№ 312
гр. Варна , 07.05.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ВАРНА, 42 СЪСТАВ в публично заседание на девети
април, през две хиляди двадесет и първа година в следния състав:
Председател:Моника Жекова
при участието на секретаря Христина И. Христова
като разгледа докладваното от Моника Жекова Гражданско дело №
20203110110531 по описа за 2020 година
За да се произнесе, взе предвид следното:
Производството по делото е образувано въз основа на предявена във ВРС искова
молба, заведена под входящ номер 56248/28.08.2020 г. Със сезиращата съда искова молба
ищецът Г. Я. С., ЕГН **********, с адрес: ****, чрез адв. Х.Р. от АК Ш., със съдебен
адрес: **** е предявил в условията на обективно кумулативно съединяване осъдителни
искове против ответното дружество „У. М. Т.“, ЕООД ЕИК ***, със седалище и адрес на
управление: ****, Адрес на складова база: ****, представлявано от управителя С. Г. Х., с
правно основание на исковете чл. 128, т. 2 КТ, чл. 86 ЗЗД и чл. 244 КТ. Отправените до
съда искания по смисъла на чл.127, ал.1 т.5 ГПК са ответното дружество да бъде осъдено
да заплати на ищеца: неизплатеното брутно трудово възнаграждение за 1/един/ месец,
обхващащо периода от 01.05.2018 г. до 16.05.2018 г. с общ размер на 570,00 лв. (петстотин и
седемдесет лева), ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба -
28.08.2020 г. до окончателното изплащане на сумата, както и законната лихва върху сумата
от 570,00 лв. от датата на падежа на работната заплата до датата на подаване на исковата
молба - т.е. до 27.08.2020 г. вкл., както следва:законната лихва върху трудовото
възнаграждение от 570,00 лв .за м. май 2018г. с падеж датата на прекратяване на
трудовия договор 16.05.2018г.; Да изплати допълнително възнаграждение за отслужено
време по 0,6% върху основното трудово възнаграждение за 8 /осем/ месеца в размер на
27,00 лв. (двадесет и седем лв.), ведно със законната лихва от датата на подаване на
исковата молба до окончателното изплащане на сумите , на основание чл. 128 т. 2 КТ и чл.
86, ал. 1 ЗЗД;Обективирано е и искане на основание чл. 224 КТ ответникът да бъде осъден
да заплати на ищеца обезщетение за неползван платен годишен отпуск - 7 (седем) дни за
2018 в размер на 210,00 лв. Обективирано е искане и в полза на ищеца да бъдат
1
присъдени сторените съдебно деловодни разноски.В изпълнение на разпоредбата на чл.
127, ал. 4 ГПК ищецът е посочил и банкова сметка по която желае да му бъдат
изплатени исковите суми а именно: банкова сметка с титуляр Г. Я. С., и реквизити на
сметката: IBAN: **** /валута BGN/ BIC: ****, при „***" АД.
Ищецът основава исковата си молба на следните фактически твърдения: В
сезиращата съда искова молба ищецът сочи, по силата на трудов договор № 9082‐
2/28.09.2017 г. бил назначен на работа при „У. М. Т.“ ЕООД с ЕИК ***, със седалище и
адрес на управление: ****, представлявано от С. Г. Х. на длъжност „Продавач, разносна
търговия“ в „У. М. Т.“ ЕООД. Трудовата заетост на ищеца била 8 часова /пълен работен
ден/ при 5 -дневна работна седмица. Основното месечно трудово възнаграждение сочи
ищецът, че било в размер на 550,00 лв../петстотин и петдесет лева/, с периодичност на
изплащане до 30-то число на месеца, следващ този, за който се дължало и допълнително
трудово възнаграждение за придобит трудов стаж и професионален опит 0,6% за всяка
година трудов стаж при настоящия работодател или трудов стаж на същата, сходна или със
същия характер работа, длъжност или професия, с основен платен годишен отпуск в размер
на 20 работни дни. Твърди се, че между страните било сключено и Допълнително
споразумение № 2192/29.12.2017 г., с което основното месечно трудово възнаграждение на
ищеца било увеличено на 570,00 лв. /петстотин и седемдесет лева/. Трудовият договор бил
прекратен на 16.05.2018г. със Заповед № 5061-1/16.05.2018 г., на основание чл. 325, ал. 1, т.
1 от КТ по взаимно съгласие.По същество, ищецът заявява, че не е получил трудовото си
възнаграждение за месец май 2018 г. Към датата на прекратяването на трудовия договор
следвало да му бъде изплатено обезщетение по чл. 224 от Кодекса на труда за неизползван
платен годишен отпуск в размер на 210,00 лв. /двеста и десет лв./ за 7(седем) дни за 2018 г.
Отделно от горното се твърди, че на С. не било начислявано допълнително трудово
възнаграждение за продължителна работа в размер на 0,6 % за прослужена година за целия
период на работа в „У. М. Т." ЕООД от 28.09.2017 г. до 16.05.2018 г.При тези твърдения
и ищецът е сезирал РС Варна с обективно, кумулативно съединените искове с правни
основания чл.128 т.2 КТ и чл.86, ал.1 ЗЗД и чл.224 КТ.В подкрепа на твърденията си
ищецът е направил и доказателствени искания.
В срока по чл. 131 ГПК ответникът - работодател-„У. М. Т.“ ЕООД, ЕИК ***, със
седалище и адрес на управление: ****, представлявано от управителя С. Г. Х., чрез адв. М.Д.
Ц. от АК- Варна, адрес: ****, изразява следното становище по предявената от Г. Я. С. срещу
„У. М. Т." ЕООД искова молба. Исковата молба ответникът намира за
неоснователна.Оспорват се изцяло предявените искове по основание и размер, както и
изложените в исковата молба твърдения.Относно исковата претенция с правно
основание чл. 128 КТ за заплащане на БТВ за един месец, за периода от 01.05.2018 г. до
16.05.2018 г. в размер на 570,00 лева ответникът оспорва изцяло исковата претенция в
размер на 570,00 лева, за заплащане на брутно трудово възнаграждение за един месец - за
периода от 01.05.2019 г. до 16.05.2019 г., като счита същата за неоснователна. На първо
място, размера на предявената искова претенция не кореспондирал нито с изложените от
2
самия ищец факти и обстоятелства, нито с приложените към исковата молба писмени
доказателства. Видно било за ответника от представеното по делото допълнително
споразумение от 29.12.2017 г. към трудов договор №9082-2/28.09.2017 г., че страните
уговорили месечното брутно трудово възнаграждение на ищеца в размер на 570,00 лева.
Ноторно известно било, че от брутното трудово възнаграждение, работодателят - осигурител
начислявал и удържал дължимите от и за сметка на осигуреното лице осигурителни и
данъчни вноски, които, подлежали на заплащане в полза на НАП единствено и само от
осигурителя - работодател. Законодателят не бил предоставил възможност на осигуреното
по трудово правоотношение лице да заплаща само и за себе си, дължимите за негова сметка
осигурителните и данъчни вноски върху доходите от трудово правоотношение. Независимо,
че съответните осигурителни и данъчни вноски били за сметка на осигуреното лице,
единствено работодателят бил задължен към съответното ТП на НАП да извърши тези
плащания, които при всички положения оставали като публично задължение на
работодателя. Ето защо за ответника било напълно неоснователно да се претендира
получаване на брутно трудово възнаграждение, доколкото по този начин осигуреното лице
щяло да се обогати неоснователно, за сметка на работодателя, получавайки сумите за
личните си осигурителни и данъчни вноски, които суми работодателят заплатил още един
път в полза на НАП.На следващо място, ответникът намира за неоснователна и претенцията
за пълният размер на месечното възнаграждение за месец май, при положение, че нито се
твърдяло, нито се установявало лицето да е полагало труд през целия месец. Напротив,
видно било от представените към исковата молба писмени доказателства,оспорва
ответникът, че ищецът работил в ответното дружество до 16.05.2018 г., когато му било
прекратено ТПО, т.е. налице бил половин отработен месец, а претенцията за заплащане
на пълният размер на месечното трудово възнаграждение била напълно необоснована и
неоснователна.Независимо от горното, обаче, моли ответникът ВРС да вземе предвид, че
пълният размер на дължимото от ответното дружество в полза на ищеца
възнаграждение за месец май 2018 г., ведно с дължимото му при прекратяване на ТПО
обезщетение, било заплатено напълно на лицето, което плащане било удостоверено в
положен подпис на ищеца върху ведомостта за заплати за месец май 2018 г. Видно било
от приложената към отговора на искова молба разчетно-платежна ведомост, че ищецът
получил сумата в размер на 378,28 лева, представляваща дължимото му за отработените
през месец май 2018 г. дни (включително и дните в които е ползвал платен годишен отпуск)
трудово възнаграждение и дължимото му при прекратяване на ТПО обезщетение по чл. 224
КТ, намалена с удържаните и внесени от работодателя данъчни и осигурителни вноски,
дължими за сметка на осигуреното лице. Ето защо, моли ответника съдът да приеме, че
претенцията на ищеца по чл. 128 КТ е неоснователна, доколкото ищецът получил
дължимото му за месец май 2018 г. трудово възнаграждение в пълен размер. Неоснователна
за ответника била и исковата претенция за заплащане на всякакви други суми, надхвърлящи
заплатените в полза на ищеца такива.По исковата претенция за заплащане на
обезщетение за стаж и професионален опит, ответникът оспорва исковата претенция за
заплащане на така претендираното допълнително трудово възнаграждение за
3
„отслужено време“, като счита, че същата е недопустима и неоснователна. Оспорва и
претендирания размер на същата претенция. На първо място, ищецът сочи ответника, че
не бил навел ясни и точни твърдения в исковата молба, относно естеството на така заявената
претенция. В случай, че се претендира заплащане на допълнителното трудово
възнаграждение за придобит трудов стаж и професионален опит, то моли ответника ВРС да
приемете исковата претенция за неоснователна. Съобразно разпоредбата на чл. 12, ал. 9
НСОРЗ, правото за получаване на допълнителното трудово възнаграждение за трудов стаж
и професионален опит възниквало при придобит трудов стаж и професионален опит не по-
малък от една година. В конкретния случай, ищецът не бил отработил една година в
предприятието на ответното дружество и за него не било възникнало правото да получи така
претендираното допълнително трудово възнаграждение. Нещо повече, възразява
ответникът: видно било от приложените към исковата молба писмени доказателства - нито
при възникване на ТПО, нито при прекратяване на същото, били налице основанията по чл.
12, ал.4 НСОРЗ, за отчитане и определяне размера на допълнителното трудово
възнаграждение за придобит трудов стаж и професионален опит. Такива обстоятелства не се
навеждали и в предявената искова молба. Напротив, при сключването на трудовия договор,
ищецът не бил предоставил на работодателя данни за какъвто и да е предходен трудов стаж,
още по-малко за същата, сходна или със същия характер работа, длъжност или професия. С
вътрешните правила за организация на работната заплата в предприятието на ответното
дружество били определени условията, при които се зачитало сходството на професията,
съобразно характера на работата спрямо определената длъжност, каквото сходство в
конкретния случай не било налице. При тези възражения ответника намира заявената
претенция за неоснователна.Относно исковата претенция с правно основание чл. 224,
ал.1 КТ становището на ответника е следното: При прекратяване на трудовото
правоотношение между ищеца и ответното дружество, в издадената заповед за прекратяване
на ТПО било посочено, че на лицето следва да се изплати обезщетение за неползван платен
годишен отпуск в размер на 5 дни. Това обезщетение било включено във ведомостта за
заплата на ищеца за месец май 2018 г. и същото, заедно с дължимото и за същия месец - май
2018 г. трудово възнаграждение, след приспадане на осигурителните и данъчните вноски за
сметка на осигуреното лице, които работодателят удържал и внесъл в НАП, било изплатено
напълно на Г. Я. С., / което било видно от приложената към отговора разчетно-платежна
ведомост за месец май 2018 г./.Наред с горното, ответникът оспорва сочения размер на
обезщетението по чл. 224, ал.1 КТ и начинът по които е формирана така предявената искова
претенция.Оспорва и периода, за който се претендира това обезщетение, т.е. претенцията за
получаване на обезщетение за неползван платен годишен отпуск за 7 (седем) дни, като моли
съда да вземе предвид, че дължимото на ищеца обезщетение за неползван платен годишен
отпуск било за 5 (пет), а не за 7 (седем) дни, както се сочело в депозираната искова молба.По
повод претенцията по чл.224 КТ, ответната страна желае съда да вземе предвид, подробно
изложеното в т.1 по-горе становище, което поддържа и по отношение на настоящия иск.
Обърнато е внимание, че пълният размерът на дължимото от работодателя обезщетение по
чл. 224, ал. 1 КТ бил включено във разчетно -платежната ведомост за месец май 2018 г, и
4
било изплатено напълно в полза на ищеца, с оглед на което исковата претенция се явявала
неоснователна и като такава, ответникът моли да бъде отхвърлена от съда.По акцесорната
искова претенция за заплащане на лихва за забава ответникът изразява следното
становище: Оспорва изцяло и акцесорните искови претенции за заплащане на законна
лихва за забава. Ищецът, конкретизира ответника в отговора си на искова молба, че
претендира законна лихва за забава върху претенцията по чл. 128 КТ, включително и върху
претенцията за допълнително трудово възнаграждение, от датата на предявяване на исковата
молба до окончателното плащане на сумите. Така заявените претенции ответника
намира за неоснователни, поради неоснователност на главните такива. Наред с горното,
ищецът претендирал и законна лихва върху сумата от 570,00 лева (претенцията за БТВ за
месец май 2018 г.) от датата на падежа до датата на подаване на ИМ, като уточнявал, че за
дата на падеж, същият считал датата на прекратяване на трудовото правоотношение, т.е.
16.05.2018 г. Така заявената претенция ответникът намира за нередовна, недопустима и
неоснователна. На първо място, доколкото се претендирала лихва за минал период от време
- преди датата на подаване на исковата молба, ищецът следвало стриктно да посочи размера
на тази претенция и периодът за който се предявява същата. При такъв съединен иск, в
общия случай следвало да се внесе държавна такса, а факта, че с оглед предмета на
настоящия спор, ищецът е освободен от задължението за заплащане на такси и разноски по
делото, не можел да санира нередовните процесуални действия. На следващо място,
ответникът оспорва сочената дата на падеж на претенцията - датата на прекратяване на
ТПО, т.е. 16.05.2018 г. Видно било за ответника от приложения към исковата молба трудов
договор, че уговореното между страните трудово възнаграждение се изплащало до 30-то
число на месеца, следващ месеца на полагане на труда. Прекратяването на ТПО не водело от
отмяна на уговорения в трудовия договор срок на изплащане на трудовото възнаграждение,
нито водело до незабавна изискуемост на трудовото възнаграждение към датата на
прекратяването.Поради неоснователността на главните искове, неоснователни обобщава
ответника, че се явяват и акцесорните такива за заплащане на законна лихва, както и
искането за разноски.В срока по чл.131 ГПК ответникът е изразил становище по
доказателствените искания на ищеца,като е обективирал от своя страна искания за събиране
на доказателства . Предвид гореизложеното, моли ответника съда да постанови решение с
което да отхвърли като неоснователна предявената искова претенция и в полза на ответника
да бъдат присъдени реализираните в настоящото производство разноски.
С доклада по делото съдът е обявил на страните, че уточненията, сторени от
ищцовата страна в молба вх.рег.№ 60322/09.12.2020 г., са част от твърденията, пояснения
в първо открито съдебно заседание. С доклада по делото съдът е презицирал
квалификацията на иска за заплащане на допълнително възнаграждение за отслужено
време, като е квалифицирал иска по чл. 128, вр. 244, т. 2 КТ, вр. чл. 12, ал. 6 от Наредбата
за структурата и организацията на работната заплата.Видно от протокола от
проведеното открит съдебно заседание от дата 29.1.2021 г. процесуалният представител
на ищеца адв.Р. е заявила,че поддържа заявения в уточнителната си молба частичен
5
отказ от иска.Относно претенцията за неизплатено нетно трудово възнаграждение,
намалява същата в размер на 243,27 лв., за периода от 01.05.2018 г. до 16.05.2018 г., ведно
със законната лихва, считано от датата на подаване на исковата молба - 28.08.2020 г., до
окончателното изплащане на сумата. Върху това нетно трудово възнаграждение претендира
законна лихва на основание чл. 86, ал. 1 от ЗЗД в размер на 53,31 лв. за периода от
01.07.2018 г. до 27.08.2020 г. вкл.Относно претенцията по чл. 224 от КТ - изменя същата,
като претендира нетно трудово възнаграждение за 5 дни в размер на 135 лв.По отношение
на размерите, които са по-високи от първоначално заявените оттегля исковете, както и за
разликата за отпуска от 5 до 7 дни.При така направеното искане с правно осн. чл.233 ГПК и
чл.214 ГПК ответникът не се е противопоставил , поради което и в о.с.з. на 29.1.2021 г.
съдът е постановил съответните определяния, с които по същество първоначално очертаните
предметни предели на исковете се променят както следва :
1.Производството по делото е било прекратено в частта, в която ищцовата страна
претендира от ответника заплащане, на основание чл. 128, вр. 244, т. 2 КТ, вр. чл. 12, ал. 6 от
Наредбата за структурата и организацията на работната заплата, на допълнително
възнаграждение за отслужено време по 0,6% върху основното трудово възнаграждение за
8 (осем) месеца в размер на 27,00 лв. (двадесет и седем лв.), ведно със законната лихва от
датата на подаване на исковата молба до окончателното изплащане на сумите, поради отказ
от иска в тази част и на основание чл. 233 от ГПК.
2.Допуснато е на основание чл. 214, ал. 1 от ГПК, изменение на предявените от Г.
Я. С., ЕГН **********, против ответното дружество „У. М. Т.“, ЕООД ЕИК *** , в
условията на обективно кумулативно съединяване осъдителни искове, като същите следва
да се считат предявени от датата на подаване на исковата молба -28.08.2020 г., по
следния начин:
ответното дружество да бъде осъдено да заплати на ищеца нетно трудово
възнаграждение в размер на 243,27 лв. (двеста четиридесет и три лева и двадесет и
седем стотинки), за периода от 01.05.2018 г. до 16.05.2018 г., ведно със законната лихва,
считано от датата на подаване на исковата молба - 28.08.2020 г., до окончателното
изплащане на сумата, както сумата от 53,31 лв. (петдесет и три лева и тридесет и една
стотинки) - законна лихва за периода от 01.07.2018 г. до 27.08.2020 г. вкл.;
ответното дружество да бъде осъдено да заплати на ищеца обезщетение за
неползван платен годишен отпуск - 5 (пет) дни за 2018 г. в размер на 135,00 лв. (сто
тридесет и пет лева).
3.Прекратено е било производството по гражданско дело № 10531/2020 г. по описа
на Районен съд - Варна, 42 състав, в следните части: за разликата от първоначално
заявената претенция з а заплащане на брутно трудово възнаграждение в размер на 570 лв.
до изменения размер - нетно трудово възнаграждение от 243,27 лв., ведно със законната
лихва върху тази сума/разлика/,считано от датата на подаване на исковата молба -
6
28.08.2020 г., до окончателното изплащане на сумата; за разликата от първоначално
заявената претенция с правно основание чл. 224 от КТ - ответникът да бъде осъден да
заплати на ищеца обезщетение за неползван платен годишен отпуск - 7 (седем) дни за 2018
г. в размер на 210,00 лв., до изменения размер -ответникът да бъде осъден да заплати на
ищеца обезщетение за неползван платен годишен отпуск - 5 (пет) дни за 2018 г. в размер на
135,00 лв.,поради оттегляне на исковете в тази част и на основание чл. 232 от ГПК.
В проведеното по делото открито съдебно заседание от дата 09.04.2021 г. ищецът
не се явява, не се представлява. В писмено становище с вх.рег.№ 4210/01.04.2021 г. от
адв. Р. – пълномощник на ищцовата страна, очи, че поради служебна ангажираност няма
възможност да се яви в съдебно заседание. Желае се да бъде даден ход на делото, да се
приеме заключението по изготвената съдебно-криминалистическа експертиза, като се
заявява, че ищцовата страна няма въпроси към вещото лице и няма да сочи нови
доказателства и да прави нови доказателствени искания. Изразено е становище по същество
на спора, като е представен и списък по чл. 80 от ГПК.
Ответната страна, представлявана от адв.Ц. моли съда да отхвърли предявената
искова претенция по следните съображения: В хода на производството се установило, че
претендираната от ищеца сума, представляваща трудово възнаграждение за процесния
период била получена от същия към момента, в който същата му била дължима. От приетото
в съдебно заседание заключение на вещото лице се установявало, че положеният подпис
върху разчетно-платежната ведомост за трудови възнаграждения е положен лично от ищеца,
като с подписа си същият удостоверил получаването на процесната сума, с оглед на което
исковата претенция се явявала неоснователна.Обективирано е и искане за присъждане в
полза на ответната страна на сторените по делото съдебно-деловодни разноски .
Съдът, след преценка на събраните по делото доказателства с оглед разпоредбата
на чл. 235 от ГПК, приема за установено следното от ФАКТИЧЕСКА И ПРАВНА
СТРАНА:
На първо място съдът отчита факта, че след предприетите от ищцовата страна
процесуални действия по реда на чл. 233, чл.214 и чл.232 ГПК, спорът по делото се свежда
до това дали ответникът – работодател дължи на ищеца следните суми :243,27 лв. (двеста
четиридесет и три лева и двадесет и седем стотинки), претендирано от ищеца като неизплатено
нетно трудово възнаграждение за периода от 01.05.2018 г. до 16.05.2018 г., ведно със законната
лихва, считано от датата на подаване на исковата молба - 28.08.2020 г., до окончателното
изплащане на сумата, както сумата от 53,31 лв. (петдесет и три лева и тридесет и една стотинки)
- законна лихва за периода от 01.07.2018 г. до 27.08.2020 г. вкл.; и 135,00 лв. (сто тридесет и пет
лева)- претендирано от ищеца обезщетение за неползван платен годишен отпуск - 5 (пет) дни
за 2018 г. По така предявените и поддържани от ищеца искови претенции съдът дължи
произнасяне по същество. За да се произнесе по същество по предявените обективно,
кумулативно съединени искове съдът се спира и на разпределението на тежестта на
доказване.С окончателния доклад по делото съдът е възложил в тежест на ищеца, да установи
7
и докаже, че е бил във валидно трудово правоотношение с ответника-работодател за исковия
период, размера на договореното трудово възнаграждение, твърденият факт, че ТПО е прекратено
на соченото от ищеца основание и вписано в акта за прекратяване на ТПО. В тежест на ищеца е
възложено и да установи и да докаже че за исковия период е престирал труд в полза на
работодателя си; да установи и докаже размера на последното получавано от него трудово
възнаграждение, с оглед доказване на претенцията си за заплащане на обезщетение за неползван
отпуск.В тежест на ищеца е било и да установи и докаже размерите на всеки един иск, както и
твърденията си , че ответникът се намира и продължава да се намира в забава по см. на чл.86, ал. 1
ЗЗД.В тежест на ответната страна съдът е възложил да установи точното във времево и
количествено отношение изпълнение на задължението си за плащане на трудовото
възнаграждение. Ответникът е следвало да установи и докаже, че ищецът е ползвал полагащият му
се платен годишен отпуск или че ако не го е ползвал е бил заплатен от работодателя. Ответникът е
следвало да установи и докаже, че е заплатил търсените от ищеца обезщетения и трудово
възнаграждение или че са налице правоизключващи факти и или обстоятелства, които правят
обезщетенията, трудовото възнаграждение, ведно с допълнителното трудово възнаграждение от
0,6% и лихвите за забава недължими. В тежест на същата страна е било възложено да ангажира и
всички други доказателства с оглед оспорване на основателността и доказаността на всеки един от
исковете в частност посредством правоизключващи, правоотлагащи и или правопогасяващи факти
и или обстоятелства.
При така разпределената тежест на доказване, на база и събраните по делото доказателства,
съдът приема,че ищецът не е доказал нито основанията нито размерите на предявените искове а
ответникът е доказал възраженията си за недължимост на исковите суми.В подкрепа на този
правен извод съдът се спира на относимите към спора доказателства :
От анализа на ангажираните от ищеца писмени доказателства, представени още с исковата
молба а именно : заверени за вярност с оригинала копия на трудов договор № 9082-2 от 28.09.2017
г.; допълнително споразумение № 2192-13/29.12.2017 г.; Заповед № 5061-1/16.05.2018 г. за
прекратяване на трудов договор № 9082-2/28.09.2017 г.; трудова книжка серия В, № 572300 се
установяват и доказват твърденията на ищеца, че същият е бил в трудово правоотношение с
ответника .
От приобщения на л. 11 – ти в заверено за вярност с оригинала копие на трудов договор №
9082 -2 / 28.09.2017 г. е видно, че на дата 28.09.2017 г. ищецът е встъпил в ТПО с ответника –
работодател „ У. М. Т. „ ЕООД като е приел да изпълнява длъжността „ Продавач разносна
търговия „ с код по НКИД 4671 и НКПД 52430002 за пълно работно време 8 ч.работен ден, при
договорено основно постоянно месечно трудово възнаграждение 550,00 лв., което съгл. чл.66, ал.1
, т.7 КТ се изплаща до 30 –то число на месеца, следващ месеца на полагане на труда. С
подписването на трудовия договор ищецът се е задължил да постъпи и постъпил на работа на
29.09.2017 г. , като трудовия договор е бил сключен при условията на чл.70 , ал.1 и чл.67, ал.1 ,т. 7
КТ.
От приобщеното на л. 12 –ти Допълнително споразумение към цитирания по-горе трудов
договор е видно, че на 29.12.2017 г. страните по спора и страни по трудовото правоотношение са
постигнали съгласие основното месечно трудово възнаграждение от 550,00 лв. на ищеца да бъде
увеличено на 570,00 лв., считано от дата 1.1.2018 г., без да се променят всички останали условия по
8
трудовия договор .
Установено е още от приобщената по делото на л.13-ти Заповед № 5061 – 1/ 16.05.2018 г. ,
че ТПО на ищеца е било прекратено от работодателя –ответник на 16.05.2018 г. на осн. чл. 325,
ал.1, т.1 КТ , по взаимно съгласие на страните .Видно от същата Заповед, ТПО е било прекратено
считано от 17.05.2018 г. , като в самата заповед работодателят е вписал, че на Г.С. следва да бъде
изплатено обезщетение по чл.224, ал.1 КТ, за неползван платен годишен отпуск за 5 работни дни в
размер на 150 лв.
Така представените от ищеца писмени доказателства налагат извода, че от дата 29.09.2017
г. до дата 17.05.2018 г. ищецът е бил в трудово правоотношение с ответника работодател. Ищецът
е твърдял, че ответникът не му е платил трудовото възнаграждение за месец май 2018 г. , както и
обезщетението за неползван платен годишен отпуск в размер на 5 дни и до края на съдебното
дирене е поддържал тези си твърдения .
От своя страна ответникът е представил още с отговора на искова молба заверено за
вярност с оригинала копие на разчетно - платежна ведомост за м. май 2018 г. в която ведомост
срещу името на ищеца е вписана сума за получаване 378,27 лв. и положен подпис.В същата
ведомост са посочени и основанията за изплащане на сумата - 228,00 лв.заплата за отработени дни
и 57,00 лв. за платен отпуск. Цитираната разчетно –платежна ведомост е била оспорена от
процесуалния представител на ищеца и съдът е открил производство по реда на чл.193 ГПК. При
откриване на производството по чл.193 ГПК съдът е възложил в тежест на ищеца да установи и
докаже твърденията си,че подписът върху оспорената ведомост не е негов и след направата на
съответното искане е допусната съдебно графологична експертиза.
Безспорно от изготвеното заключение на в.л.Ц.Ц. по допуснатата графологична експертиза
се установява, че след изследване и на оригинала на ведомостта вещото лице е установило, че
подписът върху оспорения документ е автентичен .Подробното и обективно заключение на в.л. Ц.
е приобщено по делото на л. 86 – 93 и не е оспорено .
Отделно от горното за пълното изясняване на фактическата страна на спора съдът е
допуснал провеждането и на необходимата съдебно –счетоводна експертиза .От заключението на
в.л.Е.Т. , приобщено на листи от 65 – ти до 68 –ми по делото, също неоспорено от страните се
установя ,че нетното възнаграждение на ищеца за периода от 1 –ви до 16-ти май 2018 г. е било в
размер на общо 243,27 лв., изплатено срещу положен подпис във ведомостта, а датата на която е
осчетоводено изплащането в счетоводството на дружеството по сметка „ Каса „ е 20.06.2018 г.На
база отговора на в.л. по т.3 от ССчЕ/ л. 68 –ми от делото / се изяснява още по делото, че на ищеца
му се е полагал платен годишен отпуск за времето от 1.1. до 16.5.2018 г. в размер на 7 работни дни
. Ищецът констатира в.л. Т., че е ползвал платен годишен отпуск за 2018 г. за времето от 14-ти до
15 –ти май 2018 г. и поради това оставало дължимо за доплащане обезщетение по чл.224 , ал.1 КТ
за още 5 работни дни . Дължимото се обезщетение за 5 работни дни х 30 лв. на ден, пресмята в.л.
Т., че се равнява общо на 150 лева , като върху него се дължи ДОД за удържане в размер на 10 %
или 15 лева и нетното обезщетение се равнява на 135,00 лева, като същото това обезщетение е
било начислено и изплатено срещу положен подпис по ведомостта , а датата на която е било
осчетоводено плащането в в счетоводството на дружеството по сметка „ Каса „ е 20.06.2018 г. Така
депозираното заключение по ССчЕ напълно кореспондира и с ангажираните от ответната страна
9
заверени за вярност с оригинала копия на документи,приобщени като писмени доказателства по
делото а именно : разчетно-платежна ведомост на „У. М. Т.“ ЕООД за месец май 2018 г.; подробна
разчетно-платежна ведомост на „У. М. Т.“ ЕООД за месец май 2018 г., молба за ползване на платен
годишен отпуск от 20.03.2018 г., ведно със Заповед от 20.03.2018 г.; молба за ползване на платен
годишен отпуск от 01.03.2018 г., ведно със Заповед от 01.03.2018 г.; молба за ползване на платен
годишен отпуск от 26.04.2018 г., ведно със Заповед от 26.04.2018 г.; разчетно-платежна ведомост
на „У. М. Т.“ ЕООД за месец май 2018 г.
Анализирайки приобщените по делото заверени за вярност с оригинала копия на
документи, ангажирани и от двете страни по спора, възприемайки заключенията на вещите
лица по ССчЕ и СГЕ като обективни и компетентни , съдът извежда извода, че исковите
претенции на ищеца са останали напълно недоказани и по основания и по размери .Това е
така, защото от сезирането на съда на дата 28.08.2020 г. до приключване на съдебното
дирене в първа инстанция ищецът е твърдял, че не му е изплатен дължимо се нетно трудово
възнаграждение в размер на 243,27 лв. (двеста четиридесет и три лева и двадесет и седем
стотинки), за периода от 01.05.2018 г. до 16.05.2018 г., ведно със законната лихва, считано от
датата на подаване на исковата молба - 28.08.2020 г., до окончателното изплащане на сумата, както
сумата от 53,31 лв. (петдесет и три лева и тридесет и една стотинки) - законна лихва за периода
от 01.07.2018 г. до 27.08.2020 г. вкл.;и обезщетение за неползван платен годишен отпуск - 5
(пет) дни за 2018 г. в размер на 135,00 лв. (сто тридесет и пет лева).
Главните искове с правно осн. чл.128 КТ и чл. 224 КТ са останали неоснователни,т.к.
безспорно е доказано по делото, че ищецът срещу подпис на разчетно платежна ведомост за м. май
2018 г.е получил пълните размери и на трудовото си възнаграждение и на обезщетението за
неползван платен годишен отпуск за 2018 г. В тази връзка заключението на в.л. по съдебно –
счетоводната експертиза и заключението на вещото лице по съдебно –графологичната експертиза,
напълно кореспондират помежду си и с установената посредством СГЕ автентичност на
оспорената разчетно –плажна ведомост.И двете вещи лица са констатирали, че на разчетно -
платежната ведомост има положен подпис, като графолога и установил, че подписа е на
ищеца.Вещото лице експерт - счетоводител е установило, че срещу подпис в разчетно –платежната
ведомост за м. май 2018 г. на ищеца са изплатени дължимото се трудово възнаграждение за
отработените дни на месец май 2018 г. от 243,27 лв. и дължимото се обезщетение за неползван
платен годишен отпуск от 5 дни за м. май 2018 г. в размер на 135 лв. При изложеното по –горе,
съдът извежда извода, че още към 20.06.2018 г., датата на която ответника – работодател е
осчетоводил плащанията към ищеца ,на ищеца не се дължат от ответника нито трудово
възнаграждение нито обезщетение за неползван платен годишен отпуск, т.к. същите са били
своевременно изплатени, изплатени преди завеждане на исковата молба в съда – 28.08.2020 г.
Поради неоснователността на главните искове, неоснователни се явяват и аксцесорните
искания за присъждане на законна лихва и на лихва за забава, т.к. акцесорните искания с правно
осн. чл. 86, ал.1 ЗЗД са обусловени от главните.С оглед изложеното съдът отхвърля изцяло
предявените искове като неоснователни и недоказани ведно с акцесорните искания.
При този изход на спора съдът следва да се произнесе и по въпроса за отговорността
за разноските. На основание чл. 78, ал.3 ГПК, с оглед отхвърлянето на исковете съдът присъжда в
10
полза на ответника и в тежест на ищеца сумата от 300,00 лв. сторените от ответната страна
съдебно – деловодни разноски за заплатен адвокатски хонорар.Водим от характера на спора и
нормата на чл. 83,ал.1 т.1 ГПК, съдът не възлага в тежест на ищеца други разноски. В този смисъл
е и част от съдебната практика, обективирана в Определение № 909/22.12.2014 г.на ВКС, по ч.гр.д.
№ 6162/2014 г.на Трето г.о., ГК , с докладчик съдията Любка Богданова,постановено в
производство по реда на чл. 274,ал.1 ,изречение 1-во ГПК. От мотивите на цитирания съдебен акт
може да бъде прочетено, че: „отговорността за разноски по делото е облигационно
правоотношение, което е уредено от процесуалния закон. Тази материалноправна
отговорност е деликтна по естеството си, безвиновна е, но не обхваща всички вреди, а само
разноските за производството, направени от спечелилата делото страна. Съгласно чл. 83, ал.
1, т. 1 ГПК вр. чл. 359 КТ работниците и служителите са освободени от такси и разноски по
искове, произтичащи от трудови правоотношения. Те не дължат внасянето на такива
разноски по сметката на съда, тъй като за тях производството е безплатно. Същите лица
обаче, при неблагоприятен за тях изход на делото, дължат на насрещната страна
разноските, които тя е направила в производството. От материалноправната отговорност на
едната страна пред насрещната страна за разноски по делото, не може да има
освобождаване, дори със закон, освен ако държавата поеме изплащането на дължимото
обезщетение от бюджета на съда. „
Водим от изложените съображения, Варненски районен съд
РЕШИ:
ОТХВЪРЛЯ изцяло предявените в условията на обективно кумулативно
съединяване осъдителни искове от ищеца Г. Я. С., ЕГН **********, с адрес: ****, чрез
адв. Х.Р. от АК Ш., със съдебен адрес: **** против ответното дружество „У. М. Т.“,
ЕООД ЕИК ***, със седалище и адрес на управление: ****, Адрес на складова база: ****,
представлявано от управителя С. Г. Х., с исканията : ответното дружество да бъде осъдено
да заплати на ищеца нетно трудово възнаграждение в размер на 243,27 лв. (двеста
четиридесет и три лева и двадесет и седем стотинки), за периода от 01.05.2018 г. до
16.05.2018 г., ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на исковата молба
- 28.08.2020 г., до окончателното изплащане на сумата, както сумата от 53,31 лв. (петдесет и
три лева и тридесет и една стотинки) - законна лихва за периода от 01.07.2018 г. до
27.08.2020 г. вкл. на основание чл.128, т.2 КТ и чл.86, ал.1 ЗЗД ,както и ответното
дружество да бъде осъдено да заплати на ищеца обезщетение за неползван платен
годишен отпуск - 5 (пет) дни за 2018 г. в размер на 135,00 лв. (сто тридесет и пет лева),
на основание чл.224 ,ал.1 КТ, като неоснователни и недоказани.
ОСЪЖДА Г. Я. С., ЕГН **********, с адрес: ****,ДА ЗАПЛАТИ на „У. М. Т.“,
ЕООД ЕИК ***, със седалище и адрес на управление: ****, Адрес на складова база: ****,
представлявано от управителя С. Г. Х., СУМАТА от 300,00 лева (триста лева )
представляващи сторените от ответното дружество по делото съдебно-деловодни разноски
11
за заплатен адвокатски хонорар, пред настоящата инстанция, на основание чл.78, ал.3 от
ГПК.
РЕШЕНИЕТО подлежи обжалване с Въззивна жалба пред Варненски окръжен съд в
двуседмичен срок, считано от датата на получаване на преписа от страните .
ПРЕПИС от Решението да се връчи на страните.
Съдия при Районен съд – Варна: _______________________
12