№ 799
гр. София, 10.02.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО 7-МИ БРАЧЕН СЪСТАВ, в
публично заседание на двадесет и четвърти януари през две хиляди двадесет и
пета година в следния състав:
Председател:Таня Кандилова
при участието на секретаря Евдокия-Мария Ст. Панайотова
в присъствието на прокурора П. Г. Р.
като разгледа докладваното от Таня Кандилова Гражданско дело №
20241100113671 по описа за 2024 година
и за да се произнесе, взе предвид следното:
Постъпила е молба по чл. 7, б. „f“, във вр. с чл. 8 от Хагската конвенция
за гражданските аспекти на международното отвличане на деца чрез
Министерство на правосъдието – централен орган по смисъла на
Конвенцията.
Ю. Д., гражданин на Словашка република, прави искане за връщане на
детето му В.Д. в държавата на обичайното й местопребиваване – Република
Чехия. Твърди се, че детето е родено на ******* г. в гр.София, по време на
съвместното съжителство на молителя и ответника по молбата Д. Б. Ч.,
български гражданин. Поддържа се, че обичайното местопребиваване на
детето е в Република Чехия, където семейството се преместило да живее през
2020 година, заради здравословното състояние на детето (диагностицирано с
лека степен на ментална ретардация), и където детето е посещавало училище
по индивидуален план на обучение с намалени изисквания и със специален
педагог и асистент. Заявено е, че ответникът Ч. е отвела детето в Република
България на 02.07.2024 г. без знанието и съгласието на молителя, а през
1
м.август уведомила училищните власти, че детето ще продължи
образованието си в България, в нарушение на установените в Република Чехия
правила за упражняване на родителските права - съвместно, като нито един от
родителите не можел да взема самостоятелно решение за промяна на
обичайното местопребиваване на детето. Излагат се опасенията за това, че
преместването и задържането на детето в България може да изложи на риск
неговото благосъстояние, като се посочва, че майката ограничавала
контактите му с детето. Прави се извод, че е налице родителско отвличане,
извършено под формата на незаконно прехвърляне. Молителят моли да се
уважи молбата по чл. 7, б. „f“, във вр. с чл. 8 от Хагската конвенция.
Ответникът Д. Б. Ч. оспорва молбата по чл. 7, б. „f“, във вр. с чл. 8 от
Хагската конвенция, като изразява становище, че същата е неоснователна.
Моли молбата да бъде отхвърлена. Претендира разноски.
Представителят на Софийска градска прокуратура счита, че молбата е
основателна.
Софийският градски съд, като прецени относимите доказателства и
доводи, приема за установено следното:
Възникването на правото да се върне непълнолетното дете в Република
Чехия по реда на Хагската конвенция за гражданските аспекти на
международното отвличане на деца се предпоставя от следните материални
предпоставки (юридически факти): 1) детето да е имало обичайно
местопребиваване в Република Чехия непосредствено преди отвличането му;
2) детето да е било прехвърлено или задържано от неговата майка в Република
България в нарушение на установените в Република Чехия правила за
упражняване на родителските права – съвместно или поотделно; 3) молбата за
връщане на детето да е подадена преди да изтече една година от
прехвърлянето или задържането на детето в Република България, респ. детето
да не се е приспособило към новата си среда в Република България, ако
молбата е подадена след изтичане на периода от една година; 4) бащата да е
упражнявал ефективно родителските права по време на прехвърлянето или
задържането, или би ги упражнявала по този начин, ако не е било извършено
прехвърлянето или задържането; 5) бащата да не е дал съгласие за
прехвърлянето или задържането на детето в Република България или
впоследствие да не е приел прехвърлянето или задържането на детето в
2
Република България; 6) да не съществува сериозна опасност връщането на
детето да го изложи на заплаха от психическо или физическо увреждане или
по всякакъв друг начин да ги постави в неблагоприятна ситуация; 7)
връщането на детето да не противоречи на основните принципи на Република
България в областта на защитата на правата на човека и основните свободи; 8)
детето да не е достигнало възраст и степен на зрялост, при които е уместно да
се вземе под внимание и неговото мнение, когато се противопоставя на
връщането, респ. детето да не се противопоставят на връщането, когато е
достигнало възраст и степен на зрялост, при които е уместно да се вземе под
внимание и тяхното мнение.
Между страните липсва спор, а и от събраните по делото писмени
доказателства, в това число и изготвените справки от Национална база данни
„Население“ се установява, че детето В. Ю. Д. е родено на ******* г. (т.е.
понастоящем то е на 14 години и 11 месеца) в гр.София), като негови родители
са страните по делото – Ю. Д. и Д. Ч..
Не е спорно по делото, че родителите на В. не са сключвали граждански
брак, както и че въпросите за родителската им отговорност по отношение на
детето В. не са разрешени по съдебен ред.
Съдът най – напред следва да определи дали е налице случай на
„неправомерно отвеждане или задържане“ по смисъла на член 3 от Хагската
конвенция от 1980 г. Определението в член 2, параграф 2, точка 11 от
регламент 2019/1111 е много сходно с това в член 3 от Хагската конвенция от
1980 г., поради което може да се заключи, че за да е налице „неправомерно
отвеждане или задържане“ трябва да са изпълни три кумулативни
предпоставки: детето трябва да е било отведено или задържано на
територията на държава членка, различна от държавата членка, в която има
обичайно местопребиваване преди отвеждането или задържането;
отвеждането или задържането да е в нарушение на правото на упражняване на
родителски права и правото на упражняване на родителски права трябва да е
било действително упражнявано, съвместно или поотделно, или е щяло да
бъде упражнено, ако детето не е било отведено или задържано.
Първата предпоставка изисква да се установи обичайното
местопребиваване на детето към момента на предполагаемото отвеждане или
задържане. Обстоятелството дали детето има обичайно местопребиваване в
3
дадена държава членка се определя от съда във всеки конкретен случай въз
основа на обстоятелства, които са от значение за положението на конкретното
дете, и с насоките на принципите, разработени от Съда на ЕС (Решение на
Съда на ЕС от 15 февруари 2017 г. по дело C-499/15, W и V) и не е идентично
с местоживеенето или адреса на регистрация на детето. Освен физическото
присъствие на детето на територията на дадена държава членка трябва да се
приемат и други фактори, които показват, че това присъствие по никакъв
начин не е временно или случайно и то отразява определена интеграция на
детето в социална и семейна среда (HR — дело C-512/17, Mercredi — дело C-
497/10).
Анализът на събраната по делото доказателствена маса и твърденията на
страните дават основание да се направи извод, че роденото в Република
България дете – В. Ю. Д. е имала трайно установено „обичайно
местопребиваване“ в Република Чехия от 2020 г. В Република Чехия детето е
посещавало училище до прехвърлянето му в Република България от майката,
което се е случило на 02.07.2024 г. (от показанията на св.Н. Ч.), от когато и
родителите са фактически разделени, въпреки, че доста преди това са били в
крайно конфликтни отношения (от показанията на св.Н. Ч. и от споделеното
от детето В. при изслушването му в съдебно заседание) и изключително
затруднена комуникация по между си. Не е спорно и от доказателства се
установява, че от 02.07.20204 г. и към момента детето живее с майка си в гр.
София, където се отглежда в сигурна и спокойна среда. Установява се също
така, че майката още в началото на м.август 2024 г. е записала детето в дневна
форма на обучение в 7 клас на 79 СУ „Индира Ганди“ за учебната 2024/2025 г.
(л.113 от делото), където последното се обучава и към момента. Впрочем
майката признава, че макар и първоначално да не е имала намерение, сама е
взела решение да остане с детето в България, а причината за това била в
резултат на поведението на молителя, след изгонването й без ключове от
наетото жилище в Прага.
По делото липсват убедителни данни бащата да е давал съгласие за
пътуване на В. до България за лятната училищна ваканция на 2024 г, но са
налице данни, че същият е информиран за плануваното от майката пътуване,
включително и от самото дете. Липсват и доказателства, които да обосноват
извод, че в последствие бащата е приел задържането на детето в страната ни.
4
При изслушването му от съда, проведено в откритото съдебно заседание
на 13.12.2024 г., непълнолетната В. Ю. Д. е заявила, е че е казала на баща си за
пътуването до България един месец по рано, както и за това, че ще ходи на
море с майка си. Съобщила е, че живее с майка си в България от 02.07.2024 г.
и към момента е ученик в 79 СУ „Индира Ганди“ – София. Споделила е, че
няма приятели в училище и в квартала само една М., която познава от преди. В
Прага била живяла четири години, научила малко езика, но й било трудно, и
малко й харесвало там. Повече й харесвало в България и е изразила
категорично желание да остане да живее в България. Добавила е, че четири
години тя й майка й търпели тормоза на баща й, при когото не искала да се
връща. Не искала да се връща живее при баща си, нито да се връща в Прага.
Съобщила е, че до като е живяла в Чехия баща й се държал много лошо с
майка й, като много пъти се било случвало да натиска главата й с юмрук към
рамото. Нея не бил удрял, но й се карал когато не разбирала нещо.
Съдът е допуснал изготвянето на съдебно-психологична експертиза,
чието неоспорено заключение е, че при детето е налице психо-емоционално
развитие (ниво на зрялост в когнитивен, социален и емоционален план) което
отговаря на развитието на единадесет годишно дете. Възрастта и достигналата
степен на зрялост при детето В. позволяват то да собствено формира мнение
по въпросите къде и с кого иска да живее, респ. да се вземе под внимание
противопоставянето й за връщане в Република Чехия. Вещото лице е
категорично, че мнението на детето не може да бъде пренебрегнато, изборът й
да остане да живее в България е осъзнат и следва да бъде зачетен, обратното
крие риск за детето. Вещото лице е наблюдавало емоционален регрес у
детето, свързан с родителския конфликт, който в случай на незачитане на
желанието му да остане в България ще влоши допълнително състоянието му –
да доведе до регрес във физиологичнен контекс и дори да отключи
паторлогични механизми. Вещото лице е констатирало и симптоматика у
детето, която може да се свърже с преживян акт на насилие от страна на
бащата спрямо майката, както и повишена тревожност при въвеждане на
фигурата на бащата в разговора. Наред това вещото лице е установило, че
социалната среда на детето е семпла, то не общува със съучениците си, няма
приятели, но такива е нямало и в Чехия.
Съдът, сезиран с искане за връщане, трябва да определи дали
5
отвеждането или задържането е извършено в нарушение на правото на
упражняване на родителски права, придобито по силата на решение, на закона
или на споразумение, пораждащо правни последици съгласно правото на
държавата членка, в която детето е имало обичайно местопребиваване
непосредствено преди отвеждането или задържането (вж. чл.3 от Хагската
конвенция от 1980 г.). Правото на упражняване на родителски права включва
правата и задълженията, свързани с грижата за личността на детето,
включващи и правото да се определи мястото на пребиваване на детето (вж.
член 2, параграф 2, точка 9 от Регламент (ЕС) 2019/1111 на Съвета от
25.06.2019 г. относно компетентността, признаването и изпълнението на
решения по брачни въпроси и въпроси, свързани с родителската отговорност,
и относно международното отвличане на деца (Регламент „Брюксел IIб“,
Регламента) и аналогично член 5, буква а) от Хагската конвенция от 1980 г.).
По този въпрос в съображение 18 от регламента се посочва, че следва да се
счита, че дадено лице има „право на упражняване на родителски права“,
когато „носителят на родителска отговорност не може да вземе решение
относно мястото на пребиваване на детето без съгласието на това лице,
независимо от условията, използвани в националното право“, т.е. всяко лице,
чието съгласие е необходимо за определяне на мястото на пребиваване на
детето, следва да се счита за носител на правото на упражняване на
родителски права. Когато едностранното отвеждане или задържане на детето в
друга държава членка само от единия родител, без съгласието на другия, не е
разрешено от закона, от съдебно решение или от споразумение, пораждащо
правни последици, това се счита за нарушение на правото на упражняване на
родителски права (Дело C-262/21 PPU).
В случая не е спорно и въз основа на събраните по делото доказателства
както бе посочено по –горе на първо място се установява, че детето В. е имала
трайно обичайно местопребиваване в Република Чехия до 02.07.2024 г.,
когато майката го е довела в страната.
Безспорно е също така, че до посочената дата двамата родители
съвместно са оглеждали В., като родителската отговорност по отношение на
детето е принадлежала еднакво на двамата родители. Правото на
упражняване на родителски права включва правата и задълженията, свързани
с грижата за личността на детето, и по-специално правото да се определи
мястото на пребиваване на детето (вж. чл.2, пар.2, т. 9 от Регламент (ЕС)
6
2019/1111). Наред с това, в случая не се установява, бащата да е дал съгласие
за прехвърлянето на детето в Република България, който извод не може да
бъде направен от наличните по делото данни, че на последният е било
известно проектното пътуване на детето с майката през лятото на 2024 г. до
Република България, нито се установява последният впоследствие да приел
това прехвърляне – бащата се е противопоставил на прехвърлянето на детето в
България, което противопоставяне е обективирано в молбата по чл. 7, б. „f“,
във вр. с чл. 8 от Хагската конвенция, подадена преди да е изтекла една година
от датата на прехвърлянето на детето в България – 02.07.2024 г. Детето е
прехвърлено от неговата майка в Република България в нарушение на
установените в Република Чехия правила за упражняване на родителските
права – нарушени са разпоредбите на чешкия граждански кодекс, Закон
№89/2012, Coll, а именно: § 865, вр. §858, предвиждащ, че родителската
отговорност принадлежи еднакво на двамата родители,всеки родител я носи,
освен ако не е освободен от нея, като съгласно § 876 тя се упражнява от
родителите по взаимно съгласие, ако родителите не са постигнали съгласие по
въпрос, който е важен за детето, за какъвто се свята въпроса за
местоживеенето на детето съдът се произнася по молбата на молителя, което
важи също така, ако единият родител е изключил другия родител от вземането
на решение по важен за детето въпрос – арг. от § 877. Както е посочено по-
горе, липсва съгласие на молителя детето В. да установи обичайно
местопребиваване на територията на Република България и няма решение,
постановено от компетентен чешки съд, овластяващо ответника Ч. еднолично
да променя обичайното местопребиваване на детето. Бащата е упражнявал
ефективно родителските права при съвместното живеене с детето по време на
прехвърлянето, което не се оспорва от майката. Отвеждането или
задържането се счита за неправомерно при условие, че правото на
упражняване на родителски права, независимо дали поотделно, или
съвместно, е било ефективно упражнявано от другия (неотвеждащия) родител
към момента на неправомерното отвеждане или задържане или е щяло да бъде
упражнявано по този начин, ако не е било извършено отвеждането или
задържането, т.е да не е налице пълно отсъствие на другия родител от живота
на детето и той никога или дълго време да не е проявявал интерес към детето.
За обезпечаване на правото и задължението на всеки родител трайно да
полага ефективни грижи за благополучието на своето дете, с Хагската
7
конвенция са уредени способите за възстановяване на фактическото състояние
преди незаконното прехвърляне или задържане на детето. Съгласно чл.12 от
Хагската конвенция, когато детето е било незаконно прехвърлено или
задържано по смисъла на чл. 3 и от датата на подаване на молбата пред
съдебния или административния орган на договарящата държава, в която се
намира детето, е изтекъл период от време, по-малък от една година от датата
на незаконното прехвърляне или задържане, съответният орган разпорежда
незабавното връщане на детето. Впрочем, такова разпореждане следва да бъде
издадено, дори ако съдебният или административният орган са сезирани след
изтичане на периода от една година от незаконното прехвърляне или
задържане, освен ако не се установи, че то се е приспособило към новата си
среда. Дадената с Конвенцията регламентация цели възстановяване на
незаконно нарушеното обичайно местопребиваване на детето и извън
приложно поле остават споровете между родителите за упражняването на
родителските права (чл. 19 от Хагската конвенция), които следва да бъдат
решени съобразно правото на държавата, в която детето има обичайно
местопребиваване при зачитане на неговите права, включващи и правото на
пълноценно общуване с двамата родители.
При установяване на незаконна промяна на местоживеенето детето,
какъвто е настоящият случай, следва незабавно да бъде върнато в страната на
обичайното му местопребиваване, а незаконно задържалият го родител
разполага с възможността да защити своите родителски права пред
компетентен съд и да иска да бъдат предоставени нему упражняването на
същите или определяне на подходящ режим на лични отношения с детето,
който да позволява периодично или постоянно законно прехвърляне на
последното в държава-членка, различна от тази на обичайното му
местоживеене. В Хагската конвенция обаче са уредени изключения от
утвърдения, включително в разпоредбите на чл. 24, чл.25, чл.26, чл.27 и чл.28
от регламент „Брюксел IIб“ принцип. Така, съгласно разпоредбата на чл. 13,
ал.1, б.„б” от Хагската конвенция, наличието на сериозна опасност връщането
на детето да го изложи на заплаха от психическо или физическо увреждане
или да го постави в неблагоприятна ситуация по всякакъв начин, е основание
съдът да откаже връщането на детето, въпреки наличието на визираните в
чл.12 от Хагската конвенция предпоставки за това. Изключението е
ориентирано към бъдещето положение на детето, тъй като е съсредоточено
8
върху обстоятелствата около същото след връщането му и върху въпроса дали
тези обстоятелства биха изложили детето на сериозна опасност.
В случая, според настоящият съдебен състав, събраните по делото
доказателства са достатъчни за да обосноват извод за наличие на конкретна,
сериозна опасност връщането на детето В. в Република Чехия да го изложи на
заплаха от психическо увреждане и да ги постави в неблагоприятна ситуация,
което е основание да откаже връщането на детето в държавата по обичайното
му местопребиваване, преди неправомерното отвеждане и задържане.
Установено е от неоспореното заключение а вещото лице и дадените от
последното разяснения в съдебно заседание, че детето е в ситуация на тежък
родителски конфликт и при наличие на данни за упражнено в негово
присъствие насилие над майката, предизвикващо у него сериозно страдание,
е от изключителна важност майката да е в позиция на облекчаващ страданието
възрастен (виж дадените от вещото лице разяснения при изслушването в
съдебно заседание десежно реакцията на детето дори при виртуален контакт с
бащата). Следователно съдът, като държи сметка за съвкупността от
специфичните за конкретния случай фактически обстоятелства, приема, че е
напълно оправдано да се постанови отказ за връщане на детето, вкл. защото не
е установено да са направени адекватни уговорки, осигуряващи защитата на
детето след неговото завръщане, съответни на заплахите за развитието му,
продиктувани основно от раздялата с майката. Този извод за липсата на
адекватни уговорки за защитата на детето след връщането му е валиден още
повече, че осигуряване на връщането на майката в Република Чехия, за да се
избегне установената заплаха за личността на детето, е изключително
проблематично, поради наличният недвусмислен отказ на майката да се
завърне там, неизбежната раздяла на детето с майката при евентуалното му
връщане в държавата по обичайното му местопребиваване би го поставило в
неблагоприятна ситуация. От друга страна по делото се установи, че детето В.
категорично се противопоставя на връщането и е достигнала възраст и степен
на зрялост, при които е уместно да се вземе под внимание и нейното мнение
(чл. 13, ал. 1, б. "б. " от Конвенцията). Мнението на непълнолетната В. е
самостоятелно основание да се откаже връщането й в Република Чехия, тъй
като незачитането на това мнение крие сериозен риск от допълнително
влошаване на състоянието й, ще доведе до регрес във физиологичнен контекс
и дори да отключи паторлогични механизми ( от заключението на вещото
9
лице З. М. и от споделеното от експерта, при изслушването в съдебно
заседание, проведено на 24.01.2025 г.)., въпреки наличието на останалите
предпоставки за връщането му в посочената държава. Незачитане на мнението
на В. според настоящият съдебен състав би представлявало силно
травматично обстоятелство с неясни последици за по-нататъшното й развитие
като личност, а всяко насилие над психиката му би могло да предизвика в нея
реакция на протест, като последиците са непредвидими, но с положителност, в
по-голяма или в по-малка степен – негативни.
При преценката си относно съществуването на пречка за връщане на
детето в държавата по обичайното му местопребиваване преди незаконното
прехвърляне или задържане, съдът се ръководи от интереса на детето, а този
висш интерес е от първостепенно значение и е предвиден в преамбюла на
Хагската конвенция като основен принцип за правното регулиране, такъв е и в
уредбата на отношенията между родители и деца в семейното право на
Република България, дефиниран е и в § 1, т. 5 ДР на ЗЗДт. С оглед
конкретниката на настоящия казус и при съобразяване на информацията за
социалното положение на детето, предоставена от ДСП – Люлин, следва да се
приеме, че интереса на непълнолетната В. изисква да се съобрази нейната
воля, да се съхрани нейната среда в момента, включваща и роднинския кръг и
училищна среда. Детето е напълно приспособени към тази среда и е показало
добри резултати в училище. Детето е привикнало към новата ситуация и в
ежедневието му няма кризи, които да го разстройват. Констатираните от
вещото лице данни за преживяване от страна на детето на създалия се
родителски конфликт, необходимостта да бъде преодоляна създалата се
дистанция и възстановени контактите между детето, от гледна точка на
дължимото за пълноценно развитие на връзката дете – баща, следва да бъде
съобразено от съда разрешаващ спора между страните досежно родителската
им отговорност по отношение на детето В..
С оглед изложеното съдът, като държи сметка за съвкупността от
специфичните за конкретния случай фактически обстоятелства, приема, че е
напълно оправдано да се постанови отказ за връщане на детето В.Д. в
Република Чехия, поради което следва да остави без уважение молбата на
бащата Ю. Д., по която е образувано производството.
Предвид изхода на делото, молителят няма право на разноски, а и
10
последният не претендира такива.
Въпреки изхода на спора разноски не се следват и на ответника Ч., тъй
като последната не е доказала действително да е сторила такива.
Видно от представения по делото договор за правна защита и
съдействие, приложен на л.93 от делото, сключен на 12.12.2024 г., между Д. Ч.
и адв.И. С., е било договорено и платено възнаграждение в размер на 1400
лева. В договора, обаче, не е посочен начинът на плащане, поради което и
съобразно задължителната съдебна практика – т. 1 от Тълкувателно решение
№ 6 от 06.11.2013 г. по тълкувателно дело № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС,
съгласно което „Съдебни разноски за адвокатско възнаграждение се
присъждат, когато страната е заплатила възнаграждението. В договора следва
да е вписан начина на плащане - ако е по банков път, задължително се
представят доказателства за това, а ако е в брой, то тогава вписването за
направеното плащане в договора за правна помощ е достатъчно и има
характера на разписка.“, в случая, не може да се приеме, че по делото е
установено ищецът да е заплатил договореното възнаграждение. Доколкото в
цитирания договор за правна защита и съдействие не е вписан начина на
плащане, то последния няма характера на разписка и не удостоверява
заплащането на договореното адвокатско възнаграждение, а други
доказателства, че тези разноски са сторени от ищците не са представени.
Предвид това, претенцията на ответницата за присъждане на деловодни
разноски за заплатено адвокатско възнаграждение се явява недоказана, а
поради това и следва да бъде оставена без уважение. Този извод на съда не се
променя от факта, че по делото е представен списък по чл.80 от ГПК, който по
принцип представлява изброяване на всички разходи, които страната е
направила и което счита, че следва да й бъдат присъдени, а съвсем различен е
въпросът за доказването на тези разходи. Доказването, както е приел и ВКС е
относимо към основателността на искането за присъждането им, а не към
неговото процесуално въвеждане.
Молителят при този изход на спора следва да бъде осъден да заплати по
сметка на СГС сумата в размер на 500 лева – възнаграждение на вещото лице
по допусната СПЕ.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
11
РЕШИ:
ОТХВЪРЛЯ молбата на Ю. Д., роден на ******* г., гражданин на
Словашка република, подадена чрез Министерството на правосъдието на
Република България, като централен орган по смисъла на чл. 6 от Хагската
конвенция за гражданските аспекти на международното отвличане на деца, за
връщането на детето му В. Ю. Д., ЕГН **********, в Република Чехия, като
неоснователна.
ОСЪЖДА Ю. Д., роден на ******* г., гражданин на Словашка
република, живущ на ул.*******, 148 00 Прага, Република Чехия, да заплати
по сметка на Софийски градски съд сумата в размер на 500 лева,
представляваща платено от бюджетните средства на съда възнаграждение на
вето лице.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред Софийския апелативен съд
в двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Софийски градски съд: _______________________
12