ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 260846 18.11.2020 година, гр.Бургас
Бургаският
окръжен съд, гражданско
отделение, първи въззивен състав, на осемнадесети ноември две хиляди и двадесета
година, в закрито заседание в състав:
Председател: Мариана Карастанчева
Членове: 1. Пламена Върбанова
2 .мл.с. Детелина Димова
Секретар:
Прокурор:
като разгледа докладваното от младши
съдия Детелина Димова въззивно частно гражданско дело № 2596 по описа за 2020 година на
Окръжен съд- Бургас, за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството е с правно основание чл.274 ГПК, във връзка с чл. 248, ал. 3 от ГПК и е образувано по частна жалба вх. № 262617 от 04.09.2020 г.
на „С.Г.Груп“ ЕАД, ЕИК *********, представлявано от Юлиян Бойчев Цампаров, в
качеството си на правоприемник на „С.Г.Груп“ ЕООД, чрез процесуалния
представител на дружеството адв. Веселин Видолов от САК против Определение №
260220/18.08.2020 г. по гр.д. № 668/2020 г. на Районен съд Бургас, с което районния
съд е оставил без уважение молбата на „С.Г.Груп“ ЕАД с правно основание чл. 248
от ГПК за изменение на постановеното по делото решение в частта му за
разноските.
Жалбоподателят
оспорва обжалваното определение като неправилно и необосновано и постановено в
противоречие с константната съдебна практика. Счита, че не следва да отговаря
за разноските, които ищецът е направил по делото, тъй като макар да е направил
признание на иска по чл. 237 от ГПК, не била налице втората кумулативна
предпоставка, предвидена в чл. 78, ал. 2 от ГПК, а именно, с поведението си да
е дал повод за завеждане на иска. Цитира съдебна практика на ВКС, в която се
приема, че извънсъдебната покана до длъжника да плати, дори със заплаха да
бъдат предприети съдебни мерки, не е повод за предявяването на иск за
несъществуването на вземането и не влече отговорност за разноски при признание
на иска до изтичането на срока за отговор на исковата молба. Моли за отмяна на
обжалваното определение като вместо него се иска от съда да постанови друго, с
което да уважи подадената молба по чл. 248 от ГПК за изменение на решението в
частта за разноските и всички разноски по делото да бъдат възложени върху
ищеца. Претендира разноски за настоящото производството.
В
указания от съда срок е постъпил отговор от Х.П.К., чрез процесуалния му
представител адв. Петя Станчева – Минкова, с който частната жалба се оспорва
като неоснователна. Заявява, че ищецът е стигнал до решение да потърси
адвокатска защита във връзка с предявяване на отрицателния установителен иск,
след неколкократните телефонни обаждания от страна на служители на „С.Г.Груп“
ЕАД чрез които сумите, предмет на иска са били претендирани извънсъдебно от
страна на ответника. Прави искане за потвърждаване на обжалваното определение.
Частната
жалба е подадена против подлежащ на обжалване съдебен акт, в законовия срок, от
надлежно упълномощен представител на легитимирано лице и съдържа необходимите
реквизити, поради което е процесуално допустима. Разгледана по същество същата
е неоснователна по следните съображения.
Производството по делото е
образувано по повод предявен от Х.П.К. против „С.Г. Груп“ ЕАД отрицателен
установителен иск, с който се иска съдът да приеме за установено в отношенията
между страните, че ищецът не дължи на ответното дружеството сума в размер на
554,05 лева, представляващи сборни дължими суми по неизпълнени договорни
парични задължения за плащане на предоставени и ползвани мобилни услуги, за
неустойки за предсрочно прекратяване на договори за услуги и задължения,
сключени с „Теленор България“ АД по фактура с №********** от 25.05.2012 г.
Ищецът твърди, че от есента на
2019 г. е започнал да получава ежедневни телефонни обаждания от служители на
ответното дружество, чрез които същият е бил уведомяван, че има задължение към
„С.Г. Груп“ ЕООД в размер на 554 лева и е бил приканван да заплати сумата
доброволно, тъй като в противен случай ще следва да плати и разноските по
принудително събиране на дълга чрез съдия – изпълнител, в размер на около 1000
лева. Заявява, че в резултат на получените телефонни обаждания, се е
разтревожил и вдигнал кръвно, тъй като не знаел за какво били дължими
претендираните суми. На по –късен етап разбрал, че може да направи справка за
дължимите суми от офис на Теленор и така установил, че същите произтичат от
задължения за предоставени услуги по три броя СИМ карти с телефонни номера,
записани на негово име, като общия размер възлизал на 554,05 лева. Посочва, че
до предявяване на исковата молба не е получавал никакви писмени документи,
които да доказват, че ищецът има задължение към „С.Г.Груп“ ЕАД, в това число и
документи за извършена цесия на вземания от „Теленор България“ ЕАД в полза на
ответника. Правния си интерес от предявяване на иска обоснова с наличието на
спор относно дължимостта на претендираните от ответника суми. Твърди, че не
дължи на ответното дружество сумата от 554,05 лева, на първо място поради
изтекла погасителна давност и на следващо място поради ненастъпило спрямо него
действие на договора за цесия, сключен между „Теленор България“ ЕАД и
„С.Г.Груп“ ЕАД.
С отговора на исковата молба,
ответното дружество е направило признание на иска на основание чл. 237 от ГПК,
като изрично е поискал от съда да възложи разноските за производството в тежест
на ищеца, тъй като с поведението си не е дал повод за завеждане на иска.
Поискал е съдът да отдели като безспорно и ненуждаещо се от доказване
обстоятелството че „С.Г.Груп“ ООД е придобило вземането спрямо Х.П.К., но в
тази връзка не е посочил никакви конкретни данни относно самото вземане, датата
на която същото е прехвърлено, договора, по силата на който е станало
прехвърлянето, нито пък е изложил твърдения относно това дали цесията е била
съобщена или не на длъжника. Ответникът не е представил и никакви доказателства
в тази връзка.
С доклада по делото, съдът не е
обявил за безспорно обстоятелството относно прехвърлянето на спорното вземане, но
страните не са възразили срещу същия, нито са направи искане за допълването му.
При това положение, съдът е постановил решение при признание на иска, без да
излага мотиви по въведените от ищеца две алтернативни основания за недължимост
на сумата – изтекла давност и ненадлежно цедиране на вземането на ответника.
По въпроса за разноските,
първоинстанционният съд е приел, че освен направеното от ответника признание на
иска, от събраните по делото гласни доказателства, се установявало, че същият е
дал повод за завеждане на иска, поради което такива се дължат на ищеца в пълен
размер. На това основание е оставил без уважение искането на ответното
дружество по чл. 78, ал. 2 от ГПК за възлагане на деловодните разноски в тежест
на ищеца.
В срока по чл. 248 от ГПК,
ответното дружество е депозирало молба за изменение на решението в частта за
разноските, като на първо място е посочил, че не следва да се присъждат
разноски в полза на ищеца, а на второ място е поискал в негова полза да бъде
присъдена сумата от 360 лева, представляващо заплатеното от „С.Г. Груп“ ЕООД адвокатско
възнаграждение за делото.
За да остави молбата по чл. 248
от ГПК без уважение, районният съд е изложил мотиви, че не са налице
обстоятелства, които да налагат промяна на формираната у съда воля относно
липсата на втората кумулативна предпоставка по чл. 78, ал. 2 от ГПК.
Настоящият съдебен състав намира,
че определението на БРС е правилно и не са налице основания за неговата отмяна.
