№ 195
гр. гр.Велинград, 22.05.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ВЕЛИНГРАД, I - ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на тридесети април през две хиляди двадесет и четвърта
година в следния състав:
Председател:ЛИЛИЯ Г. ТЕРЗИЕВА
при участието на секретаря МАРИЯ АНГ. ДИМИТРОВА
като разгледа докладваното от ЛИЛИЯ Г. ТЕРЗИЕВА Гражданско дело №
20235210100290 по описа за 2023 година
Производството е по реда на чл. 26 ЗЗД
Предявен е от М. М. С., ЕГН **********, с постоянен адрес: гр.
Велинград, ул. ******* А, против „ПРОФИ КРЕДИТ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД,
ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр.София, 1404, ж.к.
„Мотописта“, бул. България № 49, мл.53 Е, вх.В, представлявано от
управителите С*******, *******, обективно кумулативно съединени искове с
правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД и чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, с които се
иска да се прогласи нищожността на договор за потребителски кредит с №
******* г. на основание чл. 23 ЗПК и да се осъди ответника да й заплати
сумата от 3127,89 лв./три хиляди сто двадесет и седем лева и 89 стотинки/
лева, получена без правно основание, ведно със законната лихва върху нея,
считано от предявяване на исковата молба-29.03.2023 г. до окончателното
плащане, съединени при условията на евентуалност, с искане да се прогласи
нищожността на клаузите на раздел VI от процесния договор в частта,
регламентираща правото на възнаграждение за пакет от допълнителни услуги,
както и нищожността на споразумението за предоставяне на пакет от
допълнителни услуги и на клаузите по чл.15 от Общите условия,
оправомощаващи ответното дружество да получи заплащането на пакет от
допълнителни услуги.
С исковата молба ищцата С. излага, че по реда на ЗПФУР сключила с
ответника договор за потребителски кредит с № ******* г., по силата на
който е предоставено в заем 3000 лв., като било предвидено, че общата
дължима сума по кредита е размер на 5025,83 лв., а тъй като ищцата купува
1
пакет от допълнителни услуги дължи й възнаграждение в размер на 2468,52
лв., като общото задължение така възлизало на 7504,35 лева. Твърди, че
независимо, че не желала получаването на пакета от допълнителни услуги,
при кандидатстването, представителят на ответника й е заявил, че без този
пакет няма да й бъде предоставен кредитен ресурс. Поддържа, че в
изпълнение на договорните си задължения погасила общо 6127.89 лева.
Излага, че договорът е нищожен съгласно чл. 22 от ЗПК, поради изначалната
недействителност на съществен елемент от договорното съдържание по чл.
11. ал. 1, т. 9 от ЗПК - договорната лихва, която не е породила валидни правни
последици на основание на нейното противоречие с добрите нрави /чл. 26, ал.
1, нредл. 3 от ЗЗД/ , на основание чл. 21 ЗПК във вр.с чл. 10, ал. 1 и чл. 11,
ал.1, т. 9 ЗПК и на основание на нейната неравноправност по смисъла на чл.
143 във вр. с чл. 146 от ЗЗП. Излага, че в настоящия случай, договорната
лихва надхвърля три пъти размера на законната лихва, с което в разрез с
добросъвестността кредиторът използва материалната затрудненост на
кредитополучателя. за да получи престация, значително неравностойна на
предоставения от него кредитен ресурс. Поддържа се, че извършеното
договаряне създава неравноправност в правоотношението като размерът на
записаната в договора възнаградителна лихва е неточен и подвеждащ, тъй
като в нея не е включено вземането за възнаграждение за заплащане на пакет
допълнителни услуги. Излага, че последното представлява скрита договорна
лихва и твърди, че подобно договаряне е неравноправно, тъй като се
заобикалят изискванията на чл. 10. ал. I във вр. с чл. 11. ал.1, т.9 от ЗПК в
договора за кредит да се запише ясно и прозрачно действителния размер на
дълга, поради което е осъществено и основанието по чл. 21 от ЗПК.
