРНА, I СЪСТАВ, в публично заседание на
осемнадесети септември през две хиляди двадесет и четвърта година в
следния състав:
Председател:Магдалена Кр. Недева
Членове:Диана Д. Митева
Даниела Д. Т.а
при участието на секретаря Десислава Ив. Шинева Чипева
като разгледа докладваното от Даниела Д. Т.а Въззивно търговско дело №
20243001000189 по описа за 2024 година
Въззивно производство по реда на чл. 258 и сл. ГПК, образувано е по въззивна
жалба вх. № 7330/20.03.2024 г. по описа на ВОС на С. С. С., ЕГН **********, с
постоянен адрес в град Варна, подадена чрез пълномощник адвокат М. Т., ВАК, срещу
решение №104 от 01.03.2024г. на Окръжен съд - Варна, постановено по т.д.
№324/2023г. по описа на ВОС.
С обжалваното решение е отхвърлен като неоснователен предявения от ищеца
С. С. С. иск, квалифициран от съда по чл. 439 ГПК, спрямо ответника „Агенция на
събиране на вземания“ ЕАД, ЕИК *********, със седалище град София, за
установяване в отношенията между страните, че не съществува изпълняемо право
срещу ищеца за сумата от 104 133,98 лева, представляваща сбор от начислена законна
лихва върху 137 543,51 лева- главница по договор за кредит № 7501/17.05.2008 г. и
анекс към договора от 30.07.2009 г. за периода 26.06.2015 г. до 18.07.2019 г. и за
периода 15.01.2020г. до 30.07.2023 г., за удовлетворяването на които вземания е
образувано изпълнително дело № 20198950401282 по описа на ЧСИ рег. № 895 по
КЧСИ.
Оплакванията във въззивната жалба са за незаконосъобразност, неправилност и
необоснованост на решението. Оспорва се основният извод на съда, че след влизане в
сила на изпълнителното основание, същото се е стабилизирало и удостоверените в
него вземания изгубват самостоятелните си характеристики като по този начин се
трансформират в общ събираем дълг, в т.ч. и за лихвите, приложима към който е
петгодишната давност по чл. 117, ал. 2 ЗЗД. Според въззивника, съдът погрешно е
приел, че законната лихва е инкорпорирана в изпълнителния титул, а не е последица от
неизпълнението на съдебно признатото с него вземане. Твърди, че се касае в случая за
1
законна лихва, натрупана в хода на изпълнителния процес, която се променя по размер
всеки ден, докато не се погаси главницата изцяло, като същата се погасява винаги с
изтичането на тригодишна давност. Оспорват се като необосновани и изводите
относно прекъсването на погасителната давност в хода на изпълнителното
производство като се твърди, че съдът не е направил разграничение между
институтите „давност“ и „перемпция“. Твърди се в тази връзка, че последното
изпълнително действие, с което е прекъсната погасителната давност за законната
лихва, е от 14.03.2016 г. с налагането на запор на трудово възнаграждение (по молба на
взискателя от 26.01.2016г.), а искането на взискателя за налагане на запор от 22.02.2019
г. е направено след като изпълнителното дело вече е било прекратено по право
(перемирано), поради което не е прекъснало погасителната давност както за главното
вземане, така и за акцесорното такова - предмет на исковата претенция.
При тези основни оплаквания и твърдения въззивникът моли въззивния съд да
отмени обжалвания съдебен акт и да постанови ново решение по същество на спора, с
което претенцията му да бъде уважена като основателна и доказана.
В срока по чл. 263 ГПК насрещната страна – ответникът „Агенция на събиране
на вземания“ ЕАД, е подал писмен отговор вх. № 9826/16.04.2024 г. чрез
пълномощника си по делото юрисконсулт И. Н., в който излага аргументи за
неоснователност на въззивната жалба и моли обжалваното с нея решение да бъде
потвърдено. Позовава се и на конкретно сочена съдебна практика по приложението на
давността по чл. 117, ал. 2 ЗЗД за вземания, установени с влязла в сила заповед за
изпълнение.
В проведеното на 18.09.2024 г. съдебно заседание, въззивникът, чрез своя
процесуален представител поддържа жалба и иска отмяна на решението на първата
инстанция. Въззиваемата страна е депозирала молба с вх. № 6132/26.08.2024 г., с която
се изразява становище по същество на спора. Страните отправят насрещни претенции
за присъждане на възнаграждение. Въззивникът претендира такова за предоставена по
реда на чл. 38, ал. 2 ЗА адвокатска защита. В депозираната от нея молба, въззиваемата
страна е обективирала искане по чл. 78, ал. 5 ГПК.