Цитираната от жалбоподателя
съдебна практика е постановена по казуси, които не са идентични с настоящия. В
посочените определения на ВКС не е дадено разрешение на въпроса дължат ли се
разноски на ищеца в случай, в който същият отрича претендираното вземане да
съществува в полза на ответник – цесионер, когато по делото не е било
установено валидно правоотношение по договор за цесия и настъпило за длъжника
действие на същата по силата на чл. 99, ал. 4 от ГПК. В посочената практика се
коментират казуси, при които отрицателния установителен иск е основан единствено
на твърдения за изтекла погасителна давност, като ВКС приема, че посредством
тази защита длъжникът не цели
да отрече материалната легитимация на кредитора по вземането по отрицателния
установителен иск, а напротив – цели да установи единствено, че вземането не
подлежи на принудително изпълнение. В подкрепа на това са изложени мотиви, че и
след изтичане на погасителната давност, вземането продължава да съществува като
естествено (тъй като не се ползва от държавната принуда), а доброволното
изпълнение по него е дължимо (чл.118 ЗЗД). По тези аргументи, в обсъжданите
казуси, ВКС е приел, че решението, с което искът е уважен, формира сила на
пресъдено нещо не върху това, че вземането не съществува, а върху това, че
кредиторът не притежава право на принудително изпълнение за своето вземане
срещу длъжника, като тази задължителна сила на влязлото в сила решение не
рефлектира върху предпоставките на чл. 78, ал. 2 ГПК. При тези случаи, обаче се
установява, че вземането съществува и то в полза на материално легитимирания по
съответното правоотношение кредитор.
Не такъв е настоящия случай, в който ищецът основава иска
си, не само на изтекла погасителна давност, но и на твърдения за липса на
валидно възникнало и имащо действие спрямо него цесионно правоотношение между
стария кредитор „Теленор България“ ЕАД и „С.Г.Груп“ ЕООД. В този случай ищецът
цели да отрече и материалната легитимация на ответното дружество като кредитор,
като се приеме за установено, че същия няма изобщо вземане спрямо ищеца /а не
само че същото не подлежи на принудително изпълнение/. В действителност в
мотивите на решението, съдът не е обсъдил на кое от двете основания приема иска
за основателен, тъй като направо е уважил иска на основание направеното
признание по чл. 237 от ГПК. Тъй като никоя от страните не е обжалвала
решението, същото понастоящем е влязло в сила и е окончателно.
С оглед на изложеното и доколкото ответникът не е ангажирал
доказателства, че в действителност е придобил спорното вземане по силата на
валидно сключен договор за цесия, и че длъжникът е бил надлежно уведомен по
реда на чл. 99, ал. 3 от ЗЗД, то следва да се приеме, че с поведението си
същият е дал повод на ищеца да предяви иска, посредством който е целял да
отрече както съществуването на вземането, но така също и материалноправната легитимация на ответника
като кредитор.
Предвид горното, правилно районният съд е приел, че са
налице и двете предпоставки по чл. 78, ал. 2 от ГПК, в която хипотеза право на
разноски за производството има ищеца. Поради това не са налице и твърдените от
жалбоподателя основания за изменение или допълнение на решението в частта за
разноските.
С оглед изхода по делото, право на разноски за настоящото
производство има ответника по частната жалба, но поради липса на заявено искане
в този смисъл, както и липса на доказателства за реално извършване на такива,
съдът не дължи произнасяне по този въпрос.
По аргумент от чл. 280, ал. 3 т. 1 ГПК настоящото
определение е окончателно и не подлежи на касационно обжалване.
Мотивиран от изложеното, Бургаският Окръжен съд,
О
П Р Е Д Е Л И :
ПОТВЪРЖДАВА Определение
№ 260220/18.08.2020 г. по гр.д. № 668/2020 г. на Районен съд Бургас, с което
съдът е оставил без уважение молбата от 14.07.2020 г. на „С.Г.Груп“ ЕАД, ЕИК
*********, представлявано от Юлиян Бойчев Цампаров с правно основание чл. 248
от ГПК за изменение на Решение № 1472/01.07.2020 г. по същото дело в частта му
за разноските.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:1/
2/мл.с.