Кредиторът не е изпълнил и изискването на чл. 11. ал. 1, т. 9 от ЗПК да
разпише в съдържанието на договора условията за прилагане на
възнаградителната лихва. Твърди се, че договорът се явява нищожен и като
сключен при неспазване на изискванията на чл. 11, ал.1, т. 10 от ЗПК във вр. с
чл. 10, ал. 1 във вр. с чл. 19, ал. 1 н ал. 2 с произтичащите правни последици
по чл. 21 и по чл. 22 от ЗПК, тъй като разписаният в договорът ГПР е неточен
и подвеждащ, като в него не е включена скритата под формата на
възнаграждение за допълнителни услуги договорна лихва. Сочи се, че е поела
задължението да заплати допълнително възнаграждение на кредитодателя за
оказване на действия, които обслужват единствено интересът на страните по
договора за кредит и касаят условията и изпълнението му, а именно: 1.
приоритетно разглеждане и изплащане на потребителския кредит; 2.
възможност за отлагане на определен брой погасителни вноски; 3.
възможност за намаляване на определен брой погасителни вноски. 4.
възможност за смяна на дата на падеж; 5. улеснена процедура за получаване
на допълнителни парични средства, като те са изцяло свързани с усвояването
и управлението на кредита, поради което с тях потребителят не получава
някакво различно и допълнително благо и не са с допълнителен характер по
смисъла на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК. Излага се, че договора липсва ясно
2
разписана методика на формиране на годишния процент на разходите по
кредита, което е нарушение на основното изискване за сключване на договора
по ясен и разбираем начин /чл. 10. ал.1 ЗПК/. Услугите за отлагане на
погасителни вноски, за намаляване на погасителни вноски и за смяна на
падеж съставляват услуги в случай на забава на кредитополучателя. за която
по правило потребителят дължи обезщетение в размер на лихвата за забава,
съгласно чл. 33. ал.1 ЗПК. Възлагането в тежест на потребителя на
допълнителна такса за управление на кредита в случай на забава противоречи
на разпоредбата на чл. 33. ал. I ЗПК -така Решение № 345 от 09.01.2019 г. по
т. д. № 1768/201 8 г. на ВКС, 2 т.о. Поради изложено моли съда да уважи
предявените искове. Претендира разноски. Ангажира доказателства.
В срока по чл.131, ал.1 от ГПК ответното дружество, депозира отговор,
с който оспорва изцяло претенциите на ищцата. Признава, че с ищцата е
сключен договор за потребителски кредит № 30037088436 на 25.05.2019 г., по
силата на който й е предоставен заем в размер на 3000,00 лева. Твърди, че при
съставянето му са спазени всички изисквания на закона, не са накърнени
добрите нрави и не са на лице неравноправни клаузи или клаузи, целящи
заобикаляне на закона. По подробно изложени съображения моли исковете да
бъдат отхвърлени. Ангажира доказателства. Претендира разноски.
Съдът, като взе предвид доводите на страните, прецени събраните
по делото доказателства, съгласно чл.235 ГПК, намира за установено
следното от правна и фактическа страна:
За основателността на предявения иск в тежест на ищцата е да докаже,
че между страните е налице валидно облигационно отношение, соченото
основание за недействителност- неравноправност съгласно ЗЗП и ЗПК. В
тежест на ответника е да докаже индивидуално уговаряне на оспорената
клауза.
С доклада по делото са обявени за безспорни и ненуждаещи се от
доказване всички обстоятелствата, включени във фактическия състав на
спорното право, като единственото спорно обстоятелство между страните е
налице ли са неравноправни клаузи в процесния договор и водят ли те до
неговата нищожност.
Съобразно приетата по делото, без възражения от страните, съдебно-
икономическа експертиза – по процесния договор, от ищцата са платени
общо 7562.29 лв., подробно описани по размер и дата в колона 2 на
Приложение 1 към заключението. С постъпилите средства кредитора е
погасил : 2783.22 лв.-главница; 1985.15 лв.-редовна лихва за периода
26.05.2019 г.-10.09.2022 г.; 2356.06 лв.-по допълнителен пакет за услуги;
181.27 лв.-договорна лихва за периода 10.07.2019 г.-04.12.2022 г.; 106.59 лв.-
законна лихва за забава за периода 10.07.2019 г.-20.12.2022 г. и 150 лв.-
разходи за събиране на вземане. Вещото лице е установило, че годишният
лихвен процент по договора е 39,10%, годишният процент на законната
лихва през периода 25.05.2019 г. до 10.11.2022 г. е 10%, в ГПР, договорен в
3
размер на 46.34%, е включена само договорната възнаградителна лихва и ако
бъде включено в него и уговореното възнаграждение по договора за
допълнителни услуги е в размер на 2468,52 лева, размерът на ГПР ще бъде
равен на 96,79%.
След анализ на съдържанието на договора, съдът приема, че той е за
потребителски кредит, чиято правна регулация се съдържа в Закона за
потребителския кредит /ЗПК/, а по силата на препращащата разпоредба на чл.
24 ЗПК - и в Закона за защита на потребителите /ЗЗП/.
Съгласно разпоредбата на чл. 9, ал.1 ЗПК договорът за потребителски
кредит е договор, въз основа на който кредиторът предоставя или се
задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем,
разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане.
Законът въвежда императивни изисквания относно формата и съдържанието
на този вид договор, посочени в разпоредбите на чл. 10 и чл. 11 ЗПК.
Разпоредбата на чл. 22 ЗПК предвижда, че когато не са спазени
изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7-12 и т. 20 и ал. 2 ЗПК
договорът за потребителски кредит е недействителен.
С оглед императивния характер на посочените разпоредби, които са
установени в обществен интерес за защита на икономически по-слаби
участници в оборота, съдът е задължен да следи служебно за тяхното
спазване и дължи произнасяне дори ако нарушението на тези норми не е
въведено.
При извършената служебна проверка относно действителността на
сключения между страните договор и като взе предвид наведените в тази
насока правни доводи в исковата молба, съдът констатира следното:
Ищецът е потребител по смисъла на §13, т.1 ДР на ЗЗП, тъй като е
сключил през 2019г. договор за потребителски кредит като физическо лице и
процесният договор не е предназначен за извършване на търговска или
професионална дейност. Клаузите в договора за кредит не са индивидуално
уговорени, доколкото са изготвени предварително от търговеца и ищцата не е
имала възможност да влияе върху тяхното съдържание.
Съгласно чл. 143 ЗЗП неравноправна клауза в договор, сключен с
потребител, е всяка уговорка в негова вреда, която не отговаря на изискването
за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и
задълженията на търговеца или доставчика и потребителя. Съгласно чл. 146,
ал. 1 ЗПК неравноправните клаузи в договорите са нищожни, освен ако не са
уговорени индивидуално. Не са индивидуално уговорени, които са били
изготвени предварително и поради това потребителят не е имал възможност
да влияе върху съдържанието им, особено в случай на договор при общи
условия. Ако общата преценка на договора сочи, че той е договор с общи
условия, доставчикът следва да докаже твърдения факт, че някоя клауза е
договорена индивидуално.
Принципно няма пречка страните да уговарят възнаградителна лихва
4
или неустойка за забавено плащане на парични задължения над размера на
законната лихва и тяхната свобода на договаряне не е ограничена от
разпоредбата на чл. 10, ал. 2 ЗЗД. С ПМС № 72/08.04.1994 г. е определен само
размерът на законната лихва, като със заключителната разпоредба § 1 е
отменено ПМС № 1238/25.06.1951 г. - за определяне на максималния процент
на договорните лихви, без да бъде определен нов максимален размер.
В процесния случай ответното дружество, въпреки указаната му
доказателствена тежест, не е ангажирал никакви доказателства в посока, че
процесните договорни клаузи са уговорени индивидуално поради което съдът
е ограничен в преценката си от представените такива. Съгласно
представените доказателства в самия договор заемателят е декларирал, че е
запознат предварително с всички условия по него, от което не може да се
направи извод обаче, че му е дадена възможност да влияе върху
съдържанието им. От една страна съдът счита, че клаузата за възнаградителна
лихва не е индивидуално уговорена - изготвени са предварително,
представянето им на заемателя от страна на заемодателя е формално, който
като потребител не е имал възможност да влияе върху съдържанието им.
От друга страна съдът намира, че въпросните клаузи са сключени в
условията на неравнопоставеност, водещи до нищожност, поради
противоречие с добрите нрави. Добрите нрави са критерии за норми на
поведение, които се установяват в обществото, поради това, че мнозинството
от хората според вътрешното си убеждение ги приемат и се съобразяват с тях.
Добрите нрави са морални норми, на които законът придава правно значение,
защото правната последица от тяхното нарушаване е приравнена с тази на
противоречието на договора със закона (чл. 26, ал. 1 ЗЗД). Една сделка
противоречи на добрите нрави, ако с нея: се договарят необосновано високи
цени; неравноправно се третират икономически слаби участници в оборота;
използва се недостиг на материални средства на един субект за
облагодетелстване на друг; се цели недобросъвестна конкуренция; използва
се монополно положение, за да се наложи на другата страна неизгодно
условие. Съгласно трайно установената практика на ВКС( решение № 906/
30.12.2004 г., по гр. д. № 1106/2003 г., на ІІ-ро гр. отд. на ВКС; решение №
378/ 18.05.2006 г., по гр. д. № 315/2005 г., на ІІ-ро гр. отд. на ВКС;
определение № 901/10.07.2015 г. по гр. д. № 6295/2014 г. на ІV-то гр. отд. на
ВКС) за противоречаща на добрите нрави, нарушаваща принципа за
справедливост, понеже се създава възможност за неоснователно обогатяване,
се счита клауза за лихва, многократно превишаваща размера на
законната лихва за просрочени задължения, която се определя от Държавата,
като се застъпва виждането, че уговорка за лихва надвишаваща трикратния
размер на законната лихва при липса на обезпечение, какъвто е настоящия
случай е противна на добрите нрави. В процесния договор уговорените
размери на фиксиран годишен лихвен процент по заема /ГЛП/ и годишен
процент на разходите /ГПР/ надвишава трикратния размер на законната лихва
четирикратно, поради което настоящ състав ги намира за нищожни на
5
основание противоречие с добрите нрави /чл. 26, ал. 1 предл. 3 ЗЗД/.
На следващо място и съобразно изложените мотиви по- горе по
приложението на чл. 143 ЗЗП съдът счита, че клаузата за заплащане на
уговореното възнаграждение за закупен пакет от допълнителни услуги и
споразумението в този смисъл не отговарят на изискването за
добросъвестност и водят до значително неравновесие между правата и
задълженията на заемателя и заемодателя. Видно от него срещу заплащане на
възнаграждението кредитополучателят може да се ползва от различни
привилегии – бързо разглеждане на искането, възможност за отлагане на
плащане на вноски, възможност за намаляване на определен брой
погасителни вноски, възможност за смяна дата на падеж, улеснена процедура
за получаване на допълнителни парични средства. Неравноправният характер
на посочената клауза произтича от липсата на еквивалентност между поетото
задължение за заплащане на допълнително възнаграждение и поетите
ангажименти от страна на кредитора, тъй като предоставянето на изброените
по – горе привилегии не е обусловено от настъпване на предвидени в
договора условия, а зависи единствено от волята на кредитора. Цитираната
клауза не е индивидуално уговорена, тъй като сключването на споразумение
за предоставяне на пакет от допълнителни слуги е включено в типовото
искане за отпускане на потребителски кредит.
Отделен аргумент в тази насока съдът черпи от разпоредбата на чл. 10а
ЗПК, съгласно която кредиторът може да събира от потребителя такси и
комисиони за допълнителни услуги, свързани с договора за потребителски
кредит. Съдът намира, че т.нар. „допълнителен пакет услуги“, за които е
уговорено възнаграждение не попада в приложното поле на цитираната
разпоредба. Срещу тази такса (възнаграждение) не се дължи никакво
поведение от страна на кредитора –сумата се дължи за предоставените
допълнителни възможности на потребителя единствено да управлява кредита.
В този аспект това вземане няма характер на такса, тъй като не се дължи
заради извършени разходи, нито заради определени действия, предприети от
кредитора – арг. чл. 10а, ал. 2 и ал. 4 ЗПК. Наименованието на допълнителния
пакет услуги прикрива истинската цел на клаузата да служи за увеличение на
възнаграждението на кредитора за предоставения заем, което от своя страна
води до нарушение на императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 ЗПК, според
която годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти
размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута,
определена с постановление на Министерския съвет на Република България.
В случая ГПР по процесния договор е 46,34 % при максимален размер от 50%
съгласно чл. 19, ал. 4 ЗПК, поради което ако към дължимата по договора сума
се присъединят и разходите по допълнителното споразумение, ГПР ще
надхвърли нормативно допустимия размер от 50% и несъмнено води до
многократно превишаване тавана на ГПР, което от своя страна обуславя
нищожност на уговорката за плащане на това възнаграждение (арг. чл. 19, ал.
5 ЗПК) и липса на основание за дължимост на това вземане. Предвид
6
изложеното клаузата в договора и споразумението за предоставяне на пакет
от допълнителни услуги са недействителни на основание чл. 143 ЗЗП и чл. 26,
ал. 1 ЗЗД – поради заобикаляне на закона, поради което размерът на
дължимите вземания по договора за кредит следва да се определи въз основа
на предоставената в заем сума по сключения договор за кредит, но без
поетото задължение за заплащане на допълнителния пакет услуги.
Отделно от всичко изложено следва да бъде съобразено и решение №
109 от 12.08.2019 г. на ВКС по т. д. № 636/2019 г., II т. о., ТК, с което е
оставено в сила решение № 1070/02.05.2018 г. от 30.04.2018 г., поправено по
реда на чл. 247 ГПК с решение № 1109 от 03.05.2018 г., в частта, с което е
потвърдено решение № 2958 от 03.05.2017 г. по гр. д. № 12486/2014 г. на
Софийски градски съд за осъждане на "Профи кредит България" ЕООД да
преустанови прилагането и да изключи от съдържанието на Общи условия
към договори за потребителски кредит клаузите на чл. 12. 3, чл. 12. 4, чл.
12.5.3, чл. 12.5.5 и част от клаузите на чл. 13. 1 и чл. 13. 3. При съобразяване
изложените мотиви от върховната инстанция по отношения неравноправния
характер на посочените в решенията клаузи от ОУ на ищцовото дружество,
които настоящият състав напълно споделя следва изводът, че клаузите на чл.
12. 3, чл. 12. 4 и чл. 13. 3 от ОУ към процесния договор, които макар да са
Версия 07 са напълно идентични с текста на същите във Версия 01,
коментирана в цитираните по- горе решения и неравноправни, като
противоречащи на разпоредбата на чл. 143 ЗЗП, доколкото по делото не са
ангажирани доказателства, а и следва от самата природа на Общите условия,
че не са индивидуално уговорени, видно е, че са в нарушение на принципа на
добросъвестността, създават значителна неравнопоставеност между страните
и са във вреда на потребителя, поради което те са нищожни. Тук е мястото да
се посочи, че съобразно практиката на СЕС решенията по колективни искове,
с които е признат неравноправният характер на договорни клаузи по
потребителски договори, включително и в Общи условия е задължително за
всички съдилища.
С оглед приетите по-горе постановки и доколкото се констатира, че в
процесния договор е налице несъответствие между действителния и
отразения в договора ГПР и включените в него компоненти, то следва да се
приеме, че същият е недействителен на основание чл. 22 ЗПК, вр. 11, ал. 1, т.
10 ЗПК. Съгласно чл. 23 ЗПК, когато договорът за кредит е обявен за
недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не
дължи лихва или други разходи по кредита.
По делото е установено, че чистата стойност на кредита е 3000лв.
Установено е също от данни по ССЕ, че ищцата е заплатила по кредита сума в
размер на 7562,29 лв.. При което разликата между чистата стойност и
заплатените средства или сумата от 4562,29 лв. се явява недължимо платена и
поради това подлежи на връщане, на основание чл.55 от ЗЗД. Ето защо искът
е доказан по основание и размер и следва да бъде уважен изцяло, при
съобразяване диапозитивното начало в гражданския процес и липсата на
7
искане за увеличаване размера на предявения иск, като ответникът бъде
осъден да заплати на ищцата сумата от 3127,89 лв., ведно със законната лихва
върху нея, считано от предявяване на исковата молба-29.03.2023 г. до
окончателното плащане.
С оглед основателността на главния иск и не се сбъднало вътрешно
процесуалното условие за разглеждане на евентуалния иск за прогласяване
нищожност на клаузите на раздел VI от процесния договор в частта,
регламентираща правото на възнаграждение за пакет от допълнителни услуги,
както и нищожността на споразумението за предоставяне на пакет от
допълнителни услуги и на клаузите по чл. 15 от Общите условия,
оправомощаващи ответното дружество да получи заплащането на пакет от
допълнителни услуги.
По разноските:
На основание чл. 78, ал.1 ГПК в полза на ищцата следва да бъдат
присъдени направените разноски в общ размер на 679,75 лв., а на основание
чл.38, ал.2 от Закона за адвокатурата вр. чл. 7, ал. 2, т. 2 от Наредба № 1 от 9
юли 2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения,
ответникът трябва да се осъди да заплати на процесуалния представител на
ищцата адвокатско възнаграждение в размер на 2210,03 лева.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА ЗА НИЩОЖЕН като противоречащ на закона на
основание чл.26, ал.1, пр.1 ЗЗД във връзка с чл.23 ЗПК, сключения между М.
М. С., ЕГН **********, с постоянен адрес: гр. Велинград, ул. ******* А, и
„ПРОФИ КРЕДИТ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище и
адрес на управление: гр.София, 1404, ж.к. „Мотописта“, бул. България № 49,
мл.53 Е, вх.В, представлявано от управителите С*******, *******, Договор
за потребителски кредит с № ******* г..
ОСЪЖДА на основание чл. 55 ЗЗД, „ПРОФИ КРЕДИТ БЪЛГАРИЯ“
ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр.София, 1404,
ж.к. „Мотописта“, бул. България № 49, мл.53 Е, вх.В, представлявано от
управителите С*******, *******, ДА ЗАПЛАТИ на М. М. С., ЕГН
**********, с постоянен адрес: гр. Велинград, ул. ******* А сумата от
3127,89 лв., ведно със законната лихва върху нея, считано от предявяване на
исковата молба-29.03.2023 г. до окончателното плащане.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 ГПК вр. чл. 38, ал. 2 вр. ал. 1, т. 2
ЗА, „ПРОФИ КРЕДИТ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище и
адрес на управление: гр.София, 1404, ж.к. „Мотописта“, бул. България № 49,
мл.53 Е, вх.В, представлявано от управителите С*******, *******, ДА
ЗАПЛАТИ на адв. Д. Ф., САК, с адрес на кантората: гр. София, ул. Петър
Парчевич, № 1, ет.5, ап. 14, сумата 2210,03 лв., представляваща адвокатско
8
възнаграждение в настоящото производство.
ОСЪЖДА „ПРОФИ КРЕДИТ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД, ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление: гр.София, 1404, ж.к. „Мотописта“, бул.
България № 49, мл.53 Е, вх.В, представлявано от управителите С*******,
******* ДА ЗАПЛАТИ на М. М. С., ЕГН **********, с постоянен адрес: гр.
Велинград, ул. ******* А сумата от 679,75 лв., представляваща заплатена
държавна такса и депозит за възнаграждение за вещо лице.
Решението подлежи на обжалване пред Пазарджишки окръжен съд в
двуседмичен срок от връчване на препис на страните.
Съдия при Районен съд – Велинград: _______________________
9