Решение по дело №11521/2019 на Районен съд - Пловдив

Р  Е  Ш  Е  Н  И  Е

 

№  260523                  24.09.2020 година                            град Пловдив

 

В   И М Е Т О   Н А    Н А Р О Д А

 

ПЛОВДИВСКИЯТ РАЙОНЕН СЪД, гражданско отделение, XVI граждански състав, в публично заседание на първи септември две хиляди и двадесета година, в състав:

 

       ПРЕДСЕДАТЕЛ: АЛЕКСАНДЪР  ТОЧЕВСКИ

                                                                  

при участието на секретаря Ангелина Димитрова,

като разгледа докладваното от съдията гражданско дело № 11521 по описа на съда за 2019 г. и, за да се произнесе, взе предвид следното:

 

 

            Предявени са искове с правна квалификация по чл. 422 от ГПК, във връзка с чл. 79 и чл. 92 от ЗЗД.

            Ищецът „А1 България” ЕАД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление: град София, район „Илинден”, ул. „Кукуш” № 1, представлявано от *** **** А.В.Д.и М.М., чрез пълномощник *** М.К., е предявил против Т.Е.Р., ЕГН: **********,***, иск за признаване на установено, че ответникът дължи присъдените със заповед за изпълнение на парично задължение № 3259/ 16.04.2019 г. по чл. 410 от ГПК по частно гр. дело № 5720/ 2019 г. на ПРС, IV гр. с-в, суми, както следва: сумата от 1 595, 40 лева- главница, представляваща неизплатени суми за електронни съобщителни услуги и устройство на изплащане за периода от 09.07.2016 г. до 09.02.2017 г. по договор № ****и сумата от 495, 12 лева- неустойка за предсрочно прекратяване на договора по вина на потребителя, ведно със законната лихва върху главницата за периода от подаване на заявлението- 11.04.2019 г. до окончателното плащане, както и разноските по заповедното производство в общ размер на 91, 81 лева.

            В исковата молба се твърди, че между страните бил сключен договор № ****, като за периода от 09.07.2016 г. до 09.02.2017 г. операторът изпълнил задължения си, но абонатът натрупал задължения в размер на 1 595, 40 лева, поради което договорът бил едностранно прекратен по негова вина, за което се начислила и неустойка в размер на 495, 12 лева. За събиране на дължимите суми било подадено заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК, каквато се издала по образуваното по случая частно гр. дело № 5720/ 2019 г. на ПРС, IV гр. с-в, но длъжникът възразил, че не дължи, поради което в едномесечния срок по чл. 422 от ГПК ищецът предявявал настоящия установителен иск. Сумата от 1 595, 40 лева представлявала цената на месечните абонаментни такси и вноски за изплащане на устройство, както и ползвани електронни съобщителни услуги, за което били издадени няколко фактури, подробно описани по номера в исковата молба. Сумата от 495, 12 лева била неустойка, за която също се издали счетоводни документи- сметки, като неустойката се начислявала на основание чл. 54.12 от ОУ на оператора в размер до трикратния на месечните абонаментни такси по стандартен план, без отстъпка. Моли съда да признае за установено съществуването на вземането по заповедното производство, като се претендират и разноските по настоящото дело. В съдебно заседание чрез пълномощника си поддържа иск. Представя и писмена защита.

            В срока по чл. 131 от ГПК ответникът чрез пълномощника си е подал писмен отговор, с който оспорва иска по основание и размер. Твърди, че бил изпълнявал добросъвестно задълженията си договорите с ищеца, като не му дължал суми. Моли за отхвърляне на иска, претендира разноски. В съдебно заседание чрез пълномощника си поддържа отговора.

            Съдът, като обсъди събраните по делото доказателства и с оглед наведените от страните доводи, намира за установено от фактическа страна следното:

            Със заповед за изпълнение на парично задължение № 3259/ 16.04.2019 г. по чл. 410 от ГПК, издадена по частно гр. дело № 5720/ 2019 г. на ПРС, IV гр. с-в, е разпоредено ответникът да заплати на ищеца сумата от 1 595, 40 лева- главница, представляваща неизплатени суми за електронни съобщителни услуги и устройство на изплащане за периода от 09.07.2016 г. до 09.02.2017 г. по договор № ****и сумата от 495, 12 лева- неустойка за предсрочно прекратяване на договора по вина на потребителя, ведно със законната лихва върху главницата за периода от 11.04.2019 г. до окончателното плащане, както и разноските по делото в размер на 41, 81 лева- държавна такса и 50 лева- юрисконсултско възнаграждение.

            Длъжникът е подал в срок възражение против заповедта, в която връзка съдът е указал на кредитора да предяви иск за установяване на вземането си в месечния срок от връчване на съобщението. Искът е предявен в преклузивния едномесечен срок, поради което е допустим и подлежи на разглеждане по същество.

            Като писмени доказателства по делото са приети процесните договори- за мобилни услуги, ведно с приложенията към тях, както и за продажба на изплащане, ведно с погасителен план, процесните фактури и общите условия на оператора.

