Решение по дело №287/2020 на Окръжен съд - Сливен

Р Е Ш Е Н И Е

№  158

град Сливен, 24.07.2020г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

 

Окръжен съд Сливен, Гражданско отделение, Въззивен състав, в открито съдебно заседание на петнадесети юли две хиляди и двадесета година, в състав:

 

       ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИЯ БЛЕЦОВА

                                                                           ЧЛЕНОВЕ: СТЕФКА МИХАЙЛОВА

                                                                                             Мл.с. ЮЛИАНА ТОЛЕВА

 

при секретаря Соня Василева, като разгледа докладваното от мл. съдия Толева въззивно гражданско дело № 287 по описа на Окръжен съд Сливен за 2020 година, за да се произнесе взе предвид следното:

 

Производството е въззивно и се движи по реда на чл. 258 – чл. 273 от ГПК.

Образувано е по въззивна жалба с вх. №  6283 от 16.03.2020г., подадена от ответника в първоинстанционното производство Г.Н.К., ЕГН: **********, действащ чрез процесуален представител по пълномощие срещу Решение № 249 от 25.02.2020г., постановено по гражданско дело № 5055 по описа на Районен съд Сливен за 2019г.

С процесното решение Районен съд Сливен е осъдил Г.Н.К., ЕГН: **********,***  на основание чл. 92 вр. с чл. 79, ал. 1 ЗЗД вр. с чл. 49 и чл. 51 ТЗ да заплати на  „Имоти Комфорт- Сливен“ ЕООД, ЕИК: *** със седалище и адрес на управление: град Сливен, ул. „Хаджи Димитър“ № 20, ет. 2, офис 6, представлявано от Е.Я.К. – управител сумата от 1500,00 лева, представляваща неустойка по договор за посредничество, обективиран в протокол за оглед от 04.12.2018г., ведно със законната лихва върху сумата, считано от датата на подаване на исковата молба - 24.09.2019г. до окончателното ѝ изплащане. Предвид изхода на спора ответникът е осъден на основание чл. 78, ал. 1 ГПК да заплати на ищцовото дружество сумата от 400,00 лева, представляваща деловодни разноски.

В срока по чл. 259, ал. 1 ГПК е постъпила въззивна жалба, с която решението се обжалва в цялост. Въззивникът намира първоинстанционното решение за неправилно. Посочва, че като не е допуснал събиране на исканите от него гласни доказателства чрез разпита на свидетели съдът е нарушил принципа на равнопоставеност и състезателност на страните в производството. Допълва, че извода на съда за преклузия на доказателственото искане за допускане и събиране на гласни доказателства е неправилен. Намира, че неправилно Районен съд Сливен не е допуснал и приел представените от ответника писмени доказателства, тъй като същите са относими към предмета на спора.На следващо място въззивникът релевира доводи, че при формиране на фактическите и правните изводи първоинстанционният съд не е ценил всички събрани по делото доказателства. Твърди се, че съдът е направил извод за съществуването на факти, за които не са събрани доказателства. Оспорва като неправилен извода на съда за наличие на сключен договор за посредничество между ищеца и ответника и счита, че неоснователно съдът се е позовал на разпоредбите чл. 49, чл. 50 и чл. 51 ТЗ като приложими към правния спор. Релевира подробни съображения в тази посока.

Въззивникът навежда оплакване, че в протокола за оглед, който съдът е приел като договор за посредничество, има клаузи, които са в нарушение на чл. 12 ЗЗД, тъй като имат скрит смисъл и са подвеждащи. Като такава посочва клаузата, съгласно която клиентът дължи възнаграждение и в хипотезата, при която някой от имотите, предмет на оглед, бъде закупен от негови роднини по права линия – низходящи и възходящи, братя, сестри, и членове на техните семейства, включително съжителство на семейни начала. Допълва, че липсата на посочен срок, в който важат клаузите също е в противоречие на чл. 12 ЗЗД. Твърди, че към момента на извършване на огледа на процесния имот - на 04.12.2018г. ищцовото дружество не е разполагало с документи за собствеността на имота, скица. Посочва, че скица № 27072 от 18.12.2018г. за имотите в село Малко Чочовени, които са били предмет на продажба чрез ищцовото дружество, в това число и процесният, е изготвена след извършения оглед, следователно при огледа на ответника не е била представена скица. Навежда оплакване, че съдът не е обсъдил направеното от ответника възражение за неравноправност на клаузите в протокола за оглед. В обобщение преповтаря накратко всички изложени вече аргументи за неправилност на първоинстанционното решение. В заключение моли въззивният съд да отмени първоинстанционното решение като неправилно и неоснователно и да постанови решение, с което да отхвърли исковата претенция като недоказана.

По направените във въззивната жалба доказателствени искания съдът се е произнесъл в закрито съдебно заседание с определението по чл. 267 ГПК като искането да се представи извлечение от дневника по чл. 50, ал. 3 ТЗ от 04.12.2018г. на въззиваемото дружество е оставил без уважение като преклудирано. А искането за събиране на гласни доказателства чрез разпита на един свидетел е счел за допустимо и основателно.

В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е подаден отговор на въззивната жалба от ищеца в първоинстанционното производство, действащ чрез  процесуален представител по пълномощие. Излагат се твърдения за релевантните за спора факти. Релевират се доводи, че между страните е налице сключен договор за посредничество, който по форма за действителност е неформален, поради което не е задължително да е в писмена форма. Излагат се съображения за характера на договора за търговско посредничество и за приетия като писмено доказателство по делото протокол за оглед. В обобщение въззиваемият посочва, че обжалваното решение е процесуално и материално законосъобразно, тъй като съдът е достигнал до правилни фактически изводи, които е субсумирал под приложимите правни норми. По изложените съображения моли първоинстанционното решение да бъде потвърдено. Претендира присъждане на сторените разноски.

В отговора на въззивната жалба не са направени доказателствени искания.

В откритото съдебно заседание въззивникът се представлява от процесуален представител по пълномощие, който поддържа въззивната жалба, не прави нови доказателствени искания. В хода на устните състезания излага подробни съображения за неправилност на решението, аналогични с тези във въззивната жалба. Поддържа, че от събраните в съдебното заседание гласни доказателства чрез разпита на свидетеля А. се установява, че въззиваемото дружество не е предприело никакви действия, за да се стигне до сключване на процесния договор за покупко - продажба. Моли за отмяна на първоинстанционното решение като незаконосъобразно и неправилно. Представя писмена защита, в която излага аргументи по съществото на спора, идентични с тези във въззивната жалба и прави изводи за събраните в откритото съдебно заседание гласни доказателства, като следва да се отбележи, че посоченият в писмената защита анализ на свидетелските показания е извършен преди осъществяване разпита на свидетеля А. пред въззивната инстанция. Не претендира присъждане на разноски.

В откритото съдебно заседание въззиваемото дружество се представлява от процесуален представител по закон и от такъв по пълномощие по чл. 32, т. 1 ГПК. Пълномощникът оспорва въззивната жалба, поддържа отговора ѝ. Няма доказателствени искания. В хода на устните състезания пълномощникът посочва, че от събраните в съдебното заседание гласни доказателства се установява, че между продавача на имота и ищцовото дружество е имало възлагане за продажба на процесния имот. Поддържа изложените доводи в писмената защита пред първоинстанционния съд. Моли съда да постанови решение, с което да потвърди първоинстанционното такова. Претендира присъждане на разноски. Представя списък по чл. 80 ГПК.

В реплика пълномощникът на въззивника заявява, че протоколът за оглед на процесния имот не следва да е основание за претенция за неустойка за неосъществена сделка. Излага съображения в тази връзка.

Окръжен съд Сливен, действащ като въззивна инстанция, като съобрази доводите на страните и събраните доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК и при условията на чл. 269 ГПК, намира следното по предмета на въззивното производство:

Въззивната жалба е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК от легитимиран правен субект срещу акт на съда, който подлежи на въззивна проверка, поради което същата е процесуално допустима. Жалбата е редовна, тъй като отговаря на изискванията на чл. 260, т. 1, 2, 4 и 7 и чл. 261 ГПК, поради което същата следва да се разгледа по същество.

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните въззивни основания в жалбата. При извършена служебна проверка по реда на чл. 269 ГПК настоящата инстанция констатира, че първоинстанционното решение е валидно, а с оглед обжалването му в цялост и допустимо.

Проверката на законосъобразността и правилността на първоинстанционния съдебен акт, която настоящият състав следва да извърши съгласно чл. 269, изр. 2 ГПК се ограничава от наведените във въззивната жалба оплаквания.

Този състав на въззивния съд счита, че формираната от първоинстанционния съд фактическа обстановка, така, както е изложена в мотивите на решението, е пълна, правилна и кореспондираща с доказателствения материал, и с оглед разпоредбата на чл. 272 ГПК, ПРЕПРАЩА своята към нея. Фактическата обстановка следва да се ДОПЪЛНИ с установените пред въззивната инстанция обстоятелства, както следва:

От събраните в хода на въззивното производство гласни доказателства чрез разпита на свидетеля И.А. се установява, че той като собственик на поземлени имоти в село Малко Чочовени е възложил на въззиваемото дружество продажбата на имотите, сред които е и процесния имот с планоснимачен № XIV-205 по плана на село Малко Чочовени и с площ 0,860 кв.м., както и че ответникът Г.Н. е първият кандидат – купувач, който е проявил интерес за оглед на имота. В останалата част съдът не цени показанията на свидетеля, тъй като същите са неясни, нелогични и вътрешнопротиворечиви. На първо място не става ясно кога точно свидетелят е възложил на въззиваемото дружество да предлага собствените му имоти за продан, веднъж свидетелят казва, че това е станало през лятото на 2016г., впоследствие казва, че година след обявяването им се е явил купувач, а първият кандидат купувач, пак по думи на свидетеля, е Г.Н., който се е явил в началото на месец декември 2018г., тоест повече от две години след твърдяната дата на обявяване на имотите. На следващо място противоречие в показанията има и относно момента на оттегляне на възлагането на имотите – веднъж свидетелят казва, че е оттеглил възлагането месец след огледа, малко по- надолу в показанията си твърди, че това е станало седмица след огледа, година и осем месеца след възлагането, чиято начална дата не се установи. Недостоверни са показанията и относно твърдяния от свидетеля момент на продажбата на имотите на сина на въззивника. От представените и приети като писмени доказателства в първоинстнационното производство нотариални актове е видно, че покупко - продажбата на първия и процесен имот с планоснимачен № XIV-205 по плана на село Малко Чочовени и с площ 0,860 кв.м.се е осъществила на 02.04.2019г., тоест четири месеца след огледа, а сделката с останалите два имота е осъществена на 21.11.2019г. – повече от единадесет месеца след огледа. Този съдебен състав не цени и твърденията на свидетеля относно обстоятелството, че същият е оттеглил възлагането устно предвид противоречивите му показания кога точно се е случило това, както и с оглед факта, че тези твърдения не се подкрепят от нито едно друго доказателство по делото. От друга страна тези твърдения се оборват от показанията на свидетелките Панайотова и Маврева - и двете служителки на въззиваемото дружество, чиито показания тази инстанция цени при условията на чл. 172 ГПК като логични и непротиворечиви, които са категорични, че свидетелят не е идвал в офиса на фирмата след огледа и не е правил волеизявление за оттегляне на възлагането.

При така установената фактическа обстановка този съдебен състав достига до следните правни изводи:

Районен съд Сливен е бил сезиран с осъдителен иск с правна квалификация чл. 92, ал. 1 ЗЗД за заплащане на неустойка за неизпълнение на задължение по договор за поръчка, обективиран в протокол за оглед на недвижим имот от 04.12.2018г., сключен между страните по делото.

С нормата на  чл. 92, ал. 1 от ЗЗД се предвижда възможност за заплащане в полза на изправната страна по облигационната връзка на неустойка, уговорена между страните, която обезпечава изпълнението на задължението и служи като обезщетение за вредите от неизпълнението, без да е нужно те да се доказват. Неустойката изпълнява две функции - да обезпечи изпълнението и да обезщети кредитора, както за пълно неизпълнение, така и за забавено изпълнение.

Предвид предмета на спорното материално право в тежест на ищовото дружество съобразно чл. 154, ал. 1 ГПК при условията на пълно и главно доказване е било да установи: 1) наличието на сключен договор за поръчка  между него и ответника, по силата на който ответникът възлага, а ищецът се задължава да му сътрудничи в търсенето на имот за покупка, находящ се в село Малко Чочовени съобразно посочените от ответника критерии; 2) фактическо изпълнение на възложеното от ищеца – намиране на имот за покупка, съгласно посочените от ответника параметри; 3) неизпълнение от страна на ответника – в случая неплащане на уговореното възнаграждение; 4) наличието на постигната уговорка за дължимост на неустойка, предвидена в сключения между страните договор; 5) размера на неустойката. Ответникът следва да ангажира доказателства за правоунищожаващи, правоизключващи или правопогасяващи възражения срещу съществуването на вземането за неустойка, респективно срещу изискуемостта му.

По делото безспорно се установи, че между страните по спора е сключен договор за поръчка, обективиран в протокол за оглед от 04.12.2018г., по силата на който ответникът възлага на ищцовото дружество недвижим имот за покупка, находящ се в село Малко Чочовени. Доколкото подписите на страните по договора не бяха оспорени от ответника, съдът приема документът за истински. Съгласно чл. 1 от договора в случай, че се стигне до покупко - продажба на имотите, посочени в протокола за оглед, възложителят се задължава да заплати на довереника комисионна в размер на 2% върху договорената продажна цена, но не по- малко от петстотин лева. Съгласно ал. 2 от същия договор възложителят дължи заплащане на определеното в ал. 1 възнаграждение в случай, че някой от описаните в протокола за оглед имоти бъде закупен от негови роднини по права линия (низходящи и възходящи) – братя, сестри, както и членове на техните семейства, включително съжителство на семейни начала. В ал. 3 на договора е уговорена неустойка в троен размер на дължимата съгласно чл. 1 комисионна в случай на скрита сделка между възложителя или някое от лицата по ал. 2 и собственика на описаните в протокола за оглед имоти.

Този съдебен състав не споделя доводите на пълномощника на въззивника, изложени във въззивната жалба и в откритото съдебно заседание за липса на сключен договор между страните. Договорът за поръчка е неформален и консенсуален договор, както правилно е приел първоинстанционният съд. Горното означава, че за да породи действие договорът, законът не изисква определена форма – писмена или друга по -тежка форма за действителност на договора, писмената форма в случая е единствено за доказване, договорът е консенсуален, тъй като се счита сключен със съвпадането на двете насрещни волеизявления на страните по него. В конкретния случай договорът да поръчка е инкорпориран в протокола за оглед от 04.12.2018г., като наименованието на документа е без значение, доколкото имплементираното в него съдържание и двустранното му подписване сочат именно на договор за поръчка. За пълнота следва да се отбележи, че дори и да липсваше договор в писмена форма при провеждане на пълно и главно доказване от страна на ищеца за наличие на устни договорки между страните за възлагане на ищеца да извърши определени действия – търси имот за покупка, пак би се ангажирала договорната отговорност на ответника. Възражението за наличие на „подвеждащи клаузи“ в договора, които са в нарушение на чл. 12 ЗЗД е бланкетно, доколкото пълномощникът не посочва в какво се състои подвеждането в уговорената клауза за неустойка и защо същата не отговаря на изискванията за доросъвестност. Тази инстанция не счита, че от доказателствата по делото се установява недобросъвестно поведение от страна на ищеца при воденето на преговорите и при сключването на договора, доколкото се установи, че преди извършване на огледа е проведена среща в офиса на  ищцовото дружество между служител на ищеца, продавача и купувача, там купувачът е бил запознат с параметрите на имота, към който е проявил интерес, както и със съдържанието на договора за поръчка, инкорпориран в протокола за оглед.

Установи се, че в деня на сключване на договора за поръчка е проведен оглед на три имота, находящи се в село Малко Чочовени, първият от които е по - късно закупеният от сина на ответника – въззивник имот с договор за покупко –продажба, обективиран в нотариален акт № 147, том I, рег. № 1026, дело № 113 от 2019г. на нотариус Катя Тодорова, рег. №126 в НК с район на действие Районен съд Сливен. Следователно ищцовото дружество е изпълнило договорното си задължение да намери подходящ имот за покупка на ответника. Установи се и сключване на договор за покупко - продажба на другите два имота, предмет на огледа от 04.12.2018г., от низходящ по права линия на възложителя – а именно неговият син.

Не се твърди и не се доказва по делото ответникът да е заплатил на ищцовото дружество дължимата съгласно чл. 2 от договора комисионна, която в случая възлиза на петстотин лева. Тази инстанция не приема за доказани твърденията на въззивника, че след извършване на огледа продавачът е оттеглил възлагането на продажбата на имотите към ищцовото дружество. Показанията на свидетеля А. за горното обстоятелство, депозирани пред настоящата инстанция, са недостоверни по изложените по – горе в мотивите съображения. Още повече, договорът за поръчка, сключен между ответника и ищцовото дружество, би се прекратил с оттегляне на поръчката от доверителя – ответника, ирелевантно в техните отношения е оттеглянето на възлагането от страна на продавача.

От гореизложеното следва, че чрез покупко - продажбата на процесния имот е реализирана скрита сделка по смисъла на чл. 3 от договора за поръчка между низходящ по права линия на доверителя (кандидат - купувач) – неговият син и продавача, без посредничеството на агенцията. За възложителя е възникнала облигационна отговорност за неизпълнение на договорното задължение при сключване на договор за покупко - продажба за намерения от довереника му имот да заплати на последния дължимата комисионна.

При наличие на клауза за неустойка кредиторът, доказвайки, че е изправна страна по договора, има право да претендира нейния размер без да е необходимо да доказва размера на вредите. В случая съгласно чл. 3 от договора ответникът- въззивник дължи неустойка  в троен размер на уговореното възнаграждение или сумата от 1500,00 лева.

Тази съдебна инстанция не намира за основателно възражението на въззивника, че клаузата за неустойка е неравноправна, макар и по различни от първата инстанция съображения. За разлика от районния съд, този състав не приема, че сключеният между страните договор е такъв за търговско посредничество и че се касае за абсолютна търговска сделка по смисъла на чл.1, ал.1, т. 4, пр. 2 ТЗ, доколкото ищцовото дружество не е търговски посредник по смисъла на чл. 49 ТЗ. Ответникът има качеството на потребител съгласно легалната дефиниция § 13, т. 1 от Закона за защита на потребителите, тъй като чрез сключване на договора за поръчка като физическо лице ползва услуга, която не е предназначена за неговата търговска или професионална дейност. Съдът обаче не намира, че клаузата за неустойка отговаря на някой от критериите за неравноправност, изложени в чл. 143, ал. 1, т. 1-19 ЗЗП, нито поставя на потребителя други подобни на описаните в т. 1-19 ограничителни условия, следователно не е неравноправна и съгласно чл. 143, ал. 1, т. 20 ЗЗП. Изброените във въззивната жалба доводи за неравноправност на клаузата за неустойка не се доказват по делото. Невярно е твърдението, че договорът е изготвен  и условията по него са определени едностранно от ищцовото дружество и ответникът не е могъл да влияе върху съдържанието му, доколкото се установява, че ответникът се е запознал със съдържанието на договора на срещата в офиса на ищеца и в случай, че не е бил съгласен с някоя от клаузите е могъл да влезе в преговори за промяната ѝ и/или да откаже да подпише договора. Оплакването за липса на реципрочна клауза за неустойка при неизпълнение от довереника също не води до извода за неравноправност на неустоечната клауза. Наличието или липсата на такава е въпрос на свободната воля на страните при определяне съдържанието на договора – арг. чл. 9 ЗЗД, а и липсата на уговорена неустойка в полза на възложителя, не го лишава от законовата му възможност да търси отговорност за неизпълнение на задължението на насрещната страна по общия ред.

Бланкетно е и възражението на пълномощника на въззивника, че при формиране на фактическите и правните си изводи районният съд не е взел предвид всички събрани по делото доказателства, а е ценил само част от тях. В оплакването не се посочва точно кои доказателства районният съд не е обсъдил.

Предвид изложеното този съдебен състав достига до извода, че по делото се доказват всички елементи от правопораждащия спорното право фактически състав и за ищеца – въззиваем е възникнало вземане спрямо ответника за неустойка за неизпълнение на договора за поръчка от 04.12.2018г. в размер на 1500,00 лева, която не е заплатена от ответника.

Тъй като правните изводи на двете инстанции съвпадат изцяло първоинстанционното решение, в обжалваната си част, е правилно и законосъобразно и като такова следва да бъде потвърдено.

По разноските:

С оглед изхода на спора правилно Районен съд Сливен е присъдил на основание чл. 78, ал. 1 ГПК разноски на ищцовото дружество и в тази част решението следва да бъде потвърдено.

Предвид изхода на спора с право на разноски за тази инстанция разполага въззиваемият. Последният, чрез процесуалния си представител по пълномощие, е претендирал присъждане на сумата от 400,00 лева заплатено адвокатско възнаграждение за въззивното производство. Въззиваемият доказва претендираните разноски, тъй като е представил договор за правна защита и съдействие от 07.07.2020г., в който като адвокатско възнаграждение е вписана претендираната сума и изрично е записано, че същата е заплатена в брой, като в тази част договорът има характера на разписка съгласно т. 1 от Тълкувателно решение № 6/2012 от 06.11.2013 на ОСГТК на ВКС и представлява доказателство за заплащане на адвокатското възнаграждение. Предвид извода на съда за дължимост на претендираното адвокатско възнаграждение и на основание чл. 273 във вр. чл. 78, ал. 3 ГПК въззивникът следва  да бъде осъден да заплати на въззиваемото дружество сумата от 400,00 лева, представляваща адвокатско възнаграждение за въззивната инстанция.

 

С оглед цената на предявените искове, настоящото решение е окончателно и не подлежи на обжалване – арг. чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК, във вр. чл. 69, ал. 1, т. 1 ГПК.

 

Така мотивиран и на основание чл. 271, ал. 1 ГПК Окръжен съд Сливен

 

Р Е Ш И:

 

ПОТВЪРЖДАВА изцяло Решение № 249 от 25.02.2020г., постановено по гражданско дело № 5055 по описа на Районен съд Сливен за 2019г., като ПРАВИЛНО И ЗАКОНОСЪОБРАЗНО.

 

ОСЪЖДА Г.Н.К., ЕГН: **********, адрес: *** да заплати на „Имоти Комфорт- Сливен“ ЕООД, ЕИК: *** със седалище и адрес на управление: град Сливен, ул. „Хаджи Димитър“ № 20, ет. 2, офис 6, представлявано от Е.Я.К. – управител на основание чл. 273 вр. с чл. 78, ал. 3 ГПК сумата от 400,00 (четиристотин) лева, представляваща сторени пред въззивната инстанция разноски за адвокатско възнаграждение.

 

Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                                                ЧЛЕНОВЕ: