Р
Е Ш Е
Н И Е
гр. Плевен, 18. 02. 2020 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Плевенският районен съд, I
граждански състав, в публичното заседание на десети февруари през двехиляди и двадесета
година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ХРИСТО ТОМОВ
при секретаря Румяна Конова като разгледа
докладваното от съдията ТОМОВ гр. д. № 6841 по описа за 2019 година, и на
основание данните по делото и закона, за да се произнесе, взе предвид следното:
Иск с правно основание чл. 422 във вр. с чл. 415 от ГПК.
Постъпила е искова молба от „П.К.Б.“
****** против П.Д.В. ***. В молбата се твърди, че между страните по делото на 22. 08. 2013 год. е бил
сключен ***№ ***, по силата на който на ответницата е била преведена сумата в
размер на 1 500 лв. и
общо задължение по кредита 3 262, 03 лв., като срокът на договора е бил 24 месеца, с месечна вноска
по погасителен план в размер на 133, 50 лв. и падежна дата 10- то число на месеца. Твърди
се, че крайният срок за погасяване на кредита съгласно погасителния план е
изтекъл на 10. 09. 2015 год., с което е настъпила и изискуемостта на
задължението на длъжника в пълен размер. Твърди се, че към настоящия момент
размерът на погасеното от ответницата задължение е в общ размер на 2 480
лв., като с плащанията е погасен част от номинала по заема в размер на
2 450, 93 лв., а със сумата от 29, 07 лв. са погасени лихвите за забава на
основание т. 10. 1 от Общите условия. Твърди се, че ищецът е подал заявление за
издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК против ответницата и е било
образувано ч. гр. дело № 2472/ 2019 год. по описа на Плевенския районен съд.
Твърди се, че по горното дело длъжникът е подал възражение срещу издадената
заповед за изпълнение и съдът е указал на ищцовото дружество да предяви
установителен иск. В заключение ищецът моли съда да признае за установено
вземането му в размер на 811, 10 лв., представляващи главница по *** № ***/
22. 08. 2013 год., ведно със законната лихва, считано от 18. 04. 2019 год. до
окончателното изплащане на вземането. Претендира се присъждане на направените в
заповедното и исковото производство деловодни разноски.
Ответницата ангажира
становище, че исковата молба е неоснователна.
Съдът, като прецени събраните
по делото писмени и гласни доказателства и съобрази доводите на страните,
намира за установено следното:
Претенцията на ищеца намира
своето правно основание в разпоредбата на чл. 422 от ГПК. Налице е спор между
страните относно дължимостта на вземането по издадена в полза на ищеца заповед
за изпълнение по ч. гр. д. № 2472/ 2019 год. по описа на Плевенския районен съд.
Предявеният иск е допустим, тъй като във всички случаи, когато заповедта за
изпълнение е издадена въз основа на предвиден в закона несъдебен акт /несъдебно
изпълнително основание/ и е постъпило възражение от длъжника в установения двуседмичен
срок, респ. заповедта е връчена при условията на чл. 47 ал. 5 от ГПК,
заявителят /кредиторът/ разполага с възможността да реализира правата си,
предявявайки претенцията по чл. 422 от ГПК.
Разгледан по същество, искът е неоснователен. Вземането
на ищеца произтича от сключен *** № ***/ 22. 08. 2013 год. По силата на този договор ответницата П.Д.В. се е задължила да
върне получения заем в размер на 1 500 лв. на 24 месечни вноски. Безспорно е,
че по договора ответницата е направила плащания в размер на 2 480 лв., с
които са погасени изцяло вноски от № 1 до № 18, и част от вноска № 19. Видно от
заключението на ***В.В. е, че към момента на приключване на съдебните прения
непогасеното задължение на ответницата е в размер на 811, 10 лв.
Съдът счита, че е основателно възражението на процесуалния
представител на ответницата за неравноправност на клаузите досежно договорното
възнаграждение /годишния лихвен процент/. Видно от приложения договор е, че страните са уговорили фиксиран годишен лихвен процент в
размер на 86, 83 % и годишен процент на разходите 122, 26 %. Следва да се
отбележи, че към датата на сключване на договора не е действала разпоредбата на
чл. 19 ал. 4 от Закона за потребителския кредит, която предвижда, че годишният
процент на разходите, включващ и лихвите съгласно ал. 1, не може да бъде по-
висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове
и валута, определена с постановление на Министерския съвет. Налице е била обаче
константна практика на ВКС на РБ, обективирана и в посочените от пълномощника
на ответницата съдебни актове, която е давала ясни и категорични разрешения по
горния правен въпрос. Тя е приела, че максималният размер на договорната лихва
е ограничен винаги от чл. 9 от ЗЗД, съгласно който страните могат свободно да
определят съдържанието на договора, доколкото то не противоречи на добрите
нрави. За противоречащи на добрите нрави се считат сделки, с които неравноправно
се третират икономически слаби участници в оборота, използва се недостиг на
материални средства на един субект за облагодетелстване на друг и т. н. Прието е, че противно на добрите нрави е
да се уговаря възнаградителна лихва, надвишаваща трикратния размер на законната
лихва. В случая това съотношение не е налице. Договорената между страните годишна
лихва в размер 86, 83 % надхвърля значително /повече от осем пъти/
размерa на законната такава за
периода, поради което уговорката противоречи на добрите нрави и е
нищожна. Съотнесени тези критерии и към
клаузата с уговорения ГПР от над 100 %, също обосновават
нейната нищожност. Посочените клаузи от процесния
договор нарушават принципа на справедливост и създават условия за
неоснователно обогатяване на ответника. Последният не е съблюдавал принципите на добросъвестност и справедливост по чл. 9 от ЗЗД и чл. 143 и сл. от ЗЗП, при определяне на лихвен
процент на възнаградителната лихва и ГПР в размер, който да налага връщане
на повече от два пъти по- голяма сума от отпуснатия кредит- при заем от 1 500 лв., е договорено в края на срока на договора ответницата да върне сумата от 3 262, 03 лв. Нещо повече, видно от
заключението на вещото лице, дори и при хипотезата, че договорната лихва бъде
определена като петкратния размер на законната лихва за периода на действие на
договора, то към настоящия момент с изплатената от ответницата сума цялото й
задължение би било погасено.
В заключение може да се обобщи, че във всички
случаи, заплащайки сумата от общо 2 480 лв. /включително и за вземания,
които са произтичали от нищожни клаузи, и се приравняват на липса на правно
основание/, ответницата е изпълнила изцяло задължението си към ищцовото
дружество по процесния договор за заем, поради което предявеният положителен
установителен иск по чл. 422 от ГПК се явява неоснователен и следва да бъде отхвърлен.
При този изход на делото и на основание чл. 78 ал.
3 от ГПК ищецът следва да бъде осъден да заплати на ответницата направените деловодни
разноски в размер на 300 лв.
По изложените съображения
Плевенският районен съд
Р Е
Ш И:
ОТХВЪРЛЯ като неоснователен предявения
от “П.К.Б.” ***, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление ***,
представлявано от ***, ***, *** и ***, против П.Д.В. ***, ЕГН **********,
иск по чл. 422 във вр. с чл. 415 от ГПК за признаване за установено вземането
на ищеца за сумата
от 811, 10 лв., представляваща главница по *** № ***/
22. 08. 2013 год., ведно със законната лихва, считано от 18. 04. 2019 год. до
окончателното изплащане на вземането.
ОСЪЖДА
“П.К.Б.” ***, ЕИК ***, със седалище и адрес на
управление ***, представлявано от ***, ***, *** и ***, да заплати на П.Д.В. ***,
ЕГН **********, сумата от 300,
00 лв., представляваща направени деловодни разноски.
Решението подлежи на обжалване пред Плевенския
окръжен съд в 14- дневен срок от връчването му.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: