Р
Е Ш Е Н И Е
гр.София, 18.03.2021 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІІ-Б въззивен
състав в закрито заседание на осемнадесети март през две хиляди двадесет и
първа година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Теменужка Симеонова
ЧЛЕНОВЕ: Хрипсиме Мъгърдичян
Ивайло Димитров
като разгледа докладваното от съдия Хрипсиме Мъгърдичян ч. гр. дело №118 по
описа за 2021
година, за да се
произнесе взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 435 – чл. 438 от ГПК.
Образувано е по жалба от 09.12.2020
год. на длъжницата Н.Г.В., чрез адв. Д.А./надлежно
упълномощен/, срещу отказ от 20.11.2020
год. на частен съдебен изпълнител У.Д., с рег.№858 на КЧСИ, по изпълнително дело №20138580400143, да
бъде прекратено изпълнителното производство на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК.
Жалбоподателката поддържа, че срещу нея като солидарен
длъжник бил издаден изпълнителене лист в полза на „Уникредит Булбанк“ АД, по който било образувано процесното изпълнително дело. От 14.05.2013 год. /датата на
връчване на поканата за доброволно изпълнение/ до момента не били извършвани
никакви изпълнителни действия. Същото се оказало спряно от страна на взискателя с изрична молба от 18.02.2013 год., за което
длъжницата била уведомена от частния съдебен изпълнител едва на 04.07.2018 год.
Като солидарен длъжник жалбоподателката не била
подписвала споразумение с банката за признаване и разсрочване на дълга по
делото или извън него и не била правила доброволни вноски по задълженията, като
срещу нея не били извършвани изпълнителни действия за период по-дълъг от две
години. Отделно от това на 02.07.2018 год. с нея се били свързали представители
на „М.“ АД, които били посочили, че дружеството било сключило договор за цесия
с банката на 16.06.2014 год., с предмет процесните
вземания. Поради това подала молба до съдебния изпълнител за установяване на
реалния кредитор по образуваното изпълнително дело, като в тази връзка била
уведомена, че е подадена молба от „М.“ АД за конституирането му като взискател. В този смисъл налице били предпоставките по чл.
433, ал. 1, т. 8 ГПК за прекратяване на изпълнителното производство. Изтекли
били и повече от две години от спирането на изпълнителното дело, в рамките на
който период срещу длъжницата не били предприемани каквито и да било
изпълнителни действия.
Взискателят „М.“ АД счита, че жалбата следва да бъде
оставена без уважение. Поддържа, че бил кредитор на процесните
вземания по силата на сключен с „Уникредит Булбанк“
АД договор за цесия от 16.06.2014 год. На 23.01.2013 год. била подадена молбата
за образуване на изпълнителното производство, на 11.02.2013 год. бил наложен
запор върху трудовото възнаграждение на жалбоподателката,
на 18.02.2013 год. взискателят подал молба за спиране
на изпълнителното производство на основание чл. 432 ГПК, на 14.05.2013 год. на жалбоподателката била връчена покана за доброволно
изпълнение, а от 28.04.2015 год. същата започнала да прави доброволни вноски по
сметка на „М.“ АД, като такива вноски били правени и през 2016, год., 2017 год.
и 2018 год., едновременно с вноски, правени от другите двама длъжници. От спиране на изпълнителното дело на 19.02.2013
год. до момента същото не било възобновявано. Следователно не били налице
предпоставките по чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК. Спирането на изпълнителното
производство водело до временна забрана за упражняване на процесуални права и
изпълнение на процесуални задължения. Спирането по чл. 432, ал. 1, т. 2 ГПК
зависело единствено от волята на взискателя. В
периода на спирането на процесното изпълнително
производство взискателят успявал да се удовлетвори по
начин, който не изисквал извършването на изпълнителни действия. В периода на
спиране на изпълнителното производство до неговото възобновяване спирали да
текат всички срокове, в т.ч. и двугодишният срок по чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК.
В мотивите си по чл. 436, ал. 3 ГПК
съдебният изпълнител заявява, че жалбата е процесуално допустима, но е неоснователна.
С постановление от 18.02.2013 год. процесното
изпълнително дело било спряно по искане на взискателя.
Съгласно чл. 61, ал. 1 ГПК, при спиране на производството, спирали да текат
всички започнали да текат, но неизтекли срокове. В случая двугодишният срок по
чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК бил спрял да тече на 18.02.2013 год., като понастоящем
изпълнителното дело не било възобновено и този срок не бил изтекъл.
Софийският градски
съд, след като взе предвид доводите на страните, мотивите на частния съдебен
изпълнител и прецени данните по делото, намира за установено следното:
Изпълнително дело №20138580400143 по описа на частен съдебен изпълнител У.Д., с рег.№858 на КЧСИ, е било образувано на молба от
23.01.2013 год. на „УниКредит Булбанк“ АД въз основа
на изпълнителен лист от 21.12.2012 год., издаден по ч.гр.дело №58919/2012 год.
по описа на СРС, ГО, 27 с-в, солидарно срещу В.В.Т.А.А.П.и Н.Г.В. за следните суми: 9 795.79 евро –
главница по договор за банков кредит на физическо лице №TR 4487699 от 08.02.2010 год., ведно със законната лихва, считано от
11.12.2012 год. до окнчателното изплащане,
1 727.34 евро – договорна лихва за периода от 08.07.2011 год. до
10.12.2012 год. и 855.98 лв. – разноски в производството.
С молба от 04.02.2013 год. е поискано налагането на запор
върху трудовите възнаграждения на длъжниците, както и
опис на движимите вещи, находящи се в собствен на жалбоподателката недвижим имот.
С молба от 18.02.2013 год. взискателят
поискал изпълнителното производство да бъде спряно, а наложените запори –
вдигнати. С постановление на частния съдебен изпълнител от 18.02.2013 год.
изпълнителното производство било спряно на основание чл. 432, ал. 1, т. 2 ГПК.
На 26.02.2013 год. на „А.П.“ ООД било връчено запорно съобщение, с което бил наложен запор върху
трудовото възнаграждение на Н.Г.В., а на 20.06.2013 год. на последната било
връчена покана за доброволно изпълнение.
На 14.07.2017 год. „М.“ АД /купувач на процесните вземания по договор за цесия от 16.06.2014 год.,
сключен с „УниКредит Булбанк“ АД, който не се спори
между страните, че е бил съобщен на Н.Г.В. на 22.04.2015 год. от стария
кредитор/ подало молба до частния съдебен изпълнител, с която поискал да бъде
наложен запор върху банковите сметки на длъжниците.
На 28.06.2018 год. длъжницата Н.Г.В. подала молба, с
която поискала прекратяване на изпълнителното производство на основание чл.
433, ал. 1, т. 8 ГПК, която била оставена без уважение с постановление от
04.07.2018 год.
На 12.08.2020 год. длъжницата Н.Г.В. подала молба, с
която поискала прекратяване на изпълнителното производство на основание чл.
433, ал. 1, т. 8 ГПК, която била оставена без уважение с постановление от 13.08.2020
год.
На 14.09.2020 год. длъжницата била уведомена от частния
съдебен изпълнител, че по изпълнителното дело не е била подавана молба от „М.“
АД за конституирането му като взискател, както и че
все още няма искане за възобновяване на изпълнението.
На 10.11.2020 год. длъжницата Н.Г.В. подала молба, с
която поискала прекратяване на изпълнителното производство на основание чл.
433, ал. 1, т. 8 ГПК, която била оставена без уважение с обжалваното постановление
от 20.11.2020 год. /надлежно съобщено на 03.12.2020 год./, като частният
съдебен изпълнител е приел, че няма основание за прекратяване на изпълнителното
производство, тъй като същото е било спряно по искане на взискателя.
Видно е от представените от взискателя
преводни нареждания, че в периода от 28.04.2015 год. до 18.07.2018 год. жалбоподателката е превеждала на „М.“ АД суми в размер
между 50 лв. и 200 лв. във връзка с процесния договор
за кредит.