За да се произнесе въззивният състав съобрази следното:
Производството пред първоинстанционния съд е образувано по предявен от
ищеца С. С. С. иск срещу „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД за приемане за
установено в отношенията между страните, че в полза на ответника не съществува
изпълняемо право срещу ищеца за сумата от 104 133,98 лева, представляваща сбор от
начислена законна лихва върху 137 543,51 лева- главница по договор за кредит №
7501/17.05.2008 г. и анекс към договора от 30.07.2009 г. за периода 26.06.2015 г. до
18.07.2019 г. и за периода 15.01.2020 г. до 30.07.2023 г., за удовлетворяването на които
вземания е образувано изпълнително дело №20198950401282 по описа на ЧСИ рег. №
895 по КЧСИ. По силата на изпълнителен лист по молба на взискателя „Уникредит
Булбанк“ АД срещу ищеца е образувано изпълнително дело № 20118070400575, по
описа на ЧСИ Надежда Д. Вземането на банката е прехвърлено чрез договор за цесия
на „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД, който се легитимира като частен
правоприемник на първоначалния взискател, на основание чл. 429, ал. 1 ГПК. Сочи се,
че по изпълнителното дело са извършени следните изпълнителни действия: на
28.09.2011 г. е наложена възбрана върху недвижим имот на длъжника, на 30.11.2011 г. е
извършен опис, като с разпореждане на ЧСИ от 16.01.2012 г. имотът е изнесен на
публична продан, с постановление за възлагане от 03.07.2014 г. имотът е възложен на
купувач. С молбата си за конституиране в изпълнителното производство, частният
2
правоприемник заявява, че е поискал налагане на запор върху банкови сметки на
длъжника, като ищецът изрично посочва, че такъв не е бил наложен. С последващо
постановление от дата 27.05.2019 г. изпълнителното производство е било прекратено
от страна на съдебния изпълнител. Впоследствие въз основа на същото изпълнително
основание е образувано ново изпълнително дело № 20198950401282 по описа на ЧСИ
Л С. Като по второто изпълнително дело са наложени запор върху банкови сметки на
длъжника и запор върху трудови възнаграждения, получавани от „Ваяни“ ЕООД.
Заявява, че по повод направените запори е постъпило плащане на 14.01.2020 г., което
се явява и последното изпълнително действие. Поради това твърди, че вземанията са
погасени по давност, а за вземанията за законна лихва са погасени с изтичането на
кратката три годишна давност.
Ответникът, по реда на чл. 367 ГПК, оспорва иска като неоснователен. Позовава
се на относима тълкувателна практика на касационната инстанция и смята, че давност
по време на образуваното изпълнително дело № 20118070400575 не е текла. Посочва,
че след това давността е многократно прекъсвана с наложен запор върху трудовото
възнаграждение на длъжника на 14.03.2016 г., наложени запори на банкови сметки и
трудово възнаграждение на 18.07.2019 г. и 01.11.2021 г.. Счита, че действието по
налагане на запор следва да се счита за извършено на датата на връчване на
съобщението до заложния длъжник, като то се реализира без прекъсване до датата на
вдигане на запора или датата на прекратяване на изпълнителното дело. Смята, че до
преустановяване действието на наложения запор на вземанията на длъжника от
банковите му сметки, давността е прекъсната. Въз основа на изложеното иска
отхвърляне на иска като неоснователен.
Съдът, след преценката на представените по делото доказателства, доводите и
възраженията на страните в производството, намира за установено следното от
фактическа и правна страна:
Предявената въззивна жалба е депозирана от надлежна страна, срещу подлежащ
на обжалване съдебен акт, в преклузивния срок по чл. 259, ал. 1 ГПК. Съгласно чл. 269
ГПК, въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по
допустимостта – в обжалваната му част. По отношение на неправилността на
първоинстанционния съдебен акт, съобразно разпореждането на чл. 269, ал. 1 изр.
второ ГПК, въззивният съд е ограничен от посочените в жалбата оплаквания.
Решението на първоинстанционния съд, съдържа реквизитите по чл. 236 ГПК и
е действително, произнасянето съответства на предявените искания и правото на иск е
надлежно упражнено, поради което производството и решението са допустими.
Доколкото въззивните възражения са сведени единствено до правилността на съдебния
акт, касаещи приложимите норми относно погасяването на вземането по давност, то и
в този предметен обхват следва да се произнесе въззивния съд съобразно правилото на
чл. 269 изр. второ ГПК.
Между страните не се спори, а и от събраните по делото доказателства се
установява, че в полза на „Уникредит Булбанк“ АД е издаден изпълнителен лист
срещу С. С. С. за сумата от 70 324,88 евро - главница по Договор за банков кредит №
7501/17.05.2008г. и анекс от 30.07.2009г., 17001,70 евро - договорна лихва от
20.08.2009г. до 27.07.2011г, ведно със законната лихва за забава върху главницата за
периода, считано от 28.07.2011 г. до окончателното издължаване на сумата, и съдебно-
деловодни разноски. По молба на взискателя е образувано изпълнително дело
№20118070400575 по описа на ЧСИ Н Д. С молбата за образуване от 20.01.2011 г., като
изпълнителни действия са поискани налагането на възбрана на недвижим имот,
3
извършването на опис на същия и налагане на запор върху трудово възнаграждение на
длъжника. На основание чл. 428, ал. 1 ГПК поканата за доброволно изпълнение е
връчена лично на длъжника, като с поканата е насрочен и опис на недвижим имот,
ипотекиран в полза на банката - взискател. По искане на взискателя, на 28.09.2011 г. е
наложена възбрана на недвижим имот с идентификатор 10135.51.128.5.32. като на
30.10.2011 г. е извършен опис на същия, видно от протокол за опис (л. 43 от
изпълнителното дело на ЧСИ Д) и е насрочена публична продан с обявена дата от
05.11.2011 г. до 05.12.2011 г.. Проданта е нестанала, поради което с молба от 16.01.2012
г. от страна на взискателя е поискана нова публична продан, на основание чл. 494, ал. 1
ГПК. Последвала е серия от извършени публични продани все по искане на
взискателя, като това е станало съответно с молби от 1.06.2012 г., 22.10.2012г.
17.12.2012г., 18.03.2013 г., 28.05.2013 г., 25.07.2013 г. 15.10.2013г., 25.02.2014 г.,
16.04.2014 г.. Така с протокол от 1.07.2014 г. е обявен купувач за имота. На 03.07.2024
г. е издадено постановление за възлагане на недвижимия имот (л. 353 от
изпълнителното дело). Сумите, дължими по публичната продан, са постъпили на
24.07.2024 г. (л. 363 от изпълнителното дело). С разпореждане от 14.03.2016 г., въз
основа на молба от взискателя вх.№ 638/26.01.2016 г. (л. 364 изп. дело) е наложен
запор върху трудовото възнаграждение на длъжника. На 14.03.2016 г. е изпратено
запорно съобщение до работодателя „Ренед” ООД (л. 370).
С молба вх.№ 2118/22.02.2019г. (л. 386) „Агенцията за събиране на вземания”
ЕАД като цедент е поискала конституирането по изпълнителното дело, на основание
чл. 429 ГПК. Със същата молба е поискано налагане на запор върху последно
откритата банкова сметка на длъжника, като по делото няма данни същият да е
наложен. На основание чл. 433, ал. 1 т. 8 ГПК образуваното изпълнително дело е
прекратено поради настъпила перемция и е разпоредено връщане на изпълнителния
лист на последващия взискател (л. 396).
Въз основа на същия титул е последвало образуване на ново изпълнително дело
този път по описа на ЧСИ Л С. Това е станало с молба от 11.07.2019 г., подадена от
„Агенцията за събиране на вземания” ЕАД. Последвало е налагане на запори по
новообразуваното изпълнително дело със запорни съобщения от 15.07.2019 г. върху
вземания на длъжника, произтичащи от трудови правоотношения, и върху негови
сметки, открити в банки (л. 20 и л. 21 от изпълнителното дело на ЧСИ Л С).
Последвали са редица молби от страна на взискателя за извършване на изпълнителни
действия по налагане на запор върху банкови сметки, трудови възнаграждение и
доходи от пенсии, съответно с молби от 11.12.2020 г., 02.07.2021 г., 07.03.2023 г..
Искът по чл. 439 ГПК е предоставен за защита на длъжника при липса на
материалноправни предпоставки на изпълнителния процес и се явява съпътстващ
същия процес защита. Съгласно чл. 439, ал. 1 ГПК длъжникът може да оспорва
изпълнението чрез иск, който може да се основава само на факти, настъпили след
приключване на съдебното дирене в производството, по което е издадено
изпълнителното основание. Предмет на отрицателния установителен иск е
недължимостта на изпълняемото материално право, основано на факти, настъпили
след приключване на съдебното дирене в производството, по което е издадено
изпълнителното основани, т.е. недължимост на вземането, предмет на издадения
изпълнителен лист, въз основа на който е образувано изпълнителното дело. Чрез този
иск се упражнява по съдебен път материалноправното възражение за изтекла
погасителна давност /чл. 120 ЗЗД/.