            Представена е и справка за извършените от длъжника плащания.

            При така установената фактическа обстановка, от правна страна съдът намира следното:

            Видно от представените договори, между страните са възникнали валидни облигационни правоотношения, по силата на които операторът е предоставил на абоната телефонен номер и апарат, при съответни месечни такси и срокове на действие на договорите, срещу задължението за заплащане на уговорената цена на услугата- абонаментни такси и вноски. Във всеки един от договорите се съдържа описание на тарифните планове и ценовите условия, като са посочени задълженита на абоната и последиците от неизпълнението им, свързани с начисляване на неустойки. Договорите откъм съдържание отговарят на законовите изисквания за договори, сключени при общи условия, като те включват необходимите реквизити за страни, предмет, срок и описание на услугите, а липсващите елементи могат да бъдат заместени от общите условия, които са неразделна част от тях. Те са приети с положения подпис на абоната, който не е оспорен и по този начин лицето е декларирало, че е запознато с тях и е получило екземпляр от същите. В този смисъл не са налице основанията за наличие на предпоставките за нищожност на договорите поради противоречието им с нормата на чл. 228 от ЗЕС, като същите са редовни от външна страна и обвързват страните с договорените им задължения.

            Ответникът има задължението да заплаща цената за предоставените му услуги, като в негова тежест е да установи, че го е изпълнил, но по делото въобще не се ангажират писмени доказателства за погасяване на сумите по фактурите. Нещо повече- дори ищецът представя справка за извършените плащания от ответника, от която е видно, че процесните задължения по фактурите са останали дължими. Дали дадена фактура е достигнала или не до знанието на потребителя е обстоятелство, което няма никакво отношение към задължението му за заплащане на предоставяните услуги, в който смисъл е и чл. 26.4. от ОУ. Във всяка фактура и приложенията й е направена подробна разпечатка за вида, продължителността и стойността на ползваните услуги по договора. Действително задълженията като конкретни суми са посочени в процесните фактури, но основанието за плащане представляват не фактурите, а ползваните услуги, които абонатът е потребил и оттук няма значение дали фактурата е получена или подписана от клиента. Отделно от това, следва да се посочи, че според чл. 26.5. и чл. 25.6 от ОУ операторът предоставя 15- дневен срок от издаване на фактурата за доброволното й плащане, а след това и още 6- месечен срок за оспорване на дължимите суми, ако те са били формирали неправилно, като няма данни абонатът да е упражнил това свое право. При това положение, всички оспорвания в отговора за дължимостта на конкретната стойност на фактурите за начислените мобилни услуги не следва да бъдат обсъждани. След като клиентът има сключен договор, по който получава изпълнение, той следва да дължи и насрещно такова, като липсата на доказано изпълнение от негова страна е предпоставка за осъждането му да заплати ползваните услуги.

            По отношение на фактурите, включващи задължение за заплащане на лизингови вноски, следва да се има предвид, че между страните е сключен договори за продажба на изплащане, в който с положения в тях подпис, абонатът е декларирал, че му е предадена годна за употреба вещ (мобилен апарат), която отговаря на съответните технически характеристики. С договора вещта е била предоставена за ползване срещу месечно възнаграждение в размер на определени вноски, които е следвало да се заплащат. За вноските по погасителния план, за които изпълнение липсва и са издадени фактури за начислените суми по договора, формиращи цената на устройството, исковата претенция следва да се уважи. 

            По отношение обаче на неустойката за предсрочно прекратяване, съдът намира, че тя е нищожна поради накърняване на добрите нрави и не поражда задължения за ответника. Действително в чл. 54.1. от ОУ на оператора е предвидено, че при неплащане в срок на издадените фактури за мобилни услуги, ищецът може да прекрати едностранно договора, което е и основанието за начисляване на неустойка, възлизаща в размер на сумата от стандартните за съответната програма месечни абонаменти, дължими до края на срока на договора. Подобна клауза обаче изцяло противоречи на добрите нрави, тъй като нарушава принципа на справедливост и излиза извън обезпечителните и обезщетителните функции, които законодателят определя за неустойката. Основната цел на така уговорената клауза е да дoведе до неоснователно обогатяване на ищеца за сметка на потребителя, тъй като не се държи сметка за цената на самата услуга и евентуалните вреди на търговеца. Доколкото противоречието е още при уговарянето, то въобще не е налице валидна клауза за тази неустойка и същата не е породила действие.    

Съобразно чл. 92 от ЗЗД, неустойката обезпечава изпълнението на задължението и служи като обезщетение за вредите от неизпълнението, без да е нужно те да се доказват. Така функциите, които изпълнява, са обезпечителна и обезщетителна, като идеята на обезпечителната функция е да се гарантира точното изпълнение на поетите задължения. В конкретния случай уговореният размер на неустойката всъщност е равен на цената на самата услуга за оставащия период от договора, като по този начин се позволява на доставчика да получи цялата цена, независимо от това, че след прекратяването той не предоставя услугата. Още повече, че неустойката се начислява в размер на стандартната, а не на преференциалната месечна такса, уговорена между страните, като по този начин се създават условия за неоснователно обогатяване на оператора и се нарушава принципа за справедливостта. Такава неустойка при предсрочно прекратяване, дължима в размер на всички абонаментни вноски до момента на изтичане на срока на договорите, противоречи на добрите нрави по смисъла на чл. 26 ал. 1, предложение трето от ЗЗД, като и тук искът се явява неоснователен.

            В заключение следва да се приеме, че в полза на ищеца съществува частично съответното парично вземане, по отношение на което вече е била издадена заповед за изпълнение. Искът е основателен за сумите за потребени и незаплатени далекосъобщителни услуги и лизингови вноски в общ размер на 1 595, 40 лева, а неоснователен- за сумата от общо 495, 12 лева, представляваща неустойка за предсрочно прекратяване на договорите. Вземането за разноски по заповедта също е дължимо, но според мотивната част на точка 12 от ТР № 4/ 2013 г. на ОСГТК на ВКС за него съдът в исковото производство следва да се произнесе с изричен осъдителен диспозитив, който да се отрази в настоящото решение. Доколкото обаче претенцията е само частично уважена, то и разноските в заповедното производство, направени от заявителя за държавна такса и за адвокатско възнаграждение, също следва да присъдят по съразмерност, като на страната се присъди по- малко от претендираната сума. Изчислени съобразно уважените вземания за главница, но без неустойката, разноските в полза на ищеца- заявител следва да възлизат на сумата от 70, 06 лева, като разликата до пълния им присъден в заповедното производство размер от 91, 81 лева, остава за сметка на страната, която неоснователно е претендирала установяване на суми в по- висок от дължимия им размер. Длъжникът принципно също има право на разноски в заповедното производство, но той не претендира такива, а и не представя доказателства за направени разходи, поради което разноски там не му се и следват.

            Предвид изхода на делото- частичното уважаване на исковите претенции, на основание чл. 78 ал. 1 и ал. 3 от ГПК, всяка от страните принципно има право да получи разноски по съразмерност. Ответникът претендира разноски за адвокатско възнаграждение в размер на платения хонорар на пълномощника му от 400 лева (лист 83- гръб), а пък ищецът е направил следните разноски в процеса, за които е представил списък по чл. 80 от ГПК и доказателства за действителното им заплащане: държавна такса в размер на 72 лева (лист 74) и юрисконсултско възнаграждение, претендирано в размер на 200 лева, но с оглед фактическата и правна сложност, определено от съда в минималния размер от 100 лева, съгласно чл. 25 ал. 1 от Наредбата за заплащане на правната помощ, вр. чл. 78 ал. 8 от ГПК. Така по съразмерност, на ищеца се дължат разноски от общо 131, 26 лева, а на ответника- 94, 64 лева.

По изложените съображения, съдът

                           

Р    Е    Ш    И :

 

ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО, че със заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК № 3259/ 16.04.2019 г., издадена по частно гр. дело № 5720/ 2019 г. на ПРС, IV гр. с-в, Т.Е.Р., ЕГН: **********,***1 България” ЕАД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление: град София, район „Илинден”, ул. „Кукуш” № 1, представлявано от *** ****А.В.Д.и М.М., сумата от 1 595, 40 (хиляда петстотин деветдесет и пет лева и четиридесет стотинки) лева- главница, представляваща неизплатени суми за електронни съобщителни услуги и устройство на изплащане за периода от 09.07.2016 г. до 09.02.2017 г. по договор № ****, ведно със законната лихва върху нея, считано от датата на постъпване на заявлението в съда- 11.04.2019 г. до окончателното изплащане, като ОТХВЪРЛЯ иска за признаване на установено, че дължи още и сумата от 495, 12 (четиристотин деветдесет и пет лева и дванадесет стотинки) лева- неустойка за предсрочно прекратяване на договора, поради нищожност на клаузата за неустойка.

 

ОСЪЖДА Т.Е.Р., ЕГН: **********,***, да заплати на „А1 България” ЕАД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление: град София, район „Илинден”, ул. „Кукуш” № 1, представлявано от *** ****А.В.Д.и М.М., разноските в заповедното производство, изчислени по съразмерност, възлизащи общо на сумата от 70, 06 (седемдесет лева и шест стотинки) лева, както и разноските по настоящото дело, изчислени по съразмерност, възлизащи общо на сумата от 131, 26 (сто тридесет и един лева и двадесет и шест стотинки) лева.

 

ОСЪЖДА „А1 България” ЕАД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление: град София, район „Илинден”, ул. „Кукуш” № 1, представлявано от *** ****А.В.Д.и М.М., да заплати на Т.Е.Р., ЕГН: **********,***, разноските по настоящото дело, изчислени по съразмерност, възлизащи на сумата от 94, 64 (деветдесет и четири лева и шестдесет и четири стотинки) лева.

 

Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд- Пловдив в двуседмичен срок от връчването му на страните.

 

                                                                                   СЪДИЯ :  /п/

 

Вярно с оригинала.

АД