№ 15938
гр. София, 24.08.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 44 СЪСТАВ, в публично заседание на
петнадесети февруари през две хиляди двадесет и четвърта година в следния
състав:
Председател:ПОЛИНА АНД.
ХАДЖИМАРИНСКА
при участието на секретаря ГЕРГАНА Н. БАРАКОВА
като разгледа докладваното от ПОЛИНА АНД. ХАДЖИМАРИНСКА
Гражданско дело № 20221110142890 по описа за 2022 година
Производството е по реда на чл. 124 и сл. ГПК.
Образувано е по искова молба, подадена от П. П. М. срещу ... (правоприемник
на ...), с която са предявени установителни искове с правно основание чл. 26, ал. 1, пр.
1, пр. 2 и пр. 3 ЗЗД вр. чл. 143 и чл. 146 ЗЗП за прогласяване нищожността на клаузите
на чл. 1, ал. 3 и чл. 5, ал. 2 от сключен между страните Договор за паричен заем ...г.,
предвиждащи заплащане на такса за експресно разглеждане на искането за кредит и
неустойка при неизпълнение на задължение по договора за предоставяне на
обезпечение.
В исковата молба ищцата твърди, че е сключила с ответника Договор за
паричен заем ...г., по силата на който последният се е задължил да й предостави сумата
от 2500 лв., подлежаща на връщане на 30 вноски, при посочени в договора ГПР 49,37
% и ГЛП 40,32 %, лихвен процент на ден 0,11 %. Съгласно чл. 1, ал. 3 от договора
заемателят дължи заплащане на такса за експресно разглеждане на искането за кредит
в размер от 1572,60 лв., а съгласно чл. 5, ал. 2 при неизпълнение на вменено му
задължение за предоставяне на обезпечение дължи и неустойка в размер от 1048,20 лв.
Ищцата счита визираните клауза за нищожни, за което навежда подробни
съображения. Поддържа, че клаузата, с която е уговорено заплащане на такса за
експресно разглеждане, противоречи на императивната забрана по чл. 10а, ал. 2 ЗПК за
събиране на такси във връзка с усвояване и управление на кредита. Излага, че с
уговаряне на дължими суми по оспорените клаузи се постига заобикаляне на
1
разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК, доколкото с включването им в ГПР същият
надхвърля допустимия от закона размер. Счита, че посочването в договора на ГПР в
размер, който не е реално прилаганият в отношенията между страните, представлява
заблуждаваща търговска практика по смисъла на чл. 68д, ал. 1 и ал. 2, т. 1 ЗЗП. Твърди
още, че в противоречие с добрите нрави е налице оскъпяване на кредита, целящо
единствено обогатяване на кредитора. Поддържа, че клаузата на чл. 5, ал. 2 е нищожна
и като неравноправна по смисъла на чл. 143, ал. 2, т. 5 ЗЗП, тъй като задължава
потребителя да заплати необосновано висока неустойка, като същата не е била предмет
на индивидуално договаряне. С тези доводи ищцата обосновава правния си интерес от
търсената искова защита. Претендира направените по делото разноски.
В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК ответникът е подал отговор на исковата молба с
изразено становище за неоснователност на предявените искове. Оспорва твърденията
на ищцата за нищожност на оспорените клаузи от процесния договор, като поддържа,
че същият е изцяло съобразен с изискванията по ЗПК и не са налице сочените в
исковата молба пороци. Моли за отхвърляне на исковите претенции и за присъждане
на сторените деловодни разноски.
В срока за отговор ответникът е подал и насрещна искова молба, в която твърди,
че ищцата е в неизпълнение на задълженията си по процесния договор. Излага, че е
извършила доброволни плащания на суми, както следва: на 20.05.2022г. – 350 лв., на
21.05.2022 г. – 1540 лв., на 15.06.2022 г. – 200 лв., на 15.07.2022 г. – 100 лв., на
15.08.2022 г. – 200 лв., на 17.08.2022 г. – 100 лв., след което е преустановила
плащанията по договора, с оглед на което прави изявление за обявяване предсрочна
изискуемост на задълженията по кредита. Твърди, че непогасени остават сумата от
1635,76 лв. главница, сумата от 227,94 лв. възнаградителна лихва за периода от
26.05.2022г. до 10.11.2022г., сумата от 454,22 лв. неустойка, и сумата от 681,46 лв.
такса за експресно разглеждане. Предявява по реда на чл. 211 ГПК насрещни
осъдителни искове с правно основание чл. 240, ал. 1 и ал. 2 ЗЗД вр. чл. 9 ЗПК за
остатъчните суми за главница и възнаградителна лихва, които искове са приети за
съвместно разглеждане в настоящото производство.
В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК ищцата – ответник по насрещните искове, е
депозирала отговор на насрещната искова молба, с който оспорва исковете като
неоснователни и моли за отхвърлянето им. Поддържа тезата си в исковата молба, като
развива аргументи за нищожност на целия договор. В случай, че съдът приеме
договора за нищожен, доколкото би се дължало връщане само на чистата стойност на
кредита, прави възражение за прихващане на претендираната остатъчна главница от
1635,76 лв. с платените от нея без правно основание суми за лихви, неустойка, такса за
експресно разглеждане и разходи за просрочени задължения, всички в общ размер от
1877,30 лв. Евентуално, ако съдът намери за нищожни само оспорените клаузи от
договора, прави възражение за прихващане на остатъчните главница и
2
възнаградителна лихва с платените суми за неустойка, такса за експресно разглеждане
и разходи за просрочени задължения, всички в общ размер от 1231,80 лв.
Съдът, като прецени твърденията на страните и като обсъди събраните по
делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, формира следните изводи от
фактическа и правна страна:
За успешното провеждане на предявените от ищцата установителни искове в
нейна тежест е да докаже наличието на сключен между страните договор със соченото
в исковата молба съдържание, и пороците, които твърди да влекат нищожност на
оспорените клаузи от същия.
По делото не е спорно и от събраните писмени доказателства се установява, че
на 25.11.2021г. между П. П. М. в качеството на заемател, и ..., в качеството на
заемодател, е сключен Договор за паричен заем ., по силата на който ответното
дружество е предоставило на ищцата сумата от 2500 лв., срещу поето от последната
задължение за връщането й в срок до 19.01.2023г. на 30 двуседмични вноски,
съобразно приет погасителен план, при следните условия по кредита: ГПР – 49,37 % и
фиксиран за срока на договора ГЛП 40,32 %. В чл. 1, ал. 3 от договора e предвидено,
че за заявена допълнителна услуга за експресно разглеждане на искането за кредит
заемателят дължи такса в размер от 1572,60 лв., която съгласно ал. 4 е платима
разсрочено на равни части с всяка от погасителните вноски и за която не се спори
между страните, че не е включена в посочения в договора ГПР. В чл. 5, ал. 1 от
договора е уговорено, че заемателят се задължава в срок до три дни, считано от
усвояване на заемната сума да предостави на заемодателя обезпечение на
задълженията му в една от следните форми: 1/ поръчителство от физическо лице,
навършило 21 годишна възраст, което работи по безсрочен трудов договор, има
минимален 6 месечен стаж при настоящия си работодател и минимален осигурителен
доход от 1000 лв., с чиста кредитна история в ЦКР към БНБ през последните 5 години
и не е поръчител, нито заемател по друг договор за заем; или 2/ банкова гаранция,
издадена след усвояване на заема в размер на цялото задължение на заемателя по
договора, валидна 30 дни след крайния срок за плащане. Съгласно чл. 5, ал. 2 при
неизпълнение задължението за предоставяне на обезпечение заемателят дължи
неустойка в размер от 1048,20 лв., която се заплаща разсрочено на равни части към
всяка от погасителните вноски.
Не се спори, че кредитът е бил усвоен изцяло от ищцата с получаване на
уговорената заемна сума, което обстоятелство се установява и от обективираната в чл.
3, ал. 2 от договора декларация от заемателя с характер на разписка.
Безспорно е също, че ищцата е заплатила на ответника сума в общ размер от
2490 лв., която е отнесена от ответника съгласно представена от него справка в
погашение на част от дължимите вноски по погасителния план, включващи главница
3
864,24 лв., възнаградителна лихва 393,96 лв., такса за експресно разглеждане 652,52 лв.
и неустойка 419,28 лв., както и на начислени разходи за събиране на просрочени
вземания, последните в размер от 160 лв.
Спорът между страните се концентрира върху валидността на процесния
договор и съдържащите се в него клаузи, предвиждащи заплащане на такса за
експресно разглеждане на искането за кредит и неустойка при неизпълнение на
задължението по договора за предоставяне на обезпечение.
Не се твърди и не са ангажирани доказателства за това предоставеният на
ищцата кредит да е предназначен и използван във връзка с упражнявана от нея
професионална и търговска дейност, поради което съдът приема, че ищцата е страна
по сключения договор за паричен заем като потребител на финансовата услуга по
смисъла на § 13, т. 1 ЗЗП, предоставена й от заемодателя – небанкова финансова
институция, търговец по смисъла на § 13, т. 2 ЗЗП. С оглед качеството на страните по
него и естеството на престациите договорът е по правната си същност договор за
потребителски кредит по смисъла на чл. 9 ЗПК и отношенията между страните се
регулират от специалния закон. Според легалната дефиниция, дадена в разпоредбата
на чл. 9 ЗПК, въз основа на договора за потребителски кредит кредиторът предоставя
или се задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем,
разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане, с
изключение на договорите за предоставяне на услуги или за доставяне на стоки от
един и същи вид за продължителен период от време, при които потребителят заплаща
стойността на услугите, съответно стоките, чрез извършването на периодични вноски
през целия период на тяхното предоставяне. Договорът се сключва в писмена форма –
чл. 10, ал. 1 ЗПК, и трябва да отговаря на строго определени изисквания по ЗПК за
неговото съдържание. Според чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10,
ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът за
потребителски кредит е недействителен. Следователно част от изискванията на чл. 11,
ал. 1 ЗПК досежно съдържанието на договора са императивни и нарушението им
влече нищожност на същия. Кредитополучателят по такъв договор се ползва и от
потребителската защита срещу неравноправни клаузи по чл. 143 и сл. ЗЗП, за които
съдът следи служебно – арг. чл. 7, ал. 3 ГПК.
От съдържанието на процесния договор се установи, че наред с главното
задължение по него в тежест на ищцата е възникнало и задължение за заплащане на
такса за услуга експресно разглеждане на искането за кредит. Съгласно чл. 10а, ал. 1
ЗПК кредиторът може да събира от потребителя такси и комисиони за допълнителни
услуги, свързани с договора за потребителски кредит. Целта на таксите и комисионите
по смисъла на цитираната разпоредба е да се покрият административните разходи на
кредитора при предоставяне на допълнителни услуги, свързани с договора за
4
потребителски кредит, но различни от основната услуга за предоставяне на заемни
средства. Нормата на чл. 10а, ал. 2 ЗПК обаче установява забрана за кредитора да
изисква заплащане на такси и комисиони за действия, свързани с усвояване и
управление на кредита. В случая уговорената такса за експресно разглеждане не би
могла да се подведе под дефиницията за допълнителни услуги по смисъла на чл. 10а,
ал. 1 ЗПК, за която дейност е предвидена законова възможност кредитодателят да
събира допълнителни възнаграждения. Тази такса касае действия, свързани с
предоставянето на кредита, т.е. с усвояването му, поради което попада в приложното
поле на установената в чл. 10а, ал. 2 ЗПК забрана. Липсват данни, че при разглеждане
на документите за отпускане на кредит кредитодателят прави допълнителни и
неприсъщи разходи, за които да събира отделна такса. Бързото разглеждане на
искането за кредит само по себе си не представлява допълнителна услуга, която да
следва да се заплаща от потребителя отделно.
Отделно от горното, съдът намира, че е налице и нарушаване на
императивното изискване на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, съгласно която разпоредба
договорът за потребителски кредит съдържа годишния процент на разходите по
кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на
сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания,
използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в
приложение № 1 начин. Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите
по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи
(лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид,
в т. ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като
годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Съгласно § 1, т. 1 от ДР
на ЗПК „Общ разход по кредита за потребителя“ са всички разходи по кредита,
включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и
всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит,
които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително
разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално
застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е
задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато
предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия.
Общият разход по кредита за потребителя не включва нотариалните такси.
Разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК (в приложимата редакция обн. ДВ бр. 35/2014г.)
повелява императивно, че годишният процент на разходите не може да бъде по-висок
от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във
валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България. В
процесния случай, с оглед естеството на услугата експресно разглеждане на искането
за кредит, уговореното за нея възнаграждение представлява общ разход по кредита по
5
смисъла на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК и следва да бъде включено при определяне на
годишния процент на разходите. В сключения договор за кредит е посочен размер на
ГПР 49,37%, с което формално са изпълнени изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК и
чл. 19, ал. 4 ЗПК. Този размер обаче не отразява действителният такъв, тъй като не
включва част от разходите за кредита, а именно таксата за експресно разглеждане, с
която би се формирал ГПР, надхвърлящ максималния допустим размер от 50%.
Изложеното налага извод, че макар формално процесният договор за кредит да
покрива изискуемите реквизити по чл. 11, ал. 1 ЗПК, вписаните параметри не
кореспондират реално на необходимото съдържание по т. 10, тъй като в него не е
посочен реалния размер на годишния процент на разходите по кредита. Разпоредбата
на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК не следва да се тълкува буквално, а именно, че при посочен,
макар и неправилно определен ГПР, се явява изпълнено изискването на закона за
съдържание на договора. Годишният процент на разходите е част от същественото
съдържание на договора за потребителски кредит, въведено от законодателя с оглед
необходимостта за потребителя да съществува яснота относно крайната цена на
договора и икономическите последици от него, за да може да съпоставя отделните
кредитни продукти и да направи своя информиран избор. Затова и неяснотата или
подвеждащото му оповестяване законодателят урежда като порок от толкова висока
степен, че изключва валидността на договарянето – чл. 22 ЗПК. В този смисъл като не
е оповестил действителния ГПР в договора за кредит при съобразяване на всички
участващи при формирането му елементи, кредитодателят е нарушил императивното
изискване на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, което съгласно чл. 22 ЗПК влече като последица
недействителност на договора.
Относно клаузата на чл. 5, ал. 2 от процесния договор съдът съобразява, че
уговорената неустойка за непредоставено обезпечение санкционира неизпълнение не
на главното задължение на заемателя по договора – да върне на падежа заетата сума,
ведно с уговорената възнаградителна лихва, а на задължението в определен срок от
получаване на заемната сума да предостави обезпечение за кредитора, от което пряко
не произтичат вреди. Тази неустойка се дължи независимо от допусната забава в
плащането на главното задължение, наред с главницата и уговорената възнаградителна
лихва на падежните дати на погасителните вноски. При съобразяване на основанието
за дължимост на неустойката съдът намира, че същата излиза извън допустимите
законови рамки, тъй като кредиторът по вече отпуснат заем получава имуществена
облага без насрещна престация от негова страна и без да е извършил допълнителни
разходи по заема или да е претърпял подлежащи на репариране вреди. Това позволява
на кредитора да се обогати неоснователно за сметка на длъжника и нарушава
принципа на справедливост. Такава клауза прехвърля риска от неизпълнение на
задълженията на заемодателя за предварителна оценка на платежоспособността на
длъжника върху самия длъжник и води до допълнително увеличаване на размера на
6
задълженията му. Несъмнено целта на регламентираната по този начин неустойка не
съответства на присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции, т.е.
същата противоречи на добрите нрави, което прави уговорката за дължимостта й
нищожна на основание чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД. В този смисъл са и задължителните
разяснения в Тълкувателно решение № 1/2009 г. по т.д. № 1/2009 г. на ВКС, ОСТК, т.
3. Отделно от това, съгласно императивните разпоредби на чл. 33, ал. 1 и ал. 2 ЗПК
при забава на потребителя кредиторът има право само на лихва върху неплатената в
срок сума за времето на забавата, като обезщетението за забава не може да надвишава
законната лихва. С начисляването на неустойка на предвиденото в процесния договор
основание посочената законова забрана се нарушава, тъй като тази неустойка реално
се кумулира с дължимото обезщетение при забава в плащането на главното
задължение, което води до заплащане на обезщетение за забава в размер, по-висок от
допустимия от закона размер, съизмерим със законната лихва.
С оглед изложеното съдът намира, че процесният договор и в частност
оспорените клаузи от същия са нищожни, поради което предявените искове за
прогласяване на нищожността им следва да бъдат уважени, а именно искът по чл. 26,
ал. 1, пр. 1 ЗЗД – с предмет клаузата на чл. 1, ал. 3, и искът по чл. 26, ал. 1, предл. 3
ЗЗД – с предмет клаузата на чл. 5, ал. 2, като при този извод съединените в условия на
евентуалност установителни искове на останалите наведени твърдения за пороци не
подлежат на разглеждане.
На основание чл. 23 ЗПК, когато договорът за потребителски кредит е
недействителен, потребителят заплаща само чистата стойност на кредита – в
процесния случай в размер на сумата от 2500 лв., като не дължи лихва или други
разходи по кредита. Както се установи безспорно в случая, извършените от ищцата
плащания по процесния договор възлизат общо на сумата от 2490 лв., колкото е
сборната стойност на посочените от ответника като осчетоводени постъпили суми,
като тази сума включва и част от главницата. Така платената сума следва да бъде
отнесена изцяло в погашение на задължението на ищцата за главница, поради което
възражението й за прихващане с недължимо платените в погашение на останалите
задължения суми е основателно. След извършване на прихващането, с което
насрещните вземания на страните се погасяват до размера на по-малкото, остава
непогасен остатък от главница в размер от 10 лв., за която сума следва да бъде уважен
насрещния иск с правно основание чл. 240, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 9 ЗПК и отхвърлен за
разликата до предявения размер от 1635,76 лв. като погасен чрез прихващане. Като
последица от частичното уважаване на главния насрещен иск на ответника – ищец по
същия, следва да се присъди и законната лихва върху главницата от 10 лв. считано от
датата на подаване на насрещната искова молба – 7.11.2022г. до окончателното
плащане. Насрещният иск по чл. 240, ал. 2 ЗЗД вр. чл. 9 ЗПК с предмет вземането за
възнаградителна лихва от 227,94 лв. подлежи на отхвърляне изцяло като
7
неоснователен.
При този изход на спора, на основание чл. 78, ал. 6 ГПК, с оглед
освобождаването на ищцата от дължимата държавна такса по уважените
установителни искове, ответникът следва да бъде осъден да заплати таксата в размер
от 160 лв. в полза на съда.
На основание чл. 38, ал. 2 вр. ал. 1, т. 2 ЗАдв. в полза на адв. М., предоставил
на ищцата безплатно процесуално представителство съгласно уговорка в този смисъл в
представения договор за правна защита и съдействие, следва да се присъдят разноски
за адвокатско възнаграждение, което съдът, определя в общ размер от 672 лв. с вкл.
ДДС по установителните искове и в размер от 477,41 лв. с вкл. ДДС съразмерно на
отхвърлената част от насрещните искове, отчитайки липсата на фактическа и правна
сложност на делото и съобразявайки Решение на СЕС по дело С-438/22 от 25.01.2024г.,
съгласно което решаващият състав не е обвързан от минималните прагове на
адвокатските възнаграждения, приети от съсловната организация на адвокатите, или
общо разноските възлизат на 1149,41 лв.
На основание чл. 78, ал. 1 ГПК на ответника се следват разноски съразмерно
на уважената част от насрещните искове в общ размер от 2,56 лв., вкл. за държавна
такса в размер от 0,40 лв. и за адвокатско възнаграждение в размер от 2,16 лв.,
изчислено на база редуциран размер на същото от 400 лв. по възражението за
прекомерност на ищцата и също в приложение на цитираното по-горе Решение на
СЕС.
По горните мотиви, съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА ЗА НИЩОЖНА, по предявен от П. П. М., ЕГН **********, с
адрес: ..., срещу ... (правоприемник на ...), ЕИК ..., със седалище и адрес на
управление: ..., иск с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, клаузата на чл. 1, ал. 3
от сключен между страните Договор за паричен заем ...г., предвиждаща заплащане на
такса за експресно разглеждане на искането за кредит.
ПРОГЛАСЯВА ЗА НИЩОЖНА, по предявен от П. П. М., ЕГН **********, с
адрес: ..., срещу ... (правоприемник на ...), ЕИК ..., със седалище и адрес на
управление: ..., иск с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД, клаузата на чл. 5, ал. 2
от сключен между страните Договор за паричен заем ...г., предвиждаща неустойка при
неизпълнение на задължение по договора за предоставяне на обезпечение.
ОСЪЖДА П. П. М., ЕГН **********, с адрес: ..., да заплати на ...
(правоприемник на ...), ЕИК ..., със седалище и адрес на управление: ..., по предявен по
реда на чл. 211 ГПК насрещен иск с правно основание чл. 240, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 9 ЗПК,
8
сумата от 10 лв., представляваща непогасен остатък от главница по сключен между
страните Договор за паричен заем ...г., ведно със законната лихва считано от датата на
подаване на насрещната искова молба – 7.11.2022г. до окончателното плащане, като
ОТХВЪРЛЯ иска за разликата над 10 лв. до предявения размер от 1635,76 лв., както и
изцяло предявения по реда на чл. 211 ГПК насрещен иск с правно основание чл. 240,
ал. 2 ЗЗД вр. чл. 9 ЗПК за сумата от 227,94 лв., представляваща възнаградителна лихва
за периода от 26.05.2022г. до 10.11.2022г.
ОСЪЖДА ... (правоприемник на ...), ЕИК ..., със седалище и адрес на
управление: ..., да заплати по сметка на СРС, на основание чл. 78, ал. 6 ГПК, сумата от
160 лв. – дължима държавна такса.
ОСЪЖДА ... (правоприемник на ...), ЕИК ..., със седалище и адрес на
управление: ..., да заплати на адв. Д. В. М., АК – Пловдив, служебен адрес: гр.
Пловдив, бул. „Пещерско шосе“ № 81, ет. 3, ап. Б, на основание чл. 38, ал. 2 вр. ал. 1, т.
2 ЗАдв., сумата от 1149,41 лв. – възнаграждение за предоставено на ищцата П. П. М.
безплатно процесуално представителство.
ОСЪЖДА П. П. М., ЕГН **********, с адрес: ..., да заплати на ...
(правоприемник на ...), ЕИК ..., със седалище и адрес на управление: ..., на основание
чл. 78, ал. 1 ГПК, сумата от 2,56 лв. – деловодни разноски.
Решението подлежи на въззивно обжалване пред Софийски градски съд в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
9