№ 135
гр. Н., 10.05.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – Н., I ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично
заседание на двадесети април през две хиляди двадесет и втора година в
следния състав:
Председател:Галина Николова
при участието на секретаря Галина Ал. И.
като разгледа докладваното от Галина Николова Гражданско дело №
20213620101613 по описа за 2021 година
Предявен е иск по чл. 26, ал.1 от ЗЗД.
Предявена е искова молба, съдържаща иск по чл. 26, ал.1 от ЗЗД за обявяване нищожността
на договор за предоставяне на гаранция, сключен между страните по делото, предвиждащ
заплащането на сумата от 370,63 лв., както и поради нарушаване на чл. 19, ал. 4 от ЗПК и чл.
143, ал.1 от ЗЗП.
Ищецът твърди, че е сключен договор за паричен заем ***/15.06.2021 г, съгласно който
ищцата следва да върне сумата от 877,37 лв., при реално получени от нея по договора 800
лв., при срок на кредита от 13 месеца.
Ищецът твърди, че във връзка с договора за паричен заем, ищцата е сключила с ответника
Договор за предоставяне на гаранция, съгласно който следва да заплати сумата от 370,63 лв.,
платими разсрочено по 28,51 лв. Така общото задължение по договора възлизало на
1248,00лв.
Ищцата сочи, че договорът за предоставяне на гаранция е нищожен на основание чл. 26,
ал.1 от ЗЗД и поради това, че е сключен в нарушение на чл. 19, ал.4 от ЗПК и на чл. 143, ал.1
от ЗПК.
Ищцата сочи, че договорът е нищожен поради това, че сумата по договора за предоставяне
на гаранция не е включена в ГПР и ГЛП, поради което е нарушен чл. 19, ал.4 от ЗПК.
Посочването на ГПР в нереален размер било заблуждаваща търговска практика, нарушение
на чл. 68д, а1 и ал.2, т.1 от ЗЗП и е неравноправна клауза по смисъла на чл. 143 от ЗЗП.
Нарушена била Директива 2005/29/ ЕО относно недопускането на нелоялна и заблуждаваща
1
практика.
Ищецът твърди нарушение на чл. 4 от Директива 93/13/ЕО на Съвета от 05.04.1993 г.
относно неравноправните клаузи.
Ищецът твърди, че договорът за предоставяне на гаранция е нищожен на основание чл. 26,
ал.1, т. 3 от ЗЗД и чл. 143 от ЗЗП. Стига се до значителна нееквивалетност на насрещните
престации по договора, с цел извличане на полза за кредитора, което прави договореното
неравноправна клауза по см.на чл. 143, т.19 от ЗЗП.
Ищцата моли съда, да постанови решение, съгласно което да прогласи Договор за
предоставяне на гаранция изцяло, предвиждащ заплащане на сумата от 370,63 лв. за
нищожен на основание чл. 26, ал.1 от ЗЗД и поради това, че е сключен в нарушение на чл.
19, ал.4 от ЗПК и на чл. 143, ал.1 от ЗПК.
Ищцата не представя договор за предоставяне на гаранция по делото, а само погасителен
план.
От ответната страна „Файненшъл България“ ЕООД е постъпил писмен отговор по иска, с
който се признава неговата допустимост, но се твърди, че е неоснователен и недоказан.
Ответникът оспорва твърденията за недействителност на договора за предоставяне на
гаранция, тъй като сключването му е резултат на сключения между ищцата и „***“ АД
договор за паричен заем. Сключването на договора за предоставяне на гаранция според
ответника обезпечава изпълнението на договора за заем. Ответникът сочи, че сключването
на договора за предоставяне на гаранция е израз на свободата на договаряне и свободната
воля на ищцата, съгл. чл. 9 от ЗЗД. Поради това, намира твърденията за нищожност за
неоснователни.
Оспорва твърденията за нарушение на добрите нрави. Сочи, че ответникът е извършил
възмездна услуга на заемодателя, съгласно договора за предоставяне на гаранция. Сочи, че
дружеството е с предмет сключването на гаранционни сделки, които не са безвъзмездни.
Ответникът сочи, че дори и да се приеме, че договорът за заем е нищожен, то договорът за
предоставяне на гаранция е действителен.
Ответникът сочи, че твърденията за нищожност на договора за предоставяне на гаранция са
неоснователни и необосновани, вкл. и с аргументите на чл. 143, ал.2, т. 19 от ЗЗП и чл. 11,
ал.1, т. 9 и 10 от ЗПК, поради което не е налице последицата по чл. 22 от ЗПК.
Ответникът моли съда да отхвърли изцяло иска на ищцата за нищожност на договора за
предоставяне на гаранция, като неоснователен и недоказан. Претендира направени по
делото разноски.
Страните по делото не се явяват лично, като не изпращат и представител. От всяка от
страните по делото има молба за разглеждането му в тяхно отсъствие.
Въз основа на събраните по делото доказателства съдът прие за безспорно установено
2
от фактическа и правна страна следното:
Съдът е приел за безспорно установено, че ищцата има качеството на потребител по см. чл.
9, ал.3 от ЗПК, във връзка със сключения от нея договор за паричен заем, поради което и на
основание чл. 7, ал.3 от ГПК съдът е длъжен да установи действителността на клаузите по
този договор, които обвързват и страните по делото във връзка със сключения договор за
предоставяне на гаранция.
Поради това, че оспорвания от ищцата Договорът за предоставяне на гаранция се основава
на одобрен и сключен от потребителя по договора с „***“ АД договор за паричен заем №
***, посочено в чл. 1, т.2 и 3 от договора за гаранция, то съдът приема, че същия има
акцесорен характер по отношение на договора за паричен заем № ***, доколкото той
обуславя и неговото сключване, без него той не би бил сключен, т.е договорът за паричен
заем № *** е conditio sine qua non, относно договора за гаранция. Поради това и преценката
за наличието на сочената нищожност на договора за гаранция, следва да се извърши след
цялостната преценка на действителността на клаузите от договора за заем, въз основа на
които е сключен договора за гаранция, респ. за наличието или липсата на неравноправни
клаузи.
По делото е прието за безспорно установено в отношенията между страните сключването на
договор за паричен заем № ***/15.06.2021 г. между „***“ АД и ищцата С.З.И. за
предоставяне на паричен заем в размер на 800 лв. Съгласно договора, заемът следва да бъде
върнат и напълно погасен за 13 бр. вноски в размер на 67,49 лв. Общия размер на
плащанията е 877,37лв. Договорените ГЛП - 35% и ГПР – 40,20 %.
Съгласно чл. 4 от договора, заемателят се задължава в срок от 3 дни,от датата на
сключването му, да представи на заемодателя едно от посочените обезпечения: 1/ две
физически лица – поръчители, работещи по трудов договор, с нетно възнаграждение по него
над 1000лв., да работи по безсрочен договор, да не е заемател или поръчител по друг
договор за паричен заем, сключен със заемодателя, да няма неплатени осигуровки за
последните две години, да няма задължения към други банкови и финансови институции или
ако има, кредитната му история за една година назад да е със статус „редовен“; поръчителят
да подпише договор за гаранция; 2/ банкова гаранция с бенефициер – заемодателя и с
посочени условия за нея – със срок на валидност 30 дни след крайния срок за плащане на
задълженията по договора или 3/ одобрено от заемодателя дружество – гарант, което да
предоставя гаранционни сделки.
По делото е приложен посочения от ищцата Договор за предоставяне на гаранция №
***/15.06.2021 г. между „Файненшъл България“ ЕООД, в качеството на гарант и длъжникът,
в качеството на потребител. Този договор е представен от ответника по делото.
Съгласно посоченото в чл. 1, ал. 1 от Договорът за предоставяне на гаранция, същия има за
цел да гарантира изпълнението на всички задължения на потребителя, възникнали от
договора за паричен заем, както и всички последици от неизпълнението на задълженията,
като същия е за сума, покриваща посочените вземания, а именно: задължение за връщане на
3
заемната сума в размер на 800лв.; задължение за плащане на възнаградителна лихва и
задължение за плащане на законна лихва за забава в случай на забава на плащането, разходи
за събиране на вземането, съдебни разноски адвокатски хонорар. Съгласно договора за
гаранция, гарантът се задължава да „издаде“ гаранция за плащане (за изпълнение на
парични задължения) в полза на „***“ АД, за посочените суми. Съгласно посоченото в чл. 1,
ал. 3 от договора, срокът на договора за гаранция е до прекратяване на договора за паричен
заем или 6 месеца след обявяването на предсрочната изискуемост от страна на бенефициера.
Съгласно чл. 2 от договора, същия влиза в сила в случай, че потребителят не изпълни
задължението си по чл. 4, т.1 или т. 2 от договора за заем.
От посоченото в чл. 3 от договора за гаранция, се установява, че за поемане на задължението
по чл. 1 от договора, потребителят дължи възнаграждение на гаранта, в размер на 370,63 лв.,
платимо разсрочено на вноски, всяка от които по 28,51 лв., на посочените падежни дати
(съответни на погасителния план по чл. 5 от договора за заем). В чл. 4 от договора за
гаранция е посочено, че при поискване от страна на „***“ АД, гарантът е длъжен да плати
всички изискуеми задължения на потребителя по договора за паричен заем, като съгл. ал.2,
гарантът следва да уведоми потребителя за някой от посочените начини, за отправеното от
кредитора искане за извършване наплащане по гаранцията.
От справка в ТР се установява, че кредиторът е в управителните органи на „Файненшъл
България“ ЕООД, което го прави свързано лице по смисъла на §1, ал.2 от ДР към ТЗ .
Съдът намира, че сключения между страните по делото Договор за предоставяне на
гаранция № ***/15.06.2021 г между „Файненшъл България“ ЕООД, в качеството на гарант и
длъжникът, се основава на нищожна клауза в основния договор за паричен заем №
***/15.06.2021 г. между „***“ АД, относно посоченото в чл. 4 от него задължение за
предоставяне на обезпечение. Тази разпоредба е съответна и на посоченото в т. VІ, 1. От ОУ
на „***“ АД за предоставяне на финансови услуги от разстояние, съгласно която,
сключването на договор за гаранция е задължително, в срок до три дни, считано от датата на
сключване на индивидуалния договор за паричен заем.
Разпоредбата на чл. 143 от ЗЗП дава легално определение на понятието „неравноправна
клауза“ в договор, сключен с потребителя и това е всяка уговорка в негова вреда, която не
отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравноправие между
правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя. Посоченото в чл. 4 от
договора за паричен заем, поради това, че поставя изпълнението на задълженията на
кредитора в зависимост от условие, чието изпълнение зависи единствено от волята на
кредитора, е неравноправна клауза по смисъла на чл. 143, ал.2, т.3 от ЗЗП. Клаузите
относно обезпечеността на кредита не сочат на доброволност при избора на обезпечение, а
обратното, те са задължително условие за сключване на договора за паричен заем, без
значение дали заемополучателят е в състояние или не да го изпълнява, съгласно
договореното. Договорът за предоставяне на гаранция, сключен между потребителя по
договора за паричен заем, и посочения от кредитора по този договор гарант, установява, че
кредиторът не е изпълнил изискването на чл. 16 от ЗПК да оцени сам платежоспособността
4
на потребителя и да предложи цена за ползването на заетите средства, съответна на
получените гаранции.
Съгласно разпоредбата на чл. 10а, ал.2 от ЗПК, кредиторът не може да изисква заплащане на
такси и комисиони за действия, свързани с усвояване и управление на кредита.
Сключването на договор за предоставяне на гаранция има характер на договор, свързан с
усвояването на самия кредит и неговото управление, вкл. и защита от риска за неговото
неизпълнение, но поради това, че те са сключени под формата на самостоятелни договори, с
посочено от кредитора фирма юридическо лице, така както сочат т. VІ, 1. от ОУ, която е и
свързано с кредитора лице. Това по своя характер представлява заобикаляне на закона по
смисъла на чл. 26, ал.1, предл.2-ро от ЗЗД и чл. 21, ал.1 от ЗПК, доколкото се нарушава
разпоредбата на чл. 10а, ал.2 от ЗПК, както и на Директива 2008/48/ ЕО на Европейския
парламенти на Съвета от 23.04.2008 г., относно договорите за потребителски кредити.
Разпоредбата на чл. 4 от договора за паричен заем и сключения въз основа на нея Договор за
предоставяне на гаранция не позволяват на потребителя да прецени икономическите
последици от сключването на договора, поради което се явява неравноправна клауза и по
смисъла на чл. 143, ал.2, т. 19 от ЗЗП.
Посоченото в договора за предоставяне на гаранция възнаграждение се дължи, независимо
дали отговорността на гаранта ще бъде ангажирана при евентуално неизпълнение от страна
на длъжника или не. Чрез включването на това възнаграждение към погасителния план по
договора за заем, и изплащането на договореното възнаграждение, заедно с месечната
погасителна вноска по договора за заем, се увеличава общия размер на дължимата месечна
погасителна вноска, която вместо посоченото в погасителния план към основния договор за
заем от 67,49 лв., става 96,00лв.
Чрез използването на кредитен калкулатор за бързи кредити се установява, че при така
посочената погасителна вноска, общата сума, изплатена по кредита става 1248.00 лв., а не
както е посочено в договора за паричен заем от 877,37лв. Освен това Годишен лихвен
процент се променя на 84.62%, а не както е посочено в договора от 35 % и Годишния
процент на разходите (ГПР) става 126.52%, вместо посочените в договора 40,20%.
От горното се установява, че чрез включването на сумата, дължима по договора за гаранция,
се стига до увеличение на ГПР, надхвърлящо допустимия по закон максимален размер от
50%, съгл. чл. 19, ал. 4 от ЗПК. Това представлява заобикаляне на разпоредбата на чл. 19, ал.
4 от ЗПК, т.к води до увеличение на размера на разходите по кредита. Посочената
разпоредба ограничава размера на ГПР до пет пъти размера на законната лихва по
просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на
Министерския съвет на Република България. С ПМС № 426 на МС от 18.12.2014 г., в сила
от 01.01.2015 г. за определяне размера на законната лихва по просрочени парични
задължения е определен годишния размер на законната лихва за просрочени парични
задължения в размер на основния лихвен процент на Българската народна банка в сила от 1
януари, съответно от 1 юли, на текущата година плюс 10 процентни пункта. Предвид на
това, че ОЛП на БНБ момента на сключване на договора е бил 0, 00 % и до настоящия
5
момент е в същия процент, то нормата на чл. 19, ал.4 от ЗПК означава, че ГПР не може да е
повече от 50%. Съгласно чл. 19, ал.1 и § 1, т. 1 от ДР на ЗПК – в разходите по кредита се
включват всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси,
възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с
договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят
трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за
кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на
договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато
предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия.
Общият разход по кредита за потребителя не включва нотариалните такси.
Съгласно чл. 19, ал.5 от ЗПК, клаузи в договор, надвишаващи определените по ал. 4, се
считат за нищожни, като такива се считат и клаузите, които водят до сключването на
договори, водещи до надвишаване на определените в чл. 19, ал.4 от ЗПК лимити.
Чрез установяването на действителен размер на ГЛП различен от посочения в договора (в
договора е посочен 35%, а действително е 84,62 %) е нарушена и разпоредбата на чл. 11, ал.
1, т. 9 от ЗПК, поради това, че не е посочено, че при предоставяне на гаранция по договор за
такава, лихвения процент се променя. Съгласно посочената разпоредба, в договора за
паричен заем, следва да се посочат условията и процедурите за промяна на лихвения
процент, както и ако при различни обстоятелства се прилагат различни лихвени проценти,
тази информация се предоставя за всички приложими лихвени проценти. Съгласно чл. 22,
ал. 1 от ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 – 12 (тук се
включва и т. 9) и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът за потребителски кредит е
недействителен. Съгласно чл. 23 от ЗПК, когато договорът за потребителски кредит е обявен
за недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи
лихва или други разходи по кредита.
Поради това, че клаузата по чл. 4 от договора за паричен заем и тази по т. VІ, 1. От ОУ към
него, не са индивидуално договорени, то същите се явяват неравноправни по смисъла на чл.
146, ал.1 от ЗЗП, което кореспондира и с посоченото в Директива 93/13/ЕИО на Съвета от
05.04.1993 г. относно неравноправните клаузи в потребителските договори, която е
транспонирана с нов чл. 13а, т. 9 от ДР на ЗЗП /ДВ бр. 64/ 2007 г./. Според чл. 3 от
Директивата неравноправни клаузи са договорни клаузи, които не са индивидуално
договорени и които въпреки изискванията за добросъвестност създават в ущърб на
потребителя значителна неравнопоставеност между правата и задълженията, произтичащи
от договора. Според Директивата не се счита индивидуално договорена клауза, която е
съставена предварително и потребителят не е имал възможност да влияе на нейното
съдържание. Клаузата по чл. 4 от договора за заем и по т. VІ, 1. От ОУ към него, е именно
такава – предварително изготвена и задължителна, без възможност на потребителя да влияе
върху нея, в т.ч и относно избора на дружество-поръчител.
Поради това, че договорът за гаранция е сключен въз основа на нищожна разпоредба от
договора за паричен заем, то същия се явява на собствено основание нищожен поради липса
6
на предмет, по см.на чл. 26, ал.2 от ЗЗД.
Освен гореизложеното, съдът намира, че доколкото при тълкуване на договорите следва да
се търси действителната обща воля на страните на основание чл. 20 ЗЗД, то между страните
по делото е налице общо съгласие за обезпечаване на изпълнението на задължението по
договора за паричен заем, но това е станало срещу възнаграждение, което е установено в
полза на кредитора по договора за паричен заем, доколкото се установи по делото, че
гаранта и кредитора са свързани лица. От това, съдът намира, че договорът за гаранция е
недействителен, поради установяването му в противоречие с добрите нрави, доколкото
единствената цел, поради която е сключен е установяване на допълнително задължение за
длъжника, респ. допълнително възнаграждение за кредитора по договора за заем.
Противоречието с добрите нрави се свързва с нарушаване на морални, неписани норми на
обществения живот от гледна точка на които е морално недопустимо сключеният договор да
породи съответните правни последици. Добрите нрави са морални норми, на които законът е
придал правно значение, защото правната последица от тяхното нарушаване е приравнена с
тази на противоречието на договора със закона (чл. 26, ал. 1 ЗЗД). Добрите нрави не са
писани, систематизирани и конкретизирани правила, а съществуват като общи принципи
или произтичат от тях, като за спазването им при иск за присъждане на неустойка съдът
следи служебно. Един от тези принципи е принципът на справедливостта, който в
гражданските и търговските правоотношения изисква да се закриля и защитава всеки
признат от закона интерес. С Решение № 165/02.12.2016 г. на ВКС по т. д. № 1777/2015 г., I
т. о., ТК е разяснено, че добросъвестността, по принцип се свързва с общоприетите правила
за нравственост на поведението при осъществяване на търговските практики, произтичащи
от законите, обичая и морала, установен в даден етап от развитието на човешкото общество,
което е формирало конкретните етични норми при изпълнение на задълженията и
упражняване на правата на членовете на общност. В случая в разрез с нормите за
добросъвестност на страните, търговецът, който е икономически по-силната страна в
правоотношението, се е възползвал от своето правно положение, като е осигурил
допълнително възнаграждение в своя полза, чрез осигуряване на гарант срещу
възнаграждение.
От всичко гореизложено, съдът приема, че Договор за предоставяне на гаранция №
***/15.06.2021 г., сключен между „Файненшъл България“ ЕООД, в качеството на гарант и
ищцата по делото, в качеството на потребител, е нищожен, поради липса на предмет съгл.
чл. 26, ал.2 от ЗЗД, поради това, че клаузата въз основа на която е сключен по чл. 4 от
договор за паричен заем № ***/15.06.2021 г. между „***“ АД и ищцата С.З.И., е
неравноправна съгласно чл. 143, ал. 1 и ал. 2 от ЗЗП и нищожна по смисъла на чл. 19, ал.5 от
ЗПК, и договора за гаранция, както и поради това, че договорът за гаранция е нищожен
поради сключването му в нарушение на добрите нрави, съгл. чл. 26, ал.1 от ЗЗД.
Поради горното, предявеният от името на ищцата иск е основателен и доказан и следва да се
уважи изцяло, като се признае за установено в отношенията с ответника, че Договор за
7
предоставяне на гаранция № ***/15.06.2021 г., сключен между „Файненшъл България“
ЕООД, в качеството на поръчител и ищцата, е изцяло нищожен и като такъв не поражда
права и задължения за страните по него, вкл. и за заплащане на посоченото в него
възнаграждение в размер на 370,63 лв.
Относно разноските по чл. 81 от ГПК:
Ищцата претендира направените по настоящето дело разноски.
По исковото производство ищцата е направила разноски в общ размер на 50лв. за държавна
такса.
Ответникът претендира разноски за процесуално представителство в размер на 360лв., за
юрисконсултско възнаграждение.
Предвид разпоредбата на чл. 78, ал.1 от ГПК, че ищецът има право на разноски съразмерно
на уважената част от иска, то с оглед на приетото от съда, че искът на ищцата е изцяло
основателен, то на същата следва да й се присъдят направените по делото разноски в размер
на 50 лв. за ДТ.
Поради това, че няма отхвърлена част от иска, то ответникът няма право на разноски по
делото на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК.
Поради това, че в пълномощното, приложено по делото, л. 43 (оригинал), е посочено в т. 3,
че ищцата упълномощава адв. М.М., с посочените права, вкл. и с правото да получава
дължащите й се съдебни разноски и такси, а в т. 4 е посочено, от нейно име и за нейна
сметка „да заплаща всякакви такси и др.суми, във връзка с горните права“, то дължимите се
по силата на чл. 78, ал. 1 от ГПК суми за разноски по делото следва да се присъдят на
пълномощника на ищцата. Налице е валидно прехвърляне както на задължения, така и на
вземания, между ищцата и нейния пълномощник.
Относно искането на пълномощника на ищцата, адв. М.В. М. от АК П. по чл. 38, ал.1,
т. 2 от ЗА.
Пълномощникът на ищцата претендира и суми по чл. 38, ал.1, т. 2 от ЗА за оказана правна
помощ по предявения от ищцата иск. Не е посочен конкретен размер на претендираното
възнаграждение, но съгласно чл. 7, ал.2, т.1 от Наредба № № 1 от 9.07.2004 г. за
минималните размери на адвокатските възнаграждения, такова би се дължало в размер на
300лв.
За уважения размер на иска, на адвоката, пълномощник на ищцата възнаграждението следва
да се определи върху уважения размер или в размер по чл. 7, ал.2, т.1 от Наредба № № 1 от
9.07.2004 г. или 300лв.
Съдът намира искането за разноски за оказаната от пълномощника на ищцата правна защита
и помощ, на основание чл. 38, ал.1, т. 2 от ЗА за допустимо, но неоснователно.
8
Съгласно посоченото в чл. 38, ал.1, т. 2 от ЗА, адвокатът може да оказва безплатно
адвокатска помощ и съдействие на: 1. лица, които имат право на издръжка; 2. материално
затруднени лица; 3. роднини, близки или на друг юрист. Посоченото от пълномощника на
ищцата основание по т. 2 „материално затруднени лица“ не е подкрепено с каквито и да е
доказателства. Същите не биха били необходими само при условие, че не се претендира
възнаграждение в посочения от него размер.
Претенцията на пълномощника на ищцата се основава на произтичащото от Закона за
адвокатурата, материално право на адвоката, да получи възнаграждение за положения труд
съгл. чл. 36 от ЗАдв. Разпоредбата на чл. 38, ал.2 от ЗАдв. е специална хипотеза, която сочи,
кой заплаща дължимото на адвоката възнаграждение, при оказана безплатна адвокатска
помощ и съдействие на страна по делото, конкретно в случаите когато насрещната страна е
осъдена за разноски, адвокатът има право на адвокатско възнаграждение, което от своя
страна се определя по реда на Наредба № № 1 от 9.07.2004 г. за минималните размери на
адвокатските възнаграждения и не може да бъде в размер по-нисък от предвидения в
наредбата. В тези случаи възнаграждението се дължи от другата страна и съдът следва да я
осъди да го заплати. Реализирането на правото да получи възнаграждение в хипотезата на
чл. 38, ал.2 от ЗАдв.е резултат от упражненото от адвоката право да окаже безплатна правна
помощ на страна (pro bono), при наличие на посочените от закона предпоставки. Спазвайки
принципа на диспозитивното начало (чл. 6 ГПК) всяка страна следва да установи фактите,
от които черпи права, което отговаря на принципа на установяване на истината (чл. 10 ГПК).
Този принцип засяга не само провеждането на процесуалните действия по основния процес,
предмет на делото, но и свързаните с него действия на останалите участници и правата,
които те имат. Това включва, съгл. чл. 3 от ГПК и задълженията на защитниците на страните
и техните представители, които следва да упражняват предоставените им процесуални права
добросъвестно и съобразно добрите нрави. Те са длъжни да изнасят пред съда само
истината. Единствено формално доказаните, а не предполагаеми, твърдени от страните или
техните представители факти пораждат и т.н материална доказателствена сила, липсата на
която, прави твърдените обстоятелства недоказани.
Претенцията на пълномощника на ищцата се явява посвоему една адхезионно съединена с
основната претенция на самата ищца, претенция на нейния пълномощник, основана на чл.
38, ал.2 вр. ал.1 и вр. чл. 36 от ЗАдв. За да се приеме, че същата е основателна, следва
пълномощникът на страната да докаже наличието на посочените в чл. 38, ал.1 от ЗАдв.
факти. Това следва да се направи при условията на пълно и пряко доказване. Това означава,
че ако пълномощникът на ищцата й е оказал безплатна адвокатска помощ, той да докаже
основанията за това и конкретно, с оглед на посоченото от него по делото и в
пълномощното, че ищцата е лице в затруднено материално положение. За доказване на това
обстоятелство, въз основа на което пълномощникът на ищцата се позовава и на
разпоредбата на чл. 38, ал.2 вр. ал.1 и вр. чл. 36 от ЗАдв, от името на ищцата е представена
декларация за доходите и семейното си положение. Съгласно приложената декларация, към
02.03.2022 г., ищцата получава месечен доход от 750 лв., като в декларацията е посочено, че
9
във връзка с получените от ищцата заеми, й се правят удръжки от трудовото
възнаграждение в размер на 100лв., и получава 650лв. Към датата на предявяване на
исковата молба – 06.12.2021 г., МРЗ за страната е била 650лв., съгласно Постановление на
МС № 331/26.11.2020 г. и едва с ПМС № 37/2022 г., същата е увеличена на 710 лв.
Съдът намира, че получаването от ищцата постоянен трудов доход малко над минималната
работна заплата, само не я прави „материално затруднено лице“ по смисъла на чл. 38, ал.1,
т.2 от ЗА, но плащането дори и на минималното възнаграждение за адвокатска защита с
получаваните от нея доходи би я поставило в значителни затруднения, и ще я постави в
положение на „материално затруднено лице“. Поради горното, съдът намира, че същата не е
била в състояние да заплати дължимото се минимално възнаграждение за адвокат в размер
на 300лв.
Съдът намира искането на пълномощника на ищцата за присъждане на адвокатско
възнаграждение в размер на 300лв. на основание чл. 38, ал.1, т. 2 от ЗА вр. чл. 7, ал.2, т.1 от
Наредба № № 1 от 9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, за
основателно и следва да се уважи.
На основание чл. 235 от ГПК, съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА на основание чл. 26, ал.1 от ЗЗД вр. чл. 22, вр. чл. 10а, чл. 19, ал.5 от ЗПК и
чл. 143, ал.1 и ал.2 от ЗЗП, по отношение на „Файненшъл България“ ЕООД, с ЕИК ***, със
седалище и адрес на управление гр. София, ж.к Люлин 7, бул. „Джавахарлал Неру“ № 28, ет.
2, ап. 40-46, представлявано от П.Б.Д., нищожността на Договор за предоставяне на
гаранция № ***/15.06.2021 г. между „Файненшъл България“ ЕООД, в качеството на гарант и
С.З.И. с ЕГН ********** от гр. Н., ул. „***“ № 2, вх. 3, ет. 3, ап. 66, като потребител.
ОСЪЖДА на основание чл.78, ал.1 от ГПК „Файненшъл България“ ЕООД, с ЕИК ***, със
седалище и адрес на управление гр. София, ж.к Люлин 7, бул. „Джавахарлал Неру“ № 28, ет.
2, ап. 40-46, представлявано от П.Б.Д., ДА ЗАПЛАТИ НА адвокат М.В. М. от АК П., с ЕГН
**********, от гр. П., бул. „***“ № 81, ет.3, ап. Б, по банкова сметка IBAN ***, BIC
UNCRBGSF, УниКредит Булбанк, платените от името на ищцата С.З.И. с ЕГН **********
от гр. Н., ул. „***“ № 2, вх. 3, ет. 3, ап. 66,, разноски по делото в размер на 50лв. (петдесет
лева).
ОСЪЖДА на основание чл. 38, ал.1, т. 2 от ЗА вр. чл. 7, ал.2, т.1 от Наредба № № 1 от
9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, „Файненшъл
България“ ЕООД, с ЕИК ***, със седалище и адрес на управление гр. София, ж.к Люлин 7,
бул. „Джавахарлал Неру“ № 28, ет. 2, ап. 40-46, представлявано от П.Б.Д., ДА ЗАПЛАТИ на
адвокат М.В. М. от АК П., с ЕГН **********, от гр. П., бул. „***“ № 81, ет.3, ап. Б, сумата
10
от 300 лв. (триста лева), представляваща възнаграждение за предоставена на С.З.И. с ЕГН
********** от гр. Н., ул. „***“ № 2, вх. 3, ет. 3, ап. 66, безплатна адвокатска помощ, по
предявения от нейно име иск по чл. 26 от ЗЗД.
Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд Шумен в двуседмичен срок от
съобщаването му на страните.
На основание чл. 7, ал.2 от ГПК препис от решението да се връчи на всяка от страните.
Съдия при Районен съд – Н.: _______________________
11