№ 1378
гр. София, 26.05.2022 г.
АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 5-ТИ ТЪРГОВСКИ, в закрито
заседание на двадесет и шести май през две хиляди двадесет и втора година в
следния състав:
Председател:Величка Борилова
Членове:Зорница Гладилова
Капка Павлова
като разгледа докладваното от Величка Борилова Въззивно частно
гражданско дело № 20221000501191 по описа за 2022 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.274, ал.1, т.1 ГПК и е образувано по съвместна частна
жалба на Й. А. Б. и Т. М. Ш., и двамата чрез адв.А.В. от САК насочена против Определение
№ 260171/11.01.2022 г., постановено по гр.д. № 11020/2015 г. по описа на СГС, ГО, с което
подадената от тях искова молба в частта по предявения иск с правно основание чл.108 ЗС за
предаване владението на имотите, предмет на нот.акт за покупко-продажба на недвижими
имоти от № 101, т.I, рег.№ 2559, дело № 90/26.06.2013 г. на нотариус В. К. - № 269 от РНК, е
върната, а производството по делото – прекратено.
В частната жалба се поддържа неправилност на обжалваното определение, поради
постановяването му при съществени нарушения на съдопроизводствените правила, както и
за необоснованост.
По подробно изложени оплаквания в тази насока се иска отмяна на същото и връщане
на делото на първоинстанционния съд за продължаване на съдопроизводствените действия.
В отговор по частната жалба насрещните страни, чрез процесуалния си представител,
оспорват развитите в нея доводи и поддържат правилност на обжалваното определение.
Подадена е и частна жалба с вх.№ 275140/17.03.2022 г. от същите жалбоподатели
против Определение № 261174/18.02.2022 г., постановено по с.гр.д., с което
първоинстанционният съд ги е осъдил да заплатят на С. К. Н. и Д. К. Й. сумата от 1 500 лв.
разноски по делото пред СГС, съразмерно на прекратената част от исковете.
В нея се поддържа, че обжалваното определение е неправилно, като постановено в
нарушение на съдопроизводствените правила, предвид че разноски на ответниците по иска с
правно основание чл.108 ЗС не се дължат. Същите поддържали през цялото време на
процеса, че иск с посоченото правно основание не е предявяван, вкл. – по делото не бил
представен списък с разноски по този иск. Отделно от това присъденият размер бил
прекомерен.
В отговора по тази жалба насрещната страна е оспорила възраженията в нея и
поддържа правилност на обжалваното определение.
Софийският апелативен съд в решаващия състав, като съобрази доводите на частния
жалбоподател и данните по първоинстанционното дело, намира следното:
По частната жалба против прекратителното определение.
Предявената срещу този съдебен акт частна жалба е процесуално допустима, като
1
депозирана в рамките на преклузивния срок по чл.275, ал.1 ГПК от надлежно
упълномощения процесуален представител на жалбоподателите – ищци по делото, при
наличието на правен интерес за тях от атакуване на акта на първоинстанционния съд,
защото са негови адресати, срещу съдебен акт, подлежащ на последващ съдебен контрол.
Разгледани по същество оплакванията за неправилност на обжалваното определение се
явяват неоснователни, по следните съображения:
След запознаване с данните по първоинстанционното дело решаващият състав
констатира, че същото е било образувано по предявена искова молба от частните
жалбоподателки против Д. К. Й. и С. К. Н., с която е бил предявен иск по чл.87, ал.3 ЗЗД. По
подробно изложени в обстоятелствената част на исковата съображения, касателно този иск,
ищците са поискали да бъде развален договорът за покупко – продажба, обективиран в
нот.акт № 101, т.I, рег.№ 2559, дело № 90/2013 г. на нотариус № 269 от РНК.
Като краен резултат с Решение № 1416/21.02.2020 г., постановено по гр.д. №
11020/2015 г. по описа на СГС, искът е бил уважен като решението на първоинстанционния
съд е потвърдено с Решение № 389/22.06.2021 г., постановено по гр.д. № 2352/2020 г. по
описа на Апелативен съд София, влязло в сила на 12.08.2021 г.
Предвид че с първоначалната искова молба ищците-частни жалбоподатели са
посочили, че искат и предаване на владението, без да изложат фактически твърдения във
връзка с него, а първоинстанционният съд не е дал указания относно привеждането на това
искане в съответствие с изложените обстоятелства, вкл. като се посочи, дали при условието
на обективно съединяване с иска за разваляне на договора за покупко-продажба се
предявява и ревандикационен такъв, едва с въззивното решение са дадени указания за
привеждане на първоначално предявената искова молба в съответствие с изискванията на
чл.127, ал.1, т.4 ГПК по отношение на предявения иск за предаване на владението, т.к. в нея
липсват изложени фактически твърдения във връзка с това искане.
В изпълнение именно на тези указания с разпореждането под № 281919/26.08.2021 г.
СГС, позовавайки се на задължителните указания по т.2А от ТР № 4/2016 г. по т.д. № 4/2014
г. на ОСГК на ВКС, е оставил първоначалната искова молба в частта по предявения иск по
чл.108 ЗС без движение и е указал на ищците да уточнят петитума на ревандикационния
иск, защото същият следва да съдържа две искания за правна защита – установително
относно правото на собственост на ищеца и осъдително за предаване на владението, вкл. е
указал, че следва да се внесе ДТ по този иск в размер на 1% от цената на иска.
Жалбоподателите не оспорват фактът, установим от данните по делото, че
разпореждането с така дадените указания за отстраняване на констатираните нередовности
на исковата молба в частта й, касаеща предявения ревандикационен иск, е било връчено
редовно на процесуалния им представител адв.В. на 03.09.2021 г., като същата двукратно е
искала продължаване на законоустановения срок за отстраняване на нередовностите, вкл. е
поискала издаване на съдебно удостоверение за снабдяване с данъчна оценка, а исканията й
са били уважени и срокът продължен до 11.10.2021 г.
В рамките на последния, вкл. до момента на постановяване на обжалваното
определение, ищците не са представили поправена искова молба, нито документ за
заплащане на следващата се по производството по иска оп чл.108 ЗС държавна такса.
Същите поддържат в частната си жалба, че указанията на съда, които не са изпълнени,
не били правилни и законосъобразни, предвид че исковата молба така, както е предявена,
била редовна – уважен бил искът по чл.87, ал.3 ЗЗД „и следвало да се постанови иск по
чл.108 ЗС само в частта за осъдителното действие – т.е. за предаване на владението“.
Решаващият състав намира тези доводи за несъстоятелни, по следните съображения:
Няма спор в теорията и практиката, че искът с правно основание чл.87, ал.3 ЗЗД не е
вещен /иск за собственост/, а облигационен, като негов предмет е единствено субективното
материално потестативно /преобразуващо/ право на ищеца-прехвърлител да развали
договора, поради неизпълнение. Затова и силата на пресъдено нещо по предявен иск с
посоченото правно основание се формира единствено върху това потестативно право, но не
и върху правото на собственост по отношение недвижимия имот, предмет на договора,
независимо че конститутивното съдебно решение, с което се уважава този иск, има
2
ретроактивно действие /чл.88 ЗЗД/ и реституира правото на собственост в патримониума на
ищеца.
Ето защо и т.к. искът по чл.87, ал.3 ЗЗД няма за предмет правото на собственост
върху недвижимия имот сила на пресъдено нещо не се формира върху това право, освен в
случаите, в който по същото дело е предявен и обективно съединен иск за собственост,
какъвто по правната си природа е и искът по чл.108 ЗС.
Във връзка с гореизложеното при установеното от фактическа страна за процесния
казус следва, че с първоначалната искова молба ищците са предявили редовно единствено
иск с правно основание чл.87, ал.3 ЗЗД, който е бил разгледан от съдилищата и уважен с
влязло в сила съдебно решение, въз основа на което е формирана сила на пресъдено нещо
само по отношение материалното потестативно право на ищците да развалят договора за
покупко-продажба за недвижимия имот, предмет на тази разпоредителна сделка в нот.акт №
101, т.I, рег. № 2559, дело № 90/2013 г. Това съдебно решение не е формирало сила на
пресъдено нещо относно правата на собственост на страните по спора, защото те не са били
предмет на производството.
С него обаче по задължителен за първоинстанционния съд начин е постановеното от
въззивната инстанция с влязлото в сила решение, че искането за предаване на владението е
нередовно, защото липсват фактически твърдения във връзка с него – т.е. прието е, че
исковата молба в частта по предявеният при условието на обективно съединяване иск с
правно основание чл.108 ЗС е нередовна, защото ищците не са изложили обстоятелства,
касаещи вещното им право на собственост по отношение на този имот /разб. – какво е
основанието, на което са го придобили/.
Ето защо и като е приел, че в тази й част исковата молба е нередовна, а във връзка с
нередовността й се е позовал и на задължителните указания по т.2А от ТР № 4/2016 г. на
ОСГК на ВКС вкл. във връзка със съдържанието на петитума на исковата молба и
дължимата се държавна такса по производството, първоинстанционният съд не е допуснал
нарушение на съдопроизводствените правила.
Вярно е, че указанията на СГС не съответстват в пълна степен на дадените от
въззивната инстанция, които са в насока, че в исковата молба следва да се изложат
обстоятелствата, на които се основават иска по смисъла на чл.127, ал.1, т.4 ГПК.
Първоинстанционният съд обаче има задължение сам да извърши проверка на
редовността на исковата молба, като ако счете, че е нередовна, да даде ясни указания за
отстраняване на нередовността й.
При извършването на тази проверка и настоящият състав констатира, че не само
обстоятелствената част, но и петитумът на исковата молба не съответстват на изискванията
за редовност на предявен ревандикационен иск, вкл. за разглеждането му не е била внесена
дължимата се държавна такса, която в случая е определима по реда на чл.69, ал.1, т.2 ГПК,
във вр. с чл.71, ал.2 ГПК.
Тя е дължима дори да се приеме, че с първоначалната искова молба са предявени два
иска, но за защита на различни интереси – съответно защита на облигационно и на вещно
право /арг. от чл.72, ал.2 ГПК/.
В подкрепа на този довод са и задължителните указания в цитираното ТР, според
които искът за собственост по чл.108 ЗС е иск на невладеещия собственик срещу владеещия
несобственик, а предмет на делото по този иск е правото на собственост на ищеца. Искът
съдържа в себе си две искания за правна защита, отправени до съда: искане да бъде
установено, че ищецът притежава правото на собственост върху процесния имот и искане да
бъде осъден ответникът да му предаде владението върху имота.
За да бъде решен предявеният с иска по чл.108 ЗС гражданскоправен спор, на тези две
искания следва да се даде отговор в диспозитива на съдебното решение, тъй като само
диспозитивът е източникът на силата на пресъдено нещо на решението. А за да се даде
такъв отговор, следва да бъде формулирано и съответно на него искане към съда по смисъла
на чл.127, ал.1, т.5 ГПК.
В случая частните жалбоподатели не оспорват, че не са отстранили в срок дадените от
първоинстанционния съд указания за отстраняване на нередовностите на подадената от тях
3
искова молба в частта по предявения иск по чл.108 ЗС, касаещи посочване на основанието,
на което претендират правото на собственост, чиято защита търсят, вкл. чрез излагане на
фактически твърдения относно придобиването му и чрез изрично посочване в петитума на
установително искане относно това право и осъдително за предаване на владението на
процесния имот.
Не оспорват и че не са заплатили следващите се за разглеждането на
ревандикационния иск държавна такса по производството.
Затова и като правилно – постановено при спазване на съдопроизводствените
правила и в съответствие с приложимия материален закон, първоинстанционното
определение следва да се потвърди.
По частната жалба с вх.№ 275140/17.03.2022 г. срещу определението, с което са
присъдени разноски.
Тази частна жалба също е процесуално допустима, като решаващият въззивен състав
намира правното й основание в чл.248, ал.3, предвид че с обжалваното определение
напрактика първоинстанционният съд е допълнил определението си за прекратяване на
производството по делото в частта му по иска по чл.108 ЗС, като е присъдил разноски на
ответниците въз основа на тяхна изрична молба в този смисъл, депозирана след
постановяване на прекратителното определение, за която СГС е съобщил на насрещната
страна и тя е подала отговор.
Следователно, определението на първоинстанционния съд е такова по реда на чл.248,
ал.1 ГПК.
Разгледана по същество тази молба е основателна, по следните съображения:
Съобразно нормата на чл.78, ал.4 ГПК, на която и първоинстанционният съд се е
позовал, ответникът има право на разноски и при прекратяване на делото.
От изложените мотиви в обжалваното определение е видно, че същият съд е запознат с
установената практика на съдилищата по приложението на чл.78, ал.4 ГПК, според която за
да възникне в полза на ответника правото му на разноски, е достатъчно той да е направил
такива, след като е получил препис от исковата молба с указанията по чл.131 ГПК и преди
да е уведомен за прекратяване на производството.
Това което не е съобразил СГС в случая е, че по иска по чл.108 ЗС ответниците не са
получили препис от искова молба с указания по чл.131 ГПК, предвид че същият съд е
върнал подадената такава на ищците в хипотезата на чл.129, ал.3 ГПК.
Вярно е, че от данните по делото е установимо, че пълномощникът на ответниците
С.Н. и Д.Й. е представил по делото пълномощно от 01.06.2017 г. по гр.д.№ 11020/2015 г. за
осъществяване на процесуална защита и съдействие в тяхна полза, в което е отбелязано, че
уговореното възнаграждение е в размер на 4000 лв., а в последствие – в последното
проведено о.с.з. по същото дело - и списък за разноски, в които е посочил, че ответниците
претендират такива в размер на 3 000 лв. за това производство.
Следва да се отбележи още веднъж обаче, че в хода на това производство предмет на
разглеждане е бил единствено искът по чл.87, ал.3 ЗЗД, и поради уважаването му разноски
са присъдени в полза на ищците, а не на ответниците /така влязлото в сила Решение №
689/22.06.2021 г. по в.гр.д.№ 2352/2020 г. по описа на САС/.
Както се посочи по-горе, иск с правно основание чл.108 ЗС не е бил разглеждан в
хода на това производство – обстоятелство, станало причина първоинстанционния съд да
извърши проверка за редовността на исковата молба в частта й, с която този иск е бил
предявен по реда на чл.129, ал.1 ГПК, респ. – да го прекрати по реда на чл.129, ал.3 ГПК
след като ищците не са отстранили указаните им нередовности.
Проверката на редовността на исковата молба се развива единствено между ищеца и
съда и в нея ответникът не взема участие, поради което и на същия препис от евентуална
жалба срещу прекратителното определение по чл.129, ал.3 ГПК не се връчва.
Следователно и т.к. не са страна в процесуалното правоотношение по проверка
редовността на исковата молба /докато тя не се преведе в редовен вид препис не се праща на
ответника/, разноски на ответниците Н. и Й. за процесуално представителство и защита по
4
иска по чл.108 ЗС не се дължат.
Аргумент в горната насока може да се изведе и от самото съдържание на
процесуалния представител на посочените като ответници по ревандикационния иск за
присъждане на разноски в тяхна полза поради прекратяването на производството по делото
по този иск /л.726 от първоинстанционното дело/.
В нея се сочи, че във връзка с предявения иск по чл.108 ЗС ответниците били взели
становище с отговора по исковата молба и в с.з. пред СГС и САС, поради което и
извършените процесуални действия, които не били малко по обем, следвало да бъдат
оценени и присъдени разноски, съразмерно с отхвърлената част от исковете, без обаче да е
представен списък на тези разноски.
На първо място изложените твърдения са изцяло несъстоятелни, защото, както не
веднъж се посочи, иск с правно основание чл.108 ЗС не е бил редовно предявен с
първоначалната искова молба и не е бил разгледан производството пред СГС и САС, поради
което и във връзка с него не са извършвани каквито и да е процесуални действия от страните
по иска по чл.87, ал.3 ЗЗД, още по-малко такъв иск е бил отхвърлян.
Производството по този иск е прекратено с Определението под № 260171/11.01.2022 г.,
по причина, че ищците не са привели исковата молба, с която са го предявили в
съответствие с изискванията на чл.127 и чл.128 ГПК преди ответниците да станат „част от
процеса“ – т.е. да им бъде изпратен препис от исковата молба.
На отделно основание - за производството по иска по чл.108 ЗС ответниците не са
представили и списък с разноски, които да им бъдат присъдени, каквото е изискването на
чл.80 ГПК, нито са ги конкретизирали като размер, а още по-малко са ангажирали
доказателства за извършването /заплащането/ им. Изложеното и по арг. от т.1 на ТР №
6/06.11.2013 г. по т.д. № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС предпоставя, че първоинстанционният
съд е действал в категорично несъответствие с установените съдопроизводствени правила
относно определянето им по основание и размер, респ. – присъждането им.
Затова и като постановен в отклонение с установените процесуални правила актът му
следва да се отмени, като молбата с вх.№ 264164/25.01.2022 г. за присъждане на разноски на
С.Н. и Д.Й. за производството по чл.108 ЗС, следва да се остави без уважение.
Така мотивиран, Софийският апелативен съд, 5-и състав,
ОПРЕДЕЛИ:
ПОТВЪРЖДАВА Определение № 260171/11.01.2022 г., постановено по гр.д. №
11020/2015 г. по описа на СГС, ГО.
ОТМЕНЯ Определение № 261174/18.02.2022 г., постановено по гр.д. № 1102/2015 г.
по описа на СГС, ГО с което осъдил Й. А. Б. и Т. М. Ш. са осъдени да заплатят на С. К. Н. и
Д. К. Й. сумата от 1 500 лв. разноски по делото пред СГС, съразмерно на прекратената част
от исковете и вместо него ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ молбата с вх.№ 264164/25.01.2022 г. за присъждане на разноски на С. К.
Н. и Д. К. Й. по производството по чл.108 ЗС.
Определението подлежи на обжалване с частна жалба в едноседмичен срок от
връчването му на страните пред ВКС на РБългария, по реда на чл.274, ал.3 ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
5
2._______________________
6