Р Е Ш Е Н И Е
№
Гр.Оряхово, 14.10.2021
г.
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
Оряховският районен съд, в
публично съдебно заседание на четиринадесети септември две хиляди двадесет и
първа година в състав:
РАЙОНЕН
СЪДИЯ:И.КЪНЕВА-САНКОВА
при секретаря Г.Цветкова, като разгледа
докладваното от съдията гр.дело № 220 по описа за 2020 г.,за да се произнесе,
взе предвид следното:
От М.Г.Г., с ЕГН ********** *** и Р.С.Г., с
ЕГН ********** *** чрез адв. М.С. *** е предявен иск против „ПРОФИ КРЕДИТ
БЪЛГАРИЯ“ ЕООД, с ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр. София,
бул.“България“ № 49, бл.53Е, вх.В, представлявано от управителите С. Н., Ц. С.
и Ч.Ч., за осъждане на ответника да заплати на ищците сумата от 3 308.79 лв./три хиляди триста и
осем лева и седемдесет и девет ст./, получена без правно основание от ответника
по нищожна или недействителна клауза за възнаградителна лихва по договор за
револвиращ заем № **********, сключен на 26.04.2013 г., ведно със законната
лихва, считано от датата на подаване на исковата молба, до окончателното
изплащане на сумата.
Претендират се и направените по делото
разноски на осн.чл.36 ал.2 от Закона за адвокатурата за всеки един от ищците по
отделно.
В подкрепа на иска са представени и
приети писмени доказателства.
В исковата молба се твърди, че на 26.04.2013
г. е сключен договор за револвиращ заем
№ ********** между ответника като кредитор и ищеца М.Г. и Р.Г. като солидарни
длъжници. На ищеца е отпуснат кредит в размер на 8 000 лв. за срок от 48
месеца, на равни вноски от по 371 лв. с годишният процент на разходите от
57.95%, лихвен процент на ден – 0.13%, годишен лихвен процент от 46.77% и
дължима сума по кредита в размер на 17 808 лв. След сключването на
договора, кредитополучателите са изпълнявали коректно и в срок задължението си
по договора, като в продължение на няколко години редовно са заплащали вноските
по кредита, в резултат на което са изплатили сумата от 11 341.60 лв. В последствие са изпаднали в затруднено
финансово положение и са преустановили внасянето на вноските по заема. След
преустановяване на внасянето на вноските по заема, ответника „ПРОФИ КРЕДИТ
БЪЛГАРИЯ“ ЕООД, е подало Им до РС Оряхово, с която да бъде признато за
установено, че кредитополучателите по договора и настоящи ищци – М.Г. и Р.Г.,
му дължат сумата от 6 499.21 лв., представляваща разликата между внесената
от тях сума по кредита от 11 341 лв. и общия размер на сумата по кредита
от 17 808 лв.
С решение №
117/29.11.2019 г. по гр.д. № 463/2019 на ОРС, влязло в законна сила на
16.03.2020 г., е отхвърлен предявения от „ПРОФИ КРЕДИТ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД иск
против настоящите ищци. С решението си съдът е приел част от клаузите в
договора за нищожни, поради което те не пораждат правно действие. Също така,
съдът е приел договора за недействителен на осн. чл.22 ЗПК, вр.чл.11 ал.1, т.9
и т.10, вр.чл.26 ал.1 пр.2 от ЗЗД. В ИМ се сочи, че основните мотиви на съда да
постанови решението си е, че в договора има клаузи, които противоречат на
закона.
Считат, че получените от ответното дружество суми
подлежат на връщане съгласно нормата на чл.55 ал.1 от ЗЗД.
В
срока за отговор по чл.131 ГПК,
от ответника е постъпил писмен такъв. В отговора се сочи, че предявеният иск е
неоснователен и недоказан. На първо място се сочи, че ищците не са посочили
банкова сметка ***, като прави искане на осн.чл.127 ал.4 ГПК, съдът да ги
задължи да сторят същото. На второ място в отговора се сочи, че предмет на цитираното в ИМ Решение на ОРС, не е била
действителността на процесния договор за кредит, а съществуването на претендираното
от дружеството вземане. Ответника счита, че договора за потребителски кредит
отговаря на всички законови изисквания, в сила към датата на сключване на
договора, както и че размерът на уговорената възнаградителна лихва не
противоречи на добрите нрави. Видно от договора, между страните е била
договорена възнаградителна лихва, каквата е допустима съгласно чл.430 ал.2 от ТЗ в размер на 46.77%. Направено е искане в случай, че съдът счете, че размерът
на възнаградителната лихва е уговорен в противоречие с добрите нрави, съдът да
приложи разпоредбата на чл. 26 ал.4 от ЗЗД и намали исковите претенции по чл.55
ал.1, предл.1 от ЗЗД.
