Р Е Ш Е Н И Е
гр.София, 03.02.2020 г.
В И М Е
Т О Н А Н А Р О Д
А
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ
СЪД, Г.О., ІІІ-В състав, в публично съдебно заседание на шести
ноември през две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛАЙ ДИМОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВЕЛИНА
ПЕЙЧИНОВА
Мл.с-я: ДЕСИСЛАВА ЙОРДАНОВА
при секретаря Юлия Асенова, като разгледа докладваното от
съдия ДИМОВ в.гр.дело № 16474 по описа за 2018 год., и за да се произнесе, взе предвид
следното:
Производството е по реда на
чл.258-273 от ГПК.
С решение от 07.06.2018
г., постановено по гр.дело № 9086/2016 г. по описа на СРС, І Г.О., 43 състав, е
признато за установено по искове с правно основание чл.415, ал.1, вр. чл.422 ГПК, вр. чл.124, ал.1 ГПК, вр. чл.79, ал.1, пр.1 ЗЗД, съотв. чл.86, ал.1, изр.1 ЗЗД, предявени от „Т.С.” ЕАД, ЕИК *******, със седалище и адрес на управление:***,
против С.С.В., ЕГН **********,***, офис 2, адв.В.Стоичкова, че С.С.В., дължи на
„ Т.С.“ ЕАД, сумата от 2204,33 лв.- главници, представляващи стойност на
доставена топлинна енергия, в т.ч. стойност на услугата дялово разпределение,
за периода м.01.2013 г.до м.04.2015 г. за топлоснабдяван имот, находящ се в
гр.София, ж.к.“****“, бл.*******, ведно със законната лихва върху тази сума,
считано от 05.11.2015 г.- датата на подаване на заявлението за издаване на
заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК по ч.гр.дело №
67682/2015 г. по описа на СРС, 43 с-в, до окончателното й изплащане, и сумата
от 215,87 лв.- обезщетения за забава в размер на законната лихва за периода от
28.02.2013 г. до 15.10.2013 г. С решението на съда са отхвърлени, като
неоснователни предявените от „Т.С.” ЕАД, ЕИК *******, със седалище и адрес на
управление:***, против С.С.В., ЕГН **********,***, офис 2, адв.В.Стоичкова,
искове с правно основание чл.415, ал.1, вр. чл.422 ГПК, вр. чл.124, ал.1 ГПК,
вр. чл.79, ал.1, пр.1 ЗЗД, съотв. чл.86, ал.1, изр.1 ЗЗД, за разликата над
2204,33 лв.до 2256,41 лв.- главници, представляващи стойност на доставена
топлинна енергия за периода от м.01.2013 г. до м.04.2015 г., в т.ч. стойност на
услугата дялово разпределение за м.06.2012 г., ведно със законната лихва ,
считано от 05.11.2015 г. до окончателното изплащане, и искове с правно
основание чл.86, ал.1 ЗЗД за разликата над 215,87 лв. до размера от 228,84 лв.-
обезщетение за забава в размер на законната лихва за периода от 28.02.2013 г.
до 15.10.2015 г. С решението на съда е осъдена С.С.В., ЕГН **********,***, офис
2, адв.В.Стоичкова, да заплати на Т.С.” ЕАД, ЕИК *******, със седалище и адрес
на управление:***, на основание чл.78, ал.1 ГПК направените разноски в исковото
производство в размер на 623,78 лв. и направените разноски в заповедното
производство по ч.гр.дело № 67682/ 2015 г. по описа на СРС, ГО, 43 с-в в размер
на 357,08 лв.
Постъпила е въззивна жалба от С.С.В., с която се обжалва постановеното
решение на СРС в частта, в която са уважени предявените установителни искове. Жалбоподателката твърди, че решението в
обжалваната част е неправилно и незаконосъобразно, постановено в нарушение на материалноправни и процесуалноправни
норми на закона, по съображения изложени в жалбата. Предвид
изложеното се моли настоящата инстанция да отмени решението на СРС в частта, в
която исковете са уважени, и да постанови друго, с което исковете да бъдат
отхвърлени. Претендира присъждане на направени разноски по делото.
Въззиваемата страна- ищец „Т.С." ЕАД, ***, чрез своя процесуален
представител юрк.М.Шуплинкова в писмена молба депозирана по делото, моли съда
да постанови решение, с което да отхвърли подадената въззивна жалба. Претендира
присъждане на направените разноски по делото и юрисконсултско възнаграждение.
Третото
лице-помагач – „МХЕ.”-ООД, гр.София, не взема становище по жалбата.
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, като обсъди събраните по делото
доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на
чл.235, ал.2 ГПК, намира за установено следното:
Жалбата е подадена в срока по чл. 259,
ал. 1 ГПК и е допустима, а разгледана по същество е неоснователна.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по
останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Процесното първоинстанционно решение е
валидно и допустимо,
като при постановяването му не е допуснато нарушение на императивни
материалноправни и процесуалноправни норми на закона. Решението е и правилно, като на основание чл.272 ГПК
въззивният състав препраща към мотивите изложени от СРС обосноваващи
окончателен извод за основателност на предявените от ищеца „Т.С." ЕАД срещу ответницата С.С.В. по
реда на чл.422, ал.1 от ГПК, установителни искове с правно основание чл.79,
ал.1, пр.1 от ЗЗД, вр. чл.149 ЗЕ и чл.86, ал.1 от ЗЗД. При правилно
разпределена доказателствена тежест съобразно нормата на чл.154 от ГПК и
изпълнение на задълженията си, посочени в нормата на чл.146 от ГПК,
първоинстанционният съд е обсъдил събраните по делото доказателства, като е
основал решението си върху приетите от него за установени обстоятелства по
делото и съобразно
приложимия материален закон. За
да постанови решението си, първоинстанционният
съд е приел, че вземанията, предмет на установителните искове са дължими поради
проведено доказване на количеството и стойността на потребената от ответницата топлоенергия, както и че същата е изпаднала
в забава, тъй като задължението за заплащане на цената на топлинната енергия е
срочно.
Въззивният състав споделя изцяло мотивите на
първоинстанционния съд относно дължимостта на вземанията, предявени с исковите
претенции, за които исковете са уважени, поради което и на основание чл. 272 ГПК препраща към тях. Независимо от това, предвид доводите по жалбата следва да
се добави следното:
Безспорно установено е обстоятелството, относно съществуването на валидно договорно правоотношение между страните за
продажба на топлинна енергия.
Съгласно
действалата през процесния период нормативна уредба – чл.153, ал.1 от ЗЕ /в
ред. преди изм. с ДВ бр. бр. 54 от 2012 г., в сила от 17.07.2012 г./ потребител на топлинна енергия за битови
нужди е собственикът и титулярът
на вещното право на ползване на топлоснабдявания имот. Разпоредбата
императивно установява кой е страна по облигационното отношение с
топлопреносното предприятие, като меродавно е единствено притежанието на вещно право върху имота – собственост или вещно
право на ползване. В този смисъл е и действалата през процесния период
разпоредба на &1,т.42 от ДР на ЗЕ /отм., бр. 54 от 2012 г., в сила от
17.07.2012 г./ съдържаща легална дефиниция на понятието „потребител на топлинна
енергия за битови нужди”. Посочената
законова уредба определя, че потребител по силата на закона на доставяната
топлинна енергия за битови нужди е собственикът на топлоснабдения имот, освен в
случаите, когато върху имота има учредено ограничено вещно право на ползване. От друга страна,
съдът приема, че източник на едно облигационно договорно отношение може да бъде
само един – договор, сключен между страните или техните праводатели. Договорът
е съглашение между страните и е израз на постигнато между тях съгласие за
правно обвързване – чл. 8, ал. 1 от ЗЗД.
По общите правила на облигационното право това съглашение се счита за постигнато,
когато обективираните насрещни волеизявления на страните съвпаднат, като
обективирането им следва да бъде изрично
или с действия, изразяващи съгласие /конклудентни действия/, но в определени
случаи законът може да изисква форма за валидност на тези волеизявления. Този
начин на облигационно обвързване е приложим и в областта на продажбата на
топлинна енергия – чл. 149, ал. 1, т. 6 ЗЕ изрично предвижда, че продажбата на
топлинна енергия се извършва въз основа на писмени договори при общи условия,
сключени между доставчика на топлинна енергия и клиентите /потребителите/ в
сграда – етажна собственост. Същевременно, законът предвижда хипотеза на
договорно обвързване и без наличието на подобен изричен писмен договор, а
именно – когато се касае до топлоснабдена сграда – етажна собственост, то
всички собственици и титуляри на вещно право на ползване върху самостоятелен
обект в етажната собственост са потребители на топлинна енергия, т.е. страни по
договорното правоотношение с доставчика. Независимо как ще бъде дефинирана
правната същност на подобна хипотеза, е несъмно, че тази втора хипотеза влиза в
действие, само когато не е налице първата – обвързване чрез изричен писмен
договор, което е нормалният и желан от закона начин на уреждане на отношенията
между две равнопоставени страни според тяхната свободна воля. За наличието на
такъв писмен договор не е от значение дали писменото съгласие и на двете страни
е обективирано в един общ документ, наименован „договор“, а е достатъчно всяко
от насрещните волеизявления да бъде закрепено в отделен писмен акт и да достигне до знанието на насрещната страна. Такъв
именно е и настоящия случай. В настоящия случай, безспорно е обстоятелството,
че със заявление-декларация с вх. № Л-132/18.02.2011
г., С.С.В. /наемател на процесния недвижим имот, частна общинска собственост-
апартамент № 55, находящ се в гр.София, ж.к.“********/ е поискала от ищцовото
дружество да й бъде открита партида за топлоснабдяването на процесния имот,
като дружеството е открило такава под абонатен № 267524. Следователно, това заявление-декларация изразява
волеизявлението на наемателя на процесния недвижим имот- С.С.В. за договорно
обвързване с ищеца, а писменото му приемане от дружеството се изразява в
счетоводното откриване на партидата, за което несъмнено молителката е била
уведомена, най-малкото с ежемесечно получаваните от нея фактури, в които
изрично е посочена като абонат. При това положение налице е изрично сключен
писмен договор за продажба на топлинна енергия за процесния имот между наемателя
С.С.В. и дружеството – ищец. В
случая, съдът приема, че основанието за
облигационната обвързаност с ответницата С.С.В. не е специалната хипотеза на
чл. 153, ал. 1 от ЗЕ, а общата такава по чл. 149, ал. 1, т. 6 от ЗЕ /законът не
забранява сключването на подобен договор и без лицето да е собственик на
топлоснабдения имот, като мотивите му за това са ирелевантни – изразената от
него воля е достатъчна за договорната му обвързваност/. Ето защо в настоящия
случай, ответницата е страна по облигационното договорно отношение с
ищеца в процесния период, произтичащо от договор за продажба на топлинна енергия,
по който договор ищецът е доставял топлинна енергия за процесния имот. В тази връзка съдът приема за изцяло
неоснователни доводите изложени в жалбата, в тази насока.
По делото е
доказан и размерът на реално потребеното от ответницата количество топлоенергия
за процесния период.
Съгласно разпоредбата на чл.139, ал.1 ЗЕ
разпределението на топлинната енергия в сграда - етажна собственост, се
извършва по система за дялово разпределение. Начинът за извършване на дяловото
разпределение е регламентиран в ЗЕ /чл.139 – чл.148/ и в действалата към
процесния период Наредба №16-334 от 06.04.2007 год. за топлоснабдяването /Обн.
ДВ, бр.34 от 24.04.2007 год./. Съгласно чл.140а ЗЕ, общото консумирано
количество топлинна енергия в сграда - етажна собственост, присъединена към
една абонатна станция или към нейно самостоятелно отклонение, се разпределя за горещо
водоснабдяване и за отопление. От
своя страна топлинната енергия за отопление на сграда - етажна собственост, се
разделя на топлинна енергия, отдадена от
сградната инсталация, топлинна
енергия за отопление на общите части и топлинна
енергия за отопление на имотите/чл.142, ал.2 ЗЕ/.
В
случая от заключението на приетата и неоспорена от страните СТЕ се установява,
че дяловото разпределение на топлинната енергия за имота на ответницата през процесния период е извършено правилно и
съобразно нормативните изисквания на действащата през периода нормативна
уредба, като задължението е определено според отчетеното количество на подадена
топлоенергия, вкл. и за процесния топлоснабдяван имот и след приспадане на
технологичните разходи за сметка на ищеца. Следователно
установено е по несъмнен и категоричен начин потребената от ответницата топлоенергия в определено количество и стойности за исковия период /последното обстоятелство е установено от неоспореното
по делото заключение на ССчЕ/.
В настоящия случай жалбоподателката не е
оспорила заключението на СТЕ по предвидения за това
ред - чл.200, ал.3, изр.2 ГПК, нито е ангажирала други допустими доказателствени
средства, които да го опровергават, поради което и предвид необходимостта от
специални знания за които е назначено вещото лице-топлотехник, настоящата
инстанция възприема изцяло заключението на СТЕ и
установеното с нея изчисляване на припадащия се дял на ответницата от ТЕ.
При установените количества ТЕ, доставени в процесната
сграда - етажна собственост, в която се намира имота на ответницата и
заключението на СТЕ, че дяловото разпределение е правилно извършено, ищецът е
доказал количеството на доставената на ответницата ТЕ, стойността на която се
определя съобразно установените от ДКЕВР цени.
На следващо място, съдът приема,
че съгласно чл.155, ал.1, т. 2 от ЗЕ и
уговореното в Общите условия сумите за топлинна енергия за процесния период са
начислявани от „Т.С.” ЕАД по прогнозни месечни вноски, за които са издавани
фактури, като след края на отоплителния период са изготвяни изравнителни сметки
от дружеството, извършващо дялово разпределение. Плащането по ежемесечни прогнозни
сметки съгласно посочената разпоредба на чл. 155, ал. 1, т. 2 ЗЕ, е в полза и
на двете страни по правоотношението - потребителят може да заплати както
повече, така и по-малко от изразходваната за този месец енергия, респ.
топлоснабдителното предприятие на свой ред може да подаде повече или по-малко
количество от заплатената му топлоенергия. В крайна сметка обаче с последната
изравнителна сметка взаимоотношенията между страните се уреждат справедливо и
потребителите заплащат реално изразходваната от тях енергия за целия отчетен
период. В случая за имота на ответницата за процесния период са издадени
изравнителни сметки, като от тях и от заключението на кредитираните от съда
съдебно-техническа и съдебно-счетоводна експертизи се установява стойността на
действително потребената топлинна енергия.
От друга страна, от
заключението на ССЕ, прието в първоинстанционното производство се установява,
че по партидата на ответницата изготвените
изравнителни сметки за топлинна енергия за процесния период са въведени в информационната
система на ищеца и са отразени по месечните фактури. Ответницата не установява да се
е възползвала от предвиденото рекламационно производство и да е оспорила
изготвените от третото лице-помагач изравнителни сметки в установените срокове
съгласно действащите през този период Общи условия, които имат силата на закон
за страните и с оглед на липсата на оспорване на тези документи и по настоящото
производство, съдът намира, че разпределението е извършено по описания и
отразен от експертите начин в съответствие с нормативната уредба.
По изложените съображения и с оглед на
приетите по делото доказателства пред първата инстанция настоящият състав
намира, че при установеното облигационно правоотношение между страните и при
съобразяване на действащата през процесния период нормативна уредба,
регламентираща начина и сроковете за заплащане на стойността на доставената
топлинна енергия, правилно СРС е приел, че исковете за главница и обезщетение
за забава са основателни до размерите и за периодите, посочени в обжалваното решение.
С оглед на изложените съображения
и поради съвпадане на изводите на въззивната инстанция с тези на
първоинстанционния съд атакуваното решение, в обжалваната част, включително и в
частта на разноските, като правилно и законосъобразно следва да бъде потвърдено
на основание чл.271, ал.1 от ГПК.
По отношение на разноските за възивното производство:
При този изход на спора на въззивника-ответник не се следват разноски за въззивното производство. С оглед изхода на спора в
настоящото производство и независимо от факта, че претенцията на въззиваемата страна- ищец за присъждане на
юрисконсултско възнаграждение е направена своевременно същата се явява
неоснователна доколкото по делото няма данни за извършени процесуални действия
от процесуален представител на въззиваемата страна – няма подаден писмен
отговор на въззивната жалба, както и неин представител не се явява в съдебно
заседание. По тези съображения въззивният съд счита, че в случая в полза на
въззиваемата страна- ищец не се дължат разноски за юрисконсултско
възнаграждение.
Водим от
горното, съдът
Р Е
Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение от 07.06.2018 г., постановено по
гр.дело № 9086/2016 г. по описа на СРС, І Г.О., 43 състав, в обжалваната
част.
РЕШЕНИЕТО не подлежи на касационно
обжалване на осн. чл. 280, ал. 3 ГПК.
РЕШЕНИЕТО е постановено при участието в
процеса на „МХЕ.”-ООД, гр.София, като трето лице – помагач на ищеца “Т.С.” ЕАД,
***.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.