Анализът на така установената фактическа обстановка налага следните правни изводи:
Жалбата е подадена от легитимирана страна срещу подлежащи на
обжалване актове по чл. 435, ал. 2, т. 6
ГПК и в срока по чл. 436, ал.
1 ГПК, поради което се явява процесуално допустима.
Разгледана по същество, жалбата е ОСНОВАТЕЛНА.
Основанията, осуетяващи реализацията на правото на взискателя, са изрично и изчерпателно уредени в
разпоредбата на чл. 433, ал. 1 ГПК. Само настъпването на някоя от законоустановените хипотези освобождава съдебния изпълнител
от служебните му задължения по отношение на взискателя.
Без да е констатирал такова основание, органът по изпълнението няма свободата
да го преустанови.
Когато взискателят не е поискал
извършването на изпълнителни действия в продължение на две години /с изключение
на делата за издръжка/, изпълнителното производство се прекратява на основание
чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК. Прекратяването на изпълнителното производство в този
случай настъпва по силата на закона, а съдебният изпълнител може само да
прогласи в постановление вече настъпилото прекратяване, когато установи
осъществяването на съответните правно релевантни факти.
Според т. 10 от Тълкувателно решение № 2/2013 год. на ВКС
по тълк.дело № 2/2013 год., ОСГТК, давността се
прекъсва с предприемането на действия за принудително изпълнение на вземането –
чл. 116, б. „в“ ЗЗД. Изпълнителният процес съществува само доколкото чрез него
се осъществяват един или повече конкретни изпълнителни способи. В
изпълнителното производство за събиране на парични вземания може да бъдат
приложени различни изпълнителни способи, като бъдат осребрени множество вещи,
както и да бъдат събрани множество вземания на длъжника от трети задължени
лица. Прекъсва давността предприемането на кое да е изпълнително действие в
рамките на определен изпълнителен способ: насочването на изпълнението чрез
налагане на запор или възбрана, присъединяването на кредитора, възлагането на
вземане за събиране или вместо плащане, извършването на опис и оценка на вещ,
назначаването на пазач, насрочването и извършването на продан и т.н. до
постъпването на парични суми от проданта или на плащания от трети задължени лица.
Не са изпълнителни действия и не прекъсват давността образуването на
изпълнително дело, изпращането и връчването на покана за доброволно изпълнение,
проучването на имущественото състояние на длъжника, извършването на справки,
набавянето на документи, книжа и др., назначаването на експертиза за определяне
на непогасения остатък от дълга, извършването на разпределение, плащането въз
основа на влязлото в сила разпределение и др. При изпълнителния процес
давността се прекъсва многократно – с предприемането на всеки отделен
изпълнителен способ и с извършването на всяко изпълнително действие, изграждащо
съответния способ. Искането да бъде приложен определен изпълнителен способ
прекъсва давността, защото съдебният изпълнител е длъжен да то приложи, но по
изричната разпоредба на закона давността се прекъсва с предприемането на всяко
действие за принудително изпълнение. Взискателят
трябва да поддържа със свои действия висящността на
изпълнителния процес като внася съответните такси и разноски за извършването на
изпълнителните действия, изграждащи посочения от него изпълнителен способ,
както и като иска повтаряне на неуспешните изпълнителни действия и прилагането
нови изпълнителни способи.
В приложение на задължителните разяснения, дадени с
горепосоченото Тълкувателно решение, СГС приема, че основанието по чл. 433, ал.
1, т. 8 ГПК е налице, когато взискателят въобще не е
поискал извършването на изпълнителни действия, а не когато такива са поискани,
но не са приложени поради някаква причина, включително поради липсата на
притежавано от длъжника имущество. Т.е., необходимо е бездействие на взискателя в продължение на две години /който срок е
процесуален преклузивен/, каквото не е налице, когато
същият е отправял искания за насочване на изпълнението с посочване на
изпълнителен способ, без значение дали той е приложен, а ако е приложен или се
прилага бездействие също не е налице в периода на прилагането.
