Р Е
Ш Е Н
И Е
Номер 588
Година 2021, 18.03. Град
ПЛОВДИВ
В ИМЕТО НА НАРОДА
ПЛОВДИВСКИ АДМИНИСТРАТИВЕН СЪД, ХХІ
състав
на 13.01.2021
година
в
публичното заседание в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЯВОР
КОЛЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ЯНКО АНГЕЛОВ
ВЕЛИЧКА ГЕОРГИЕВА
при секретаря ПОЛИНА ЦВЕТКОВА и при участието на прокурора КОСТАДИН
ПАСКАЛЕВ, като разгледа докладваното от СЪДИЯ
ЯВОР КОЛЕВ к. адм. дело номер 2926 по описа за 2020 година и като обсъди:
Производство по чл.208 и сл. АПК във връзка с чл.285 ал.1 ЗИНЗС.
Образувано е по подадени две
касационни жалби срещу Решение №1584/ 25.08.2020г. по адм. дело №230/2020г. на
Административен съд – Пловдив, ХХVIII състав, с
което е осъдена Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ – гр. София/ГДИН/
да заплати на Д.И.Г. обезщетение за причинени неимуществени вреди в размер на
2500 лева за периода от 01.01.2017г. до 07.07. 2017г.; от 07.07.2017г. до
01.01.2018г.; от 05.01.2018г. до 20.12.2018г. и от 12.04. 2019г. до
31.12.2019г., като претенцията до пълния и размер от 10 000 лева е отхвърлена.
Със същото решение съдът е
осъдил ГДИН да заплати на Г. разноски в размер на 35,00 лв. В тази част решението
е изменено с Решение №1768/ 13.10.2020г., което решение не е обжалвано и е
влязло в сила, поради което и не е предмет на разглеждане в настоящото
производство.
Първата касационна жалба е
подадена от ГДИН – София, чрез процесуалния си представител юриск.Ч., който
обжалва решението в частта, с която дирекцията е осъдена да заплати на Д.Г.
обезщетение за причинени неимуществени вреди в размер на 2 500 лева. В жалбата
са релевирани доводи, че в обжалваната част решението е неправилно и
необосновано - касационни основания по чл.209 т.3 АПК, поради което моли да
бъде отменено в обжалваната му част и бъде отхвърлен предявеният от Г. иск,
алтернативно обезщетението да бъде намалено до 500 лева. Конкретно се сочи, че
първоинстанционният съд не е преценил доказателствената тежест на събраните
доказателства, съответно, че не са установени по категоричен начин вредата,
бездействието от страна на администрацията, както и причинната връзка.
Претендира юрисконсултско възнаграждение.
Ответникът по тази касационна
жалба – Д.И.Г. не изразява становище по допустимостта и основателността и.
Втората касационна жалба е
подадена от Д.И.Г. чрез адв.М., като се твърди, че оспореното решение е
неправилно, като постановено в противоречие с материалния закон. Твърди се
също така, че същото е необосновано, наведени са и възражения за допуснати
съществени нарушения на съдопроизводствените действия – касационни основания по
чл.209 т.3 АПК. Моли съда да отмени обжалваното решение в частта, касаеща
отхвърления размер на предявения иск и вместо него да постанови друго по
същество, с което да се осъди ГДИН да заплати пълния предявен размер от 10 000
лева. Конкретни възражения са изложени във връзка с неразглеждане и
необсъждане от първоинстанционния съд на всички, наведени в исковата молба
оплаквания, а именно: не е обсъден фактът, че на Г. не е осигурявано излизане
на чист въздух в продължение на 188 дни по време на престоя му в Арест – Русе;
не е обсъден фактът, че по време на пребиваване на ищеца в ЗООТ“Хеброс“ същият
е бил лишен от санитарен възел за период от 05.01.2018г. до 20.12.2018г.; не е
уважено оплакването по отношение на обстоятелството, че по време на престоя на Г.
в ЗООТ “Хеброс“ и Затвора – Пловдив е имало насекоми и гризачи; не са
кредитирани показанията на свидетеля Д. К., в т.ч. и по отношение на липсата
на достатъчно светлина и вентилация; не е обсъдено кумулативното въздействие на
всички оплаквания, причинени от бездействията на ГДИН. Претендира се присъждане
на адвокатско възнаграждение за предоставената безплатна правна помощ.
Ответникът по тази касационна
жалба - ГДИН – София не изразява становище по допустимостта и основателността
и.
Представителят на Окръжна прокуратура
– Пловдив застъпва становище за неоснователност на така подадените касационни
жалби.
Пловдивският административен
съд – двадесет и първи състав, след като разгледа поотделно и в съвкупност
наведените с жалбите касационни основания, намира за установено следното.
Касационните жалби са предявени
от надлежни страни, за които решението в обжалваните части е неблагоприятно,
подадени са в срок, поради което са ДОПУСТИМИ за разглеждане по същество.
Разгледани по същество, същите са ОСНОВАТЕЛНИ.
Първоинстанционният съд е
приел, че е сезиран с искова молба, предявена от Д.И.Г. срещу ГДИН с искане
дирекцията да бъде осъдена да му заплати обезщетение в размер на 10 000 лв. за
претърпени от него неимуществени вреди, изразяващи се в унижение, срам,
чувство на безпомощност, болки и страдания за периодите от 30.12.2016г. до
30.06.2017г.; от 30.06.2017г. до 30.12.2017г.; от 30.12.2017г. до 20.12.2018г.;
от 08.04.2019г. до датата на предявяване на исковата молба в резултат на
поставянето му в неблагоприятни условия за изтърпяване на наказанието лишаване
от свобода в Следствен арест гр.Русе, Затвора-Белене и Затвора гр.Пловдив,
изразяващи се в липса на достатъчно жилищна площ/пренаселеност на килиите –
„падат се под 3 кв. м. нетна площ на човек“/, във всички килии, в които е
пребивавал до момента липсва вентилация за пречистване на въздуха, тоалетните
са в изключително тежко състояние/с неработещи казанчета, липса на работещи
чешми и умивалници/, храната е с лошо качество и не съдържа достатъчно калории,
лоши хигиенни условия в килиите /същите са мръсни, в тях има дървеници,
хлебарки и гризачи, спалното бельо не се сменя редовно/, липса на достъп до
медицинска помощ, храната не отговаря на Наредбата на Министъра на
правосъдието, с което са му нарушени правата по чл.3 от Европейската конвенция
за защита на правата на човека/ЕКЗПЧ/ и чл.3 от Закона за изпълнение на
наказанията и задържането под стража/ЗИНЗС/.
За да постанови своето решение,
първоинстанционният съд е приел, че от наличните по делото доказателства се
установява, че Д.Г. е търпял наказание лишаване от свобода, като последователно
е пребивавал в Следствен арест гр.Русе в периода от 01.01.2017г. до
07.07.2017г., в Затвора-Белене от 07.07.2017г. до 01.01.2018г., в ЗООТ „Хеброс”
от 05.01.2018г. до 20.12.2018г. и в Затвора – Пловдив от 12.04.2019г. до
31.12.2019г. При това положение и с оглед изрично посочените в исковата молба
периоди, възведените в обстоятелствената ѝ част твърдения за допуснати
нарушения по смисъла на чл.3 ЗИНЗС при изтърпяване на наказанието лишаване от
свобода от Г., са разгледани, както следва: Следствен арест гр.Русе в периода
от 01.01.2017г. до 07.07.2017г.; в Затвора-Белене от 07.07.2017г. до
01.01.2018г.; в ЗООТ „Хеброс” от 05.01.2018г. до 20.12.2018г. и за Затвора
Пловдив от 12.04.2019г. до 31.12.2019г.
Обсъдени са разпоредбите на
чл.3, чл.43 ал.2, ал.4 и ал.5 ЗИНЗС, както и чл.20 ал.3 ППЗИНЗС и съобразно
приетите по делото доказателства, е прието, че помещенията, които е обитавал Г.
при изтърпяване на наложеното му наказание в периодите от 01.01.2017г. до
07.07.2017г.; от 07.07.2017г. до 01.01. 2018г.; 05.01.2018г. до 20.12.2018г. и
от 12.04.2019г. до 31.12.2019г., са разполагали със санитарен възел и
постоянно течаща вода, като е осигурен пряк достъп на дневна светлина и
възможност за проветряване. По отношение на хигиената в спалните помещения и
намиращите се в тях санитарни помещения е прието, че тя зависи от лишените от
свобода, които се грижат за почистването. Установено е, че в периодите от
01.01.2017г. до 07.07.2017г.; от 07.07.2017г. до 01.01.2018г.; от 05.01.2018г.
до 20.12.2018г. и от 12.04.2019г. до 31.12.2019г., Г. е обитавал помещения, в
които за всеки от лишените от свобода, не е била осигурена площ от минимум 4
кв.м., както и че този факт/на обитаване на пренаселени килии/ е достатъчен, за
да се приеме, че в този период от време, администрацията е поставила
изтърпяващия наказание Г. в неблагоприятно положение по смисъла на чл.3 ал. 2 ЗИНЗС, в т.ч. по аргумент от чл.161 ГПК, за такива първоинстанционният съд е
приел и помещенията, за които от страна на ответника не са предоставени данни
от колко лишени от свобода са обитавани през процесните периоди. Съдът е приел
за доказано и наличието на паразити - дървеници и хлебарки в този период,
доколкото от страна на ответника са представени частични доказателства за
извършвани дезинфекция, дезинсекция и дератизация.
По отношение твърденията за
липсващо медицинско обслужване и влошеното здравословно състояние на Г., съдът
е приел, че от събраните по делото писмени и гласни доказателства, не е
установено ищецът да е имал здравословен проблем, за който да е уведомил
затворническата администрация и за който да му е било отказано медицинско
обслужване и достъп до специализирано медицинско заведение и специализирано
лечение. При това положение и на основание чл.284 ал.5 във връзка с ал.1 ЗИНЗС, първоинстанционният съд е приел, че ищецът/погрешно посочен като Н./ е
претърпял твърдените от него неимуществени вреди, изразяващи се в описаните в
исковата молба негативни психически състояния, като конкретният размер на
следващото се обезщетение за претърпените неимуществени вреди, е определен
при съблюдаване изискването на чл.52 ЗЗД, във връзка с §1 ДР ЗОДОВ и отчитайки
периода на увреждането, характерът и интензитетът на породените страдания и
негативни преживявания.
След като прецени наведените в
касационните жалби доводи и въз основа на служебната проверка за допустимост и
съответствие на решението с материалния закон, в изпълнение изискването на
чл.218 АПК, настоящият касационен състав намира, че обжалваното решение е
валидно и допустимо, но неправилно. Спорът обаче не може да бъде решен по
същество от настоящата инстанция, тъй като при разглеждане на делото са
допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила.
Установява се на първо място от
исковата молба, че с нея са заявени множество самостоятелни претенции за
причинени имуществени и неимуществени вреди за различни периоди от време, в
които ищецът е пребивавал в Арест – Русе, в Затвора – Белене и в Затвора –
Пловдив, като в същото време се претендира обезщетение в общ размер на 10 000
лв. за причинени неимуществени вреди. Във връзка с това, съдът е следвало да
изиска известна конкретизация на твърденията както по периоди, така и по
размер, в т.ч. и досежно претендираните имуществени вреди. Едва след това
препис от уточнената искова молба е следвало да се изпрати на ответника с
указание, че може да сочи доказателства, както и да изрази становище по
направените доказателствени искания. Тук е мястото да се посочи, че ефективното
упражняване на правото на защита на страните по делото, зависи и от точното
определяне на предмета на делото, от индивидуализацията му по начин, че за
страните по него да е ясно, какво се твърди и какво се оспорва.
На следващо място и с оглед
депозирания от ответника отговор на исковата молба и представените с него
доказателства, на страните е следвало да бъдат дадени указания за разпределяне
на доказателствената тежест при съобразяване на обстоятелството, че
производството е по реда на чл.284 и сл. ЗИНЗС, поради което и на ищеца е
доказателствената тежест да докаже при условията на пълно доказване
осъществяване на твърдените нарушения на чл.3 от страна на органите по чл.284
ал.1 ЗИНЗС, а доказването на настъпването на неимуществени вреди, за които
нормата на чл.284 ал.5 ЗИНЗС е въвела оборима презумпция, не подлежи на главно
доказване от ищеца, а на оборване от страна на ответника по пътя на обратното
доказване, което също следва да бъде пълно.
В тази връзка и на ответника е
следвало да се укаже, че тази оборима презумпция се простира и върху
причинната връзка между нарушението на чл.3 ЗИНЗС и настъпилия вредоносен
резултат, т.е. тежестта да я обори в случая е на ГДИН, като може да стори това
с всички допустими по ГПК доказателствени средства.
Все в тази насока, и с оглед
правилното установяване на фактите по делото, е следвало на основание чл.284
ал.3 ЗИНЗС от отделните специализирани органи по изпълнение на наказанията/Затвора
– Пловдив, ЗООТ „Хеброс“, Арест – Русе, Затвора – Белене и ЗООТ Белене/ да
бъдат изискани и съответните доказателства, като им се укаже, че на основание
чл.284 ал.3 ЗИНЗС в случай на непредставяне на изисканите доказателства, съдът
може да приеме за доказани твърдените от ищеца факти и обстоятелства.
