РЕШЕНИЕ
№ 23
гр. Пловдив, 07.01.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, IX СЪСТАВ, в публично заседание на
четиринадесети декември през две хиляди двадесет и първа година в следния
състав:
Председател:Николинка Г. Цветкова
Членове:Фаня Т. Рабчева Калчишкова
Елена З. Калпачка
при участието на секретаря Пенка В. Георгиева
като разгледа докладваното от Елена З. Калпачка Въззивно гражданско дело
№ 20215300502697 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
Производството е образувано по въззивна жалба на „Агенция за
събиране на вземанията“ ЕАД, чрез юрисконсулт М., срещу решение №
260024/17.03.2021 г. по гр.дело № 638 по описа на РС ***** за 2018 г., с което
са отхвърлени предявените от жалбоподателя по реда на чл. 422 от ГПК
обективно кумулативно съединени искове, срещу Д. Н. Д., от гр. *****, за
признаване на установено в отношенията между страните, че ответникът
дължи на ищеца, както следва: сумата от 793,10 лева– главница по Договор за
кредит „Бяла карта” № 479563/10.09.2016 г. сключен между „Аксес Файнанс”
ООД и ответника, ведно със законната лихва за забава върху главницата,
считано от 31.08.2018 г. – датата на подаване на заявлението за издаване на
заповед за изпълнение в съда, до окончателното й изплащане; сумата от 60,56
лева– договорна лихва по същия договор за периода от 02.02.2017 г. до
06.04.2017 г.; сумата от 210,43 лева – неустойка за неизпълнение на
договорно задължение за предоставяне на обезпечение чрез поръчителство по
същия договор за периода от 06.02.2017 г. до 06.04.2017 г.; сумата от 20,16
1
лева– такса за разходи за събиране по същия договор за периода от 29.03.2017
г. до 06.04.2017 г.; сумата от 86,79 лева – обезщетение за забава в размер на
законната лихва върху главницата за периода от 18.09.2017 г. до 31.08.2018 г.,
за принудителното изпълнение на които вземания е издадена Заповед №
274/31.08.2018 г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК по
ч. гр. дело № 458/2018 г. по описа на Районен съд – *****, ІІ състав, както и е
осъден да заплати разноските в производството.
Жалбоподателят обжалва изцяло постановеното решение. Излага
подробни съображения за действителност на договора за кредит, като счита
клаузите за неустойка и за разход действителни, съглашението, от което са
част, предмет на индивидуално договаряне между страните. Излага
съображения, че доколкото са подписани първа страница от приложението
към договора за кредит и тарифа към същия, то следва да се приеме, че са
налице подписани общи условия, доколкото са неизменна част от
приложението, а и счита същите инкорпорирани в договора за кредит,
подписан на всяка страница от кредитополучателя. Счита, че дори да се
приеме договорът за кредит за недействителен, то на осн. чл. 22 от ЗПК
следва да се приложи законовата последица на чл. 23 от ЗПК, съгласно която
кредитополучателят дължи чистата стойност на кредита, непогасен остатък от
който е в размер на 369,60 лв. Счита извършеното прехвърляне на вземането
доказано и спазени изискванията на закона за уведомяване на извършената
цесия с получаване на исковата молба, а приложеното към исковата молба
Приложение № 1 към договора за цесия, което представлява нарочно
изготвена извадка, неправилно изключен от доказателствата по делото,
доколкото същия е четлив и съдържанието му е ясно, като документа не е бил
оспорен по смисъла на чл.193 от ГПК.
Моли да бъде отменено изцяло като неправилно обжалваното решение и
да бъде постановено друго, с което да бъде уважен предявения иск.
Претендира присъждане на разноски и в двете производства.
Постъпил е отговор на въззивната жалба от страна на Д. Н. Д., чрез адв.
М., в която се излага съображения за неоснователност на жалбата, поради
което моли същата да бъде отхвърлена, а постановеното решение като
правилно и законосъобразно да бъде потвърдено изцяло. В подкрепа на
становището си излага съображения, че липсата на подписани общи условия
2
към договора за кредит се санкционира с нормата на чл. 22 от ЗПК, както и,
че ищецът не е придобил вземането по пътя на частното правоприемство и не
е легитимиран да търси изпълнението му, като правилно е бил изключен
представения документ, на осн. чл. 183, ал. 1 от ГПК, доколкото документа е
изключително нечетлив и с неясно съдържание. Счита, че дори да се дължи
частично непогасената чиста стойност на кредита, то не би могло да се
претендира по реда на чл. 422 от ГПК, тъй като вземането е с основание,
различно от това, което е посочено в издадената заповед за изпълнение и
което се твърди да е придобито с договора за цесия. Счита въззивната жалба в
частта за присъдените разноски недопустима, поради което моли в тази и част
да бъде оставена без разглеждане, а в останалата част да бъде потвърдено
постановеното решение. Претендира присъждане на разноски.
Въззивната жалба е подадена в срок, от страна, която има право да
обжалва и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което се явява
процесуално допустима.
Предявен е за разглеждане иск с правно основание чл. 422 от ГПК вр. с
чл. 79 от ЗЗД.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася
служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната
му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Настоящият съдебен състав приема, че обжалваното
първоинстанционно решение е валидно и допустимо. Налице са и
специалните предпоставки за допустимост на установителен иск с правно
основание чл. 422 от ГПК. Предвид горното и на основание чл. 269, изр. 2
от ГПК следва да бъде проверена правилността на решението, като
въззивният съд се произнесе по правния спор между страните.
По отношение на възприетата от районния съд фактическа обстановка
за сключване на договор за кредит „Бяла карта” № 479563 от 10.09.2016 г.,
между „Аксес Файнанс” ООД и Д. Н. Д., с който на ответника Д. бил отпуснат
потребителски кредит под формата на разрешен кредитен лимит в
максимален размер от 800,00 лева, чрез кобрандирана кредитна карта Бяла
карта/Access Finance/iCard, срещу поето задължение да възстановява сумата и
заплаща възнаградителна лихва при фиксиран годишен лихвен процент от
43,20% и дневен такъв от 0,12 %, както и такси за ползване на платежния
3
инструмент, съгласно Тарифа към Общи условия на издателя „Интеркарт
Файнанс” АД, при ГПР в размер на 45,90%, който договор е изменен със
Споразумение от 21.04.2017 г., липсват оплаквания от страните, като
въззивният съд е обвързан с така направените фактически изводи. Доколкото
договорът е за потребителски кредит, с оглед неговия предмет и страни,
приложимата правна уредба се съдържа в действащия ЗПК, в който
законодателят предвижда строги изисквания за формата и съдържанието на
този вид договори, уредени в глава трета, чл. 10 и чл. 11. Към установената
фактическа обстановка и мотивираните изводи на районния съд за
недействителност на договора за потребителски кредит и изменящото го
споразумение, поради нарушение на чл. 11, ал. 2 от ЗПК, породено от липса
на подпис под всяка страница от общите условия, неразделна част от
договора, на осн. чл. 22, ал. 1 от ЗПК, както и прилагането на специалната
разпоредба на чл. 23 от ЗПК за дължимост само на чистата стойност на заема,
при недействителен договор на посоченото основание и служебно от съда,
въззивният състав препраща към мотивите на първоинстанционния съд. Не
могат да бъдат споделени изложените съображения в жалбата, че щом
заемодателят е бил запознат с договора и общите условия към него и е
подписал договора, както и първа и последна страница на общите условия, не
следва да се прилага императивната разпоредба на чл. 22, ал. 1 от ЗПК, във
вр. чл. 11, ал. 2 от ЗПК и извода на съда за нищожност на договора за кредит
е неоснователен. Тези съображения не намират никаква законова опора, при
конкретните императивни разпоредби, уреждащи строги изисквания за форма
на договора и ясни последици при неспазването им, приложени според
точния им смисъл от съда.
Съдът напълно споделя и извода в обжалваното решение, че
жалбоподателя, ищец в първоинстанционното производство, не е установил
безспорно активната си процесуална легитимация, тъй като не е доказал
твърдението си за придобиване на вземането чрез рамков договор за цесия и
подписано приложение към същия, като с оглед направените възражения в
жалбата следва същите да бъдат обсъдени.
Районният съд е приел в обжалваното решение, че в процесния договор
за кредит, в чл. 18.3, се съдържа уговорена възможност за прехвърляне на
задълженията по него, съгласно изискванията на специалната разпоредба на
чл. 26, ал. 1 от ЗПК. Установено е с представените писмени доказателства по
4
делото и е прието от районния съд също, че с Рамков договор № Д-14-00209-1
за продажба и прехвърляне на вземания (цесия) от 07.11.2014 г. (л. 22 – л. 24),
анексиран с Допълнително споразумение № 1/01.03.2016 г. (л. 25), „Аксес
Файнанс” ООД, ЕИК: ***** се е задължило да прехвърля възмездно на
„Агенция за събиране на вземания” ООД, ЕИК: *****, преобразувано в
„Агенция за събиране на вземания” АД (понастоящем ЕАД), ЕИК: *****,
свои ликвидни и изискуеми вземания, които произтичат от договори за
потребителски кредит „Бяла карта” по смисъла на ЗПК, ведно с привилегиите,
принадлежностите и изтеклите лихви. Дружествата са се споразумели при
всеки трансфер да индивидуализират притезанията в Приложение № 1, на
което придават транслативни последици.
С отговора на исковата молба е било формулирано доказателствено
искане за представяне на оригинал на представено в препис писмено
доказателство - Приложение № 1/12.12.2017 г. към рамковия договор. С
определение от съдебно заседание от 11.09.2019 г. ищецът е бил задължен да
представи оригинала на Приложение № 1/12.12.2017 г. към Договор за
продажба и прехвърляне на вземания (цесия) от 07.11.2014 г., сключен между
„Аксес Файнанс” ООД и „Агенция за събиране на вземания” ООД, като му е
указано, че ако не го представи, на осн. чл. 183 от ГПК, приложения препис
подлежи на изключване от доказателствата по делото. Тъй като оригинал не е
бил представен, нито официално заверен препис от него, каквато е
възможността, дадена в разпоредбата на чл. 183 от ГПК, то с протоколно
определение от 20.11.2019 г. е изключен от доказателствата по делото, на
основание чл. 183, изр. 2 от ГПК. Неоснователни са твърденията в жалбата,
че съдът неправилно е изключил това доказателство от доказателствата по
делото, тъй като нуждата от представяне на оригинал се явявала, когато
документът бил неясен, нечетлив или оспорен по реда на чл. 193 от ГПК. Тези
възражения са несъстоятелни, законът не поставя такива условия за
приложението на нормата на чл. 183 от ГПК, която недвусмислено сочи
санкцията при неизпълнение на задължението на страната да представи в
оригинал или официален препис, представения в заверен от нея препис
документ, при поискването му, предпоставките за прилагане на която санкция
са били налице.
Поради изложеното недоказано се явява твърдяното прехвърляне на
5
задълженията на въззиваемата по процесния договор за кредит, тъй като няма
по делото представени доказателства, че вземането по Договор за кредит
„Бяла карта” № 479563 от 10.09.2016 г., сключен между „Аксес Файнанс”
ООД и Д. Н. Д., е било предмет на прехвърляне с рамковия договор, нито да е
било конкретизирано по основание и размер с допълнително приложение №
1, както са се договорили цедентът и цесионерът. Поради това и недоказано
остава твърдението, че е придобито процесното вземане от страна на
жалбоподателя, посредством индивидуализирането му с Приложение №
1/12.12.2017 г. към Договор за продажба и прехвърляне на вземания (цесия)
от 07.11.2014 г., сключен между „Аксес Файнанс” ООД и „Агенция за
събиране на вземания” ООД. Съгласно чл. 154 от ГПК, това обстоятелство е в
тежест на доказване на ищеца в първоинстанционното производство, като при
липса на доказателства за прехвърляне на вземането с индивидуализирането
му с приложение № 1 към рамковия договор, следва да се приеме, че
прехвърляне на вземането не е настъпило, поради което и правото да получи
изпълнение на дължимото по договора за кредит не може да се приеме за
възникнало.
Поради изложеното искът се явява неоснователен, а обжалваното
решение правилно, поради което и следва да бъде потвърдено изцяло, а
въззивната жалба, като неоснователна, следва да се остави без уважение.
С въззивната жалба са направени оплаквания за неправилно
изчисляване на възнаграждението на процесуалния представител на
ответника, определено от съда, по реда на чл. 38, ал. 2 от ЗА. В тази част
решението е било изменено от районния съд, като по отношение на
определено възнаграждение с определение от 18.08.2021 г. не е постъпила
частна жалба, поради което и съдът не следва да преразглежда същото.
С оглед изхода на делото пред въззивната инстанция на пълномощника
на въззиваемия се дължи адвокатско възнаграждение в размер на 1500 лв., за
осъщественото безплатно представителство пред настоящата инстанция, на
осн. чл. 38, ал.1, т. 2 от ЗА, платимо от жалбоподателя.
На основание чл. 280, ал. 3 ГПК решението не подлежи на касационно
обжалване.
Предвид изложените съображения, съдът
6
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 260024/17.03.2021 г., постановено по гр.
д. № 636 по описа на Районен съд ***** за 2018 г.
ОСЪЖДА „Агенция за събиране на вземания” ЕАД, ЕИК: *****, със
седалище и адрес на управление: град *****, представлявано от Д. Б. –
изпълнителен директор, да заплати на адвокат С.П. М., с личен номер *****,
със съдебен адрес гр. *****, сумата от 1500 (хиляда и петстотин) лева
възнаграждение за осъществено безплатно процесуално представителство на
Д. Н. Д., по Договор за правна защита и съдействие № 27/19.05.2021 г., на осн.
чл. 38, ал.1, т. 2 от ЗА.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
7