В разглеждания случай е видно от данните по
изпълнителното дело, че същото е било спряно на 18.02.2013 год. на основание
чл. 432, ал. 1, т. 2 ГПК – по искане на взискателя. Спирането на изпълнителното производство като
правоотношение означава временна забрана да се упражняват процесуални права и
да се изпълняват процесуални задължения. Спирането на изпълнителното
производство е допустимо само в предвидените в чл. 432 ГПК случаи, като то
настъпва: 1/ по силата на закона; 2/ по разпореждане на съда с оглед на нуждите
от спиране; 3/ по искане на взискателя; 4/ с
постановление на съдебния изпълнител в случая на чл. 454 ГПК.
Настоящият съдебен състав счита, че спряното на основание
чл. 432, ал. 1, т. 2 ГПК изпълнително производство не поражда действието по чл.
61, ал. 1 ГПК, тъй като в тази хипотеза не е налице правна невъзможност за
действие, а избор на взискателя да не иска възобновяване
на изпълнителното производство и предприемането на изпълнителни действия за
удовлетворяването на вземането си. Перемирането на
изпълнението е санкция за процесуално бездействие, но само когато
предприемането на изпълнителни действия е допустимо. Извършването на
изпълнителни действия в разглеждания случай зависи само от волята на взискателя, поради което и процесуалното му бездействие в
тази насока е от значение за развитието на изпълнителното производство, респ.
поражда правни последици.
Ирелевантна е причината, поради
която взискателят не е проявил активност – в частност
поради осъществените от длъжницата доброволни плащания. Следва да бъде посочено
също така, че за разлика от чл. 330, ал. 1, б. „д“ ГПК /отм./, нормата на чл.
433, ал. 1, т. 8 ГПК не установява изключение за настъпването на перемпция, когато взискателят
заяви писмено, че длъжникът прави вноски срещу задълженията си. Целта на
изпълнителния процес е да осигури липсващото доброволно изпълнение, което
означава, че щом е налице доброволно изпълнение, то изпълнителният процес става
ненужен. В този случай поддържането на висящността на
изпълнителното дело води и до допълнителни разноски за длъжника. Следователно с
нормата на чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК е гарантиран и принципът за равенство на
страните в изпълнителния процес, тъй като след перемиране
на делото, ако длъжникът спре да плаща доброволно преди да е изпълнил изцяло
задълженията си, кредиторът има възможност да образува ново изпълнително дело –
изтичането на срока по чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК води само до прекратяване на
изпълнителното производство, но не и до погасяване на материалното право на взискателя /виж и чл. 454, ал. 2 ГПК/.
В този смисъл и доколкото взискателят
не е поискал осъществяването на изпълнителни способи с предмет имущество на
някой от солидарните длъжници /виж чл. 122, ал. 1,
чл. 123, ал. 1 и чл. 125 ЗЗД/ в продължение на повече от две години /който срок
тече общо, а не самостоятелно, за солидарните длъжници
с оглед общото действие на изпълнението/, считано от последното валидно изпълнително
действие – 26.02.2013 год. – когато е бил наложен запор върху трудовото
възнаграждение на жалбоподателката, то настоящият
съдебен състав приема, че изпълнителното производство е било прекратено по
силата на закона – чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК /на 26.02.2015 год./.
Ето защо обжалваното постановление следва да бъде
отменено като незаконосъобразно, като бъде прогласено настъпилото по силата на
закона на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК прекратяване на изпълнителното
производство по отношение на длъжницата Н.Г.В..
Предвид изложените съображения, Софийски градски съд
Р Е Ш
И :
ОТМЕНЯ по жалбата на длъжницата Н.Г.В. постановление от 20.11.2020 год. на частен
съдебен изпълнител У.Д., с
рег.№858 на КЧСИ, с което е отказано прекратяването
на
производството по изпълнително дело №20138580400143 на основание чл.
433, ал. 1, т. 8 ГПК.
ПРОГЛАСЯВА настъпилото по силата на закона на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК
прекратяване на производството по изпълнително дело №20138580400143 по описа на частен съдебен
изпълнител У.Д., с рег.№858 на
КЧСИ, в частта му по отношение на длъжницата Н.Г.В. /на
26.02.2015 год./.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1/
2/