РЕШЕНИЕ
гр.Русе, 25.3.2020 г.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
РУСЕНСКИЯТ РАЙОНЕН
СЪД, IX гр. състав, в публично заседание на
десети март през две хиляди и двадесета година в състав:
Районен съдия: ВАСИЛ
ПЕТКОВ
при секретаря Дарина Великова като разгледа докладваното
от съдията гр. дело № 4841 по описа за 2019 година, за да се произнесе, съобрази
Ищеца „Агенция за контрол на просрочени задължения” ООД твърди, че В.И.Б.
на 05.04.2018г. е сключила договор за паричен заем № 3194959 в размер на 300 лева с „Изи Асет
Мениджмънт“ АД. Б. усвоила главница в размер на 300 лева и се задължил да върне
заема на 5 месечни погасителни вноски в размер по 66,13 лева всяка. В.И.Б.
заплатила общо 52 лева по кредита.
Със сключения договор за кредит ответницата се задължила в тридневен срок
от усвояване на сумата да предостави на заемодателя едно от обезпеченията
посочени в договора, като при неизпълнение на това задължение дължи неустойка,
която се начислява еднократно и е в размер на 182 лева, а се изплаща с
погасителните вноски в размер на по 36,40 лева месечно.
На 30.01.2017г. е бил сключен договор за прехвърляне на вземания между „Изи
Асет Мениджмънт“ АД и „Агенция за контрол на просрочени задължения” ООД по
силата на който първото дружество прехвърлило на второто вземането си срещу В.И.Б..
Ищецът се снабдил със заповед за изпълнение срещу В.И.Б. по ч.гр.д. №
4156/2019г. на РРС за следните суми:
-
300 лева главница;
-
30,65 лева договорна лихва за периода
07.05.2018г.-04.09.2018г.
-
148 лева- неустойка за неизпълнение на задължение;
-
27 лева разходи и такси за извънсъдебно събиране на
задължението
-
25,02 лева лихва за забава за периода
05.09.2018г.-30.05.2019г.
-
75 лева разноски по заповедното производство.
В.И.Б. депозирала възражение срещу заповедта за изпълнение, поради което на
кредитора било указано да установи вземането си в исково производство, във
връзка с което е предявен настоящия иск.
С определение от 28.08.2019г. производството е прекратено по исковете за 27
лева разходи и такси за извънсъдебно събиране на задължението и за 25,02 лева
лихва за забава за периода 05.09.2018г.-30.05.2019г.
Ответницата не депозира отговор на исковата молба.
Предявеният иск е с правно основание чл. 422 от ГПК- за установяване на
вземане за което е издадена заповед за изпълнение. Материалноправното основание
на вземането е по договор за цесия с правно основание чл. 99 и сл. от ЗЗД във
връзка с чл. 240 от ЗЗД.
От фактическа страна съдът намира за установено следното:
На 05.04.2018г. В.И.Б. е сключил договор за паричен заем № 3194959 в размер на 300 лева с „Изи Асет
Мениджмънт“ АД (л.4-8). Уговорено е заемът да се изплати на 5 месечни вноски по
66,13 лева и падежни дати започващи на 07.05.2018г. и завършващи на 04.09.2018г.
Договорен е фиксиран лихвен процент от 40% годишно и годишен процент на
разходите 47,70%. В договора (чл.3) е посочено, че същият служи и като
разписка, удостоверяваща предаването на сумата.
На 30.01.2017г. „Изи Асет Мениджмънт“ АД и „Агенция за контрол на
просрочени задължения” ООД сключили рамков договор за прехвърляне на парични
задължения л.10-13 като е уговорено, че конкретните задължения, които се
прехвърлят ще бъдат индивидуализирани в приложение към договора. Прехвърлянето
на вземането по договора между ответника и „Изи Асет Мениджмънт“ АД е включен в
такова приложение (л.14-15).
„Изи Асет Мениджмънт“ АД е упълномощило (л.17) „Агенция за контрол на
просрочени задължения” ООД да уведоми от негово име длъжниците на дружеството
за извършените цесии. По делото се съдържа потвърждение
за извършената цесия от „Изи Асет Мениджмънт“ АД (л.16), както и изявление от
„Агенция за контрол на просрочени задължения” ООД (л.6) в качеството му на
пълномощник на „Изи Асет Мениджмънт“ АД, с което В.И.Б. се уведомява за
извършеното прехвърляне на задължението. Това изявление е връчено на ответника
заедно с книжата по делото.
При така установената фактическа обстановка съдът намира предявеният иск за
частично основателен.
По делото се претендира неустойка за неизпълнение на
договорно задължение на заемателя да осигури обезпечение съгласно т.4 от
договора. Уговореното плащане не представлява неустойка, тъй като същото няма
присъщите на неустойката обезщетителна и обезпечителна функции. Същата се дължи
при неизпълнение на акцесорно задължение, като плащането й е разсрочено заедно
с погасителните вноски. Съгласно чл. 71 от Закона за задълженията и договорите
„Изпълнението
на срочното задължение може да бъде искано от кредитора и преди срока, когато
длъжникът е станал неплатежоспособен, или със своите действия е намалил
дадените на кредитора обезпечения, или не му е дал обещаните обезпечения.“
Т.е. непредоставянето на обещани обезпечения (когато същите са били реално очаквани
от кредитора) дава основание да се иска незабавно цялото задължение. В случая
обаче кредитора променя последиците от липса на обезпечение и вместо да го
санкционира с предсрочна изискуемост, той начислява неустойка и удобно
разсрочва заплащането й заедно с периодичните вноски. Това е категорична
индикация, че нито една от страните не е имала реално намерение по договора да се предоставя обезпечение, нито да
се ползват правата на кредитора при непредоставено обезпечение (чл. 71 ЗЗД).
Съдът е длъжен да търси действителната обща воля на страните (чл. 20 от ЗЗД),
като настоящият състав счита, че тази воля е била обезпечение да не се
предоставя, а да се заплати допълнителна сума некоректно наречена „неустойка“.
За намерението на страните може да се съди и от други обстоятелства. Ако
кредиторът наистина държеше да получи обезпечение, то той би могъл да отложи
даването на кредит до получаването на обезпечението, каквато е обичайната
практика при предоставянето на обезпечени кредити. На следващо място- ако
заемателят можеше да предостави обещаните обезпечения- банкова гаранция или поръчител с висок доход и добра
кредитна история, то той очевидно би могъл да получи кредитиране при
многократно по-изгодни условия и не би сключил процесния договор, нито би се обърнал
към дружество за „бързи кредити“. Правейки горните разсъждения съдът изхожда от
житейската презумпция, че лицата встъпващи в договорни отношения са в здрав
разум и имат поне елементарни познания за финансовата страна на света около тях (а ако това не е така, то договора ще е
недействителен но по други съображения). Предвид изложеното съдът приема, че
волята на страните не е била да се предостави обезпечение, а да се заплати
т.нар. „неустойка“, която в случая има чисто възнаградителна функция.
Дори и хипотетично да се приеме, че страните са допускали и възможността
исканите обезпечения да се предоставят и тогава „неустойката“ да не се дължи,
то това плащане отново не е неустойка по смисъла на закона, а възнаграждение,
дължимо под условие. Това е така, тъй като последиците от неизпълнението на
„задължението“ да се предостави обезпечение, не са типичните последици от
договорно неизпълнение, които законът предвижда (предсрочна изискуемост по чл.
71 от Закона за задълженията и договорите, което е вид преустановяване на
действието на договора), а напротив- договорът продължава да се изпълнява по
първоначално заложения погасителен план, но при по-висока цена, замаскирана
като неустойка.
По изложените съображения т.нар. „неустойка“ представлява възнаградително
плащане и следва да бъде включено в годишния процент на разходите, като така се
стига до драстично нарушение на
ограничението на ГПР предвидено чл. 19 ал.4 от ЗПК, а именно - ГПР да не
надхвърля пет пъти размера на законната лихва. Без да се правят подробни
изчисления- само „неустойката“ от 182 лева при главница от 300 лева дължима за
срок от 5 месеца оскъпява кредита с 36,40 лева средно на месец, които
съотнесени към главницата от 300 лева дава оскъпяване над 12% на месец или над
144% на година. Реалният ГПР е в пъти повече и не е необходимо да бъде
пресмятан точно. Така посоченият в договора ГПР не отговаря на действително
уговореният, което от своя страна е нарушение на чл. 11 ал.1 т.10 от ЗПК, а
това съгласно чл. 22 от ЗПК прави договорът за кредит изцяло недействителен. В тази хипотеза заемателят дължи връщане
само на „чистата
стойност на кредита“ съгласно чл. 23 от ЗПК.
Установява се по делото, че сумата от 300 лева е усвоена от ответника и
тази сума подлежи на връщане. Ищецът признава, че ответникът е платил по
договора сумата 52 лева. Доколкото заемателят дължи връщане само на главница в
размер на 300 лева и е заплатил 52 лева, то той остава да дължи разликата от
248 лева главница и в този размер вземането на ищеца съществува. В останалата
част вземането не съществува и искът следва да се отхвърли.
Разноски:
Съгласно Тълкувателно решение № 4 от 18.06.2014 г. на
ВКС по тълк. д. № 4/2013 г., ОСГТК:
„Съдът,
който разглежда иска, предявен по реда на чл. 422, респ. чл. 415, ал. 1 ГПК, следва да се произнесе
за дължимостта на разноските, направени и в заповедното производство, като
съобразно изхода на спора разпредели отговорността за разноските както в
исковото, така и в заповедното производство.
Съдът в
исковото производство се произнася с осъдителен диспозитив по дължимостта на
разноските в заповедното производство, включително и когато не изменя
разноските по издадената заповед за изпълнение.”
Издадената заповед за изпълнение е за сумата 530,70 лева, като вземанията
на ищеца съществуват в размер на 248 лева, поради което в заповедното
производство от направените 75 лева разноски следва да му се присъдят 35,05 лева.
В исковото производство ищецът е заплатил държавна такса в размер на 125 лева,
а за представителството от юрисконсулт съдът определя възнаграждение в размер
на 80 лева или общо разноски в исковото производство- 205 лева, от които
съобразно изхода на делото на ищеца следва да се присъдят 95,80 лева. Мотивиран
така съдът
Р Е Ш И :
ПРИЗНАВА
ЗА УСТАНОВЕНО, че съществува вземането
на “Агенция за контрол на просрочени
задължения” ЕООД, ЕИК *********, адрес: гр.София, ул. „Панайот Волов“ № 29,
ет.3, против В.И.Б. с
ЕГН ********** с адрес *** в размер на 248 лева главница, като отхвърля иска за установяване на
вземане в размер на 30,65 лева договорна лихва за периода
07.05.2018г.-04.09.2018г. и вземане в размер на 148 лева- неустойка за
неизпълнение на задължение, които вземания произтичат от договор за
паричен заем № 3194959 от 05.04.2018г. сключен
между В.И.Б. и „Изи Асет Мениджмънт“ АД, ЕИК *********, и са прехвърлени с
договор за цесия от „Изи Асет Мениджмънт“ АД на „Агенция за контрол на
просрочени задължения” ООД, и за които вземания
е била издадена заповед за изпълнение по ч.г.д. № 4156/2019г.
на Русенски районен съд.
ОСЪЖДА В.И.Б. с ЕГН ********** с адрес *** да
заплати на “Агенция
за контрол на просрочени задължения” ЕООД, ЕИК *********, адрес: гр.София, ул.
„Панайот Волов“ № 29, ет.3 разноски по ч.гр.дело № 4156/2019г. на РРС в
размер на 35,05 лева, както и разноски по настоящото дело в размер на 95,80
лева.
Решението
подлежи на обжалване пред Русенски окръжен съд в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
Районен
съдия: /п/