Основен спорен момент в производството, въведен и като възражение във
4
въззивната жалба, е позоваването на страната на кратък тригодишен давностен срок за
погасяване на лихви в сравнение с общия петгодишен давностен срок за погасяване на
главницата.
Между страните няма спор, че заповедта за изпълнение, издадена по ч. гр. д.
№11437/2011 г. е влязла в сила на 14.11.2011 г., като неоспорена от длъжника. Нормата
на чл. 117, ал. 2 ЗЗД урежда давностния срок за установено със съдебно решение
вземане. Няма спор в съдебната практика, че уреденото в чл. 117, ал. 2 ЗЗД правило,
предписващо, че ако вземането е установено със съдебно решение, срокът на новата
давност е всякога пет години, е приложимо и когато вземането е установено с влязла в
сила заповед за изпълнение при неподаване на възражение срещу нея в срока по чл.
414, ал. 2 ГПК – арг. чл. 416 ГПК (така например определение № 1246/14.05.2024 г. по
търг. дело № 334/2024 г., на ВКС, II т.о., макар и постановено в производство по чл.
288 ГПК). Заповедта за изпълнение замества съдебното решение като изпълнително
основание. Същата се ползва със стабилитет, сходен по последици със силата на
пресъдено нещо. Тя установява с обвързваща страните сила, че определеното по
основание и размер вземане съществува към момента на изтичане на срока за подаване
на възражението. След изтичане на срока по чл. 414 ГПК за длъжника остава само
възможността за оспорване на вземането по чл. 424, ал. 1 ГПК. Извън това и след
срока по чл. 424, ал. 2 ГПК, за длъжника не съществува форма за искова защита, с
която да оспорва вземането. Задължителната практика на ВКС е, че при всички
хипотези на чл. 416 ГПК /когато възражение не е подадено в срок, или е оттеглено, или
е налице влязло в сила решение за установяване на вземането/, настъпва стабилитетът
на заповедта за изпълнение по чл. 410 ГПК, а изпълнителната сила на заповедта за
изпълнение по чл. 418 ГПК се стабилизира окончателно, тъй като по новия
процесуален ред заповедите за изпълнение влизат в сила /за разлика от несъдебните
изпълнителни основания по чл. 237 ГПК - отм. / и оспорването на фактите и
обстоятелствата, относими към ликвидността и изискуемостта на вземането, се
преклудират. Както се посочи, предмет на иска по чл. 439 ГПК е недължимостта на
едно изпълняемо материално право, основано на факти, настъпили след приключване
на съдебното производство, по което е издадено изпълнителното основание.
Следователно, когато е основан на твърдения, че вземането на кредитора е погасено по
давност, с иска по чл. 439 ГПК се цели да бъде установено, че това вземане е лишено
от притезание, защото в петгодишния давностен срок по чл. 117, ал. 2 ЗЗД кредиторът
е бездействал да го осъществи принудително. Възражението на въззивника, че в
случая вземанията за законна лихва следва да се погасят с кратката тригодишна
давност е неоснователно.
По въпросите за спирането и прекъсването на погасителната давност докато
трае изпълнителен процес следва да се имат предвид постановките на ТР № 3/2020г. на
ОСГТК на ВКС. Според същото нормата на чл.115, ал.1 б.„ж“ ЗЗД се прилага в
изпълнителния процес по изпълнителни дела за събиране на вземания образувани до
приемането на 26.06.2015 г. на ТР № 2/26.06.2015 г. по тълк. дело № 2/2013 г., на
ОСГТК на ВКС, с което е обявено за загубило сила ППВС № 3/1980 г. /т. 10 от ТР №
2/2013 на ОСГТК на ВКС/. Задължителното тълкуване на ППВС № 3/1980 г. отпада
едва от момента на обявяване на Тълкувателното решение, с което Постановлението е
счетено за загубило сила. Затова по изпълнителните дела, образувани за принудително
събиране на вземания до обявяване на ТР № 2/26.06.2015 г. постановено по тълк. дело
№ 2/2013 г., ОСГТК, на ВКС, не е текла погасителна давност на основание чл. 115, ал.
