Решение по дело №1435/2020 на Районен съд - Стара Загора

Р E Ш Е Н И Е

 

№                                                          15.12.2020 г.                        гр.Стара Загора

 

В ИМЕТО НА НАРОДА

 

РАЙОНЕН СЪД - СТАРА ЗАГОРА                ХІII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ

На деветнадесети ноември                                 две хиляди и двадесета година

в публично заседание в следния състав:

 

            ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЖЕНЯ ИВАНОВА

 

Секретар: Николина Козелова

като разгледа докладваното от съдия ЖЕНЯ ИВАНОВА

гражданско дело № 1435 по описа  на съда за 2020 година,

за да се произнесе взе предвид следното:

 

Предявен е иск с правно основание чл. 79, ал.1 ЗЗД във връзка с чл. 66, ал.2 КТ за заплащане на обезщетение по т. 9 от допълнително споразумение 1023 / 01.04.2015г. към  трудов договор №1182/31.03.2009г.

Ищцата Е.В.Т. твърди, че е работила при ответника по силата на сключен помежду им трудов договор №1182/31.03.2009г.

През годините били подписвани между страните множество допълнителни споразумения към трудов договор, следва:  № 22/03.01.2011г., № 11562/01.09.2011г. № 222/30.06.2011 г., № 233/29.06.2012г.,  № 3688/31.10.2014г., № 1023/01.04.2015г., № 1007/04.01.2016г.,  №1050/01.08.2016г., № 1021/03.01.2017г., № 988/01.12.2017г., № 261/31.12.2018г.

Ищцата твърди още, че с допълнително споразумение № 1023/01.04.2015г двете страни договорили в т. 9, че „при прекратяване на трудовия договор, Работодателят дължи на Работника/Служителя обезщетение в размер на 12-дванадесет месечни брутни работни заплати, независимо от останалите законни обезщетения и независимо от повода и основанието за прекратяване на трудовия договор, което обезщетение е платимо на Работника или служителя в пълен размер, еднократно до 15 календарни дни от прекратяване на договора. ”

Тази договорната клауза предвиждала по- благоприятен за работника размер на обезщетение при прекратяване на трудовия договор в съответствие с чл. 66, ал.2 КТ.

Последното подписано от страните допълнително споразумение било №261/31.12.2018г., с което за заеманата от ищцата длъжност е „Ръководител /началник/ Мениджър отдел“ било договореното основно месечно възнаграждение в размер на 4000,00лв. и допълнително възнаграждение за трудов стаж и придобит професионален опит 5,4% или сумата от 216,00лв.

Ищцата твърди още, че през 2019г. било сменено ръководството на ответното дружество. Новото ръководство започнало подбор на екип и тя била принудена на 30.01.2020г. да подаде предизвестие за прекратяване на трудовото правоотношение на основание 326 от КТ. Със заповед №56/28.02.2020г. трудовото й правоотношение било прекратено, считано от същата дата.

При прекратяване на трудовото правоотношение, работодателят не изплатил дължимото й обезщетение по т.9, от допълнително споразумение № 1023/01.04.2015г. към трудов договор №1182/31.03.2009г., в размер на 50 880,00лв. изчислено на база на 12-дванадесет брутни заплати за предходен пълен месец. С покана за плащане вх.№87/02.03.2020г. поканила ответника да й заплати тази сума в срок от 15 дни, но до момента тя не била изплатена.

Искането на ищцата до съда е да постанови решение, с което бъде осъден ответникът да й заплати сумата от 50880,00лева /петдесет хиляди осемстотин и осемдесет лева/, представляваща размера на неизплатеното й възнаграждение, дължимо на основание т.9 от допълнително споразумение №1023/01.04.2015г. към трудов договор №1182/31.03.2009г., както и законната лихва върху главницата от датата на завеждането на исковата молба до окончателното изплащане на сумата. Претендира разноски.

Сочи банкова сметка, ***нието си: IBAN: ***, при БАНКА ДСК ЕАД.

В законоустановения срок по чл. 131 ГПК ответникът „Булсатком“ ЕАД е подал отговор на исковата молба, с който оспорва предявения иск като неоснователен.

Не оспорва, че между страните в бил сключен трудов договор №1182/31.03.2009г., по силата на който ищцата била назначена на длъжност „Организатор офис“, както и че трудовият договор е бил изменян с допълнителни споразумения.

Не оспорва твърденията в исковата молба, че към датата на прекратяване на трудовия договор на ищцата, тя е заемала длъжност „ръководител отдел, обслужване на клиенти" с основно трудово възнаграждение в размер на 4000 лв. и допълнително възнаграждение за придобит стаж и професионален опит в размер на 5.4 %.

Не оспорва и факта, че трудовият договор на ищцата е бил прекратен със заповед № 56 / 28.02.2020г., на основание чл. 326 от КТ, във връзка с отправено от Е.Т. предизвестие до работодателя с вх. № 28/30.01.2020 г. Оспорва твърдението, че ищцата била принудена да подаде такова предизвестие си поради смяна на ръководството на работодателя през 2019 г. Ответникът твърди, за целите на стабилизиране на финансовото състояние на дружеството и избягване на обявяване на дружеството в несъстоятелност, през периода 2018 г. - 2019 г. в Съвета на директорите на дружеството били извършени промени. Изпълнителният директор на дружеството „Невиван“ ООД с представител Саймън Максуел Зиф, който бил подписал и заповедта за прекратяване на трудовото правоотношение с ищцата, бил назначен с решение на едноличния собственик на капитала от 15.11.2018 г. и вписан в Търговски регистър на 22.11.2018 г.. В този смисъл, твърди, че неоснователни се явявали твърденията на ищцата, че ръководството било сменено през 2019 г. и започнало подбор на екип. Твърди, че ищцата била упражнила своето субективно право да прекрати трудовия договор, като била изразила свободно волята си да напусне дружеството, което било видно от отправеното от нея предизвестие.

От една страна, ответникът прави възражение за недействителност на клаузата за обезщетение при прекратяване на трудовия договор, предвидена в т. 9 от Допълнително споразумение 1023/01.04.2015г.

От друга страна, твърди, че съобразно вложения в горепосочената клауза смисъл, през призмата на чл. 20 ЗЗД, следвало да се приеме, че тя  била валидна винаги, само когато уволнението било по причина на работодателя, независимо от основанието за уволнение - съкращаване на щата. намаляване обема на работата, спиране на работата и др.., но не и в случаите, когато извършеното от работодателя уволнение било по причина на работника или служителя - дисциплинарно уволнение, по писмено искане на работника или служителя, при липса на качества на работника или служителя за ефективно изпълнение на работата и пр. Уговореното обезщетение при уволнение по причини на работодателя се дължало само в случаите, когато уволнението било  законно или когато уговореното обезщетение било за повече месечни възнаграждения от предвидените в чл. 225. ал. 1 КТ,  но само за разликата в броя на месечните трудови възнаграждения.

В настоящия случай била налице нищожност поради липса на основание - не можело да се приеме, че има валидна уговорка за плащане на обезщетение в случай на прекратяване на трудовия договор с предизвестие от служителя. В т. 9 от Допълнителното споразумение не било уговорено изрично при наличието на кои основания за прекратяване на трудовия договор възниквало това задължение. Записано било, че обезщетението е дължимо „независимо от повода и основанието за прекратяване на Трудовия договор“. Посочената уговорка показвала, на първо място, че задължението възниквало, когато работодателят прекратявал трудовия договор без вина на работника - това правило нямало смисъл, ако работникът бил уволнен дисциплинарно. Целта на това обезщетение било да се компенсира служителят за оставането без работа за период, по-голям от предвидения в закон (1 месец при прекратителните основания от работодателя без вина на служителя), съответно за претърпените вреди (при прекратителните основания от служителя по вина на работодателя). От разпоредбата в процесния случай не можело да се установи волята на страните да е била обезщетение да се дължи и при прекратяване на трудовото правоотношение от работника и без наличието на неправомерно поведение на работодателя и с цел, различна от посочените (т.е. при различни юридически факти).

Да се приемело, че клаузата на т. 9 от допълнителното споразумение за получаване на обезщетение в размер на 12 брутни трудови възнаграждения била приложима и при прекратяване от страна на служителя на основание чл. 326 от КТ противоречило и на добрите нрави, тъй като, от една страна, размерът на обезщетението бил  прекомерен, а от друга - водило до възможност за служителя за злоупотреба с право по смисъла на чл. 8 от Закона за задълженията и договорите и прекратяване на трудовия договор единствено с цел получаване на обезщетението.

Моли искът да бъде отхвърлен.

В съдебно заседание ищецът, чрез процесуалния си представител, заявява, че поддържа исковете по наведените в исковата молба доводи.

В съдебно заседание ответникът, редовно призован, не изпраща представител. Депозира по делото писмено становище, в което доразвива  наведените в отговора на исковата молба съображения.

Съдът, след като обсъди доводите на страните и събраните по делото доказателства по реда на чл.235, ал.2 ГПК във връзка с чл. 12 ГПК, намира за установено следното:

С доклада по делото, на основание чл. 146, ал.1, т.3 и т.4 ГПК, съдът е обявил за безспорни и ненуждаещи от доказване следните факти: сключеният между страните трудов договор №1182/31.03.2009г., по силата на който ищцата е била назначена на длъжност „Организатор офис“ в ответното дружество, който трудов договор е бил изменян със следните допълнителни споразумения: № 22/03.01.2011г., № 11562/01.09.2011г., № 222/30.06.2011 г., № 233/29.06.2012г., № 3688/31.10.2014г., № 1023/01.04.2015г., № 1007/04.01.2016г., № 1050/01.08.2016г., № 1021/03.01.2017г., № 988/01.12.2017г., № 261/31.12.2018г., че към датата на прекратяване на трудовия договор на ищцата, тя е заемала длъжност „ръководител отдел, обслужване на клиенти" с основно трудово възнаграждение в размер на 4000 лв. и допълнително възнаграждение за придобит стаж и професионален опит в размер на 5.40 % и че трудовият договор на ищцата е бил прекратен със заповед № 56 / 28.02.2020г., на основание чл. 326 от КТ, след отправено от нея предизвестие до работодателя, с вх. № 28/30.01.2020 г.

Видно от покана за плащане от 02.03.2020 г. ищцата е поканила ответното дружество да й заплати дължимото й обезщетение по т.9, от допълнително споразумение № 1023/01.04.2015г. към трудов договор №1182/31.03.2009г., в размер на 50 880,00лв., равняващо се на дванадесет брутни заплати.

По делото е представен Протокол от заседание на СД на „Булсатом“ЕАД от 20.03.2015г., в който е обективирано решение на Съвета на директорите да се предоговорят трудовите възнаграждения на ръководния състав, като се намалят, предвид финансовото състояние на дружеството, а в допълнителните споразумения се включи следното условие: „При прекратяване на трудовия договор, Работодателят дължи на Работника/Служителя обезщетение в размер на 12 месечни брутни работни заплати, независимо от останалите законни обезщетения и независимо от повода за прекратяване на трудовия договор. Дължимото обезщетение е платимо в пълен размер, еднократно до 15 календарни дни от прекратяване на договора. ”

При така установеното от фактическа страна, съдът, от правна страна, намира следното:

Разпоредбата на чл.66, ал.2 КТ предвижда, че с трудовия договор могат да се уговарят и други условия, свързани с предоставянето на работната сила, които не са уредени с повелителни разпоредби на закона, както и условия, които са по-благоприятни за работника или служителя от установените с колективния трудов договор.

По делото не е спорно сключването на допълнително споразумение № 1023/01.04.2015г. към трудовия договор на ищцата, както и че т.9 от това допълнително споразумение гласи „при прекратяване на трудовия договор, Работодателят дължи на Работника/Служителя обезщетение в размер на 12-дванадесет месечни брутни работни заплати, независимо от останалите законни обезщетения и независимо от повода и основанието за прекратяване на трудовия договор, което обезщетение е платимо на Работника или служителя в пълен размер, еднократно до 15 календарни дни от прекратяване на договора. ” Видно от това допълнително споразумение, със същото е било уговорено основно трудово възнаграждение на ищцата в размер на 3 500 лева, т.е. в по – нисък размер от последно уговореното с допълнително споразумение от 31.10.2014г. от 7000 лева. Не е спорно, че след това между страните са били подписани още 5 допълнителни споразумения, с които са били променяни размерите на трудовите възнаграждения на ищцата, като с последното допълнително споразумение № 261/31.12.2018г. трудовото й възнаграждение е било увеличено на 4000 лева. В тези последвали във времето допълнителни споразумения в т. 9 е посочено само: „Други условия:“ и не е възпроизведено уговореното в тази точка от допълнително споразумение № 1023/01.04.2015г.

Всъщност спорните по делото въпроси се свеждат до тълкуването на волята на страните, вложена в т.9 от допълнително споразумение № 1023/01.04.2015г. и дали при осъщественото през 2020 г. прекратяване на трудовото правоотношение на ищцата, на основание чл. 326 КТ, с отправено предизвестие от нея до работодателя, й се дължи уговореното в т.9 от допълнителното споразумение от 2015 г. обезщетение от 12 брутни месечни заплати.

Настоящият съдебен състав приема, че обезщетение по т.9 от допълнително споразумение № 1023/01.04.2015г. не се дължи от ответника на ищцата, по следните съображения:

От една страна, съгласно установената съдебна практика, в т.ч. и на ВКС, разпоредбата на чл. 66, ал. 2 КТ дава възможност на страните по трудовото правоотношение да уговорят по-благоприятни за работника или служителя  срок и/или размер на обезщетението. Допустимо е също така да се уговори и друг вид обезщетение, различно от законоустановените, когато юридическите факти, въз основа на които се дължи то, са различни от тези, за които в раздел  III на глава Х от КТ  е предвидено заплащането на обезщетение /в този смисъл  решение № 84 от 29.06.2018 г. на ВКС по гр. д. № 2624/2017 г., IV г. о., ГК и решение № 81 от 6.03.2013 г. на ВКС по гр. д. № 700/2012 г., IV г. о., ГК/. Прави се обаче ясно разграничение между случаите, в които трудовото правоотношение се прекратява по причина на работодателя и когато прекратяването настъпва по причина на работника. Приема се, че уговорката за заплащане на обезщетение е валидна винаги, когато уволнението е по причина на работодателя, независимо от основанието за уволнение - съкращаване на щата, намаляване обема на работата, спиране на работата и пр., но не и в случаите, когато извършеното от работодателя уволнение е по причина на работника - дисциплинарно уволнение, по писмено искане на работника, при липса на качества на работника за ефективно изпълнение на работата и пр. /решение № 356 от 25.09.2012 г. на ВКС по гр. д. № 773/2011 г., IV г. о., ГК и определение № 828 от 4.12.2018 г. на ВКС по гр. д. № 3137/2018 г., III г. о., ГК, решение № 505 от 3.01.2013 г. на ВКС по гр. д. № 1476/2011 г., IV г. о., ГК и др./. В цитираните в писменото становище на ответника първоинстанционни решения по аналогични казуси, които са и служебно известни на съда, макар и невлезли в законна сила понастоящем, се приема, че уговорката по т.9 от допълнителното споразумение следва да се тълкува в смисъл, че уговореното обезщетение от 12 брутни заплати се дължи от работодателя, само когато прекратяването на трудовото правоотношение е по причина на работодателя, независимо от основанието за уволнение. Това е така, защото приемането на противното би означавало работникът, по чиято инициатива се прекратява трудовия договор или пък който е извършил нарушения на трудовата дисциплина, да се облагодетелства неоснователно, тъй като би получил обезщетение за прекъсване на трудовоправната връзка, настъпило в резултат на собствените му действия. Такива уговорки са нищожни поради противоречие с добрите нрави. Добрите нрави не са писани, систематизирани и конкретизирани правила, а съществуват като общи принципи или произтичат от тях /в този смисъл е Тълкувателно решение № 1 от 15.06.2010 г. на ВКС по т. д. № 1/2009 г., ОСTK/. В посочената категория попадат принципите на справедливостта и на добросъвестността, които не допускат несправедливо облагодетелстване до каквото би се стигнало, ако се възприеме тълкуванието на ищцата на т.9 от въпросното допълнително споразумение, че независимо от основанието за прекратяване на трудовото правоотношение, работодателят дължи на работника обезщетение. Следователно доколкото в случая прекратяването на трудовото правоотношение е по инициатива  на работника и това не се дължи на неправомерно поведение на работодателя (не се представиха никакви доказателства по делото относно твърдението в исковата молба ищцата да е била принудена да отправи предизвестие за прекратяване на трудовото правоотношение), то на същата не й се дължи претендираното обезщетение.

От друга страна, в случая, на ищцата не й се дължи претендираното обезщетение, дори да се възприеме застъпеното от нея тълкуване на т. 9 от допълнително споразумение № 1023/01.04.2015г., защото настоящият съдебен състав намира, че т.9 от допълнително споразумение № 1023/01.04.2015г. не е действала към датата на прекратяване на трудовото правоотношение на ищцата през 2020г. Основание за този правен извод съдът черпи от последвалите във времето сключени между страните допълнителни споразумения към трудовия договор на ищцата, от съдържанието на които е видно, че в т.9 „Други условия:“ липсва такава уговорка, каквато има в т.9 „Други условия:“ от допълнително споразумение № 1023/01.04.2015г., както и липсва препращане към т.9 от въпросното споразумение от 01.04.2015г., както и липсва какъвто и да е друг текст, от който може да се направи извод за запазване на действието на уговореното в т.9 от допълнително споразумение № 1023/01.04.2015г. Този извод на съда се подкрепя, както от хронологията на уреждането на трудовото правоотношение между страните посредством сключените през различни периоди от време допълнителни споразумения, така и от представения по делото протокол на СД на ответното дружество от 2015г. В този протокол е обективирано взетото решение на СД да се намалят трудовите възнаграждения на ръководния персонал поради финансовото състояние на дружеството, поради което е било взето решение в допълнителните споразумения, с които се намаляват трудовите възнаграждения на работниците, да се включи в т.9 „Други условия“ текста: „при прекратяване на трудовия договор, Работодателят дължи на Работника/Служителя обезщетение в размер на 12-дванадесет месечни брутни работни заплати, независимо от останалите законни обезщетения и независимо от повода и основанието за прекратяване на трудовия договор, което обезщетение е платимо на Работника или служителя в пълен размер, еднократно до 15 календарни дни от прекратяване на договора.” Това решение допринася за изясняване на волята на страните за уговореното в т.9 в допълнително споразумение № 1023/01.04.2015г. и защо тази точка 9 не е била възпроизведена в останалите последователно сключени във времето допълнителни споразумения № 1050/01.08.2016г., № 1021/03.01.2017г., № 988/01.12.2017г., № 261/31.12.2018г., с които възнаграждението на ищцата е било увеличавано. Оттук е изводима волята на страните да не запазят действието на т.9 на допълнителното споразумението № 1023/01.04.2015г. Ето защо, съдът намира, че към датата на прекратяване на трудовото правоотношение между страните не е действала т.9 от допълнително споразумение № 1023/01.04.2015г., а в последно сключеното между тях допълнително споразумение № 261/31.12.2018г. (и не само) липсва уговорка за изплащане на такова обезщетение при прекратяване на трудовото правоотношение.

По гореизложените две групи съображения, съдът намира, че следва да отхвърли изцяло като неоснователен предявения иск от ищцата против ответника за заплащане на сумата от 50880 лева /петдесет хиляди осемстотин и осемдесет лева/, представляваща обезщетение по т.9 от допълнително споразумение №1023/01.04.2015г. към трудов договор №1182/31.03.2009г., ведно със законната лихва върху главницата от датата на подаване на исковата молба до окончателното изплащане на сумата.

Предвид липсата на доказателства за направени разноски от ответника в настоящото производство, такива не му се присъждат, макар да е направеното искане за това.

Водим от горното, съдът

 

Р  Е  Ш  И  :

 

ОТХВЪРЛЯ предявения от Е.В.Т., ЕГН:**********,***, против „Булсатком” ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр.София, ул.“Магнаурска школа“ 15, ет.4, иск за заплащане сумата от 50 880 лева /петдесет хиляди осемстотин и осемдесет лева/, представляваща обезщетение по т.9 от допълнително споразумение №1023/01.04.2015г. към трудов договор №1182/31.03.2009г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 15.05.2020г. до окончателното й изплащане, като неоснователен.

 

Решението може да бъде обжалвано пред ОС – Стара Загора в двуседмичен  срок от връчването му на страните.

 

 

 

 

РАЙОНЕН СЪДИЯ: