Р Е Ш Е Н И Е
гр.София, 19.02.2016 г.
В И М Е Т
О Н А
Н А Р О Д А
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, IV-Б въззивен състав, в публично съдебно заседание на десети декември през две хиляди и петнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
РЕНИ КОДЖАБАШЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИАНА Г.
ВАЛЕРИЯ ДИЕВА
при участието на секретаря Н.М., като разгледа докладваното от младши съдия Диева в.гр.д. № 4886 по описа за 2011 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по
реда на чл.196 и сл. ГПК /отм./.
С решение от 18.02.2011 г., постановено по гр.д.№ 1495/1995 г., на Софийски районен съд, ГО, 52 състав, във фаза по извършването на съдебна делба на публична продан на основание чл.288, ал.1 ГПК /отм./ е изнесен следният недвижим имот: АПАРТАМЕНТ, находящ се в гр. ***********, четвърти надпартерен етаж, с площ по нотариален акт от 94,50 кв.м., състоящ се от една стая, хол, кухня, баня, клозет, входно и черно антрета и балкони, при съседи: Л. и В.Г., двор, стълбище и тераса, заедно с таванско помещение №7 от около 10 кв.м., при съседи: А.К., двор, коридор, заедно с 46/300 ид.ч. от терасата, която се намира на четвърти надпартерен етаж, заедно с 46/300 ид.ч. от избената площ, която кооперацията притежава, заедно и с 46/300 ид.ч. от общата тераса, която се намира на таванския етаж, заедно с 5/100 ид.ч. от мястото и от общите части на сградата, което се равнява на 46/300 ид.ч. от общите части и мястото на кооперацията, което място съставлява УПИ XVII, кв.116 по плана на София, м. „Л.“, цялото с площ от 425,50 кв.м., при съседи: ул. „М.“, бул. „Х.С.“, И.Ф. и наследници на Г.Б., като са отхвърлени възлагателните претенции на М.Д.И. и Е.И.С.. С решението е отхвърлена предявената от Е.И.С. срещу М.Д.И. претенция с правно основание чл.31, ал.2 ЗС за сумата 3 000 деноминирани лева. Със същото решение Е.И.С. е осъдена да заплати на М.Д.И. на основание чл.61, ал.2 ЗЗД сумата от 12 деноминирани лева, като претенциите за подобрения до пълния предявен размер, както и претенцията по чл.59 ЗЗД за сумата от 18 деноминирани лева са отхвърлени. На основание чл. 293а ГПК /отм./ Е.И.С. е осъдена да заплати по сметка на СРС държавна такса в размер на 2 535 лв., а М.Д.И. – в размер на 2 449,36 лв.
Подадена е въззивна жалба с вх. на СРС № 10129219/18.03.2011 г. от Е.И.С., чрез адв.Т., в която са изложени оплаквания за неправилност на постановеното от СРС, 52 състав, решение в частта, в която искът по чл.31, ал.2 ЗС е отхвърлен. Жалбоподателката счита, че съдът неправилно е приел, че нямало валидно връчена нотариална покана по отношение на М.Д.И.. Поддържа, че връчването е валидно, тъй като са спазени всички изисквания на разпоредбата на чл.46, ал.2 ГПК /отм./. Освен това никъде в закона не се съдържало изискване в поканата да се посочи, че се претендира съвместно ползване на имота, още повече че имотът се ползвал единствено от съделителя М.И. – обстоятелство, безспорно по делото. Предвид изложеното моли въззивния съд да отмени решението в обжалваната част, като бъде постановено решение, с което искът по чл.31, ал.2 ЗС да бъде уважен. Претендира разноски.
Постъпила е и въззивна жалба с вх. на СРС № 1012104/11.03.2011 г. от М.Д.И., чрез адв.К., в която са изложени оплаквания за неправилност на постановеното от СРС, 52 състав, второфазно делбено решение в следните части: в частта, в която е постановено изнасяне на процесния апартамент на публична продан в резултат на отхвърляне на предявената от М.Д.И. възлагателна претенция по чл.288 ГПК /отм./; в частта, в която са отхвърлени претенциите по сметки по чл.61, ал.2 ЗЗД, както и претенцията по чл.59 ЗЗД за сумата от 18 деноминирани лева, а също и в частта относно присъдените разноски по делото. На първо място е посочено, че са налице всички предпоставки за уважаване на възлагателната претенция. Изразява се, на следващо място, несъгласие с изводите на първоинстанционния съд досежно правната квалификация на претенциите, давностните срокове, наличието на заем от инвестиционна банка, с който е закупено процесното жилище, и изплащането му от бащата на М.И., както и изводите на съда по отношение на площта на апартамента. Жалбоподателят моли да бъде постановена отмяна на решението в посочените обжалвани части и да бъде постановено решение за възлагане на делбения имот по реда на чл.288 ГПК /отм./ на съделителя М.Д.И., с присъждане на съответно парично уравнение на дела на съделителката Е.И.С., както и за уважаване на предявените осъдителни искове в пълен размер.
Постъпила е въззивна жалба с вх. на СРС № 1012097/11.03.2011 г., подадена от съделителя М.Д.И., чрез адв.Ц., в която са изложени оплаквания за неправилност на постановеното от СРС, 52 състав, второфазно делбено решение в посочените по-горе части относно възлагателната претенция, подобренията и изплащането на заема за закупуване на процесния имот, с искане съдът да отмени решението в обжалваните части и да бъде постановено решение за възлагане на делбения имот по реда на чл.288 ГПК /отм./ на съделителя М.Д.И., с присъждане на съответно парично уравнение на дела на съделителката Е.И.С., както и за уважаване на предявените от него претенции по сметки в пълен размер.
По делото е подадено възражение /отговор/ от съделителя М.И.,
чрез адв.Ц. /л.33-34 от въззивното дело/, в което подадената от Е.И.С. въззивна
жалба се оспорва като неоснователна. Моли постановеното от СРС, 52 състав,
решение да бъде оставено в сила в обжалваната от Е.С. част, с присъждане на
разноски по делото.
Решението в частта, в която възлагателната претенция на Е.С.
е отхвърлена, както и в частта, в която Е.С. е осъдена да заплати на М.И. на
основание чл.286 ГПК /отм./ вр. чл.61, ал.2 ЗЗД сумата от 12 деноминирани лева
е влязло в сила като необжалвано.
Производството е
делбено във фаза по извършване на делбата.
С влязло в сила решение от 12.12.1996 г., постановено по гр.д. № 1495/1995 г., Софийски районен съд, 52 състав, е допуснал извършването на съдебна делба между Д.М. И. /при квота 1/4 ид.ч./, М.Д.И. /при квота 1/4 ид.ч./ и И.Т.Д. при квота /1/2 ид.ч./ на следния недвижим имот, представляващ АПАРТАМЕНТ, находящ се в гр. ***********, четвърти надпартерен етаж, с площ по нотариален акт от 94,50 кв.м., състоящ се от една стая, хол, кухня, баня, клозет, входно и черно антрета и балкони, при съседи: Л. и В.Г., двор, стълбище и тераса, заедно с таванско помещение №7 от около 10 кв.м., при съседи: А.К., двор, коридор, заедно с 46/300 ид.ч. от терасата, която се намира на четвърти надпартерен етаж, заедно с 46/300 ид.ч. от избената площ, която кооперацията притежава, заедно и с 46/300 ид.ч. от общата тераса, която се намира на таванския етаж, заедно с 5/100 ид.ч. от мястото и от общите части на сградата, което се равнява на 46/300 ид.ч. от общите части и мястото на кооперацията, което място съставлява УПИ XVII, кв.116 по плана на **********“, цялото с площ от 425,50 кв.м., при съседи: ул. „М.“, бул. „Х.С.“, И.Ф. и наследници на Г.Б..
Още с исковата молба от 1995 г. съделителят Д.М. И. /починал в хода на процеса и заместен от своя наследник по закон М.И., участващ в процеса и на самостоятелно основание/ е направил възлагателна претенция на основание чл.288 ГПК /отм./ С молба от 10.05.1995 г. М.Д.И. е направил на основание чл.288 ГПК /отм./ искане процесният имот да му бъде възложен в дял. В първото съдебно заседание от втора фаза на делбата, проведено на 08.04.1998 г., съделителят Д.М. И. /чрез адв.Ц./ е заявил, че поддържа искането по исковата молба по реда на чл.288, ал.2 ГПК /отм./, а съделителят М.Д.И. /чрез адв.Белтова/ също е заявил, че на основание чл.288, ал.2 ГПК /отм./ прави искане за възлагане на процесния имот в негов дял. В открито съдебно заседание от 09.05.2000 г. съделителят М.И. отново е направил искане за приемане на претенцията му. С молба от 06.04.2006 г., молба от 18.06.2009 г., в о.с.з. от 24.06.2009 г. и пред настоящата въззивна инстанция съделителят М.И. поддържа искането си за поставяне на процесния имот в негов дял.
Съделителят И.Т.Д. /починал в хода на процеса и заместен от своите наследници по закон Е.И.С. и Л.М.Д., впоследствие също починала и оставила като единствен наследник по закон Е.И.С./, чрез адв.П., също е предявил възлагателна претенция по реда на чл.288, ал.2 ГПК /отм./, която е отхвърлена от първоинстанционния съд, като в тази част решението е влязло в сила, поради което такава претенция не е предмет на въззивна проверка.
В първото съдебно заседание от втора фаза на делбата са предявени и впоследствие уточнени с допълнителни молби следните претенции от съделителите:
1/ съделителят Д.М. И. е предявил срещу съделителя И.Т.Д. претенция по чл.286 ГПК /отм./ вр. чл.59 ЗЗД за сумата от 18 000 неденоминирани лева, заплатена за погасяване на ипотечен заем за закупуване на процесния делбен имот, както и претенция по чл.286 ГПК /отм./ вр. чл.61, ал.2 ЗЗД за сумата от 800 000 неденоминирани лева за топлофициране на сградата и делбения имот през пролетта на 1993 г.;
2/ съделителят М.Д.И. е предявил претенция срещу съделителя И.Т.Д. по чл.286 ГПК /отм./ вр. чл.61, ал.2 ЗЗД за сумата от 1 400 000 неденоминирани лева – стойност на подобрения, извършени по договор от 26.02.1993 г. под формата на СМР; сумата от 14 672 неденоминирани лева за закупуване и монтиране на чугунен радиатор /12 872 неденоминирани лева за закупуване на чугунен радиатор и 1 800 неденоминирани лева за монтаж на радиатора/; сумата от 12 000 неденоминирани лева за закупуване и подмяна на паркет в процесния имот.
3/ съделителят И.Т.Д. е предявил претенция срещу съделителя М.Д.И. по чл.286 ГПК /отм./ вр. чл.31, ал.2 ЗС за сумата от 3 000 000 неденоминирани лева – обезщетение за лишаване от ползването на процесния апартамент еднолично от М.И. през периода 01.12.1993 г. – 08.04.1998 г.
Съделителите взаимно оспорват предявените по делото претенции по сметките.
Във въззивното производство са приети съдебно-техническа експертиза и тройна съдебно-техническа експертиза за определяне на актуалната средна пазарна цена на процесния имот.
Съгласно едноличната експертиза стойността на имота възлиза на 132 111 лв. при застроена площ по документ за собственост 94,40 кв.м. Вещото лице арх.М.М. е изготвило допълнителна СТЕ в първоинстанционното производство, в което е посочило, че според направените от него измервания площта на имота възлиза на 84 кв.м. При тази площ вещото лице по СТЕ, изслушана и приета във въззивната инстанция, е посочило, че средната пазарна цена на имота е 117 432 лв.
Съгласно тройната СТЕ, изслушана и приета във въззивното производство, средната пазарна цена на имота възлиза на 137 822 лв. при застроена площ 94,50 кв.м. и 122 509 лв. при застроена площ 84 кв.м.
Във въззивното производство са приети като писмени доказателства молба от БИБ за вписване на законна ипотека /л.98 от въззивното дело/ и актуална декларация за семейно и материално положение, изходяща от съделителя М.И. /л.196 от въззивното дело/. Останалите приети пред въззивния съд доказателства са неотносими към делото, респ. вече са били приети в първоинстанционното дело и обсъдени от СРС при постановяване на решението.
Софийски градски съд,
като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и доводите на
страните, съгласно разпоредбата на чл.188, ал.1 ГПК /отм./, намира за
установено от фактическа и правна страна следното:
По отношение на
способа за извършване на делбата:
Основен принцип в делбеното производство е при възможност делбата да бъде извършена така, че всеки съделител да получи своя дял в натура, като неравенството в дяловете се изравнява в пари /чл. 69, ал. 2, изр. 1 и 2 ЗН/. Преди да се пристъпи към способа по чл. 288, ал. 1 ГПК /отм./, а именно – публична продан, съдът следва да се произнесе по приложимостта на останалите, уредени в закона, способи за ликвидиране на съсобствеността, като тези по чл. 288, ал. 2 и 3 ГПК /отм./ са предпоставени от наличието на заявено в срок искане и осъществяване на законоустановените условия за всяко от тях.
Възлагатателна претенция е направена и поддържана пред настоящата инстанция от съделителя М.И.. Същата е в срок, тъй като искането е направено с молба от 10.05.1995 г. /л.20 от първоинстанционното дело/, т.е. в рамките на предвидения в чл.288, ал.5 ГПК /отм./ преклузивен срок /най-късно в първото заседание, след като влезе в сила решението за допускане на делбата/.
Искането за възлагане е било направено от съделителя М.И. още с молба от 10.05.1995 г., когато действащата редакция на чл.288 ГПК /отм./, изм. с ДВ бр.31 от 17 април 1990 г., е била следната: когато някой имот е неподеляем и не може да бъде поставен в един от дяловете, съдът постановява да бъде изнесен на публична продан /ал.1/; ако неподеляемият имот е жилище и някой от сънаследниците и неговият съпруг нямат собствено жилище, съдът по молба на сънаследника, поставя жилището в неговия дял, като уравнява дяловете на останалите сънаследници с други имоти, а ако това уравнение е невъзможно, той осъжда наследника да заплати на другите сънаследници съответните части от равностойността на имота. Когато се дели неподеляемо жилище, което е било съпружеска имуществена общност, прекратена със смъртта на единия съпруг, то се поставя в дял на преживелия съпруг, ако няма жилище, освен когато делът му е незначителен /ал.2/; ако няколко от сънаследниците със съпрузите им нямат жилище, предпочита се онзи, който има най-голяма нужда /ал.3/; за вземанията по ал.2 заинтересуваните могат да впишат законна ипотека /ал.4/; искането по ал. 2 може да се направи най-късно в първото заседание, след като влезе в сила решението за допускане на делбата по чл. 282, ал. 1, като имотът се оценява по действителната му стойност /ал.5/.
Към датата 08.04.1998 г. /когато е проведено първото съдебно заседание от втората фаза на делбата/ редакцията на чл.288 ГПК /отм./, изм. с ДВ бр.124 от 23 декември 1997 г., е била следната: когато някой имот е неподеляем и не може да бъде поставен в един от дяловете, съдът постановява да бъде изнесен на публична продан. Страните в делбата могат да участват при наддаването в публичната продан /ал.1/; ако неподеляемият имот е жилище, което е било съпружеска имуществена общност, прекратена със смъртта на единия съпруг, и преживелият съпруг няма собствено жилище, съдът по негово искане може да го постави в дял, като уравнява дяловете на останалите сънаследници с други имоти или с пари /ал.2/; ал.3 е отменена; за вземанията по ал.2 заинтересуваните могат да впишат законна ипотека /ал.4/; искането по ал.2 може да се направи най-късно в първото заседание, след като влезе в сила решението за допускане на делбата по чл.282, ал.1, като имотът се оценява по действителната му стойност /ал.5/.
В последната редакция на чл.288 ГПК /отм./, изм. с ДВ бр.64 от 16 юли 1999 г., е предвидено, че когато някой имот е неподеляем и не може да бъде поставен в един от дяловете, съдът постановява да бъде изнесен на публична продан, като страните в делбата могат да участват при наддаването в публичната продан /ал.1/; ако неподеляемият имот е жилище, което е било съпружеска имуществена общност, прекратена със смъртта на единия съпруг или с развод, и преживелият съпруг или бившият съпруг, на когото е предоставено упражняването на родителските права по отношение на децата от брака, няма собствено жилище, съдът по негово искане може да го постави в дял, като уравнява дяловете на останалите съделители с други имоти или с пари /ал.2/; ако неподеляемият имот е жилище, всеки от съделителите, който при откриване на наследството е живял в него и не притежава друго такова, може да поиска то да бъде поставено в неговия дял, като дяловете на останалите съделители се уравнят с друг имот или с пари. Когато няколко съделители, отговарящи на условията по изречение първо, предявят претенции за поставяне на имота в техния дял, предпочита се онзи, който предложи по-висока цена /ал.3/; за вземанията по ал. 2 заинтересуваните могат да впишат законна ипотека /ал.4/; искането по ал. 2 може да се направи най-късно в първото заседание, след като влезе в сила решението за допускане на делбата по чл. 282, ал. 1, като имотът се оценява по действителната му стойност /ал.5/.
Видно от гореизложеното, докато е било висящо делото пред СРС разпоредбата на чл.288 ГПК /отм./ е изменяна неколкократно. При постановяване на решението за извършване на делбата районният съд е квалифицирал претенцията по чл.288, ал.2 ГПК /отм./ съобразно действащата към 1998 г. редакция. Първоинстанционният съд обаче не е съобразил, че към датата, когато за първи път е била заявена претенцията за възлагане, редакцията на чл.288 ГПК /отм./ е била различна. При заявяване на претенцията с молбата от 10.05.1995 г. съделителят М.И. е посочил разпоредбата на чл.288 ГПК /отм./, без да конкретизира коя точно алинея. В тогавашната си редакция разпоредбата е давала възможност, както на сънаследника, който няма собствено жилище, така и на съпруга в хипотеза на прекратена поради смърт СИО да претендират възлагане на имота в тяхна полза при наличието на законовите предпоставки. Очевидно съделителят М.И. е претендирал възлагане на имота в качеството си на сънаследник, който няма собствено жилище, а не в качеството си на съпруг в хипотеза на прекратена поради смърт СИО. В хода на цялото първоинстанционно производство съделителят М.И. е поддържал така направената претенция и е ангажирал доказателства във връзка с това. Следва да се посочи, че е допустимо претенцията, направена по стария ред, да бъде уточнена впоследствие, вкл. по реда на чл.288, ал.3 ГПК /отм./. При това положение правилната квалификация на възлагателната претенция следва да бъде чл.288, ал.3 ГПК /отм./ съобразно действащата към момента на приключване на устните състезания /съдебно заседание от 26.01.2011 г./ и постановяване на решението по извършване на делбата редакция /ред. изм. с ДВ бр.64 от 16 юли 1999 г./. Следва да се посочи още, че правната квалификация на искането се определя от съда въз основа на заявените факти и обстоятелства и вида на търсената защита, като посочената от ищеца правна квалификация не го обвързва.
За да бъде уважена претенцията по чл.288, ал.3 ГПК /ред.
изм. с ДВ бр.64 от 16 юли 1999 г./, следва да са налице следните кумулативни
предпоставки: 1/ процесният имот да представлява неподеляемо жилище; 2/
съделителят при откриване на наследството да е живял в процесното жилище и 3/
съделителят да няма собствено жилище.
По отношение на първата предпоставка спор няма, а и от приетите по делото съдебно-технически експертизи /л.167-168 и л.216-217 от първоинстанционното дело/ се установява, че процесният имот представлява неподеляемо жилище.
Втората предпоставка също е налице, тъй като съсобствеността е възникнала само от наследяване и съделителят М.И. при откриване на наследството е живял в процесното жилище. В закона не се съдържа дефиниция на посоченото изискване „да е живял“ в делбения имот, но съдебната практиката приема, че следва да е налице трайно фактическо състояние, продължително във времево отношение, установяване и пребиваване в делбения недвижим имот с цел използването му по предназначение. Законът не поставя никакви допълнителни ограничения спрямо това изискване, особено в хипотеза, в която липсва конкуренция за възлагане, какъвто е настоящият случай. От показанията на разпитаните по делото свидетели безспорно се установява, че в процесния имот са живели до смъртта й Е. И. Д., дъщеря й Б.Т.М. /след развода й с Д. И./ и синът на Б.Т.М. – М.Д.И.. Показанията на свидетелите в тази насока са еднопосочни. При последователно правоприемство е достатъчно наследникът да е живял трайно в имота при откриване на последното наследство, от което черпи права /в този смисъл т.9 от Тълкувателно решение в този смисъл т.7 на ТР №1/19.05.2004г. по тълк.д.№1/2004г. на ОСГК на ВКС/. В случая при откриване на последното наследство на Б.Т.М. по безспорен начин се установява, че М.И. е живял в процесния имот, а от събраните в тази насока гласни доказателства се установява, че и преди това е живеел там, като не е спорно, че и към настоящия момент продължава да живее в апартамента.
По отношение на третата предпоставка, съдът намира, че същата също е налице. По делото са представени две декларации – едната от дата 06.04.2006 г. е представена в първоинстанционното производство /л.322 от първоинстанционното дело/, като в нея е посочено, че М.И. не притежава в собственост и/или съсобственост друго жилище освен процесното, а другата от 28.09.2015 г. е представена във въззивното производство, като в нея е декларирано, че той и членовете на семейството му /съпруга и дъщеря/ притежават единствено 1/2 ид.ч. от процесния апартамент и лек автомобил „Мерцедес“. Представените декларации са съставени под страх от наказателна отговорност, като не са опровергани с насрещни доказателства, представени от другата страна. Същите представляват годно доказателство за установяване на обстоятелството, че претендиращият възлагането съделител не притежава друго жилище към момента на извършване на делбата при липса на други данни и доколкото по делото не е установено противното.
С оглед гореизложеното настоящият състав намира, че по отношение на съделителя М.И. са налице предвидените в закона кумулативни изисквания за поставяне в негов дял на процесния апартамент и заявената в този смисъл претенция се явява основателна и доказана, поради което процесният апартамент следва да му се възложи в дял на основание чл.288, ал.3 ГПК /отм./ при средна пазарна цена от 137 822 лв. според заключението на изслушаната тройна експертиза от 18.09.2015 г., приета от въззивния съд, която съдът кредитира като компетентно и безпристрастно изготвена. При определяне на средната пазарна цена настоящият състав намира, че следва да се вземе предвид площта на апартамента по документ за собственост, т.е. 94,50 кв.м., а не площта според измерванията, които е направило вещото лице при изготвяне на експертизата в първоинстанционното производство. В този смисъл правно значение има обстоятелството, че двете решения по допускане и по извършване на делбата са функционално обвързани помежду си, като в решението по допускане на делбата е прието, че площта на имота е 94,50 кв.м.
На основание чл.288, ал.3 ГПК /отм./ за уравнение на дяловете съобразно квотите по влязлото в сила решение за допускане на делбата и съобразявайки настъпилата в хода на процеса смърт на част от първоначалните съделители, съдът следва да осъди М.Д.И. /притежаващ 1/2 ид.ч. от имота/ да заплати на Е.И.С. /притежаваща също 1/2 ид.ч. от имота/ сумата 68 911 лв., ведно със законната лихва от влизане на решението в сила до окончателното плащане, като сумата следва да се изплати в шестмесечен срок от влизане в сила на настоящото решение на основание чл.288, ал.6 ГПК /отм./.
Поради несъвпадане изводите на въззивния съд с тези на първоинстанционния съд в частта, в която е постановено изнасяне на публична продан на имота, решението на СРС следва да бъде отменено, като бъде постановено решение за възлагането му на съделителя М.И. на основание чл.288, ал.3 ГПК /отм./.
По отношение на претенцията по чл.286 ГПК /отм./ вр.чл.59 ЗЗД за
сумата от 18 000 неденоминирани лева, поддържана от съделителя М.И.:
Претенцията е заявена от Д. И. в о.с.з. от 08.04.1998 г. и уточнена с молба от 14.04.1998 г., като се твърди, че Д. И. е заплащал суми /анюитетни вноски/ в общ размер 18 000 неденоминирани лева по ипотечен заем за процесния апартамент към БИБ /ДСК – Соф.окр. клон София/ в продължение на десет години.
Настоящият състав намира, че претенцията не е подкрепена с убедителни доказателства, които да доведат до несъмнен извод за основателност на претенцията. От представеното по делото удостоверение от „Банка ДСК“ ЕАД /л.199 от първоинстанционното дело/ не може да се установи, че е бил отпуснат ипотечен заем за процесния апартамент, тъй като е посочено, че архивът вече е унищожен. Независимо от това пред СРС са представени и приети като писмени доказателства две съобщения от “ДСК– Соф.окр. клон, гр.С.” до Б. Д. и Е. Д. /л.30 и 31/, както и извлечение от БИБ, Софийски окр.клон-2 /л.32/, от които може да се направи извод, че е бил отпуснат и изплащан заем за жилище. Представен е и документ от 1959 г., издаден от БИБ, озаглавен „Контрола“ /л.209 от първоинстанционното дело/, адресиран до Б. Д. и Е. Д., в който е посочено, че остатъкът от дълга е в размер на 24 863,83 неденоминирани лева по заем за жилище, при обезпечение – ипотека. Във въззивното производство е представена и молба от БИБ, Софийски окр.клон-2, за вписване на законна ипотека за заем 116/3/376 върху процесния имот. От посочените писмени доказателства може да се приеме, че ипотечен заем за процесния апартамент е бил отпуснат на името на Б. Д. и Е. Д.. По делото обаче няма нито едно доказателство, от което да може да се установи, че именно Д. И. е изплащал еднолично заема със свои лични средства. Не са представени напр.счетоводни или други документи, изходящи от банката, установяващи твърденията на съделителя Д. И. относно заплащане от негова страна на анюитетните вноски по заема. От показанията на разпитаната в първоинстанционното производство свидетелка Х. не може да се направи еднозначен и безспорен извод, че Д. И. е погасявал заема изцяло със свои лични средства, най-малко защото свидетелката не възпроизвежда свои преки и непосредствени впечатления, а единствено чутото и казаното й от Д. И.. От показанията на свидетелката Х. не става ясно кога, какви суми, по кой точно заем Д. И. е извършвал плащания. Ето защо съдът намира, че така заявената претенция по чл.286 ГПК /отм./ вр. чл.59 ЗЗД за сумата от 18 000 неденоминирани лева е недоказана и правилно първоинстанционният съд я е отхвърлил.
По отношение на
претенцията по чл.286 ГПК /отм./ вр.чл.61, ал.2 ЗЗД за сумата от 800 000 неденоминирани
лева, поддържана от съделителя М.И.:
На първо място следва да се посочи, че квалификацията на всички предявени от Д. И. и М.И. претенции по сметки следва да бъде чл.61, ал.2 ЗЗД /без горепосочената за сумата от 18 000 неденоминирани лева, за която квалификацията е по чл.59 ЗЗД/ по следните съображения. Отношенията във връзка с подобряването на общата вещ се уреждат по различен начин в зависимост от конкретните условия, при които са извършени подобренията, и от условията, при които съсобственикът-подобрител е упражнявал фактическата власт – като държател или владелец на правата на останалите съсобственици /ТР 85/68 г. ОСГК на ВС/. В случая не се установява някой от съсобствениците да е владял целия имот за себе си, поради което отношенията между съсобствениците по отношение на извършени от единия от тях подобрения следва да се уредят по начина, указан в р.I, т.5 на ППВС № 6/1974 г. и константната практика на ВКС. По делото няма данни подобренията да са извършвани със съгласието на останалите съсобственици /в който случай квалификацията на иска е по чл.30, ал.3 ЗС/, нито да е било налице изрично противопоставяне от другите съсобственици /в който случай квалификацията на иска е по чл.59 ЗЗД/, поради което подобренията, извършени без съгласието на другите съсобственици, следва да се уредят съобразно правилата за водене на чужда работа без пълномощие – чл.60-62 ЗЗД, по-специално при условията на чл.61, ал.2 ЗЗД – когато работата е предприета и в собствен интерес отговорността е до размера на обогатяването. Следователно отговорността на съсобствениците следва да се ограничи до по-малката сума /съобразно квотите на съсобствениците/ между стойността на направените разходи и увеличената вследствие на подобренията стойност на съсобствения имот /в този смисъл р.I, т.5 от ППВС № 6/74 г., решение № 461 от 12.05.1986 г. по гр.д.№ 570 от 1985 г. на ВС, II ГО, решение № 532 от 17.06.1994 г. по гр.д.№ 382 от 1994 г. на ВС, I ГО, както и в постановената по реда на чл.290 ГПК задължителна практика на ВКС: решение № 339 от 10.10.2011 г. по гр.д.№ 1072 от 2010 г. на ВКС, I ГО; решение № 487 от 30.11.2011 г. по гр.д.№ 1503 от 2010 г. на ВКС, I ГО и др./. Такъв именно е и конкретният случай, доколкото не се установява другите съсобственици да са давали изрично съгласието си за извършването на претендираните подобрения, нито изрично да са се противопоставили.
На следващо място следва да се посочи, че разноските могат да бъдат „необходими“, „полезни“ /подобрения/ и „разноски за плодовете” /тези, с които е намаляло имуществото на владелеца, за да осигури получаването на плодове от вещта, като това са само тези разходи, без които плодове не биха се получили/. В случая от значение е да се направи разграничение между необходими и полезни разноски. В теорията и практиката е безспорно, че необходимите разноски са тези, които са запазили вещта от погиване или повреда или са условие за нейното запазване или използване, т.е. следва да е налице обективна наложителност за извършването им. Това са разноските, които се правят не за увеличаване, а за предотвратяване намаляването на стойността на вещта. Полезните разноски /подобренията/ са тези разноски, които водят до увеличаване стойността на вещта. Подобрение на един имот е налице, когато вложените труд, средства и материали са довели до увеличение на стойността му /ППВС № 6/74 г., т.6/. Следва да се съобрази дали се е достигнало до увеличаване на ползата, използваемостта, съответно стойността на вещта, а не дали разноските са целесъобразни с оглед интереса на собственика и дали собственикът желае запазването им. Критерият, въз основа на който се преценява дали е налице подлежащо на заплащане подобрение, е наличието на трайно прикрепване към имота, т.е. изследва се възможно ли е подобрението да бъде отделено без увреждане и намаляване на стойността му или намаляване цената на имота /в този смисъл т.8, ППВС № 6/74 г., решение № 517/30.11.2011 г. по гр. д. № 113/2010 г., ВКС, IV ГО/. Следователно подобрение е налице само когато извършеното е трайно прикрепено към имота и собственикът не може да иска унищожение на подобренията, но и владелецът не може да ги премахне, а му се дължи само обезщетение.
Извършването на други разноски, които не могат да бъдат квалифицирани като полезни, необходими или за получаване на плодовете не подлежи на обезщетяване.
Претенцията е заявена от Д. И. в о.с.з. от 08.04.1998 г. и уточнена с молба от 14.04.1998 г., като се твърди, че Д. И. е заплатил сума в общ размер 800 000 неденоминирани лева /равни на 800 деноминирани лева/ за топлофициране на сградата и процесния апартамент през пролетта на 1993 г.
От събраните по делото доказателства се установява, а и не се спори между страните, че в сградата, в която се намира делбеният имот, е изградена абонатна станция, както и че апартаментът е топлофициран и в него са монтирани отоплителни тела – радиатори.
Настоящият състав намира, че топлофицирането на сградата и на процесния апартамент представлява подобрение на имота предвид посоченото по-горе – стойността на имота е увеличена. Изграждането на отоплителна инсталация е подобрение и следва да бъде обезщетено /в този смисъл решение № 2863-64-I ВС/.
Независимо от посоченото обаче по делото не са налице
доказателства, от които да може да се установи, че именно Д. И. е заплатил
сумите за топлофициране на сградата и апартамента. По делото са представени протокол
от 30.07.1992 г., списък от м.януари 1993 г. на кооператорите от бул.“Х.С.“ **,
които са внесли вторите вноски за довършителните работи за абонатната станция и
тръбите за връзка с абонатната станция, разписка от 15.02.1993 г. и финансова
справка-отчет за суми /л.279, л.280, л.281 и л.283 от първоинстанционното
дело/, като в посочените документи не фигурира името на Д. И. като заплатил
каквато и да е част от дължимата вноска за изграждане на абонатна станция. От
представеното писмо от „Т.С.“ ЕАД /л.286 от първоинстанционното дело/ се
установява единствено, че абонатната станция е въведена в експлоатация през
м.март 1993 г. и същата е платена от живущите в сградата. По делото няма нито
едно писмено доказателство, от което да се установява релевантното
обстоятелство, че именно Д. И. е заплатил със свои средства сумата от 800 000 неденоминирани
лева за топлофициране на сградата и делбения имот. Показанията на свидетелите Д.
и Х. не съответстват на останалия събран по делото писмен доказателствен
материал, а и от тях не може да се установи кога, с какви средства и какви
точно суми Д. И. е предоставил за топлофициране. С оглед посоченото заявената
претенция се явява неоснователна. Следва да се посочи, че дори претенцията да бе
основателна, то съобразно направеното възражение за погасителна давност, същата
би се явила погасена по давност, тъй като за първи път е заявена на 08.04.1998
г., т.е. след изтичане на петгодишния давностен срок за вземането, възникнало
най-късно през м.март 1993 г., когато е въведена в експлоатация абонатната
станция.
По отношение на заявените
от М.И. претенции по чл.286 ГПК /отм./ вр. чл.61, ал.2 ЗЗД за сумите от 14 672
неденоминирани лева и 1 400 000 неденоминирани лева:
Съделителят М.И. претендира заплащане на сумата от 14 672 неденоминирани лева, представляваща стойността на 1 бр. чугунен радиатор и монтажа на същия. Съдът намира, че тези разноски не са такива, които подлежат на възмездяване. Радиаторът представлява движима вещ, която не е трайно прикрепена към имота и същата може да бъде отдЕ.без увреждане и намаляване на стойността му или намаляване цената на имота. Ето защо тази претенция е неоснователна и правилно е била отхвърлена от първоинстанционния съд.
По претенцията за заплащане на разходите за извършени строително-монтажни работи от съделителя М.И. /уточнена с молба от 14.04.1998 г. – л.106 от първоинстанционното дело/ общо за сумата 1 400 000 неденоминирани лева съдът намира, че същата правилно е била отхвърлена от първоинстанционния съд по следните съображения:
Не се доказа съделителят М.И. да е извършил разходи за СМР за цялата претендирана сума от 1 400 000 неденоминирани лева. Установява се съделителят М.И. да е заплатил единствено сумата 52 200 неденоминирани лева на строителна фирма за извършване на ремонтните дейности в процесния апартамент. Посоченото се доказва от представените писмени доказателства – договор от 26.02.1993 г. и фактура № 13 от 25.03.1993 г. /л.161-164 от първоинстанционното дело/, които се подкрепят и от събраните гласни доказателства. В посочения договор е уговорено, че СМР следва да бъде извършени в срок до 21.03.1993 г.
Съделителят Д. /починал в хода на процеса/ е направил възражение за давност, поради което съдът дължи произнасяне по него. Настоящият състав намира, че най-късният момент, в който са били извършени СМР, е 25.03.1993 г. /датата на фактурата/. Петгодишният погасителен срок за това облигационно вземане към датата 08.04.1998 г., когато е заявена претенцията, вече е бил изтекъл, както правилно е приел първоинстанционният съд, поради което правилно претенцията е била отхвърлена. В случая давността започва да тече от датата на извършване на подобренията, а не от датата на прекъсване на владението, тъй като подобрителят М.И. не е бил владелец, а само държател на притежаваните от другия съсобственик И. Д. идеални части от имота /в този смисъл Определение № 606 от 03.12.2013 г. по гр.д. №6130/2013 г. на ВКС, I ГО/. Предявяването на иска за делба не прекъсва давността по отношение на облигационните вземания на съделителите, каквито по същината си са претенциите по сметки по чл.59 и 61 ЗЗД. Давност не тече само срещу този, който не може да защити правата си – затова и по време на делбеното производство давност за вземането за подобрения тече /Решение № 394 от 18.10.2012 г. по гр.дело № 111/2012 г. на ВКС, I ГО/. Предвид посоченото при преценка дали давността е изтекла, меродавна е именно датата 08.04.1998 г. Към тази дата, както се посочи по-горе, петгодишната давност вече е била изтекла.
Настоящият състав напълно споделя изводите на СРС досежно
представения договор за изработка от 21.02.2002 г. и фактура №19 от 01.03.2002
г. /л.419-423 от първоинстанционното дело/ – същите не се отнасят за дейности,
за които е била предявена претенция по сметки в преклузивния срок, както и
досежно договора от 05.03.1993 г. /л.409-418 от първоинстанционното дело/,
който очевидно е създаден за целите на процеса, тъй като няма как в документ от
1993 г. да се сочи Законът за устройство на територията, който е в сила от
31.03.2001 г., както и Наредба № 3 от 31.07.2003 г.
Поради съвпадане изводите на двете съдебни инстанции, решението в тази част следва да бъде оставено в сила.
По отношение на претенцията по чл.286 ГПК /отм./ вр.чл.31, ал.2 ЗС, поддържана от съделителя Е.С.:
Тази претенция е за сумата от 3 000 000 неденоминирани лева и за периода от 01.12.1993 г. до 08.04.1998 г., като същата е била предявена от съделителя Д. /чийто правоприемник е Е.С./ срещу съделителя М.И..
Съгласно
разпоредбата на чл.31, ал.2 ЗС когато общата вещ се използва лично само от
някои от съсобствениците, те дължат обезщетение на останалите за ползата, от
която са лишени, от деня на писменото поискване. Хипотезата на чл.31 ал.2 от ЗС
е частен случай на общата забрана по чл.59 ЗЗД за облагодетелстване на едно
лице за сметка на друго.
За
да бъде уважена претенция с правно основание чл.31, ал.2 ЗС, е нужно да са
налице следните предпоставки: наличие на съсобственост между съделителите върху
имота, лично ползване на същия от страна на някой от съсобствениците, респ.
ползване на част, по-голяма от припадащата му се, и наличие на писмена покана,
получена от другия съсобственик, срещу когото е насочена претенцията.
Съгласно
ТР № 7/02.11.2012г., постановено по тълкувателно дело № 7 по описа за 2012 г.
на ОСГК на ВКС, лично
ползване по смисъла на чл.31 ал.2 ЗС е всяко поведение на съсобственик, което
възпрепятства или ограничава останалите съсобственици да ползват общата вещ,
съобразно правата им, без да се събират добиви и граждански плодове.
Претенцията за обезщетение по чл.31 ал.2 ЗС ще е основателна, когато неползващ
съсобственик е отправил писмено искане и то е получено от ползващия
съсобственик и въпреки това: той или член на неговото семейство продължава
пряко и непосредствено да си служи с цялата обща вещ, съобразно
предназначението й, за задоволяване на свои /лични или на семейството си/
потребности, без да зачита конкурентните права на друг съсобственик; той или
член на неговото семейство не си служи пряко и непосредствено с цялата обща
вещ, но имайки достъп до нея, не допуска друг съсобственик да си служи с нея
/например като държи ключа/; ползващият съсобственик е допуснал на безвъзмездно
основание /с договор за заем за послужване/ трето за собствеността лице, което
само или заедно с него ползва общата вещ.
В
случая съсобствеността върху процесния имот е установена с влязло в сила
решение на съда по първата фаза на делбата.
Спорният въпрос
в случая е налице ли е писмена покана, получена от другия съсобственик
/съделителят М.И./, срещу когото е насочена претенцията.
По делото е
представена и приета като писмено доказателство нотариална покана от 03.08.1993
г. от И. Д. срещу М.Д.И., в която е поискано заплащане на наем за ползването на
имота в размер на 11 200 неденоминирани лева за периода от 05.01.1993 г.
до 01.08.1993 г. На гърба на нотариалната покана, представена в официално
заверен препис /л.150 от първоинстанционното дело/, има три отбелязвания. В
първото отбелязване от 11.08.1993 г. е посочено, че по сведение на съседката Д.
М.И. не живее за неограничено време на посочения адрес поради ремонт над него и
се е преместил временно. Във второто отбелязване от 13.09.1993 г. е посочено,
че по сведение на съседка Л.Г. лицето живее на вилата на съпругата си, тъй като
правят ремонт на покрива и пречат на бебето. В третото е посочено, че поканата
е връчена на 01.12.1993 г.на съпругата на М.Д.И.. Във връзка с оспорване
истинността на нотариалната покана по делото е допусната и изслушана
съдебно-почеркова експертиза, от която се установява, че подписът под
последното удостоверяване не е положен от съпругата на М.И. /обстоятелство,
което не се е оспорвало и от процесуалния представител на съделителя Д./.
На основание
чл.434 ГПК /отм./ правилата за връчване на призовки и съобщения в исковото
производство /чл.41-52 ГПК отм./ се прилагат и за охранителните производства,
каквото безспорно е това по връчване на нотариална покана.
Съгласно чл.46,
ал.1 ГПК /отм./ призовката се връчва срещу подпис лично на призоваваното лице
или на неговия пълномощник по делото, а когато лицето е недееспособно,
призовката се връчва на законния му представител или попечител или на неговия
пълномощник по делото. Съгласно ал.2 когато връчителят не намери призоваваното
лице, той връчва призовката на пълнолетно лице от домашните му, или на някого
от съседите, който се съгласи да предаде призовката. Лицето, чрез което става
връчването, се подписва в разписката със задължение да предаде призовката на
този, до когото се отнася. Връчителят удостоверява с подписа си датата и начина
на връчването, като отбелязва и качеството на лицето, на което е била връчена
призовката. По дела по брачни искове призовката не може да се връчва на
съседите или на другия съпруг.
От изложеното
по-горе е видно, че връчителят не е успял да връчи лично поканата на М.И., като
на гърба на поканата е посочено, че същата е връчена на съпругата на М.И.. Така
удостовереното връчване обаче според настоящия състав не отговаря на законовите
изисквания, поради което не може да се приеме и за надлежно такова. Видно от
текста на ал.2 на чл.46 ГПК /отм./, връчителят следва да впише начина на връчване
– лично или чрез някое от лицата по чл.46, ал.2 ГПК /отм./, като посочи
неговото име, качество и възраст /Решение № 1808А от 01.11.1995 по гр.д. № 2121/1995
г., ВС, IV ГО/. Освен това лицето, чрез което става връчването, трябва с
подписа си да удостовери получаването на поканата, при това със задължение да
предаде призовката /в случая поканата/ на този, за когото се отнася. В
настоящия случай това не е сторено.
Само оформената
по предвидения в закона ред покана представлява официален документ с обвързваща
доказателствена сила относно удостоверените в нея факти. В случая поканата не е
оформена по предвидения в закона ред, поради което съдът приема, че не е налице
писмено поискване по смисъла на чл.31, ал.2 ЗС, отправено и получено от
съсобственика М.Д.И., поради което първоинстанционният съд правилно е отхвърлил
и тази претенция.
По разноските:
С оглед изхода
на спора решението на СРС следва да бъде отменено в частта, в която М.И. е
осъден да заплати по сметка на СРС сумата 2 400 лв. – държавна такса по
извършване на делбата, както и в частта в която Е.С. е осъдена да заплати по
сметка на СРС сумата 2 400 лв. – държавна такса по извършване на делбата,
съобразно дяловете на съделителите.
На основание
чл.293а ГПК /отм./ страните следва да бъдат осъдени всеки от тях да заплати по
2 756,44 лв. – дължимата от тях държавна такса по сметка на СГС съобразно
дяловете им.
Разноски за
въззивното производство съобразно разпоредбата на чл.293а, изр.2 вр. чл.64 ГПК
/отм./ могат да бъдат присъдени само по претенциите по сметки. Предвид
неоснователността на въззивните жалби по претенциите по сметки, разноски за
въззивното производство не се полагат на никоя от страните. Други разноски не
следва да бъдат присъдени, тъй като сторените разноски за експертизи касаят
събирането на доказателства относно делбения имот и способа за извършване на
делбата, а разграничение на разноските за адвокатско възнаграждение в
приложените договори към адвокатските пълномощни не се съдържат, поради което и
липсва основание за присъждането им от настоящия съд.
Така мотивиран, СОФИЙСКИ ГРАДСКИ
СЪД
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ решение от 18.02.2011 г., постановено по гр.д.№ 1495/1995 г., на Софийски районен съд, ГО, 52 състав, в частта, в която допуснатият до делба имот е изнесен на публична продан и възлагателната претенция на М.Д.И. е отхвърлена, както и в частта, в която Е.И.С. е осъдена да заплати по сметка на СРС сумата 2 400 лв. – държавна такса, а М.Д.И. – сумата 2 400 лв., като вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ПОСТАВЯ В ДЯЛ на основание чл.288, ал.3 ГПК /отм./ на М.Д.И., ЕГН **********, с адрес ***, следния недвижим имот: АПАРТАМЕНТ, находящ се в гр. С., бул. „Х.С.“ № **, четвърти надпартерен етаж, с площ по нотариален акт от 94,50 кв.м., състоящ се от една стая, хол, кухня, баня, клозет, входно и черно антрета и балкони, при съседи: Л. и В.Г., двор, стълбище и тераса, заедно с таванско помещение № 7 от около 10 кв.м., при съседи: А.К., двор, коридор, заедно с 46/300 ид.ч. от терасата, която се намира на четвърти надпартерен етаж, заедно с 46/300 ид.ч. от избената площ, която кооперацията притежава, заедно и с 46/300 ид.ч. от общата тераса, която се намира на таванския етаж, заедно с 5/100 ид.ч. от мястото и от общите части на сградата, което се равнява на 46/300 ид.ч. от общите части и мястото на кооперацията, което място съставлява УПИ XVII, кв.116 по плана на **********“, цялото с площ от 425,50 кв.м., при съседи: ул. „М.“, бул. „Х.С.“, И.Ф. и наследници на Г.Б..
ОСЪЖДА М.Д.И., ЕГН **********, с адрес ***, да заплати на Е.И.С., ЕГН **********, със съдебен адрес ***, за уравняване на дела й от описания по-горе недвижим имот, сумата от 68 911 лв. /шестдесет и осем хиляди деветстотин и единадесет лева/, ведно със законната лихва върху сумата от датата на влизане на настоящото решение в сила до окончателното плащане.
ОСЪЖДА М.Д.И., ЕГН **********, с адрес *** и Е.И.С., ЕГН **********, със съдебен адрес ***, да заплатят по сметка на СГС държавни такси по извършване на делбата, както следва: М.Д.И. – 2 756,44 лв., и Е.И.С. – 2 756,44 лв.
ОСТАВЯ В СИЛА решение от 18.02.2011 г., постановено по гр.д.№ 1495/1995 г., на Софийски районен съд, ГО, 52 състав, в останалата обжалвана част.
Решението от 18.02.2011 г., постановено по гр.д.№ 1495/1995 г., на Софийски районен съд, ГО, 52 състав, е влязло в сила като необжалвано от страните в частта, в която е отхвърлена предявената от Е.И.С. претенция за възлагане на делбения имот, както и в частта, в която Е. С. е осъдена да заплати на М.И. на основание чл.286 ГПК /отм./ вр. чл.61, ал.2 ЗЗД сумата от 12 деноминирани лева.
Решението подлежи на обжалване с касационна жалба пред Върховния
касационен съд при предпоставките на чл.280, ал.1 ГПК в едномесечен срок от
връчването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.