На следващо място в отговора се прави
възражение за изтекла давност на част от сумите, претендирани в настоящето
производство. Сочи се също, че искът за плащане без правно основание по чл.55
ал.1, предл.1 ЗЗД се погасява в петгодишен срок, който започва да тече от
момента, в който длъжникът получи нещо без основание. При нищожност, съгласно
чл.34 от ЗЗД, полученото се дължи, когато договорът бъде признат за нищожен.
Изискуемостта на вземането на ищеца е настъпила с извършеното плащане на
15.08.2013 г. и правото да иска връщане на претендираната сума е погасено на
15.08.2018 г., поради което искът е изцяло неоснователен с оглед настъпилата
погасителна давност. С оглед на това, и във връзка с признанията на ищците за
извършените плащания и за датите на същите, ответника прави искане съдът да
остави без уважение иска за сумата от 5 403.51 лв.,представляваща
заплатена по възнаградителна лихва сума преди 23.04.2016 г., тъй като правото
да се претендира тази сума е погасено по давност.
В отговора е направено възражение за
прекомерност на адвокатското възнаграждение на процесуалния представител на
ищците, в случай, че същото надвишава минималния размер, съобразно изискванията
на Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатски възнаграждения.
В с.з. ищците редовно призовани, се представляват се от адв. М.С.-***,
който поддържа изцяло исковата молба.
В откритото съдебно заседание за ответника
редовно призован, не се явява представител. С писмена молба от 30.06.2021 г.,
пълномощника на ищеца оспорва исковата молба.
Доказателствата по
делото са писмени.
Съдът, като анализира и прецени
доказателствата по делото по отделно и в тяхната съвкупност, прие за установено
от фактическа и правна страна
следното:
От
представеният по делото Договор за Револвиращ заем № ********** от 26.04.2013
г. е видно, че между „ПРОФИ КРЕДИТ България“ ЕООД, М.Г.Г. и Р.С.Г. като
солидарни длъжници, е сключен Договор за револвиращ заем № 50003905414 при следните параметри: сума по кредита – 8
000 лв., срок на кредита- 48 месеца; размер на вноската по кредита – 371 лева;
годишен процент на разходите -57.95%; лихвен процент на ден - 0.13; годишен
лихвен процент-46.77% и дължима сума по кредита – 17 808.00 лева.
По
делото няма спор, а и след служебна справка в публичния регистър на БНБ по
чл.3а ЗКИ се установява, че посоченият в договора кредитор е регистриран
като финансова институция по смисъла на
чл.3,ал.2 ЗКИ, поради което може да отпуска заеми със средства, които не са
набавени чрез публично привличане на влогове или други възстановими
средства.Така констатираното обстоятелство определя дружеството и като кредитор
по смисъла на чл.9, ал.4 ЗПК.
От
друга страна, отпуснатият заем на ищците като физически лица представлява
предоставяне на финансова услуга по смисъла на § 13, т.12 от ДР на ЗЗП и ищците
имат качеството на потребител по смисъла на чл.9,ал.3 ЗПК, както и по смисъла
на § 13, т.1 от ДР на ЗЗП.
При
тези съображения и след извършен анализ на съдържанието на договора, настоящият
съдебен състав приема, че договорът е за потребителски кредит, чиято правна
регулация се съдържа в Закона за потребителския кредит /ЗПК/, а по силата на
препращащата разпоредба на чл.24 ЗПК - и в Закона за защита на потребителите
/ЗЗП/.
Съгласно
разпоредбата на чл.9, ал.1 ЗПК договорът за потребителски кредит е договор, въз
основа на който кредиторът предоставя или се задължава да предостави на
потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга
подобна форма на улеснение за плащане. Законът въвежда императивни изисквания
относно формата и съдържанието на този вид договор, посочени в разпоредбите на
чл.10 и чл.11 ЗПК.
Разпоредбата
на чл.21 ЗПК предвижда, че всяка клауза в договор за потребителски кредит,
имаща за цел или резултат заобикаляне изискванията на този закон, е нищожна, а
според чл.22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл.10, ал.1,
чл.11,ал.1,т.7-12 и т.20 и ал.2 ЗПК целият договор за потребителски кредит е
недействителен. Посочено е също, че за договора за потребителски кредит се
прилагат и чл.143-148 ЗЗП.
С
оглед императивния характер на посочените разпоредби, които са установени в
обществен интерес за защита на икономически по-слаби участници в оборота, съдът
е задължен да следи служебно за тяхното спазване и дължи произнасяне дори ако
нарушението на тези норми не е въведено като основание за обжалване /в този
смисъл са задължителните указания, дадени с т.1 на ТР №1/2013 г. от 09.12.2013
г. по тълк.д.№ 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС/.
При
сключване на договора е спазена изискуемата се от чл.10, ал.1 ЗПК писмена форма
на хартиен носител, клаузите са уговорени по ясен и разбираем начин, като
всички елементи на договора са представени с еднакъв по вид, формат и размер
шрифт, който не е по малък от 12. Анализирано съдържанието на договора отговаря
на изискванията на чл.11, ал.1, т.1- т.12 и т.20 ЗПК - съдържа дата и място на
сключването; вид на предоставения кредит; индивидуализация на страните; срок на
договора; общия размер на кредита и начин на усвояването му; размер на ГЛП;
размер на ГПР и взетите предвид
допускания при изчисляването му, както и общата сума, дължима от потребителя
към момента на сключване на договора; условията за издължаване на кредита, вкл.
погасителен план, съдържащ информация относно размера, броя, периодичността и
датите на плащане на погасителните вноски; информация за правото на потребителя
при погасяване на главницата да получи при поискване и безвъзмездно, във всеки
един момент от изпълнението на договора, извлечение по сметка под формата на
погасителен план за извършените и предстоящите плащания; уговорки относно
правото на отказ на потребителя. Договорът отговаря и на изискванията на чл.11,
ал.2 ЗПК за подписване на всяка страница от ОУ от страните по договора. При
тези констатации настоящият съдебен състав намира, че не са налице
предпоставките на чл.22 ЗПК за прогласяване недействителността на целия
договор.
При
изследване съдържанието на клаузите от договора, настоящият съдебен състав
констатира, че в същия се съдържат такива, чиято цел и резултат е заобикаляне
на други императивни изисквания на ЗПК.
С
исковата молба се твърди че клаузата от договора, с която е уговорен годишен
лихвен процент 57,95% и възнаградителна лихва по договора в размер на 46.77%,
както и лихвен процент на ден в размер на 0.13%, е нищожна, тъй като противоречи
на добрите нрави. Сочи се че това е прието и в мотивите на решение № 117/29.11.2019г.
по гр. № 463/ 2019г. по описа на РС Оряхово, с което съдът е отхвърлил
предявения от ответника „ПРОФИ КРЕДИТ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД, против настоящите ищци М.Г.Г.
и Р.С.Г., иск с правно основание чл.422 ал.1 ГПК, вр. чл.415 ГПК за приемане за
установено по отношение на ищците, че дължат сумата от 6 499.21 лв. - главница
по Договор за потребителски кредит № ********** от 26.04.2013 г., сключен между
страните, ведно със законната лихва от 21.05.2019 г. - датата на подаване на
заявлението в съда, до окончателното изплащане на дължимата сума, за които суми
е издадена Заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК №
223/29.05.2019 г. по ч.гр.д. № 319/2019 г. на ОРС.
Съгласно чл.11 от ЗПК задължителен реквизит от всеки договор за
потребителски кредит е ГПР и ГЛП. По процесния договор ГПР е в размер на 57, 95 %, а ГЛП в размер на 46.77%, и лихвен процент на
ден в размер на 0.13%%. При преценка действителността на тези клаузи не могат
да бъдат приложени критериите на чл.19, ал.4 от ЗПК, тъй като те са
въведени след сключване на процесния
договор. Към датата на сключването му
следва да се съобрази разпоредбата на чл.9 от ЗЗД, съгласно която
страните могат свободно да определят съдържанието на договора, ако то не
противоречи на добрите нрави. Санкцията при несъобразяване е в чл.26, ал.1 от ЗЗД, според който са нищожни договорите, които накърняват добрите нрави.
Съгласно установената съдебна практика
„добри нрави“ по смисъла на чл.26, ал.1 пр.3 от ЗЗД е обща правна
категория, приложима към конкретни правоотношения, изведена от юридическите
факти, обуславящи тези правоотношения и при конкретна преценка на
обстоятелствата. Във всеки отделен случай, въз основа на доводите на страните и
събраните доказателства по конкретното дело, съдът може да прецени дали
поведението на конкретния правен субект съставлява действие, което накърнява
„добрите нрави“, злепоставя чужди интереси с цел извличане на собствена изгода.
С оглед тази конкретна преценка, съдът прави извод дали договора е нищожен поради накърняване на
добрите нрави. Такива могат да бъдат
сделки, с които неравноправно се третират икономически слаби участници в
оборота, използва се недостиг на материални средства на един субект за
облагодетелстване на друг. Ако уговорените престации са за предоставена услуга
и уговорената за това цена, ще бъде нарушен принципът на добросъвестност, ако е
налице явна нееквивалентност между двете престации.
В
случая по процесния договор за револвиращ заем на ответниците е предоставена в
заем сума от 8000 лева, при уговорен ГПР е в размер на 57, 95 %, а ГЛП в размер на 46.77%, и лихвен процент на
ден в размер на 0.13%%.
Лихвата
по договора е възнаградителна – за ползване на дадената парична сума. Към
датата на сключване на процесния договор обективен критерий за преценка дали с
клаузата за уговорената лихва е нарушен
принципът на справедливост и са създадени условия за неоснователно обогатяване
на ответника, следва да се съобрази размера на законната лихва към този момент,
без обаче тя да се приеме като
максимален размер и за възнаградителната лихва, като съгласно
установената съдебна практика по сходни казуси за договори, сключени преди
изменението на ЗПК от 2014 г. се приема, че максималният размер, до който
съглашението за плащане на възнаградителна лихва е действително, ако тя не
надвишава с повече от три пъти законната такава дори при необезпечени кредити
(в този смисъл решение № 378 от 18.05.2006 г. на ВКС по гр. д. № 315/2005 г.,
II г. о. и др). В случая това съотношение не е налице. Договорената между
страните годишна лихва в размер 46, 77 %
надхвърля значително размера на
законната такава, поради което уговорката противоречи на добрите нрави и е нищожна.
Съотнесени
тези критерии и към клаузата
с уговорения ГПР от 57.95 % също обосновават нейната нищожност. Посочените клаузи от процесния
договор нарушават принципа на
справедливост и създават условия за неоснователно обогатяване на ищеца. Ответникът
не е съблюдавал принципите на добросъвестност и справедливост по чл.9 от ЗЗД и
чл.143 и сл. от ЗЗП, при определяне на лихвен процент на възнаградителната
лихва и ГПР в размер, който да налага връщане на повече от пъти по-голяма сума
от отпуснатия кредит – при заем от 8000
лева, е договорено в края на срока на
договора от 4 г. ответниците да върнат сумата от 17 808 лева. Налице е явна
нееквивалентност между двете престации, като данните по делото не установяват
обстоятелства, които да обосновават определянето на ГЛП и на ГПР по процесния
договор в такъв висок размер, довел до нееквивалентност на насрещните престации
при установената стойност на заема и недоказаността на значителни разходи или
риск, поет от заемодателя за срока на договора, които да оправдават
договарянето на такива високи проценти.
Съгласно
чл.26, ал.4 от ЗЗД нищожността на отделни части не влече нищожност на договора,
когато те са заместени по право от повелителните правила на закона или когато
може да се предположи, че сделката би била сключена и без недействителните й
части. В случая не е налице нито една от тези две хипотези – нищожните клаузи
на процесния договор относно определянето на процента възнаградителна лихва и
ГПР да бъдат заместени по право от повелителни норми на закона или че договорът
за потребителски кредит би бил сключен и
ако в него не са включени двете клаузи, като се изходи и от характера на този
договор, който е възмезден и включването на клаузи за договаряне на лихвен
процент по кредита и ГПР по него е въведено като изрично изискване в чл.11,
ал.1, т.9 и 10 от ЗПК. Предвид на това в случая не е приложима нормата на
чл.26, ал.4 от ЗЗД и нищожността на посочените по-горе клаузи на процесния
договор обуславя недействителността на целия договор. В случая следва да бъде
взета предвид и разпоредбата на чл.22 от ЗПК, която е приложима за процесното договорно
правоотношение. Тази норма изрично посочва, че когато не са спазени
изискванията на конкретни разпоредби от закона, то договорът за потребителски
кредит е изцяло недействителен, като между изчерпателно изброените са и тези по
чл.11, ал.1, т.9 и т.10 от ЗПК – за определяне на възнаградителна лихва и на
ГПР. Предвид на това и след като клаузите в процесния договор като нищожни не
пораждат правно действие, то договора на
основание чл.22 ЗПК във вр. с чл.11, ал.1, т.9 и т.10 във вр. с чл.26, ал.1, пр.3
от ЗЗД се явява недействителен.
Съгласно
чл.23 от ЗПК когато договорът за потребителски кредит е обявен за
недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не
дължи лихва или други разходи по кредита. Ето защо на основание чл.23 от ЗПК ищците
дължат връщане само чистата стойност на кредита, но не и на начислените лихви и
такси по кредита.
По
силата на чл. 34 от ЗЗД страната по такава клауза е длъжна да върне всичко,
което е получила по нея, което следва и от разпоредбата на чл. 55, ал. 1,
предл. 1 от ЗЗД.
Поради
тази причина и така предявеният иск с това правно основание е доказан. Тъй като
между страните няма спор,че въз основа на процесния договор ищците са усвоили
общо 8000 лева, и са върнали сума в
размер на 11 308.79 лева, то ответникът
дължи връщане на претендираната сума от 3 308.79 лева, като платена без
основание.
С
оглед изхода на делото на осн. чл.78 ал.3 от ГПК на ищците следва да бъдат
присъдени деловодни разноски за адвокатско възнаграждение и платена държавна
такса за завеждане на иска в размер на 132.50 лева.
По
делото е направено искане за присъждане на разноски, като на адв. М.С. бъде
изплатена сума за адвокатско възнаграждение съгласно чл.36 от ЗА. По делото са представени
договори за правна защита и съдействие, в който е уговорена безплатна правна
помощ.
На
основание чл.38, ал.2 от Закона за адвокатурата ако в съответното производство
насрещната страна е осъдена за разноски, адвокатът или адвокатът от Европейския
съюз има право на адвокатско възнаграждение, което се определя от съда в размер
не по-нисък от предвидения в наредбата по чл. 36, ал. 2 и осъжда другата страна
да го заплати. В случая дължимото възнаграждение е в минималния размер по чл.11
от Наредба №1 от 09.04.2004г. за минималните размери на адвокатските
възнаграждения по всеки един от двата договора за правна защита и съдействие е
в размер на сумата от 461.61 лева поради
което ищецът следва да бъде осъден да заплати на адв. М.С. *** сумата общо в
размер на 923.22 лева.
Мотивиран
от горното, Съдът
Р Е Ш И :
ОСЪЖДА „ПРОФИ КРЕДИТ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД, с ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление гр. София, бул.“България“ № 49, бл.53Е, вх.В,
представлявано от управителите С. Н., Ц. С.и Ч.Ч.к да ЗАПЛАТИ НА М.Г.Г., с ЕГН **********
*** и Р.С.Г., с ЕГН ********** *** сумата от 3 308.79 лв./три хиляди триста и
осем лева и седемдесет и девет ст./, получена без правно основание по Договор
за револвиращ заем № **********, сключен на 26.04.2013 г., ведно със законната
лихва, считано от датата на подаване на исковата молба - 23.04.2021Г., до
окончателното изплащане на сумата.
ОСЪЖДА „ПРОФИ КРЕДИТ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД, с ЕИК *********, да ЗАПЛАТИ
НА М.Г.Г., с ЕГН ********** *** и Р.С.Г., с ЕГН ********** *** сумата от 132.50
лева- деловодни разноски за внесена държавна такса.
ОСЪЖДА „ПРОФИ КРЕДИТ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД, с ЕИК ********* да заплати
на адв. М.С. *** сумата от общо 923.22 лева, представляваща адвокатско
възнаграждение по чл. чл.36 от ЗА.
Решението подлежи на обжалване пред Врачанския окръжен съд в
двуседмичен срок от съобщението.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: