Р
Е Ш Е Н И Е
№
260724 / 17.6.2021г.
гр.
Перник, 17.06.2021
г.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД ПЕРНИК,
Гражданско отделение, I състав, в открито заседание на петнадесети април, две
хиляди двадесет и първа година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ИВАЙЛО КОЛЕВ
При
секретаря Даниела Асенова, като разгледа докладваното от съдията гр.д.№ 584 по описа на ПРС за 2021 г.,
за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е образувано по искова
молба на А.И.С. *** АД. Ищецът твърди, че в полза на ответника е издадена
заповед за изпълнение на парично задължение и изпълнителен лист по ч.гр.д.№ ***г.
на Районен съд Перник, по силата на която той е осъден да заплати на ответното
дружество сума в размер на: 948,65 лева главница за доставена топлинна енергия
в периода от 01.05.2009 г. до 30.04.2011 г. ведно със законна лихва от датата
на депозиране на заявлението за издаване на заповед за изпълнение; 212,82 лева
- законна лихва за забава върху месечните плащания за периода от 30.06.2009 г.
до 28.12.2012 г. и 125,00 лева разноски.
Твърди се, че въз основа на издадения
изпълнителен лист е било образувано и.д. № **г. по описа на ЧСИ С.Д.. Твърди,
че с молбата за образуване на изпълнителното производство на съдебния
изпълнител са възложени конкретни действия по изпълнение. Твърди, че
изпълнителното производство е прекратено на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК,
тъй като последното действие по изпълнение било през 2014 г.
Твърди, че след прекратяване на
горепосоченото изпълнително дело, по молба на ответника въз основа на същия
изпълнителен лист е образувано и.д. № ***г. по описа на ЧСИ С.Б., в рамките на
което е наложен запор върху банковите му сметки.
Намира, че сумите, за които е издаден
изпълнителен лист по ч.гр.д.№ ***г. на Районен съд Перник са погасени по
давност, тъй като между последното действие по изпълнение в рамките на и.д. № **г.
по описа на ЧСИ С.Д. и до образуването на и.д. № ***г. по описа на ЧСИ С.Б. са
изтекли повече от пет години, като същевременно се позовава и на кратка –
тригодишна погасителна давност.
С оглед на изложеното моли съда да
приеме за установено, че не дължи на ответника суми в размер на 948,65 лева
главница за доставена топлинна енергия в периода от 01.05.2009 г. до 30.04.2011
г. ведно със законна лихва от датата на депозиране на заявлението за издаване
на заповед за изпълнение; 212,82 лева - законна лихва за забава върху месечните
плащания за периода от 30.06.2009 г. до 28.12.2012 г. и 125,00 лева разноски в
рамките на заповедното производство, 191,60 лева разноски по и.д. № ***г. по
описа на ЧСИ С.Б., 229,39 лева пропорционални такси в рамките на същото
изпълнително дело, 100,00 лева възнаграждение за пазач и 100,00 лева, определено
юрисконсултско възнаграждение.
В съдебно заседание страните се
представляват. Ищецът поддържа така предявените искове. Ответникът оспорва
предявените искове.
Съдът,
след като прецени събраните по делото релевантни за спора доказателства и
обсъди доводите на страните, приема за установено следното от фактическа и
правна страна:
Районен съд Перник е сезиран с
обективно, кумулативно съединени искове с правно основание чл. 439, ал. 1, вр.
124, ал. 1 ГПК. Разпоредбата на чл. 439, ал. 1 ГПК предоставя възможност на
длъжника за защита срещу материалната незаконосъобразност на принудителното
изпълнение. Предмет на спора по предявения отрицателен установителен иск по чл.
439 ГПК е отричаното от ищеца право на принудително изпълнение за вземането на
ответника поради погасяването му по давност, въз основа на факти,
непреклудирани от формираната сила на пресъдено нещо и водещи до погасяване на
възникналото и претендирано право на взискателя или на отговорността на
длъжника (така Решение № 105 от 18.09.2019 г. на ВКС по гр. д. № 2978/2018 г.,
IV г. о., ГК).
В настоящия случай ищецът оспорва
вземанията, като се позовава на нов факт – погасителна давност, изтекла след
издаване на процесния изпълнителен лист, което свидетелства за правния му интерес
от предявяване на исковете.
От приобщената по делото заповед за
изпълнение, издадена в рамките на ч.гр.д. № ***г. по описа на Районен съд
Перник, се установи, че ищеца е осъден да заплати на ответника сумите, посочени
в исковата молба. Заповедта е влязла в сила, като на 19.06.2013 г. и е издаден
и изпълнителен лист.
От приобщеното по делото копие от и.д. №
483/2013 г. по описа на ЧСИ С.Д. се установява, че то е образувано на 17.07.2013
г. въз основа на изпълнителен лист, издаден на основание влязла в сила заповед
за изпълнение по ч. гр .д. № ***г. на Районен съд Перник за сумите, посочени в
исковата молба. Това изпълнително производство е прекратено, като въз основа на
същия изпълнителен титул е образувано и.д. № ***г. по описа на ЧСИ С.Б. с молба
от 19.10.2020 г.
При въведено възражение/позоваване на
някоя от страните по спора за приложимия давностен срок, съдът следи за изтекла
давност. В случая е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК.
Разпоредбата на чл. 117, ал. 2 ЗЗД, изм. ДВ, бр. 12 от 1993 г. постановява, че
ако вземането е установено със съдебно решение, срокът на новата давност е
всякога пет години, като началната редакция на текста, обн. ДВ, бр. 275 от 1950 г., е предвиждала същото правило,
изключвайки вземания срещу държавата и държавните предприятия. При влизането в
сила на редакцията на чл. 117, ал. 2 ЗЗД с ДВ, бр. 275 от 1950 г. действащ е
бил Законът за гражданското съдопроизводство, който е уреждал заповедното
производство и изрично е предвиждал, че подаването на молба за издаване заповед
за изпълнение произвежда действието на подаване искова молба и само в случай че
молбата бъде оставена без уважение или не бъде връчена, тя няма такова действие
(арг. чл. 156г ЗГС). При действието на ГПК (отм.), заповедното производство не
е било уредено, а на процесуалния закон са били познати т.нар. „несъдебни
изпълнителни основания“ по чл. 237 ГПК (отм.), предвидени от законодателя като
преки основания за издаване на изпълнителен лист.
Понастоящем в заповедното производство
издаването на изпълнителен лист се предпоставя от издаването на специален
съдебен акт – заповед за изпълнение, чрез която се установява дали вземането е
спорно и която съставлява съдебно изпълнително основание (арг. чл. 404, т. 1,
предл. 3 ГПК). Правните последици на влязлата в сила заповед за изпълнение са
аналогични на последиците на влязло в сила съдебно решение – същата има
установително и преклудиращо действие в отношенията между страните. Влязлата в
сила заповед за изпълнение препятства оспорването на задълженията, въз основа
на обстоятелства или доказателства, които са били известни на длъжника, и с
които е разполагал или е можел да се снабди до изтичането на срока за
възражение.
Установеното със заповедта вземане не
подлежи на пререшаване, освен чрез използване на извънредните способи,
лимитативно очертани в чл. 423 ГПК и чл. 424 ГПК, аналогични на чл. 303, ал. 1,
т. 1 и т. 5 ГПК. Същевременно практиката
на ВКС по чл. 290 ГПК е наложила, че по отношение на заповедното производство,
по което е издадено изпълнителното основание, е допустим и иск по чл. 439 ГПК,
макар да не било проведено съдебно дирене. Чрез тези специални норми
законодателят е придал на влязлата в сила заповед за изпълнение характера на
влязло в сила решение за вземането, защото е ограничил нейното атакуване до
степен в каквато е ограничено и атакуването на влезли в сила решения.
Същевременно вземането за периодични
плащания, установено с решение, постановено по реда на чл. 422 ГПК след
подадено по реда на чл. 414 ГПК възражение срещу заповедта, се погасява с
общата 5-годишна давност. Ако се приеме, че същото вземане би се погасило с
кратката 3-годишна давност, в случай, че срещу заповедта не е подадено
възражение и същата е влязла в сила, това би създало ситуация в която
обстоятелството каква ще е давността за едно вземане, да зависи от
процесуалното поведение на длъжника.
Наред с изложеното, в постановеното по
реда на чл. 274, ал. 3 ГПК Определение № 214 от 15.05.2018 г. на ВКС по ч. гр.