1 б. „ж“ ЗЗД. Давността за тези вземания е започнала да тече от 26.06.2015 г..
5
В конкретния случай няма спор, че първото изпълнително дело по описа на
ЧСИ Д е образувано през 2011 г., т.е. по него ще важат правилата на ППВС №
3/18.11.1980 г. и погасителна давност за вземането предмет на изпълнителното
основание не е текла до 26.06.2015 г., на основание чл.115, ал.1 б. „ж“ ЗЗД. След този
момент следва да се имат предвид постановките на ТР № 2/2013 г., на ОСГТК, на ВКС
и дадените там разяснения относно прекъсването на давността. Според правилото на
чл. 116, б. „в“ давността се прекъсва с предприемането на действия по принудителното
изпълнение на вземането. Прекъсва давността предприемането на кое да е
изпълнително действие в рамките на определен изпълнителен способ. В
изпълнителното производство за събиране на парични вземания може да бъдат
приложени различни изпълнителни способи. В мотивите към т. 10 от ТР № 2/2013 г. на
ОСГТК на ВКС като способи, прекъсващи давността, са посочени неизчерпателно:
насочване на изпълнението чрез налагане на запор или възбрана, присъединяване на
кредитора, възлагане на вземане за събиране или вместо плащане, извършването на
опис, оценка на вещта, назначаването на пазач, насочването и извършването на
публична продан. Не са изпълнителни действия и не прекъсват давността образуването
на изпълнителното дело, изпращането и връчването на покана за доброволно
изпълнение, проучването на имуществото на длъжника, извършването на справки,
набавянето на документи и книжа, назначаването на експертиза за определяне на
непогасения остатък от дълга, извършването на разпределение, плащането въз основа
на влязлото в сила разпределение. Прекъсването на давността се налага и от всяко
действие изграждащо съответния изпълнителен способ (така мотивите към т. 10 от ТР
№ 2/2013, на ОСГТК, на ВКС).
Тези постановки, отнесени към конкретиката на случая, обосновават извод, че
след датата 26.06.2015 г., първото изпълнително действие, прекъснало давността, е
налагането на запор върху вземанията на длъжника по трудовото му възнаграждение
от 14.03.2016 г.. След това давността отново е прекъсната с молба за налагане на запор
от 22.02.2019 г. като действие, изграждащо изпълнителния способ. Последвало е
образуване на ново изпълнително дело № 1282/2019 г., по описа на ЧСИ Станев, по
което са налице искания за прилагане на изпълнителни способи съответно от
11.07.2019г., 15.07.2019 г., 11.06.2020г.. След последното искане за прилагане на
изпълнителен способ от 11.06.2020г. до датата на предявяване на иска на 08.06.2023 г.
не е изтекъл петгодишен срок за вземането, на основание чл. 117, ал. 2 вр. ал. 1 ЗЗД.
По изложените съображения и ненастъпилата погасителна давност на вземането
по изпълнителния лист обжалваното решение следва да бъде потвърдено, а въззивната
жалба отхвърлена като неоснователна.
По разноските:
При този изход на спора на жалбоподателя не се дължат разноски.
Насрещната страна в молба с вх. № 6132/26.08.2024 г. е отправила своето искане
за присъждане на разноски за юрисконсултско възнаграждение. Съобразявайки
материалния интерес в производството и разглеждането на делото в едно открито
съдебно заседание на въззиваемата страна следва да се присъдят разноски в размер на
100 лв. изразяващи се в юрисконсутлско възнаграждение, на основание чл. 78, ал. 8
ГПК връзка чл. 37 ЗПП връзка чл. 25, ал. 1 от Наредба за заплащане на правната
помощ.
Въз основа на изложените мотиви, съдебният състав на Варненски апелативен
съд
6
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 104/01.03.2024 г. на Окръжен съд - Варна,
постановено по търг. дело № 324/2023 г..
ОСЪЖДА С. С. С. ЕГН ********** от гр. Варна, ул. „Презвитер Козма“ № 11,
ет. 5 да заплати на „Агенция на събиране на вземания“ ЕАД, ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление гр.София, бул. „Д-р Петър Дертлиев“ № 25, офис-
Лабиринт, ет. 2, офис 4 сумата от 100 лв. /сто лева/, представляваща сторени по делото
разноски, на основание чл. 78, ал. 8 ГПК.
Решението може да бъде обжалвано пред Върховен касационен съд на Р.
България с касационна жалба, която следва да се подаде в едномесечен срок, считано
от датата на връчване на препис от същото на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
7