№ 17411
гр. С., 29.09.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 167 СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и пети септември през две хиляди двадесет и пета година в следния
състав:
Председател:КРИСТИЯН Р. ТРЕНДАФИЛОВ
при участието на секретаря АЛБЕНА Н. КИТАНОВА
като разгледа докладваното от КРИСТИЯН Р. ТРЕНДАФИЛОВ Гражданско
дело № 20251110111417 по описа за 2025 година
Производството е по реда на чл. 124 и сл. ГПК.
Образувано е по искова молба, подадена от Д. А. М., чрез адв. А., срещу „Фронтекс
Интернешънъл“ ЕАД, с която е предявен отрицателен установителен иск с правно основание
чл. 124, ал. 1 ГПК за признаване за установено, че Д. А. М. не дължи на „Фронтекс
Интернешънъл“ ЕАД сумата в размер на 1214 лв., представляваща вземане по договор за
кредит, сключен между „Юробанк България“ АД и Д. А. М., вземанията по който са били
прехвърлени на „Фронтекс Интернешънъл“ ЕАД по силата на договор за цесия от 18.10.2013
г., поради погасяването на вземането по давност.
Ищецът извежда съдебно предявените субективни права при твърдения, че след
извършена справка в Централния кредитен регистър при Българска народна банка
установил, че фигурира в регистъра като длъжник на ответното дружество по придобито от
последното на 18.10.2013 г. вземане с номер 459365 в размер на 1214 лв. Поддържа, че за
процесното вземане не е имало издавана заповед за изпълнение на парично задължение, не е
имало образувано изпълнително дело, не били предприемани действия от ответното
дружество за събиране по принудителен ред, респ. не били извършвани действия по
изпълнение, поради което било погасено по давност в периода от 18.10.2013 г. до 18.10.2018
г. Ето защо моли съда да уважи предявения иск, като признае за установено, че ищецът не
дължи на ответника сума в размер на 1214 лв., представляваща вземане, цедирано на
„Фронтекс Интернешънъл“ ЕАД с договор за цесия, поради изтекла погасителна давност.
Претендира разноски.
В срока по чл. 131 ГПК ответното дружество, чрез юрк. К., признава предявеният иск.
Твърди, че към момента на подаване на исковата молба от страна на ответника не били
предприемани съдебни действия за събиране на вземането, придобито на 18.10.2013 г. по
силата на договор за цесия, сключен между „Юробанк България“ АД и отоветника, като
подаването на информация към ЦКР от страна на „Фронтекс Интернешънъл“ ЕАД било
нормативно задължение в изпълнение на разпоредбите на БНБ. Моли съда на основание чл.
78, ал.2 ГПК разноските да останат в тежест на ищеца.
1
На 18.08.2025 г. е постъпила молба от ищеца, чрез процесуалния му представител, с
която прави искане за постановяване на решение при признание на иска.
Съдът, като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и
съобразно чл. 237 ГПК във връзка с признанието на иска от ответника, намира
следното:
Признанието на иска е процесуално действие на ответника, с което същият приема, че
искът е основателен. Съгласно разпоредбата на чл. 237 ГПК, при признание на иска съдът
преустановява извършването на по-нататъшни действия по събирането и преценката на
доказателствата, установяващи въведените твърдения, като постановява съдебен акт, без да
изследва основателността на иска и да прави собствени фактически и правни изводи по
предмета на спора. Искът следва да бъде уважен така, както е предявен.
Съгласно разпоредбата на чл. 237, ал. 2 от ГПК, решението при признание на иска не
се мотивира, а е достатъчно в мотивите съдът да укаже само, че се основава на признанието
на иска.
В случая е налице признание на иска и не се установява да са налице отрицателните
предпоставки по чл. 237, ал. 3 от ГПК, а именно признатото право не противоречи на закона
или добрите нрави и не е признато право, с което страната не може да се разпорежда.
Предвид горното съдът намира, че с оглед процесуалното поведение на страните –
признание на иска от страна на ответника и направено искане от ищеца по реда на чл. 237,
ал. 1 ГПК, следва да се постанови решение при признание на иска.
По отношение на разноските:
При този изход от спора и съгласно практиката на Върховния касационен съд,
обективирана в Определение № 60360 от 8.11.2021 г. на ВКС по ч. гр. д. № 4112/2021 г., IV г.
о., ГК, следва да се приеме, че ответникът отговаря за направените от ищеца разноски. В
този смисъл е и Определение № 1220 от 5.12.2023 г. на ВКС по к. ч. т. д. № 1809/2023 г., в
което е прието, че когато сезирането на съда е условие за упражняване на субективни права
на ищеца, признанието на иска не е достатъчно, за да се освободи ответника от
отговорността за разноски, защото липсва първата предпоставка на чл. 78, ал. 2 ГПК.
Възражението за изтекла погасителна давност може да се направи само тогава, когато
титулярът на вземането, за което е изтекла давността, иска да получи изпълнение, поради
което не може да се направи извън исковия процес.
Също така в конкретния случай от доказателствата по делото несъмнено се установява,
че извънпроцесуалното поведение на представляващите ответника лица е довело до
необходимост от предявяването на настоящия иск. Смисълът на разпоредбата на чл. 78, ал. 2
ГПК е, че ответникът не трябва да се натоварва с разноски, когато неговото поведение нито е
обусловило предявяването на иска, нито в хода на производството са оспорени правата на
ищеца. В настоящия случай поведението на ответника е такова, че същият е демонстрирал
претенция по отношение процесното задължение.
Отделно от гореизложеното следва да се подчертае, че в Решение от 16.07.2020 г. по
съединени дела С-224/19 и С-259/19 Съдът на ЕС е приел, че член 6, параграф 1 и член 7,
параграф 1 от Директива 93/13, както и принципът на ефективност трябва да се тълкуват в
смисъл, че не допускат правна уредба, която позволява възлагането върху потребителя на
процесуалните разноски, тъй като подобна правна уредба създава съществена пречка, която
може да възпре потребителя да упражни предоставеното от Директива 93/13 право на
ефективен съдебен контрол. Отнесено към настоящия случай следва да се приеме, че тъй
като ищецът има качеството на потребител, а спорът между страните е във връзка със
задължения по потребителски договор, освобождаването на ответника от отговорността за
разноски при прилагането на разпоредбата на чл. 78, ал. 2 ГПК би създало съществена
пречка за упражняване от ищеца-потребител на предоставеното от Директива 93/13 право на
2
ефективен съдебен контрол. Осъществявайки правото си потребителят не може да бъде
заставен да установява извършването на извънпроцесуални действия на ответника, за да има
право на разноски в производството пред съда.
Ето защо следва да се приеме, че ответникът е дал повод за завеждане на делото,
поради което и следва да отговаря за направените от ищеца разноски. Ищецът е сторил
разноски за държавна такса в размер на 50,00 лв., които следва да му бъдат присъдени.
По отношение на претендираното от процесуалния представител на ищеца претендира
адвокатско възнаграждение по реда на чл. 38, ал. 1 ЗА съдът приема следното:
В разглеждания случай по делото е представен договор за правна защита и съдействие,
в който страните по упълномощителната сделка – Д. А. М., от една страна и адвоката, от
друга страна, са направили съвпадащи изявления, че правната помощ се предоставя като
безплатна поради това, че ищецът е материално затруднено лице - чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗА.
Според правилата на чл. 78, ал. 1, ал. 3 и ал. 5 ГПК, страната следва да бъде компенсирана за
реално извършените разноски по спора за един адвокат, каквито при безплатната правна
помощ безспорно няма - поради което и в хипотезата на чл. 38, ал. 2 ЗА възнаграждението се
присъжда на процесуалния представител, а не на страната, в чиято полза е разрешен спора.
Съобразно Решение на СЕС от 25.01.2024 г. по дело № С-438/22 и Определение №
343/15.02.2024 г. по т. д. № 1990/2023 г. по описа на ВКС, II т.о., минималните размери на
адвокатските възнаграждения, определени в Наредба № 1/2004 г., нямат задължителна сила
за съда, като последният следва да съобрази действителната правна и фактическа сложност
на делото, като определи и присъди разумен и съответен на положения от адвоката труд
размер на възнаграждението. В този смисъл, като взе предвид вида и обема на
осъществената правна защита в настоящото производство, проведеното в исковото
производство едно открито съдебно заседание, в което процесуалният представител на
ищеца не се е явил, както и липсата на фактическа и правна сложност на спора, настоящият
съдебен състав приема, че размерът на адвокатското възнаграждение следва да бъде
определен на сумата от 400 лв.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявения от Д. А. М., ЕГН **********, с адрес:
гр. С., ул. „И.В.“ № 8, срещу „Фронтекс Интернешънъл“ ЕАД, ЕИК *********, със седалище
и адрес на управление: гр. С., бул. „Тодор Александров“ № 109-115, ет. 6, отрицателен
установителен иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК, че Д. А. М. не дължи на
„Фронтекс Интернешънъл“ ЕАД чрез принудително изпълнение сумата в размер на 1214 лв.,
представляваща вземане по договор за кредит, сключен между „Юробанк България“ АД и Д.
А. М., вземанията по който са били прехвърлени на „Фронтекс Интернешънъл“ ЕАД по
силата на договор за цесия от 18.10.2013 г., поради погасяването на вземането по давност.
ОСЪЖДА „Фронтекс Интернешънъл“ ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: гр. С., бул. „Тодор Александров“ № 109-115, ет. 6, да заплати на Д. А. М., ЕГН
**********, с адрес: гр. С., ул. „И.В.“ № 8, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, сумата от 50,00
лв. – разноски за производството пред СРС.
ОСЪЖДА „Фронтекс Интернешънъл“ ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: гр. С., бул. „Тодор Александров“ № 109-115, ет. 6, да заплати на адв. Л. И. А.,
вписана в САК, личен № **********, с адрес: гр. С., ул. „****“ № 9, партер, офис Б-7,
сумата в размер на 400 лв., представляваща адвокатско възнаграждение за оказана безплатна
правна помощ на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв.
3
Решението може да бъде обжалвано с въззивна жалба пред Софийски градски съд в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
4