Основателни в тази връзка са
възраженията на касатора ГДИН – София, че не са установени по категоричен начин
вредата, бездействието от страна на администрацията, както и причинната
връзка.
За пълнота е необходимо да са
се посочи още и че от данните по делото се установява, че производството по
адм. дело №230/2020г. по описа на Административен съд – Пловдив, ХХVIII
състав, се е развило по искова молба на Д.Г. против ГДИН за присъждане на
обезщетение в размер на 10 000 лева, за претърпени от него неимуществени вреди,
изразяващи се в безпомощност, унижение, депресия, както и общо неразположение
за периодите от 30.06.2017г. до 30.12.2017г., когато се твърди, че е пребивавал
на територията на Арест – Русе; от 30.06.2017г. до 30.12.2017г., когато се
твърди, че е пребивавал на територията на Затвора – Белене; от 30.12.2017г. до
20.12.2018г. и от 08.04.2019г. до датата на исковата молба/24.01.2020г./,
когато се твърди, че е пребивавал на територията на Затвора-Пловдив, които
вреди се сочи, че са в резултат от поставянето му в неблагоприятни условия за
изтърпяване на наказанието лишаване от свобода, респ. задържане под стража. В
исковата молба се твърди, че Г. е претърпял имуществени и неимуществени вреди.
Конкретните оплаквания са
свързани с: непредоставяне на законоустановената нетна площ от 3 кв.м. по
време на престоя му както в Затвора – Пловдив, така и в Арест – Русе и Затвора
– Белене; липса на вентилация в помещенията в Затвора – Пловдив; неосигуряване
на законоустановеното в чл.86 ЗИНЗС време за излизане на чист въздух и
физически упражнения в размер на един час дневно по време на престоя му както в
Затвора – Пловдив, така и в Затвора – Белене и в Арест – Русе, като по в
последното заведение е излизал на каре в закрито помещение; наличие на
дървеници, хлебарки и други насекоми, както и мишки и плъхове в килиите както
в Затвора–Пловдив, така и в Арест–Русе и Затвора – Белене; лоша обща хигиена,
както в Затвора – Пловдив, така и в Арест – Русе и Затвора – Белене, изразяваща
се в наличие на мухъл и плесен по стените; предоставяната храна, както в
Затвора – Пловдив, така и в Арест – Русе и Затвора – Белене не отговаря на
Наредбата на Министъра на правосъдието за калориен състав и е в лошо състояние;
недостатъчна осветеност на килиите, както в Затвора – Пловдив, така и в Арест –
Русе и Затвора – Белене и липса на слънчева светлина, следствие от малките
прозорци; лошо състояние на санитарния възел, както в Затвора – Пловдив, така и
в Арест – Русе и Затвора – Белене, изразяващо се в спукани казанчета, течове,
изпочупени плочки, спукани тръби на канализацията, липса на високи преградни
стени, а по отношение на тоалетните в помещенията, в които е пребивавал в
Затвора – Пловдив и неосигуряване на препарати за почистване; лошо състояние на
банята в Затвора – Пловдив – при работещи не повече от 3-4 душа, от които тече
или само гореща или само леденостудена вода, едновременно са се къпали 30-40
л.св., а през м.юни и м.юли е имало голяма авария, при която е било спряно
водоподаването; липса на топла вода в килиите в Затвора – Пловдив, а в Затвора
– Белене и Арест - Русе липса на течаща вода; липса на изолации на външните
стени на Затвора – Пловдив, следствие от което през зимата е било студено, а и
парното е работело само един час дневно, не са му предоставяни и достатъчно
дебели завивки; липса на легла в Арест –
Русе, което е наложило спането му на земята върху стари, изпокъсани и мръсни
дюшеци; липса на предоставена адекватна медицинска помощ, както в Затвора –
Пловдив, така и в Арест – Русе и Затвора – Белене.
В своето решение обаче
първоинстанционният съд е обсъдил само една част от наведените оплаквания,
поради което и възраженията на касатора Г., настоящият касационен състав намира
за основателни. Достатъчно в тази връзка е да се посочи, че по отношение
наведените твърдения за неосигуряване на законоустановеното в чл.86 ЗИНЗС време
за излизане на чист въздух и физически упражнения в размер на един час дневно
по време на престоя му както в Затвора – Пловдив, така и в Затвора – Белене и в
Арест – Русе, като в последното заведение е излизал на каре в закрито
помещение; предоставяната храна, както в Затвора – Пловдив, така и в Арест –
Русе и Затвора – Белене не отговаря на Наредбата на Министъра на правосъдието
за калориен състав и е в лошо състояние; липса на легла в Арест – Русе, което
е наложило спането му на земята върху стари, изпокъсани и мръсни дюшеци, липсва
произнасяне.
По отношение на твърдението за
непредоставяне на законоустановената нетна площ от 3 кв.м. по време на престоя
му както в Затвора – Пловдив, така и в Арест – Русе и Затвора – Белене,
решаващият съд е приел, че в периодите от 01.01.2017г. до 07.07.2017г.; от
07.07.2017г. до 01.01.2018г.; 05.01.2018г. до 20.12. 2018г. и от 12.04.2019г.
до 31.12.2019г., Г. е обитавал помещения, в които за всеки от лишените от
свобода, не е била осигурена площ от минимум 4 кв. м., като по аргумент от
чл.161 ГПК, за такива съдът е приел и помещенията, за които от страна на
ответника не са предоставени данни от колко лишени от свобода са обитавани през
процесните периоди. От представената по делото справка/л.71 от адм. дело
№230/2020г./ обаче се установява, че за периода от 07.07.2017г. до 13.07.2017г.,
когато ищецът е пребивавал в Затвора – Белене и е бил настанен в Приемно
отделение, същият е бил настанен в спално помещение №112, в което на
07.07.2017г. са били настанени общо 6 л.св., а на 11.07.2017г. в спалното
помещение са останали 4 л.св., за това спално помещение се сочи, че е с обща
площ от 30 кв.м. заедно със санитарния възел, който е с площ от 1 кв.м. При
това положение по време на престоя на Г. в това спално помещение се установява,
че на същия са били осигурени 4 кв.м. жилищна площ, доколкото при разполагаеми
29 кв.м. са били настанени 4 или 6 л.св., като в първия случай на всеки един
л.св. са се полагали 7,25 кв.м., а във втория 4,83 кв.м. По идентичен начин е и
положението за част от престоя на Г. в Арест – Русе, така например от справка,
находяща се на лист 80 по първоинстанционното дело, се установява, че при
задържането си на 01.01.2017г. Г. е бил настанен в килия №13, която е с размери
4,30/2,20 м, или 9,46 кв.м. и санитарен възел с площ от 1,4 кв.м., или нетната
площ на спалното помещение е 8,06 кв.м., поради което и в него при спазване на
законоустановения минимум, е възможно настаняването на 2 л.св.
Посочва се в справката, че до
21.07.2017г., когато е бил преместен, ищецът е пребивавал заедно с още следните
лица: Н.Д.Н.за периода от 01.01.2017г. до 19.02.2017г., И.М.Й.от 16.03.2017г.
до 31.03. 2017г., И.Ц.И. от 31.03.2017г. до 03.04.2017г., И.А.А.от 03.04.2017г.
до 05.04.2017г., Л.Г.Л.от 06.04.2017г. до 04.05.2017г., В.Н.Д.от 16.12.2016г.
до 16.03.2017г. При тези данни се установява, че от 19.02.2017г. до
16.03.2017г. Г. е пребивавал само с още един л.св., а именно В. Н. Д., поради
което не е налице неспазване на законоустановения минимум от 4 кв.м. По
идентичен начин стои въпросът и с периода 31.03.2017г. – 03.04.2017г., когато е
пребивавал само с И.Ц.И., с периода 05.04.2017г. – 06.04.2017г., когато е бил
сам, а и с периода 06.04.2017г. – 21.04.2017г., когато е пребивавал само с Л. Г.
Л..
Тези обстоятелства обаче не са
били съобразени от първоинстанционния съд, поради което основателни се явяват
възраженията на касатора ГДИН.
Не става ясно и също така по
какъв начин за периода от 22.04.2017г. до 07.07.2017г. решаващият съд е приел,
че ищецът е пребивавал в пренаселени килии, доколкото от представената справка
на лист 80 не става ясно с каква площ е спално помещение №23.
По отношение на твърдението за
наличие на дървеници, хлебарки и други насекоми, както и мишки и плъхове в
килиите както в Затвора – Пловдив, така и в Арест – Русе и Затвора – Белене,
решаващият съд е приел, че е доказано наличието на паразити – дървеници и
хлебарки за периода от 01.01.2017г. до 07.07. 2017г.; от 07.07.2017г. до
01.01.2018г.; 05.01.2018г. до 20.12.2018г. и от 12.04. 2019г. до 31.12.2019г.,
тъй като от страна на ответника са представени частични доказателства за
извършвани ДДД. От приложените по делото доказателства обаче се установява, че
за целия престой на лицето в Затвора – Белене, са налице представени протоколи
за извършени ДДД обработки, които не са били съобразени при постановяване на
оспореното решение – така протоколи от 11.07. 2017г., 12.09.2017г.,
16.11.2017г. и 25.01.2018г./лист 77-78 от адм. дело №230/ 2020г./. По идентичен
начин стои въпросът и с престоя на лицето в Арест – Русе, като за този период
също са представени протоколи за извършена ДДД обработка от 18.01.2017г.,
08.03.2017г. и 04.07.2017г., т.е. за целия период, през който Генадиев е
пребивавал на територията на Арест – Русе/л.93 от адм. дело №230/ 2020г./, а
така също са представени и 2 бр. протоколи за извършени ДДД услуги на
територията на Затвор – Пловдив от м.02 и м.09.2019г./л.290 от адм. дело №230/
2020г./.
При тези данни настоящият
съдебен състав намира за основателни направените оплаквания в двете касационни
жалби – така констатираните неясноти и неточности в атакуваното решение водят
до извод, че същото е постановено при неизяснена фактическа обстановка, тъй
като първоинстанционният съд не е установил по безспорен начин в кои периоди
в кои заведения е пребивавал ищецът, какви са били условията, при които е
пребивавал. Все в тази насока и следва да се посочи, че ищецът в исковата си
молба е посочил конкретни доказателствени искания, но няма данни същите да са
били уважени, съответно от посочените затворнически заведения да са изискани
посочените справки.
Като е разгледал иска при
неизяснена фактическа обстановка, първоинстанционният съд е допуснал съществено
нарушение на съдопроизводствени правила, довело до порочно решение –
необоснованост.
При тези съображения решението
следва да бъде отменено и делото да бъде върнато за ново разглеждане от друг
състав на първоинстанционния съд.
При новото разглеждане на
делото, съдът следва да изиска от ищеца известна конкретизация на твърденията
както по периоди, така и по размер, в т.ч. и досежно претендираните имуществени
вреди, след което да изпрати препис от уточнената искова молба на ответника, да
разпредели доказателствената тежест, да изясни и установи точния период на
пребиваване на ищеца във всяко едно от посочените затворнически заведения, като
при необходимост, с оглед правилното установяване на фактите по делото, на
основание чл.284 ал.3 ЗИНЗС от отделните специализираните органи по изпълнение
на наказанията/Затвора – Пловдив, ЗООТ „Хеброс“, Арест – Русе, Затвора – Белене
и ЗООТ Белене/ да изиска и съответните доказателства с указание, че на
основание чл.284 ал.3 ЗИНЗС в случай на непредставяне на изисканите
доказателства, съдът може да приеме за доказани твърдените от ищеца факти и
обстоятелства. Едва след изясняване на всички релевантни обстоятелства, съдът
следва да формира извода си за наличие или липса на осъществяване на твърдените
нарушения на чл.3 от страна на органите по чл.284 ал.1 ЗИНЗС, а при положителен
отговор на този въпрос, да извърши преценка за настъпването на твърдените
неимуществени вреди и причинната връзка между нарушението на чл.3 ЗИНЗС и
настъпилия вредоносен резултат, след което да определи следващото се
обезщетение при съобразяване с актуалната практика на ЕСПЧ, в т.ч. с
постановените на 04.06.2020г. решения по делата Й. и Д. срещу България и И. и
други срещу България.
Въпросът за разноските пред
настоящата съдебна инстанция, следва да бъде разрешен от първоинстанционния съд
съобразно правилото на чл.226 ал.3 АПК.
Ето защо и поради мотивите, изложени
по-горе ПЛОВДИВСКИЯТ
АДМИНИСТРАТИВЕН
СЪД – ХХІ състав:
Р Е Ш
И
ОТМЕНЯ съдебно решение №1584/25.08.2020г.,
постановеното по адм. дело №230/2020г. по описа на Административен
съд-Пловдив, XXVIII състав.
ВРЪЩА делото на Административен съд – Пловдив
за ново разглеждане от друг състав на съда съобразно дадените указания.
РЕШЕНИЕТО НЕ подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ
:
ЧЛЕНОВЕ : 1.
2.