№ 210
гр. Враца, 18.10.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ВРАЦА, IV-ТИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ
СЪСТАВ, в публично заседание на четвърти октомври през две хиляди
двадесет и трета година в следния състав:
Председател:Надя Г. Пеловска-Дилкова
Членове:Мирослав Д. Досов
Пламен К. Кучев
при участието на секретаря М. К. Ц.а
като разгледа докладваното от Надя Г. Пеловска-Дилкова Въззивно
гражданско дело № 20231400500322 по описа за 2023 година
Производството е образувано въз основа на въззивна жалба вх.№
6896/07.06.2023 г. на И. И. Ц. от гр.Враца, чрез пълномощника й адв.М. Г., против
решение № 314 от 23.05.2023 г. на Районен съд-Враца, постановено по гр.дело №
159/2023 г., с което въззивницата е осъдена на основание чл.240 от ЗЗД да заплати на
Т. К. Т. от гр.Враца, сумата от 3 100 лв., представляваща остатък от главница по
договор за паричен заем от 06.06.2018 г., ведно със законната лихва за забава, считано
от датата на исковата молба - 23.01.2023 г. до окончателното й изплащане. Осъдил е
ответницата да заплати на ищеца сторените разноски по делото в размер на 1064 лева.
В жалбата се поддържа, че решението е неправилно, незаконосъобразно и
необосновано, тъй като за едни и същи писмени доказателства по форма и съдържание,
съдът е извел различни мотиви и правни изводи. Прави се оплакване, че съдът е ценил
отделни доказателства, а не в съвкупност едно с друго, като е приел за доказани факти
и обстоятелства, за които не са представени никакви доказателства.
На първо място се посочва, че съдът е приел, че между страните съществува
заемно правоотношение, като ищецът е предоставил в заем сумата от 12 000 лв. на
ответницата, като преди сключване на договора е предал на ответницата суми с
разходни касови ордери - съответно 2000, 4000 и 6000 лв., които са били издадени в
нейна полза. Посочва се, че съдът се е позовал на практика на ВКС относно
1
положеният подпис в графата „получил сумата“, като не става ясно за кой документ, но
такова съдържание има само в разходния касов ордер, и въз основа на този документ е
приел, че е налице изявление за получаване на сумата, както и такова изявление в
текста на договора и разписката има свидетелстващ характер. Сочи се, че от тези
свидетелстващи документи, които не са оспорени от страните е очевидно, че сумата е
предадена в брой, в деня на подписването на всеки ордер, съответно за суми от 6000 лв.
(РКО от 06.06.2018 г.); 2000 лв. (РКО от 15.05.2018 г.) и 4000 лв. (РКО от 22.05.2018
г.). В тези ордери е посочено само името на И. Ц., по текста „да се брои на“, суми
цифри и словом. Само последният ордер посочва, че сумата от 4000 лв. е заем на И. Ц.,
като в същите тези ордери няма сума на предал сумата, а само подпис на получателя.
В жалбата се твърди, че съдът не е изяснил, че между страните не съществува
спор по действителността на заемно правоотношение, а относно това дали заетата сума
е изплатена напълно, тъй като в исковата молба се твърди, че не е заплатена изцяло
главницата, а извършените плащания са били на основание чл.76 от ЗЗД, като сумата
от 10 700 лв. е покрила лихвите и част от главницата. Сочи се, че за да бъде изяснен
този въпрос, съдът е следвало да изследва и тълкува договорките в сключения писмен
договор за заем, каквото изследване и тълкуване по реда на чл.20 ЗЗД не е извършено в
хода на производството, и това е довело до неправилност на постановеното решение.
Посочва се, че в ал.3 от договора за заем от 06.06.2018 г. е уговорено, че заемната сума
ще бъде върната на заемодателя ежемесечно на 30 равни месечни вноски по 400 лв.
отново в брой, като заемателят следва да я върне по реда и съгласно уговорките в
договора. Твърди се, че при така договореното условие, след като изрично не е
посочена лихвата в договорената месечна вноска от 400 лв. и сумарно заемателката
следва да заплаща всеки месец до 30-тия месец тази сума на заемодателя, то заявената
искова претенция, че сумата от 3100 лв. представлява част от главницата, тъй като в
погасяване на 10 700 лв. са включени и лихви в размер на 0,5% месечно, не е доказана
по основание и размер. Сочи се, че към договор няма, а и не се твърди да е изготвен
погасителен план, в който размерът на лихвата да е определен върху всяка вноска
поотделно, за да бъде известна на заемателя крайната сума, която би била различна от
договореното връщане при начисляване на лихвата - обстоятелство, което следва да е
изрично уговорено и известно и на двете страни при сключване на договора. Отделно
от това се сочи, че погасяваните вноски са били различни по размер в различните
периоди, при което възниква въпросът, който не е изяснен от съда, при дължима лихва
от 0,5% месечно върху определената вноска от 400 лв., върху разликата в повече върху
вноска, платена за погасяване на заема, следва ли да се начислява лихва от 0,5%.
Навеждат се доводи, че необсъждането на тези въпроси от съда, които не са
повдигани и от ищеца за главно доказване основанието и размера на исковата
претенция, представлява съществено нарушение на процесуалните правила,
определени в основните начала на ГПК - принципа на добросъвестност, равенство на
2
страните и установяване на истината. Твърди се, че е налице липса на вътрешно
убеждение на съда и необоснованост на решението, тъй като неразбираемостта и
противоречието в мотивите е резултат на формално-невалидни умозаключения, които
не могат да са логически следствия от дадени условия, противоречат на опита и/или
научното познание. Изразява се несъгласие с извода на съда, че ответницата не е
изпълнила задължението си, разсъждавайки първоначално върху фактическото
съдържание на разходния касов ордер, от чието съдържание се установява, че
определена сума е получена от ищеца Т. Т. на основание връщане на заем, но името на
лицето, което е извършило плащането не фигурира в документа. Посочва се, че
мотивите на съда по отношение на разходния касов ордер не са собствени, а
възпроизведени от посоченото към тях решение на ВКС, което касае обсъждане
характеристиката на разходния касов ордер при поставени специфични въпроси, а не
поотделно и буквалното им възпроизвеждане към спор по чл.240 от ЗЗД е
неприложимо и неубедително и подкрепя становището за липса на вътрешно
убеждение и необоснованост на решението. Посочват се множество решения на ВКС
по чл.290 от ГПК, съгласно които съдът е длъжен да обсъди всички събрани по делото
доказателства, които са относими към релевантните за изхода на спора факти;
доказателствата да бъдат обсъдени поотделно и в тяхната съвкупност, като съдът не
може да обоснове изводите си по съществото на спора на произволно избрани от него
доказателства. Също така, че при установяване на фактите от значение за изхода на
делото съдът следва да вземе предвид процесуалните позиции на страните и
направените от тях признания на неизгодни факти, които преценени с оглед всички
обстоятелства по делото, биха насочили към основателност или неоснователност на
исковата претенция.
Прави се оплакване, че съдът е допуснал съществени нарушения на
процесуалните правила и неприлагане на материалния закон, като е „прикрепил“
разходния касов ордер към счетоводни записвания на дружеството „***“ ООД, което
няма никаква правна връзка със заемното отношение, както и такива записвания
изобщо не са установени. Сочи се, че липсват мотиви на съда и обсъждане на
доказателства в тази насока. Твърди се, че нарушението е съществено, допуснато на
основание чл.202 от ГПК, като преди допускането на експертизата съдът е изключил
като доказателства по делото вътрешни документи на дружеството „***“ ООД, но
въпреки това вещото лице се е позовало на тях, като нито съдът му е указал, нито то е
било наясно, че тези изключени доказателства не следва да бъдат изследвани при
изготвяне на заключението. Сочи се, че според заключителната част на вещото лице
има създадена практика собствениците на дружеството „***“ ООД да предоставят
заеми на същото, а в точка 2 и 3 от заключението е даден отговор какви заеми са
извършвани с юридическото и с физически лица, които нямат нищо общо с процесното
заемно правоотношение. В точка 4 вещото лице е посочило, че сумата от 3 181,49 лв. е
3
част от такива заеми и е върната на Т. Т.. Съпоставянето на тази точка към останалите
три точки от заключителната част според въззивницата няма никаква логическа и
правна връзка, освен това, никъде вещото лице не сочи кои счетоводни записвания е
ползвал, по дати, документи, периоди на дружеството, като такива не са представени
към заключението. Посочва се, че в обясненията си пред съда вещото лице е
допълнило нещо различно, което не е включено в неговото писмено заключение -
заемите до точка 3 са осчетоводени в сметка 151-4, посочена като заем, като не става
ясно откъде вещото лице си спомня, че има такава сметка в дружеството, като такова
доказателство не е представяно и обсъждано. Вещото лице в обяснението е признало
също, че не е виждало разпечатката за касовият ордер от 3 181,49 лв., както и няма
разпечатка за сметката на този ордер. Твърди се, че тези обяснения на вещото лице по
никакъв не допринасят за изясняване на заключението му, а напротив - възникват
съмнения за верността и достоверността на проверката на вещото лице, тъй като между
писменото му заключение и дадените обяснения е налице съществено разминаване,
както и е налице непълнота и неподкрепа на твърденията му с необходимите за този
вид експертиза понятия. В подкрепа на последното се сочи, че съгласно списъка на
вещите лица вещото лице няма финансова и счетоводна специалност, тъй като същото
фигурира и като машинен инженер в списъка, което следва да се тълкува, че вещото
лице не познава вписванията в счетоводните книги по смисъла на чл.182 от ГПК. При
тези обстоятелства се твърди, че вещото лице не е ползвало счетоводни документи,
които удостоверяват пълно и безпристрастно фактическото положение по отношение
на процесния разходен касов ордер за сумата от 3 181,49 лв., а е ползвало такива, които
са съставени след образуване на настоящото дело и такива, които са му предоставени
едностранно от ищеца и подчиненото му дружество „***“ ООД, които не са описани в
заключението и не са обективирани, тъй като вещото лице не познава понятията в
счетоводните записвания. В тази насока се твърди, че съдът е допуснал съществено
процесуално нарушение, след като е ценил заключението на вещото лице еднолично и
едностранно, като е приел и че сумата от 3 181,49 лв. не е еднаква на претендираната
сума от 3 100 лв. - последната не е доказана по основание и размер в хода на цялото
производство.
На последно място се сочи, че съдът е следвало да приеме, че правилата на
заемното правоотношение между две физически лица се подчиняват на разпоредбите
на ЗЗД, където е уреден договорът за заем, и по-специално, че по отношение
изпълнение на задълженията в чл.77 от ЗЗД е посочено, че при изпълнение длъжникът
може да поиска от кредитора разписка. Посочва се, че според съдебната практика тази
разписка служи като доказателство за извършеното плащане. Според въззивницата при
приложение на тази разпоредба, което е правилното приложение на закона, към
представения РКО в оригинал от ответницата, в качеството й на длъжник, в който
ордер е посочен и кредиторът по заемното правоотношение, основанието й - връщане
4
на заем, и сумата, която е получил, без изрично отбелязване, че плащането е частично
или се отнася до други права на кредитора, то единственото тълкуване е, че независимо
от другите белези, след като няма други изявления по други права на кредитора и след
като се съхранява от длъжника, същата следва да се приеме като плащане на заем,
каквото отбелязване има в нея, като с нея се доказва безспорно, че задължението е
изпълнено в цялост. Твърди се, че с оглед липсата на доказване на размера на
посочената парична претенция от 3 100 лв. от ищеца, без значение, че сумата 3 181,49
лв. е различна от посочената в исковата молба, и следва да се приеме, че имено това е
сумата, която е поискал и получил кредитора - заемодател по заемното
правоотношение. Сочи се, че при съпоставка с погасения размер от 10 700 лв.
действително се получава сума, надвишаваща 12 000 лв., какъвто размер следва да
върне длъжницата, но платеното в повече е за нейна сметка и същата може да
реализира правата си по чл.55 от ЗЗД в друго производство. Навеждат се доводи, че
съгласно практиката на ВКС, непълнотата в съдържанието на разписката по чл.77, ал.1
ЗЗД не променя характера на документа като разписка и същата би могла да се ползва с
доказателствена сила, ако удостоверява факти, въз основа на които би могло да се
индивидуализира задължението и размера на платената сума. Отделно от това се
посочва, че не са представени никакви доказателства, че процесния РКО в оригинал се
намира противоправно в ответницата, доводи за което не могат да се извлекат и от
заключението на вещото лице. Прави се извод, че при липса и на други доказателства,
съдът в нарушение на материалния закон е приел, че сумата не е върната на
заемодателя.
Въззивницата моли за отмяна на обжалваното решение и отхвърляне не
предявения иск. Претендира присъждане на разноски за двете съдебни инстанции.
В срока по чл.263, ал.1 ГПК е постъпил отговор вх.№ 8417/10.07.2023 г. от
адв.В. Ч., като пълномощник на ищеца Т. К. Т., в който се изразява становище за
неоснователност на жалбата.
В отговора се оспорва тезата на ответницата, че по нейно искане ищецът й е
посочил сумата от 3 181,49 лв. като остатък от задължението й по договора за паричен
заем, за която първоначално се твърди, че включва и лихва за забава, след което тя е
погасила посоченото от ищеца задължение, като за целта е представила РКО №
1908/29.03.2021 г. Поддържа се, че дългът не е изцяло погасен, както и че ответницата
използва чужд документ, съставен между други лица и за друго основание. Посочва се,
че по делото е установено, че докато е била на работа в „***“ ООД, ответницата е
имала достъп до първични счетоводни документи, какъвто е представеният от нея РКО.
Практика в „***“ ООД е била при нужда от оборотни средства, собствениците да
предоставят такива под формата на заеми. Твърди се, че именно част от такъв заем
представлява върната на ищеца сума от 3 181,49 лв. на 29.03.2021 г. от „***“ ООД и
това няма нищо общо с отношенията между страните по договор за паричен заем от
5
06.06.2018 г.
Излагат се съображения, че ищцата не е доказала надлежно изпълнение на
задължението си, като от общото такова в размер на 13 800 лв. (12 000 лв. главница и
възнаградителна лихва от общо 15% или 1800 лв. лихва) са погасени 10 700 лв. и след
приспадането им остават точно 3 100 лв., каквато е и цената на иска. Сочи се, че следва
да се прави разграничение между възнаградителна лихва и лихва за забава, като
последната не е предмет на исковата претенция. Твърди се, че същата се използва от
ответницата, за да оправдае разликата между дължимите 3 100 лв. и вписаната в
разходния касов ордер сума от 3 181,49 лв., като начисляването на други лихви,
различни от възнаградителната, не е доказано. Посочва се, че с помощта на ССчЕ е
доказано, че собствениците на „***“ ООД са предоставяли заеми на дружеството при
необходимост от парични средства, като към 01.01.2018 г. „***“ ООД дължи на ищеца
63 000 лв., а на 06.11.2018 г. ищецът му е предоставил нов заем от 100 000 лв. Сам по
себе си този факт няма пряко отношение към спора, освен че доказва твърдението на
ищеца, че е било налице основание „***“ ООД да връща суми към ищеца и че
представения от ответницата ордер е именно част от документооборота по такъв заем,
а не доказателство за изпълнение на личните й задължения към ищеца. Сочи за
безспорно установено, че сумата от 3 181,49 лв., вписана в ордер от 29.03.2021 г., е
част от подобен заем, а не доказателство в полза на ответницата, като вещото лице е
разяснило, че в „***“ ООД са взети съответните счетоводни операции на каса по
отношение на сумата от 3 181,49 лв. и същата е заведена като погасяване на
задължение към ищеца Т. Т.. Сочи се, че предаването на сумата е отразено по дебита
на сметка 401 „Доставчици“, каквото качество ответницата не притежава, тъй като
процесните отношения са между физически лица и тя се явява длъжник на друго лице,
а не кредитор на „***“ ООД. В подкрепа на изложеното сочи и факта, че в
представения от ответницата РКО не фигурира препратка към процесния договор за
заем, нито нейното име, подпис или каквато и да било друга информация, чрез която
ордерът може да бъде свързан с облигационните отношения между страните в
качеството им на физически лица.
Прави се искане за потвърждаване на обжалваното решение като правилно и за
присъждане на сторените разноски пред въззивната инстанция.
При извършената проверка по чл.267 от ГПК въззивният съд констатира, че
въззивната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, от надлежна
страна, в срока по чл.259, ал.1 ГПК и отговаря на изискванията на чл.260 и чл.261 ГПК,
поради което същата е редовна и допустима.
При извършената служебна проверка на решението, съобразно правомощията
по чл.269, изр. първо ГПК, въззивният съд намира същото за валидно и допустимо.
Предвид горното и съгласно разпоредбата на чл.269, изр. 2 ГПК следва да бъде
проверена правилността му по изложените във въззивната жалба доводи и при
6
извършена служебна проверка за допуснати нарушения на императивни
материалноправни норми, като въззивната инстанция се произнесе по правния спор
между страните.
За да се произнесе по основателността на жалбата, настоящият съдебен състав
взе предвид следното:
Производството пред Районен съд – Враца е образувано въз основа на искова
молба, подадена от Т. К. Т., чрез пълномощника му адв.В. Ч., срещу И. И. Ц. от
гр.Враца, за заплащане на сумата от 3100 лв., представляваща остатък от главница по
договор за паричен заем от 06.06.2018г., ведно със законната лихва върху тази сума,
считано от датата на подаване на исковата молба до окончателното й изплащане.
Исковата претенция се основава на твърденията, че между страните е сключен
договор за заем от 06.06.2018г., в изпълнение на който ищецът, като заемодател, е
предал на ответницата, като заемател, сумата от 12 000 лв., която следвало да бъде
върната на 30 равни месечни вноски от по 400 лв. От заетата сума ответницата е
върнала общо 10 700 лв.на различни по размер вноски, като размерът на вноските и
датите на изплащането им са документирани с подписа на ищеца. В исковата молба се
посочва също, че договорената по заема лихва възлиза на сумата от общо 1800 лв. /по
0,5%върху всяка месечна вноска от по 400 лв/ и също не е платена от ответницата,
поради което и с оглед изтеклия срок на договора тя дължи сумата от общо 3100 лв.,
която според ищецът съставлява главница по смисъла на чл.76, ал.2 от ЗЗД.
В срока по чл.131 ГПК е постъпил отговор на исковата молба от И. И. Ц., с
който искът се оспорва. Ответницата признава сключването на договора и
получаването на сумата от 12000 лв., но твърди, че е изплатила заема, видно с лихвите,
като последното плащане е в размер от 3181,49 лв., посочен от ищеца, за което е
издаден разходен касов ордер от 29.03.2021г. Поддържа се, че плащането е оформено с
разходен касов ордер, тъй като ищцата работела при ответника и при напускането й на
работа искала окончателна да уреди отношенията си със своя работодател.
При тази твърдения в отговора, с молба за уточнение и допълнение на исковата
молба, ищецът посочва, че сумата от 3181,49 лв. всъщност съставлява връщане на заем
от „Опал-Т“ООД, който заем дружеството е било получило от ищеца, като собственик
на същото, за оборотни средства. Поддържа се, че в качеството си на служител
„Специалист с контролни функции, търговия“ при „Опал-Т“ООД, ищцата е имала
достъп до разходния касов ордер и използва този документ за целите на твърденията
си.
В производството пред районния съд са събрани писмени доказателства и е
назначена съдебно-счетоводна експертиза.
С обжалваното първостепенният съд е приел доводите на ищеца и е уважил
изцяло предявеният иск.
Като взе предвид събраните в първоинстанционното производство
7
доказателства, въззивният съдебен състав намира за установено следното от
фактическа страна:
Между страните не се спори, а това се потвърждава и от представените по
делото 3 бр.разходни касови ордери от 2018г./л.4-6/, договор за паричен заем от
06.06.2018г. и справка за върнати суми /л.8/, че между страните е налице валидно
сключен договор за заем, по силата на която ищецът, в качеството му на заемодател,
предал в заем на ответницата И. Ц. сумата от 12 000 лв., срещу поето от ответницата
насрещно задължение за връщане на сумата. Според разпоредбата на чл.1, ал.3 от
договора заемната сума от 12000 лв.следвало да бъде върната в брой на 30 равни
месечни вноски от по 400 лв. всяка. Страните се договорили също-чл.1, ал.1, че
заемателят се задължава да върне заемната сума по реда и съгласно условията на
договора, като заплати лихва в размер на 0,5% от заемната сума месечно. Ред и срокове
за заплащането на лихвата не са посочени в договора.
Между страните не се спори също така, а това е видно и от представените
трудов договор №997/07.07.2014г., длъжностна характеристика, допълнителни
споразумения към трудов договор и заповед за прекратяването му от 09.06.2021г., че
за времето от 07.07.2014г. до 09.06.2021г. ответницата работела на длъжност
„Специалист с контролни функции, търговия“ в „Опал-Т“ООД, чийто управител е
ищеца.
По делото е представен и разходен касов ордер №1908/29.03.2021г., издаден от
„Опал-Т“ООД, в който е наредено изплащане на сума в размер на 3 181,49 лв.на ищеца
Т. Т., с посочено основание за плащането-връщане на заем. не се спори, че ищецът е
подписал ордера за получил сумата.
Така представеният ордер е бил обект на проверка от назначеното по делото
вещо лице, което в заключението си посочва, че в периода 01.01.2018г.-29.03.2021г., а
и преди 01.01.2018г., ищецът е кредитирал дружеството, на което е управител, със
заеми, които предоставял по банков път, а връщането им от дружеството е ставало в
брой с РКО. Разпитано в с.з.на 24.04.2023г. вещото лице е дало пояснения, че
получената от ищеца с РКО №1908/29.03.2021г. сума от 3 181,49 лв.е излязла от
оборота на дружеството и е осчетоводена на касата му. Вещото лице посочва също, че
заемите, които управителят е предоставял са осчетоводявани по специалната сметка на
дружеството 151-4, в която са посочени като заеми.
При така установеното от фактическа страна и съобразно релевираните във
въззивната жалба оплаквания, въззивният съдебен състав достигна до следните правни
изводи:
Съдът е сезиран с осъдителен иск по чл.240, ал.1 от ЗЗД. За основателността на
този иск в тежест на ищеца е да установи при условията на пълно и главно доказване
фактите, на които основава своите искания, т. е. съществуването на договор за заем
между страните, предаването и съответно - получаването на претендираните суми от
8
ответника в заем и поемането на задължение от последния да ги върне в уговорения
срок. Договорът за заем е реален договор и за сключването на същия не е достатъчно
постигането на съгласие между страните, а е необходимо заемодателят фактически да
предаде на заемателя вещта предмет на договора. Следователно, ищецът следва да
докаже реалното предаване на претендираните суми в заем на ответника, а в тежест на
ответника е да докаже, че е върнал заетите суми по начина и в срока, посочени в
договора за заем.
Разпоредбата на чл.240, ал.2 от ЗЗД допуска договаряне на възнаградителна
лихва по заема, стига уговорката за това да е писмена.
В разглеждания случай от събраните по делото доказателства по безспорен
начин се установи, че между страните е сключен договор за заем, по силата на който
ответницата е получила от ищеца в заем сумата от 12 000 лв., срещу поето от нея
задължение да върне тази сума на 30 равни месечни вноски от по 400 лв. всяка.
Установи се също, че е уговорено и заплащането на лихва върху заетата сума, в размер
на 0,5% от заетата сума месечно. Тези обстоятелства се признават от ответницата, като
между страните не се спори и по отношение на обстоятелството, че ответницата е
върната на ищеца сумата от 10 700 лв. Спорно между страните е дали посочената сума
от 10 700 лв.включва договорената лихва и платен ли е от ответницата и остатъка от
общото задължение за главница и лихви по заема, в размер на исковата сума от 3100
лв., съответно спори се включва ли исковата сума и следващите се заемни лихви от
1800 лв.
Изхождайки от разпоредбата на чл.1 от процесния договор, въззивният съдебен
състав намира, че между страните е уговорен срок и начин на изплащане на главницата
по заема, но не и на договорените лихви. Както вече бе отбелязано, с разпоредбата на
чл.1, ал.3 от договора ясно и недвусмислено е договорено, че заемната сума от 12 000
лв.следва да бъде върната на 30 равни месечни вноски от по 400 лв.всяка, като самата
разпоредба навежда на извода, че крайният срок за връщане на заетата сума е
06.12.2020г. От друга страна, макар страните да са предвидили, че договорената лихва
е от 0,5% е месечно, договорът не съдържа клаузи, които да уреждат падежа на
договорната лихва и начинът й на плащане-ежемесечно, в края на договорния период
или друго, като не е предвидена и клауза, според която лихвата следва да се заплаща
заедно с месечната вноска по главницата. Договорна уредба е налице само по
отношение заплащането на главницата по заема и тя е изрична, вкл.по отношение на
задължението погасителните вноски по главницата да са ежемесечни. Тази договорна
уредба налага на извода, че задължение за ежемесечно заплащане на договорната лихва
ответницата не е поемала, поради което ищецът не разполага с правото да се ползва от
разпоредбата на чл.76, ал.2 от ЗЗД и да отнася извършваните от ответницата
погасявания най-напред към лихвите и след това по главницата. Следва да се посочи
също, че независимо от това дали лихвата е следвало да се заплаща заедно с месечната
9
вноска или не, доколкото в случая най-обременителното задължение е това по
главницата, то и погасяването не се извършва по правилото на чл.76, ал.2 от ЗЗД, а по
правилото на чл.76, ал.1, изр.2 от ЗЗД.
По така изложените съображения следва да се приеме, че със заплащането на
сумата от 10700 лв. ищцата е погасила съответната част от главницата /заемната сума/,
докато задължението за договорна лихва е останало изцяло неплатено. Необходимо е
да се посочи и това, че в обстоятелствата част на исковата молба ищецът сам твърди, че
договорените месечни вноски от по 400 лв., отнасящи се според договора до
главницата, не са били изплащани стриктно на уговорените падежи и в уговорения
размер, като по своята същност тези твърдения съставляват признание за приемане на
погашение по главницата, а не по договорната лихва.
От изложеното следва, че непогасената част от заемната сума възлиза на
сумата от 1300 лв., до който размер предявеният иск се явява основателен и доказан.
Въззивният съд намира за неоснователни твърденията на ответницата, че оставащите
над сумата от 10700 лв. задължения по главницата и договорните лихви са погасени с
плащане по РКО №1908/29.03.2021г. Характерът, доказателствената стойност и
правното значение на разходния касов ордер са правилно и подробно изяснени от
районния съд в обжалваното решение и направените от първоинстанционния съд
изводи по отношение на ордера се споделят изцяло от настоящия съдебен състав.
Ордерът установява извършено плащане не от ответницата, а от „Опал-Т“ООД и то на
сума, която не съвпада с остатъчното задължение по договора за заем. Ответницата
нито е подписала ордера, нито фигурира като платец по него, поради което същият не
доказва по никакъв начин твърденията й за плащане по договора за заем.
При тези съображения и тъй като иск за неплатени договорни лихви не е
предявен, то предявеният иск с правно основание чл.240, ал.1 от ЗЗД се явява
основателен и доказан до размер на сумата от 1300 лв. и ще следва да се уважи в
посочения размер, а за остатъка до исковата сума от 3100 лв.ще следва да се отхвърли.
При постановяване на обжалваното решение районният съд не е отчел, че
сумата от 1800 лв. не съставлява невърната част от заетата сума, а съставлява
договорна лихва, за заплащането на която иск не е предявен, поради което и в
нарушение на материалния закон в тази му част е постановил неправилно решение,
което ще следва да бъде отменено и искът отхвърлен за сумата над 1300 лв.
При този изход на делото първоинстанционното решение следва да бъде
отменено и в частта му, с която ответницата е била осъдена да заплати на ищеца
деловодни разноски над дължимия размер от 446,19 лв. За производството пред
първата инстанция и съобразно отхвърлената част от иска ищецът Т. Т. следва да бъде
осъден да заплати на ответницата И. Ц. сумата от 348,38 лв. деловодни разноски за
адвокатска защита.
За производството пред въззивната инстанция и съобразно уважената част от
10
жалбата въззиваемият Т. Т. следва да бъде осъден на заплати на жалбоподателката
сумата от 268,25 лв. деловодни разноски за адвокатска защита и заплатена държавна
такса.
Съобразно отхвърлената част от въззивната жалба жалбоподателката следва да
бъде осъдена да заплати на въззиваемата страна Т. Т. сумата от 327,09 лв.деловодни
разноски за адвокатска защита.
Водим от горното, Врачанският окръжен съд
РЕШИ:
ОТМЕНЯ решение №314 от 23.05.2023 г. на Районен съд-Враца, постановено
по гр.дело №159/2023г. в частта му, в която И. И. Ц. от гр.Враца, с ЕГН **********, е
била осъдена да заплати на Т. К. Т. от гр. Враца, с ЕГН ********** сумата над 1300
лв., представляваща остатък от главница по договор за паричен заем от 06.06.2018 г.,
ведно със законната лихва за забава, считано от деня на подаване на исковата молба-
23.01.2023г. до окончателното изплащане и ВМЕСТО НЕГО В ТАЗИ ЧАСТ
ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ като неоснователен предявеният от Т. К. Т. от гр. Враца, с ЕГН
********** против И. И. Ц. от гр.Враца, с ЕГН **********, иск по чл.240, ал.1 от ЗЗД,
за сумата над 1300 лв.до пълния предявен размер от 3100 лв., представляваща невърнат
заем по договор за паричен заем от 06.06.2018г..
ПОТВЪРЖДАВА решение №314 от 23.05.2023 г. на Районен съд-Враца,
постановено по гр.дело №159/2023г. в останалата му обжалвана част, с която
предявеният от Т. К. Т. от гр. Враца, с ЕГН ********** против И. И. Ц. от гр.Враца, с
ЕГН **********, иск по чл.240, ал.1 от ЗЗД е бил уважен до размер на сумата от 1300
лв., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на подаването на
исковата молба-23.01.2023г. до окончателното й изплащане.
ОТМЕНЯ решение №314 от 23.05.2023 г. на Районен съд-Враца, постановено
по гр.дело №159/2023г. и в частта му, с която И. И. Ц. от гр.Враца, с ЕГН **********,
е била осъдена да заплати на Т. К. Т. от гр. Враца, с ЕГН **********, деловодни
разноски за производството пред районния съд за сумата над 446,19 лв.
ОСЪЖДА Т. К. Т. от гр. Враца, с ЕГН ********** ДА ЗАПЛАТИ НА И. И. Ц.
от гр.Враца, с ЕГН **********, сумата от 348,38 лв. деловодни разноски за адвокатска
защита за производството пред районния съд, съобразно отхвърлената част от иска.
ОСЪЖДА Т. К. Т. от гр. Враца, с ЕГН ********** ДА ЗАПЛАТИ НА И. И. Ц.
от гр.Враца, с ЕГН **********, сумата от 268,25 лв. деловодни разноски за
производството пред въззивната инстанция, съобразно уважената част от въззивната
жалба.
11
ОСЪЖДА И. И. Ц. от гр.Враца, с ЕГН **********, ДА ЗАПЛАТИ на Т. К. Т.
от гр. Враца, с ЕГН **********, сумата от 327,09 лв. деловодни разноски за
производството пред въззивната инстанция, съобразно отхвърлената част от въззивната
жалба.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
12