д. № 1528/2018 г., IV г. о. изрично е посочено: „Влязлата в сила заповед за
изпълнение формира сила на пресъдено нещо и установява с обвързваща страните
сила, че вземането съществува към момента на изтичането на срока за подаване на
възражение.“. Следователно по действащия ГПК няма основание да се отрече
приравняването на влязлата в сила заповед за изпълнение към съдебно решение по
смисъла на чл. 117, ал. 2 ЗЗД. В подобен смисъл са и редица други актове на ВКС
(Определение № 480 от 27.07.2010 г. на ВКС по ч. гр. д. № 221/2010 г., IV г.
о., Определение № 443 от 30.07.2015 г. на ВКС по ч. т. д. № 1366/2015 г., II т.
о.; Определение № 576 от 16.09.2015 г. на ВКС по ч. гр. д. № 4647/2015 г., IV
г. о.; Определение № 480 от 19.07.2013 г. на ВКС по ч. гр. д. № 2566/2013 г.,
IV г. о.). В този смисъл е и константната практика на ВКС, постановена по реда
на чл. 290 ГПК - Решение № 37/24.02.2021 г. на ВКС по гр. д. № 1747/2020 г., IV
г. о.; Решение № 6/21.01.2016 г. на ВКС по т. д. № 1562/2015 г., I т. о., ТК.
По изложените съображения съдът намира,
че погасителната давност за вземането, установено с влязла в сила заповед за
изпълнение е общата 5-годишна давност по арг. от чл. 117, ал. 2 ЗЗД, който е
приложим и в настоящия случай.
За прекъсването на давността е от
значение датата на влизане в сила на акта подлежащ на принудително изпълнение, исканията
за прилагане на конкретни изпълнителни способи, на коя дата е било предприето
валидно изпълнително действие и дали от тази дата са изминали повече от пет
години, за да се приеме, че вземането, което е предмет на принудително
изпълнение е погасено по давност. Ето защо, за изясняване на спорния предмет от
значение е, от една страна – дали е налице висящо производство по принудително
изпълнение, както и дали в рамките на същото са били предприемани действия,
годни да прекъснат давността за вземането, респ. кога са били предприемани
същите.
При бездействие на кредитора в период от
две години производството се прекратява поради т. нар. „перемпция“.
Прекратителното основание на изпълнителното дело в тази хипотеза настъпва ex
lege (ТР № 2/2013г. от 26.06.2015 г. по т.д. № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС), без
да е необходим допълнителен юридически факт. В този случай новата давност е
започнала да тече от предприемането на последното по време валидно изпълнително
действие. Същевременно по силата на чл. 116, б. „в“ ЗЗД и разясненията в т. 10
от ТР № 2/2015 г. на ОСГТК на ВКС давността се прекъсва при предприемането на
кое да е
изпълнително действие в
рамките на определен изпълнителен способ – поискано от взискателя или
предприето по инициатива на съдебния изпълнител.
По отношение спирането и прекъсването на
давността следва да се добави, че към момента на образуване на изпълнителното
дело е било в сила ППВС № 3/18.11.1980 г., съгласно което образуването на
изпълнителното производство прекъсва давността, а докато трае изпълнителното
производство давност не тече, като с т. 10 от ТР № 2 от 26.06.2015 г. по т.д. №
2/2013 г. на ОСГТК на ВКС е дадено различно разрешение, а именно, че в
изпълнителното производство давността се прекъсва с всяко действие по
принудително изпълнение, като от момента на същото започва да тече нова
давност, но давността не спира.
Към настоящия момент е налице
противоречива съдебна практика и висящо тълкувателно дело по въпроса за това от
кой момент поражда действие отмяната на ППВС № 3/1980 г. и дали ТР №
2/26.06.2015 г. се прилага за вземания по изпълнително дело, което е образувано
преди приемането му. До постановяването на решение по новообразуваното т.д. №
3/2020 г. на ОСГТК на ВКС, настоящият съдебен състав следва да се съобразява с
разрешението, застъпено в Решение № 170/17.09.2018 г. по гр. дело № 2382/2017
г. ГК, IV г. о. на ВКС, че отмяната на ППВС № 3/1980 г. има действие занапред,
а новото тълкуване на правната норма започва да се прилага именно от момента на
постановяването на новия тълкувателен акт, т. е. от 26.06.2015 г.
От
приложената по делото заповед за изпълнение се установи, че срещу ищеца е
издадена заповед за изпълнение и изпълнителен лист за сумите, описани в исковата
молба. Установи се също, че изпълнителния лист е издаден на 19.06.2013 г. (сряда),
поради което заповедта е влязла в сила най – късно на 18.06.2013 г., при липса
на обективни данни за връчването ѝ и по – ранното ѝ стабилизиране.
Видно
от копието на и.д. № **г. по описа на ЧСИ С.Д., същото е образувано по молба от
17.07.2013 г., като в молбата са инкорпорирани искания за прилагане на
конкретни изпълнителни способи, следователно депозирането на същата е действие,
годно да прекъсне давността за вземането, съгласно чл. 116 ЗЗД. С последваща
молба от 10.05.2016 г. отново да направени искания за прилагане на конкретни
изпълнителни способи. С молба от 27.07.2018 г. ответникът е възложил на
съдебния изпълнител налагане на запор върху банковите сметки на длъжника.
Липсват данни за извършване на действия по изпълнение по всяка една от молбите.
С
постановление на съдебния изпълнител от 30.01.2019 г. изпълнителното дело е
прекратено.
С
молба от 19.10.2020 г. ответникът е сезирал ЧСИ С.Б. за предприемане на
действия по изпълнение срещу ищеца въз основа на същия изпълнителен лист, като
е образувано изпълнително дело № ***. Такива са осъществени с изпращането на 03.11.2020
г. на запорни съобщения до търговски банки, които са връчени на 10 и 11.11.2020
г.
При
тези обективни данни, разясненията, дадени в ТР № 2 от 26.06.2015 г. по т.д. №
2/2013 г. на ОСГТК на ВКС и най – вече разширителното тълкуване, дадено с Решение
№ 37/24.02.2021 г. на ВКС по гр. д. № 1747/2020 г., IV г. о., съдът следва да
приеме, че давността за вземането е прекъсната с влизането в сила на заповедта
за изпълнение, искането да бъде приложен определен изпълнителен способ, с
„предприемането“ на такъв – арг. т. 5 от ТР № 3 от 10.07.2017 г. по тълк. д. №
3/2015 г., ОСГТК на ВКС, прилагането на такъв и чрез постъпването на парични
суми от трети задължени лица. Доколкото между всяко едно от установените
действия, водещи до прекъсване на погасителната давност не е изтекъл период по
- дълъг от пет години, то към датата на постановяване на настоящото решение погасителната
давност не е изтекла. При липса на изрична разпоредба и разясняване на закона
със съдебна практика по конкретни въпроси (освен тълкувателна), в опит се тя да
бъде приложена по огромен брой дела, които макар и сходни, винаги разкриват
своя специфика, съдът приема, че предявените искове са неоснователни и следва
да бъдат отхвърлени.
По
разноските:
С
оглед изхода на правния спор, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК в тежест на ищеца
е да заплати сторените от ответника разноски и юрисконсултско възнаграждение.
Такива са доказани в общ размер на 58,00 лева за заплатени такси, като се
претендира юрисконсултско възнаграждение в минимален размер, поради което
следва да бъдат присъдени разноски в общ размер на 158,00 лева в полза на
ответника.
В светлината на гореизложеното
изложеното, съдът
Р
Е Ш И:
ОТХВЪРЛЯ
изцяло предявените от А.И.С.,
ЕГН **********,*** искове с правно основание чл. 439, ал. 1, вр. чл. 124, ал. 1 ГПК за признаване за установено, че в полза на „ТОПЛОФИКАЦИЯ ПЕРНИК“ АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: гр. Перник, ж. к. „Мошино“, ТЕЦ „Република“ не
съществува изпълняемо право (право на принудително изпълнение) за сума в размер
на 948,65 лева главница за доставена топлинна енергия в периода от 01.05.2009
г. до 30.04.2011 г. ведно със законна лихва от датата на депозиране на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение; 212,82 лева - законна лихва
за забава върху месечните плащания за периода от 30.06.2009 г. до 28.12.2012 г.
и 125,00 лева разноски, за които суми е издадена заповед за изпълнение на
парично задължение и изпълнителен лист по ч.гр.д.№ ***г. на Районен съд Перник,
като неоснователни поради неизтичане на законоустановения давностен срок.
ОСЪЖДА
на основание чл. 78, ал. 3 ГПК А.И.С. *** АД, ЕИК ********* сума в размер
на 158,00лева – разноски по делото.
Решението може да бъде обжалвано в
двуседмичен срок от връчването му на страните с въззивна жалба пред Окръжен съд
Перник.
Препис от решението ДА СЕ ВРЪЧИ на
страните
СЪДИЯ_________________