Р Е Ш Е Н И Е
№ ………………../……...09.2022г., гр.София
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО – въззивни състави, ІV-Е състав, в публично съдебно заседание
на двадесет и първи октомври през две хиляди двадесет и втора година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РЕНИ
КОДЖАБАШЕВА
ЧЛЕНОВЕ : ЙОАНА ГЕНЖОВА
мл.съдия АНТОАНЕТА
ИВЧЕВА
при участието на секретаря Капка Лозева, като разгледа докладваното от съдия Генжова
в.гр.дело №4855 по описа за 2021 година, и за да се произнесе,
взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.
258 и сл. от ГПК.
С решение
№191757/04.09.2020г., постановено по гр.д. №51322/2019г. по описа на СРС, 87
състав, е признато за установено на основание чл.422 от ГПК във вр. с чл.79, ал.1, пр.1 от ЗЗД във вр.
с чл.149 от ЗЕ и чл.86 от ЗЗД, че К. Б.Л. и Ц.Б.Л. дължат разделно (всеки един
по ½) на „Т.С.“ ЕАД следните суми: сумата в общ размер от 2669,31 лева,
представляваща стойност на доставена топлинна енергия за периода от м.05.2015г.
до м.04.2018г. за имот с аб. №007882, находящ се на адрес гр. София, общ. „Сердика“, ж.к.*******ведно
със законната лихва върху тази сума, считано от датата на депозиране на
заявлението по чл.410 от ГПК в съда – 07.12.2018г. до окончателното й
изплащане, сумата от 375,65 лева, представляваща обезщетение за забава в
погасяването на главния дълг за периода от 14.01.2016г. до 23.11.2018г., сумата
от 58,43 лева, представляваща цена на извършена услуга „дялово разпределение“
за периода от м.11.2015г. до м.04.2018г., ведно със законната лихва върху тази
сума, считано от датата на депозиране на заявлението по чл.410 от ГПК в съда –
07.12.2018г. до окончателното й изплащане, както и сумата от 9,63 лева,
представляваща лихва за забава върху главницата за извършената услуга дялово
разпределение за периода от 30.12.2015г. до 23.11.2018г., за които суми е
издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК по
ч.гр.д. №77320/2018г. по описа на СРС, 87 състав. Осъдени са на основание
чл.78, ал.1 от ГПК К. Б.Л. и Ц.Б.Л. да заплатят разделно, всеки по ½ на
„Т.С.“ ЕАД следните суми: сумата от 112,26 лева – разноски за държавна такса и юрисконсултско възнаграждение в заповедното производство,
както и сумата от 162,62 лева – разноски за държавна такса и юрисконсултско възнаграждение в исковото производство. В
решението е отразено, че същото е постановено при участието на „Т.“ ООД като
трето лице – помагач на страната на ищеца.
Постъпила е въззивна жалба срещу решението от ответниците
К. Б.Л. и Ц.Б.Л., чрез пълномощника адв. А.Т..
Излагат се доводи, че решението е неправилно и е направено искане същото да
бъде отменено. Поддържа се, че по делото не е представен договор между
топлофикационното дружество и топлинния счетоводител за извършване на услугата
„дялово разпределение“, действащ за процесния период,
поради което исковата претенция се явявала недоказана по основание. Поради
изложеното молят обжалваното решение да бъде отменено и да бъде постановено
друго, с което предявените искове да бъдат отхвърлени. В съдебно заседание
жалбата се поддържа.
В срока по
чл.263, ал.1 от ГПК не са постъпили писмени отговори на жалбата от насрещната
страна „Т.С.“ ЕАД и от третото лице – помагач „Т.“ ООД.
С молба от
19.10.2021г. въззиваемата страна „Т.С.“ ЕАД, чрез
пълномощника юрисконсулт И.М.е изразила становище за неоснователност на
жалбата.
Софийски градски
съд, като обсъди събраните по делото доказателства и становищата на страните,
съгласно разпоредбата на чл.
235, ал. 2 ГПК, намира следното от фактическа и правна страна:
Въззивната жалба е подадена в срок, от легитимирана страна, срещу
подлежащ на обжалване съдебен акт, и е процесуално допустима, а разгледана по
същество е неоснователна.
Съгласно
разпоредбата на чл.
269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по
останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на
случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна
норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните – т. 1 от
ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК
на ВКС.
Постановеното
решение е валидно и допустимо.
Първоинстанционният съд е сезиран с предявени от „Т.С.“ ЕАД срещу К. Б.Л.
и Ц.Б.Л. положителни установителни искове с правно
основание чл.415, ал.1 във вр. с чл.124, ал.1 от ГПК във вр.
с чл.79, ал.1 от ЗЗД във вр. с чл.150 от ЗЕ и чл.86,
ал.1 от ЗЗД за установяване дължимостта на
вземанията, за които е издадена заповед за изпълнение по реда на чл.410 от ГПК
по ч.гр.д. №77320/2018г. на СРС, 87 състав.
Основният спорен
въпрос в производството по делото е дали през процесния
период между страните по делото е съществувало валидно договорно правоотношение
за продажба на топлинна енергия.
Съгласно нормата
на чл.
153 ЗЕ – в редакцията, действала до 17.07.2012 г. всички собственици и
титуляри на вещно право на ползване в сграда - етажна собственост, присъединени
към абонатна станция или към нейно самостоятелно отклонение, са потребители на
топлинна енергия.
Понятието
"потребител на топлинна енергия за битови нужди" е определено в § 1,
т. 42 ДР ЗЕ (отм.), действал до 17.07.2012 г.: физическо лице – собственик или
ползвател на имот, което ползва топлинна енергия с топлопреносител
гореща вода или пара за отопление, климатизация или горещо водоснабдяване. След
отмяната на §
1, т. 42 от ДР на ЗЕ и с влизане в сила на измененията на ЗЕ от 17.07.2012
г., се въвежда понятието "клиент на топлинна енергия", което е
еквивалентно по смисъл на понятието "потребител на топлинна енергия".
Съгласно новата редакция на чл.
153, ал. 1 ЗЕ, действаща през исковия период м.05.2015г. – м.04.2018г.,
всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда – етажна
собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно самостоятелно
отклонение, са клиенти на топлинна енергия и са длъжни да монтират средства за
дялово разпределение на отоплителните тела в имотите си и да заплащат цена за
топлинната енергия.
С ТР № 2/2017 г.
от 17.05.2018 г., постановено по тълк. дело № 2/2017
г. на ОСГК на ВКС, т. 1, са дадени задължителни разяснения относно хипотезата,
при която топлоснабденият имот е предоставен за
ползване по силата на договорно правоотношение с лица, извън посочените в чл. 153
ЗЕ, какъвто обаче не е разглежданият случай. В мотивите на същото
тълкувателно решение е посочено, че, предоставяйки съгласието си за
топлофициране на сградата, собствениците и титулярите на ограниченото вещно
право на ползване са подразбираните клиенти на топлинна енергия за битови нужди,
към които са адресирани одобрените от КЕВР публично оповестени общи условия на топлопреносното предприятие. В това си качество на клиенти
на топлинна енергия те са страна по продажбеното правоотношение с топлопреносното предприятие с предмет - доставка на топлинна
енергия за битови нужди (чл.
153. ал. 1 ЗЕ) и дължат цената на доставената топлинна енергия.
С оглед на това собственикът или
титуляр на вещно право на ползване на имот в сграда – етажна собственост, се
явява потребител на отдадена от сградната инсталация
и отоплителните тела на общите части на сградата топлинна енергия. По силата на
закона между битовия потребител и топлопреносното
предприятие възниква правоотношение по продажба на топлинна енергия при
публично известни общи условия без да е необходимо изричното им приемане от
потребителя. Достатъчно е взето решение на Общото събрание на етажните
собственици за присъединяване към топлопреносната
мрежа, за да бъде всеки етажен собственик потребител на постъпилата в сградата
топлинна енергия.
Ищецът свързва
качеството на ответника на потребител на топлинна енергия за битови нужди с
качеството му на собственик на топлоснабден имот. От
представените по делото писмени доказателства (НА за продажба на недвижим имот
№54, том ІІ, рег. №1485, дело №224/2005г. по описа на нотариус В.Ч.и
удостоверение за наследници на Р.Р.Л., починала на 25.07.2007г.) се установява,
че през процесния период ответниците
са били собственици на топлоснабдения имот при равни
квоти, поради което въззивният съд приема, че същите са
били битови клиенти за доставка на топлинна енергия по смисъла на
§1, т.2а от ДР на ЗЕ, аб. №007882.
Съгласно разпоредбата на чл.150, ал.1 от ЗЕ продажбата
на топлинна енергия от топлопреносното предприятие на
потребители на топлинна енергия за битови нужди се осъществява при публично
известни общи условия, предложени от топлопреносното
предприятие и одобрени от ДКЕР /писмена форма на договора не е предвидена/.
Съответно според нормата на чл.150, ал.3 от ЗЕ в срок от 30 дни след влизането
в сила на общите условия потребителите, които не са съгласни с тях, имат право
да внесат в съответното топлопреносно предприятие
заявление, в което да предложат специални условия. По делото не са релевирани нито твърдения, нито има данни, че ответниците са упражнили правото си на възражение срещу
Общите условия.
Поради изложеното и с оглед елемента на
административно регулиране в чл.150 от закона, съдът приема, че между страните
по делото са налице договорни отношения по продажба на топлинна енергия за
битови нужди с включените в него права и задължения на страните, съгласно ЗЕ и
Общите условия. Дори и да се прекрати топлоподаването
към индивидуалните отоплителни тела в жилището, съгласно изричната норма на чл.
153, ал. 6 от ЗЕ ответникът остава потребител на топлинна енергия, отдадена
от сградната инсталация и от отоплителните тела в
общите части на етажната собственост. Съобразно становището, възприето в
мотивите на ТР №2/2016г. на ОСГК на ВКС поради естеството на етажната
собственост отказът от топлоснабдяване на цялата
сграда не може да бъде направен от отделния титуляр на права върху обекти в
сградата, нито пък той може сам да реши да се ползва ли сградната
инсталация за доставка на топлинна енергия. Решението за това се взема от
квалифицирано мнозинство от всички етажни собственици или титуляри на вещно
право на строеж и то обвързва всеки отделен етажен собственик, независимо дали
е съгласен с него.
Съгласно разпоредбата на чл.139, ал.1 от ЗЕ
разпределението на топлинната енергия в сграда - етажна собственост, се
извършва по система за дялово разпределение. Начинът за извършване на дяловото
разпределение е регламентиран в ЗЕ /чл.139 – чл.148/ и в Наредба № 16-334 от
06.04.2007г.
Топлинната енергия за отопление на сграда - етажна
собственост, се разделя на топлинна енергия, отдадена от сградната
инсталация, топлинна енергия за отопление на общите части и топлинна енергия за
отопление на имотите /чл.142, ал.2 от ЗЕ/, като според чл.145, ал.1 от закона
топлинната енергия за отопление на имотите в сграда - етажна собственост, при
прилагане на дялово разпределение чрез индивидуални топломери се определя въз
основа на показанията на топломерите в отделните имоти.
В случая
индивидуално измерване на потреблението на топлинна енергия и вътрешно
разпределение на разходите за отопление и топла вода е възложено на третото
лице – помагач „Т.“ ООД. По делото са представени изготвените от фирмата за
дялово разпределение „Т.“ ООД индивидуални справки за отопление и топла вода,
както и главни отчети. Релевираното от жалбоподателя
възражение относно действителността на договора между етажните собственици и
фирмата за дялово разпределение са неотносими към
предмета на спора. И това е така, тъй като липсата на сключен договор между
клиентите на топлинна енергия за битови нужди в сграда етажна собственост и
лице по чл.
139б, ал. 1 ЗЕ не може да обуслови извод за липса на договорна връзка между
клиентите и топлопреносното предприятие, нито за
незаконосъобразно отчитане на топлинната енергия, стига същото да е извършено
съобразно нормативните изисквания. Чл. 139в, ал. 1 ЗЕ вменява задължение за
клиентите в сграда - етажна собственост да изберат лице, регистрирано по реда
на чл. 139а, за извършване на услугата дялово разпределение, като решението се
взема по реда на ал. 2. Според ал. 3 на чл. 139в, клиентите са длъжни да
уведомят писмено топлопреносното предприятие за
резултатите от избора. В случая не е спорно, че в процесната
сграда е въведена услугата дялово разпределение, което се установява и от представения
по делото протокол за проведено Общо събрание на етажните собственици от 16.10.2002г.,
ведно със списък, на което е взето решение за сключването на договор с „Т.“ ООД
и такъв договор е сключен на 17.10.2002г. за срок от 5 години. По делото са
представени изготвени от „Т.“ ООД за процесния период
главни отчети, подписани от абоната за трите отоплителни сезона, документи,
удостоверяващи дата на връчване на изравнителните сметки на представител на
етажните собственици и изравнителни сметки. Така представените документи
обосновават извод, че действието на договора е било многократно подновявано,
включително че ответниците мълчаливо са се съгласили
да ползват тази услуга, както и, че същата е била реално предоставена.
На следващо място
сключването на договор с лице за извършване на услугата дялово разпределение е
задължение на потребителите на топлинна енергия (арг.
чл.
139б и чл. 139в, ал. 4 ЗЕ) и при неизпълнението му
същите не могат да черпят права от собственото си противоправно
поведение, поради което липсата на такъв договор не може да обоснове недължимост на стойността на потребената
топлинна енергия. Неотносими са възраженията на въззивниците, свързани с договорите между ищцовото дружество и фирмата за дялово разпределение, тъй
като тези договори уреждат отношенията между посочените субекти и не пораждат
права или задължения за ответниците.
Поради
изложеното, и доколкото ответниците не твърдят
клиентите в сградата да са избрали друго лице, различно от третото лице
помагач, нито да са уведомили ищеца писмено за такъв нов избор, настоящата
инстанция приема, че ищецът правилно е начислявал сумите за топлинна енергия
въз основа на данните от дяловото разпределение, извършвано от „Т.“ ООД,
последното вписано в публичния регистър в Министерство на енергетиката по чл.
139а, ал. 1 ЗЕ.
По отношение на
размера на начислените и претендирани в настоящото
производство суми за ползваната топлинна енергия за процесния
период, както и за таксата за услуга „дялово разпределение“ не са изложени
възражения нито в подадения отговор по реда на чл.131 от ГПК, нито са налице
оплаквания във въззивната жалба, поради което този
въпрос не следва да бъде преразглеждан от въззивната инстанция.
Във въззивната жалба липсват
и съответни доводи за неправилно приложение на материалния закон от СРС при
присъждане на сумите за мораторна лихва върху главниците
за топлинна енергия и таксата за извършена услуга „дялово разпределение“,
поради което и на основание чл. 269 ГПК този въпрос стои извън пределите на въззивния
контрол и не следва да се обсъжда.
Поради изложеното
първоинстанционното решение следва да бъде потвърдено
на основание чл.271, ал.1 от ГПК.
След връщане на
делото, първоинстанционният съд следва да извърши
преценка относно наличие на предпоставките за провеждане на процедура по чл.247
от ГПК относно изписаното в диспозитива на решението
наименование на третото лице – помагач.
По разноските:
При този изход на
спора на основание чл.
78, ал. 3 ГПК, във вр. с чл. 273 ГПК, разноски се дължат на въззиваемата страна,
която обаче не е подала отговор на въззивната жалба и
не е била представлявана от процесуален представител в проведеното открито
съдебно заседание пред въззивния съд, поради което
съдът намира, че разноски за юрисконсултско
възнаграждение не следва да й се присъждат.
По изложените
мотиви, Софийски градски съд, ГО – въззивни състави, ІV-Е
състав
Р Е Ш И
:
ПОТВЪРЖДАВА решение №191757/04.09.2020г., постановено по гр.д. №51322/2019г. по
описа на СРС, 87 състав.
Решението е
постановено при участието на привлечено от ищеца трето лице – помагач „Т.“ ООД.
Решението не подлежи
на касационно обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ : 1.
2.