№ 22891
гр. С., 17.12.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 48 СЪСТАВ, в публично заседание на
единадесети декември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния
състав:
Председател:ИВЕЛИНА М. СИМЕОНОВА
при участието на секретаря МАРИЯ АТ. ДРАГАНОВА
като разгледа докладваното от ИВЕЛИНА М. СИМЕОНОВА Гражданско
дело № 20241110140997 по описа за 2024 година
Производството е по реда на чл. 124, ал. 1 ГПК, вр. чл. 235 ГПК.
Образувано е по искова молба на М. С. Д. срещу „И.А.М.“ АД и „Ф.Б.“ ЕООД, с която
са предявени искове с правно основание както следва: искове с правно основание чл. 22
ЗПК, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, вр. чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, евентуално чл. 26, ал. 1, пр. 2 ЗЗД,
вр. чл. 19, ал. 4 ЗПК срещу „И.А.М.“ АД с искане да се прогласи нищожността на Договор за
паричен заем № 4939603 от 30.10.2023 г.; искове с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 2 ЗЗД,
вр. чл. 19, ал. 4 ЗПК, евентуално чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД срещу „Ф.Б.“ ЕООД с искане да се
прогласи нищожността на Договор за предоставяне на гаранция № 4939603 от 30.10.2023 г.,
както и частичен осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД за осъждане на
„Ф.Б.“ ЕООД да върне на ищеца сумата от 5 лв. – частична претенция от 1033,56 лв.,
представляваща недължимо платена сума по нищожен Договор за предоставяне на гаранция
№ 4939603 от 30.10.2023 г.
В исковата молба се твърди, че на 30.10.2023 г. ищецът сключил Договор за паричен
заем № 49396031 с „И.А.М.“ АД, като страните се уговорили отпуснатият заем да е в размер
на 2500 лв., видът на вноската – двуседмична, а лихвен процент не бил посочен. В чл. 4 от
договора било уговорено, че страните се съгласяват заемът да бъде обезпечен с едно от
следните обезпечения: две физически лица – поръчители, които следвало да отговарят на
следните условия: да представят служебна бележка от работодател за размер на трудово
възнаграждение, нетният размер на същото да е минимум 1 000 лв., да работят по безсрочен
трудов договор, да не са заематели или поръчители по друг договор за паричен заем,
сключен с „И.А.М.“ АД, да нямат неплатени осигуровки за последните две години, да нямат
задължения към други банкови и финансови институции или ако имат – кредитната им
1
история в ЦКР към БНБ една година назад да е със статус не по-лош от „Редовен“; банкова
гаранция или одобрено от заемодателя дружество – гарант, което предоставя гаранционни
сделки. При сключването на договора за заем, ищецът сключил и Договор за предоставяне
на гаранция № 4939603 с „Ф.Б.“ ЕООД, по силата на който дружеството поело задължение
да обезпечи пред заемодателя задълженията на ищеца. За така сключения договор ищецът се
задължил да заплати възнаграждение, което било разсрочено заедно с вноските по кредита в
размер на 1033,56 лв. Ищецът сочи, че е погасил изцяло сумите по процесния кредит.
Счита, че договорът за заем е нищожен и че изискването за предоставяне на
обезпечения - поръчители или банкова гаранция, представлява неотменимо изискване за
получаване на кредита и е било изначално неизпълнимо за ищеца, поради което и не
оставало друг избор освен сключването на договор за предоставяне на гаранция с „Ф.Б.“
ЕООД. Излага доводи, че възнаграждението по процесния договор за предоставяне на
гаранция представлява скрита възнаградителна лихва, тъй като ответниците са свързани
лица, още повече, че заемодателят по договора за кредит е овластен директно да получи
плащане на възнаграждението, както и не обезпечава настъпили за ответниците вреди.
Счита, че възнаграждението за гаранта е уговорено за заобикаляне на чл. 19, ал. 4 ЗПК, като
същото е следвало да се включи в ГПР. Посочването на грешен размер на ГПР, а не на
действително прилаганият води до нищожност на целия договор за кредит – чл. 22 ЗПК, вр.
чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Сочи, че договорът за предоставяне на гаранция е нищожен поради
заобикаляне на чл. 19, ал. 4 ЗПК, както и поради накърняване на добрите нрави и развива
подробни съображения в тази насока – че срещу дължимостта на възнаграждението за
гаранта липсва насрещна престация, налице е неравноправно третиране на потребителя,
който е бил лишен от избор, възнаграждението води до значително увеличаване на общия
размер на задължението по заема в ущърб на икономически по-слабата страна и по
същество представлява скрита възнаградителна лихва. При тези твърдения моли съда да
уважи предявените искове. Претендира разноски.
В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на исковата молба от „И.А.М.“ АД,
с който предявените искове се оспорват като неоснователни. Ответникът развива подробни
съображения в насока, че договорът за кредит е сключен при спазване на законовите
изисквания, респ. че същият е действителен, в това число и клаузата, предвиждаща
предоставяне на обезпечение. Счита, че възнаграждението по договора за предоставяне на
гаранция не следва да се включва при изчисляване на ГПР, тъй като не е част от общия
разход по кредита. Оспорва и твърденията на ищеца за недействителност на договора за
предоставяне на гаранция. Моли съда да отхвърли предявените искове. Претендира
разноски.
В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на исковата молба от „Ф.Б.“ ЕООД,
с който предявените искове се оспорват като недопустими и неоснователни. Ответникът
твърди, че искът за нищожност на договора за предоставяне на гаранция е недопустим, тъй
като с осъдителния иск ищецът би получил аналогична защита. Излага твърдения в насока,
че нищожността на договора за кредит не води до нищожност на договора за предоставяне
2
на гаранция. Твърди, че е изпълнил задълженията си по договора, поради което счита, че му
се дължи възнаграждение. Моли съда да отхвърли предявените искове. Претендира
разноски.
В открито съдебно заседание на 11.12.2024 г. е допуснато по реда на чл. 214 ГПК
изменение на размера на иска по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД като същият е увеличен до сумата от
1033,56 лв. – в пълен размер.
Съдът, като взе предвид становищата на страните и прецени събраните по
делото доказателства, намира за установено следното от фактическа и правна страна:
В доказателствена тежест на ищеца по исковете срещу „И.А.М.“ АД с правно
основание чл. 22 ЗПК, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, вр. чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, евентуално чл.
26, ал. 1, пр. 2 ЗЗД, вр. чл. 19, ал. 4 ЗПК е да докаже сключването на процесния договор за
заем с посоченото в исковата молба съдържание, че част от съдържанието на договора е
клауза, предвиждаща заемът да бъде обезпечен с някое от посочените в клаузата
обезпечения, както и че договорът за заем е нищожен на заявените с исковата молба
основания – поради неспазване изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК и поради заобикаляне
на чл. 19, ал. 4 ЗПК.
В доказателствена тежест на ответника „И.А.М.“ АД е да докаже основателността на
възраженията си, както и че на потребителя при сключването на договора за заем е
предоставена ясна и коректна информация, за да бъде в състояние последният да прецени
икономическите последици от сключването на договора, както и индивидуалното му
договаряне.
В доказателствена тежест на ищеца по исковете срещу „Ф.Б.“ ЕООД с правно
основание чл. 26, ал. 1, пр. 2 ЗЗД, вр. чл. 19, ал. 4 ЗПК, евентуално чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД е
да докаже, че между страните е сключен процесният договор за предоставяне на гаранция с
посоченото в исковата молба съдържание, както и че същият е нищожен поради заобикаляне
на чл. 19, ал. 4 ЗПК, евентуално поради накърняване на добрите нрави.
В доказателствена тежест на ответника „Ф.Б.“ ЕООД е да докаже основателността на
възраженията си, както и че на потребителя при сключването на договора е предоставена
ясна и коректна информация, за да бъде в състояние последният да прецени икономическите
последици от сключването на договора, както и индивидуалното му договаряне.
По иска с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД в тежест на ищеца е да установи,
че е заплатил на ответника „Ф.Б.“ ЕООД сумата от 1033,56 лв., а в тежест на ответника е да
докаже, че сумата е получена на валидно правно основание.
Ответникът „Ф.Б.“ ЕООД е релевирал възражение за недопустимост на предявения
отрицателен установителен иск за прогласяване нищожността на договора за предоставяне
на гаранция. Съдът намира възражението за неоснователно. За всяка от страните по
договора съществува правен интерес да предяви иск за прогласяване на нищожността му,
респективно на отделна клауза от същия, едновременно с иск за връщане на даденото по
нищожния договор или клауза, за да обвърже ответната страна със сила на пресъдено нещо.
3
Страните не спорят и с обявения за окончателен доклад по делото съдът е обявил за
безспорни и ненуждаещи се от доказване по реда на чл. 146, ал. 1, т. 3 ГПК следните
обстоятелства: че между ищеца М. С. Д. и ответника „И.А.М.“ АД е сключен Договор за
паричен заем 4939603 от 30.10.2023 г. със соченото от ищеца съдържание; че между ищеца
М. С. Д. и ответника „Ф.Б.“ ЕООД е сключен Договор за предоставяне на гаранция №
4939603 от 30.10.2023 г. със соченото от ищеца съдържание.
От приетия Договор за паричен заем № 4939603 от 30.10.2023 г., сключен между
ищеца и „И.А.М.“ АД се установява, че страните са се уговорили за отпускане на
потребителски кредит в размер на 2500 лв. със срок от 22 седмици, платим на 11
двуседмични вноски с краен срок на погасяване 04.04.2024 г., с размер на вноската 246,04
лв., при фиксиран лихвен процент от 35 % годишно и годишен процент на разходите от
39,99 %, и обща сума, дължима от заемателя – 2706,44 лв.
В процесния чл. 4 от договора е предвидено, че заемателят се задължава в срок до три
дни, считано от датата на сключване на договора да предостави на заемодателя едно от
следните обезпечения: 1. Две физически лица-поръчители, всяко от които да отговаря на
следните изисквания: да представи служебна бележка от работодател за размер на трудово
възнаграждение; нетният размер на трудовото му възнаграждение да е в размер над 1000 лв.;
да работи по безсрочен трудов договор; да не е заемател или поръчител по друг договор за
паричен заем, сключен с „И.А.М.“ АД; да няма неплатени осигуровки за последните две
години; да няма задължения към други банкови и финансови институции или ако има –
кредитната му история в ЦКР към БНБ една година назад да е със статус не по-лош от
„Редовен“; поръчителят подписва договор за поръчителство. 2. Банкова гаранция с
бенефициер – заемодателя, за сумата по чл. 2, т. 7 (2706,44 лв.) със срок на валидност 30 дни
след крайния срок за плащане на задълженията по договора. 3. Одобрено от заемодателя
дружество - гарант, което предоставя гаранционни сделки.
От приетия Договор за предоставяне на гаранция № 4939603 от 30.10.2023 г., сключен
между ищеца и „Ф.Б.“ ЕООД се установява следното: съгласно чл. 1, ал. 1 от договора,
потребителят възлага, а гарантът се задължава да издаде гаранция за плащане в полза на
„И.А.М.“ АД с цел гарантиране за изпълнението на всички задължения на потребителя,
възникнали съгласно Договора за паричен заем № 4939603, в това число главница,
възнаградителна лихва, законна лихва за забава, разходи за събиране на вземането, съдебни
разноски и адвокатски хонорари.
В чл. 2 от договора за предоставяне на гаранция е предвидено, че договорът влиза в
сила в случай, че потребителят не изпълни задължението си по чл. 4, т. 1 или чл. 4, т. 2 от
договора за паричен заем в указания срок да предостави обезпечение - поръчителство от две
физически лица или банкова гаранция.
Съгласно чл. 3, ал. 1 от договора потребителят дължи на гаранта възнаграждение в
размер на 1033,56 лв., платимо разсрочено на вноски, всяка по 93,96 лв., с посочени
падежни дати от 16.11.2023 г. до 04.04.2024 г., като съгласно чл. 3, ал. 2 потребителят
заплаща възнаграждението по начините, установени в договора за паричен заем за плащане
4
на задълженията на потребителя по договора за паричен заем.
Съгласно чл. 3, ал. 3 от договора за предоставяне на гаранция „И.А.М.“ АД е
овластено да приема вместо гаранта изпълнение на задължението на потребителя за плащане
на възнаграждение по договора. В случай, че платената сума е недостатъчна за погасяване
на изискуемите задължения на потребителя към „И.А.М.“ АД и на задължението на
потребителя към гаранта по договора за предоставяне на гаранция, с внесената сума се
погасяват с приоритет задълженията към гаранта.
По делото е представен и погасителен план, видно от който кредитът следва да бъде
върнат на 11 двуседмични вноски с падежи от 16.11.2023 г. до 04.04.2024 г., при размер на
вноската по кредита 246,06 лв., а с включено възнаграждение за предоставяне на гаранция –
340 лв.
По делото е изслушано и прието заключение на съдебно - счетоводна експертиза
(ССчЕ), неоспорено от страните, според което платената сума от ищеца по Договор за
паричен заем № 4939603 от 30.10.2023 г. и по Договор за предоставяне на гаранция №
4939603 от 30.10.2023 г. е в общ размер на 3740 лв., платена както следва: на 01.12.2023 г. –
340 лв., на 19.12.2023 г. – 340 лв., на 31.01.2024 г. – 385 лв., на 29.02.2024 г. – 2675 лв. От
тази сума изплатената на „И.А.М.“ АД е в размер на 2706,44 лв., от които 2500 лв. –
главница и 206,44 лв. – договорна лихва. На „Ф.Б.“ ЕООД е изплатена сумата в размер на
1033,56 лв. - възнаграждение по договор за предоставяне на гаранция. Вещото лице е
посочило, че с включено възнаграждение за гарант (съобразно погасителен план) ГПР е в
размер на 495,52 %.
Сключеният между ищеца М. С. Д. и ответника „И.А.М.“ АД договор за паричен заем
е потребителски, поради което намира своята правна регламентация в Закона за
потребителския кредит (ЗПК), като според легалната дефиниция, дадена в разпоредбата на
чл. 9 ЗПК, въз основа на договора за потребителски кредит кредиторът предоставя или се
задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и
всяка друга подобна форма на улеснение за плащане, с изключение на договорите за
предоставяне на услуги или за доставяне на стоки от един и същи вид за продължителен
период от време, при които потребителят заплаща стойността на услугите, съответно
стоките, чрез извършването на периодични вноски през целия период на тяхното
предоставяне. Условие за неговата действителност е писмената форма - чл. 10, ал. 1 ЗПК.
Договорът за паричен заем и този за предоставяне на гаранция са сключени в един и
същи ден, отделни разпоредби от договорите препращат един към друг, дължимите в полза
на търговците престации имат едни и същи падежи и макар формално кредитор на
вземането, представляващо възнаграждение на гаранта за предоставеното по договора за
заем обезпечение, да е „Ф.Б.“ ЕООД, то кредитодателят „И.А.М.“ АД е овластен да получава
плащане по договора за предоставяне на гаранция, дължимо от потребителя, заедно с
вноските по договора за заем. Ето защо и съдът приема, че се касае за неразривно свързани
помежду си сделки, всяка от които следва да се разглежда заедно с другата, като се държи
сметка за положението на потребителя, който извън всяко съмнение има това качество и по
5
двата договора. При преценка действителността на договора за предоставяне на гаранция,
той следва да се разглежда наред с договора за заем/кредит, който обезпечава. Преценката за
действителността на договора за предоставяне на гаранция следва да се извърши както в
съответствие с общите правила на ЗЗД, така и с нормите на ЗПК, приложими
към договора за кредит, изпълнението на задълженията по който гарантът обезпечава.
В тази връзка и в отговор на наведените с отговорите на исковата молба доводи
следва да се подчертае, че страните по едно съглашение са свободни да определят свободно
съдържанието на договора, но са ограничени от разпоредбата на чл. 9 ЗЗД в две насоки:
съдържанието на договора не може да противоречи на повелителни норми на закона и на
добрите нрави - така т. 3 от ТР № 1/15.06.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. по описа на ОСТК на
ВКС. В конкретния случай от съвкупната преценка на събраните по делото доказателства и
разглеждайки в тяхната взаимовръзка уговорките между страните в съдържанието на двата
договора, не може да се приеме, че те удовлетворяват изискванията, поставени от ЗПК,
имащи за цел да осигурят защита на потребителя по договорите, по които е страна.
Съгласно чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК договорът за потребителски кредит се изготвя на
разбираем език и съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума,
дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като
се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент
на разходите по определения в приложение № 1 начин.
Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява
общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или
косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на
посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер
на предоставения кредит.
В процесния договор за заем е посочен ГПР в размер на 39,99 %, т. е. формално е
изпълнено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Този размер не надвишава максималния
по чл. 19, ал. 4 ЗПК. Този размер обаче не отразява действителния такъв, тъй като не
включва част от разходите по кредита, а именно възнаграждението по договора за
предоставяне на гаранция, сключен от потребителя с „Ф.Б.“ ЕООД, което следва да се
включва в общите разходи по кредита по смисъла на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, независимо, че
страна по правоотношението е търговско дружество, което формално и юридически е
самостоятелен правен субект.
По силата на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК „Общ разход по кредита за потребителя” са
всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за
кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за
потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да
заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и
по специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за
услуга е задължително условия за получаване на кредита, или в случаите, когато
предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия.
6
Съобразно конкретиката на казуса може да се приеме, че възнаграждението по
гаранционната сделка е именно разход, свързан с предмета на договора за кредит, тъй като
касае обезпечението на вземанията по договора. От съдържанието на последния е
несъмнено, че предоставянето на гаранция е условие за получаването на сумите по кредита,
доколкото гаранционен договор се сключва в деня на сключване на договора за кредит и то
със свързано с кредитора дружество. От служебно извършената справка в Търговския
регистър се установява, че „И.А.М.“ АД е едноличен собственик на капитала на „Ф.Б.“
ЕООД, като двете дружества са с един адрес на управление. В същото време, съгласно чл. 3,
ал. 3 от договора за предоставяне на гаранция, „И.А.М.“ АД е овластено да приема вместо
гаранта плащане на възнаграждението по договора. Тази свързаност обуславя извод, че
разходът за възнаграждение в полза на гаранта е известен на заемодателя, което се
потвърждава и от съвкупната преценка на събраните по делото доказателства.
Не случайно е и обстоятелството, че договорът за предоставяне на гаранция е
подписан в деня на сключване на договора за паричен заем, което създава значително
неравновесие в правата по съглашението между потребителя и търговеца. Тези уговорки на
практика лишават длъжника от избор и възможност за индивидуално договаряне. Съдът
намира, че алтернативното посочване на видовете обезпечения е единствено с цел да се
създаде впечатление, че кредитополучателят има право на избор какво конкретно
обезпечение да предостави, но на практика този избор е напълно привиден, защото
осигуряването на поръчителство на две физически лица, които да отговарят на
изключително завишени условия или банкова гаранция в рамките на три дни от датата на
подписване на договора, е изначално непосилно за кредитополучателя. Именно поради тази
причина, единствената възможност за длъжника да изпълни задължението си по чл. 4 от
договора за паричен заем, е като сключи договор за предоставяне на гаранция с
предварително одобрено от кредитодателя дружество - гарант, което е свързано с кредитора
лице. Безспорно кредитополучателят е икономически по - слабата страна по
правоотношението, за когото практически липсва каквато и да било свобода да договаря
условията, при които да му се предостави гаранция от одобрено от кредитодателя лице. При
тези данни, липсват съмнения, че сключването на договора за предоставяне на гаранция е
условие за сключването на договора за паричен заем и усвояването му.
Въз основа на изложеното съдът намира, че възнаграждението по гаранционната
сделка следва да бъде включено като разход по кредита при изчисляване на ГПР и да бъде
отразено при посочване на общата сума, дължима от потребителя. В случая това не е
сторено, като видно от информацията, посочена в чл. 2.7 от договора за паричен заем общата
сума, дължима от заемателя като се вземат предвид допусканията в т. 8 е 2706,44 лв. и се
състои от размера на заемната сума и на възнаградителната лихва за целия срок на договора
и е изчислена към момента на неговото сключване, следователно в тази сума не е включено
възнаграждението по гаранционната сделка. Този разход не е взет предвид и при посочване
размера на годишния процент на разходите, видно от разпоредбата на чл. 2.8 от договора за
заем, а при допълнително въвеждане на дължимото възнаграждение по договора за
7
предоставяне на гаранция при изчисляване на ГПР, наред с уговорената лихва и съобразено
с размера на заема и неговия срок, размерът на ГПР многократно би надвишил размера,
посочен в договора, като на съда не са необходими специални знания, за да достигне до
извод, че с включването и на възнаграждението по договора за предоставяне на гаранция,
ГПР би надхвърлил значително 50 % (съгласно ССчЕ – 495,52 %), т. е. приетото в чл. 19, ал.
4 ЗПК ограничение (така решение № 260628/21.02.2022 г. по в. гр. д. № 2806/2021 г. по описа
на СГС, решение № 54/09.01.2023 г. по в. гр. д. № 7254/2022 г. по описа на СГС и др.).
Плащането на възнаграждението за гаранта не е отразено като разход при формиране на
ГПР и този начин на оповестяване на разходите не е съответен на изискването на чл. 19, ал.
1 ЗПК.
Всичко това сочи, че целта на договора за предоставяне на гаранция е да създаде за
потребителя задължение за допълнително плащане в полза на кредитора, което се явява за
потребителя разход, пряко свързан с кредита - допълнително възнаграждение, дължимо
наред и едновременно с погасителните вноски по кредита, формално извън договорната
лихва и все на кредитодателя, който е овластен да получава и двете плащания. Последното
несъмнено води до съществено и необосновано оскъпяване на кредита и обременяване на
разходите по същия, които се възлагат в тежест на потребителя. Прикривайки даден разход
по кредита като не е посочен изрично в договора за кредит и не е взет предвид при
посочване размера на ГПР, кредиторът на практика е въвел в заблуждение потребителя и
същият не е бил наясно за риска, който поема, респективно цената, която трябва да плати,
преди да бъде обвързан от договора.
Освен това, с въведеното задължение на кредитополучателя за обезпечаване на
своето задължение по договора за паричен заем с предоставяне на гаранция се цели да се
обезщетят вредите от неплатежоспособност на длъжника, което е в противоречие с чл. 16
ЗПК - възмездността на договора за предоставяне на гаранция прехвърля върху
кредитополучателя тежестта от оценката по чл. 16 ЗПК, за която потребителят не дължи
такси и комисиони и други плащания съгласно чл. 10а, ал. 1 и ал. 2 ЗПК. Въведеното
задължение на кредитополучателя за осигуряване на гаранция цели да се заобиколи
забраната на чл. 143, ал. 2, т. 3 ЗЗП, защото от задължението за представяне на обезпечение
следва, че кредиторът не е извършил предварителна проверка за възможностите за
изпълнение от потенциалния си клиент, а вместо това прехвърля изцяло в тежест на
последния последиците от неизпълнението на това свое задължение и води до допълнително
увеличаване размера на задълженията.
При това положение и въз основа на съвкупната преценка на всяка от уговорките
СРС счита, че макар формално процесният договор за потребителски кредит да покрива
изискуеми реквизити по чл. 11, ал. 1 ЗПК, вписаните параметри не кореспондират на
изискуемото съдържание по т. 10 - годишния процент на разходите по кредита и общата
сума, дължима от потребителя. Тази част от сделката е особено съществена за интересите на
потребителите, тъй като целта на уредбата на годишния процент на разходите по кредита е
чрез императивни норми да се уеднакви изчисляването и посочването му в договора и това
8
да служи за сравнение на кредитните продукти, да ориентира икономическия избор на
потребителя и да му позволи да прецени обхвата на поетите от него задължения. Затова и
неяснотите, вътрешното противоречие или подвеждащото оповестяване на това изискуемо
съдържание законодателят урежда като порок от толкова висока степен, че изключва
валидността на договарянето - чл. 22 ЗПК. В този смисъл като не е оповестил действителен
ГПР в договора за кредит кредитодателят е нарушил изискванията на закона и не може да се
ползва от уговорената сделка, което обосновава извод за недействителност на договора за
кредит на основание чл. 22 ЗПК, поради неспазването на изискванията на чл. 11, ал. 1, т.
10 ЗПК. Предвид гореизложеното, предявеният иск с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 1
ЗЗД, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, вр. чл. 22 ЗПК за прогласяване на недействителността на
договора за паричен заем е основателен и следва да бъде уважен.
С оглед уважаването на главния иск съдът намира, че не се е сбъднало процесуалното
условие за разглеждане на предявения в условията на евентуалност иск с правно основание
чл. 26, ал. 1, пр. 2 ЗЗД срещу „И.А.М.“ АД с искане да се прогласи нищожността на договора
за паричен заем поради заобикаляне на чл. 19, ал. 4 ЗПК, поради което не дължи
произнасяне по този иск.
Както се посочи по-горе, договорът, сключен между потребителя и „И.А.М.“ АД, и
договорът, сключен между потребителя и „Ф.Б.“ ЕООД, се намират във взаимовръзка
помежду си и като система от правоотношения между страните, поради което последиците
от недействителността на договора за заем неминуемо рефлектират и по отношение на
договора за предоставяне на гаранция, поради естеството на правоотношенията (решение №
264616/09.07.2021 г. по в. гр. д. № 9991/2020 г. по описа на СГС, решение №
260628/21.02.2022 г. по в. гр. д. № 2806/2021 г. по описа на СГС и др.). Освен това, от
изложеното по-горе съдът достига до извод, че с позволени от закона средства - създаване от
кредитодателя по договора за паричен заем на собствено дружество, което да генерира
печалба от възнаграждения по договори за предоставяне на гаранция в полза на собственика
му, за задължения на клиенти на този собственик, се постига заобикаляне на изискванията
на чл. 19 ЗПК. Заобикаля се и ограничението на чл. 10а, ал. 2 ЗПК чрез въвеждане на
допълнителни плащания, чиято дължимост е изцяло свързана с усвояването и управлението
на кредита. Предвид изложените съображения е налице и заобикаляне на закона - чл. 19, ал.
4 ЗПК.
Предвид изложеното, съдът приема, че договорът за предоставяне на гаранция е
нищожен поради заобикаляне на императивни норми на закона - с привидно позволени от
закона средства се постига забранен резултат - сумата, която се претендира по договора за
предоставяне на гаранция не е включена в ГПР, посочен в договора за заем, като при
включване на възнаграждението по гаранционния договор действителният ГПР по договора
за паричен заем/кредит би бил в размер, надхвърлящ приетото в чл. 19, ал. 4 ЗПК
ограничение (така решение № 260628/21.02.2022 г. по в. гр. д. № 2806/2021 г. по описа на
СГС, решение № 54/09.01.2023 г. по в. гр. д. № 7254/2022 г. по описа на СГС, решение №
3136/09.11.2022 г. по в. гр. д. № 8850/2021 г. по описа на СГС, решение № 24/10.01.2022 г. по
9
в. гр. д. № 7108/2021 г. по описа на СГС и др.). Договорът за предоставяне на гаранция е
недействителен, тъй като единствената цел, поради която е сключен, е установяване на
допълнително задължение за длъжника, респективно на допълнително възнаграждение за
кредитодателя. В случая „И.А.М.“ АД е едноличен собственик на капитала на „Ф.Б.“ ЕООД.
В същото време, съгласно чл. 3, ал. 3 от договора за предоставяне на гаранция „И.А.М.“ АД
е овластено да приема вместо гаранта възнаграждението
по договора за предоставяне на гаранция. Тази свързаност обуславя извод, че разходът за
възнаграждение в полза на гаранта е известен на заемодателя, а ищецът не е имал
възможност да уговаря условията, при които да бъдат сключени договорите, вкл. относно
предоставеното обезпечение. Изискването на кредитиращата институция на поръчител при
отпускане на заема и в частност за предоставяне на гаранция от свързаното с него
юридическо лице - гарант, навежда на опит за заобикаляне на закона и в частност на
въведените в него ограничения за общия размер на разходите по кредита и вида
допълнителни услуги, които могат да се предоставят от кредитора срещу заплащане. Така
установените обстоятелства водят до извода, че договорът за предоставяне на гаранция
прехвърля риска от неизпълнение върху самия длъжник, предвиждайки допълнителна
печалба за кредитора под формата на възнаграждение за свързания с кредитора гарант, без
това възнаграждение да е включено в оповестения ГПР. Плащането на възнаграждението за
гаранция не е отразено като разход при формиране на ГПР и този начин на оповестяване на
разходите не е съответен на изискването на чл. 19, ал. 1 ЗПК. Предвид на това, настоящият
състав приема, че процесният договор за предоставяне на гаранция е нищожен поради
заобикаляне на закона (чл. 19, ал. 4 ЗПК). Ето защо предявеният иск е основателен и доказан
изцяло на главното заявено основание - нищожност на договора поради заобикаляне
посредством същия на императивни норми на закона - чл. 19, ал. 4 ЗПК и чл. 11, ал. 1, т. 10
ЗПК.
С оглед уважаването на главния иск, не се е сбъднало процесуалното условие за
разглеждане на иска по чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД, предявен в условията на евентуалност,
поради което съдът не дължи произнасяне по него.
С иска по чл. 55, ал. 1 ЗЗД ищецът претендира връщането на нещо, което е дал на
ответника и в негова тежест е да докаже единствено даването - факта на плащане на
процесната сума, а в тежест на ответника - че е налице валидно правно основание за
получаването, съответно задържане на полученото. Доколкото твърденията на ищеца са
относно недължимо платена сума, то претенцията е с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1
ЗЗД.
Установява се по делото от неоспорената ССчЕ, че цялата дължима сума по договора
за паричен заем е заплатена от ищеца, включително и сумата от 1033,56 лв. –
възнаграждение за гаранта, която сума е постъпила в правната сфера на ответника „Ф.Б.“
ЕООД. Предвид доказване факта на плащане на сумата от 1033,56 лв. - възнаграждение на
гаранта, в тежест на ответника е да докаже основание за задържането й. Тъй като
посоченият договор за предоставяне на гаранция съдът прие за нищожен поради заобикаляне
10
на закона, то липсва основание за задържане на сумата от ответника. Искът е основателен в
пълния си размер за сумата от 1033,56 лв. и следва да бъде уважен изцяло.
Едва с увеличението на иска цялото вземане става предмет на спора и от момента на
молбата по чл. 214, ал. 1 ГПК е налице искане за присъждане на законната лихва върху
увеличената част – решение № 60141/25.11.2021 г. по т. д. № 2022/2020 г. по описа на ВКС, I
т. о. Ето защо законната лихва върху първоначално предявения размер от 5 лв. следва да
бъде присъдена от 08.07.2024 г. – датата на депозиране на исковата молба до окончателното
плащане, а върху разликата над 5 лв. до пълния размер от 1033,56 лв. (или за сумата от
1028,56 лв.) – от подаването на молбата по чл. 214 ГПК – 09.12.2024 г. до окончателното
плащане.
По разноските:
При този изход от спора, право на разноски има само ищецът. Претендират се
разноски както следва: 208,25 лв. – държавна такса, 300 лв. – депозит за вещо лице, 684,77
лв. – адвокатско възнаграждение за безплатна правна помощ на основание чл. 38, ал. 1, т. 2
ЗАдв. по установителните искове срещу „И.А.М.“ АД, 484,03 лв. - адвокатско
възнаграждение за безплатна правна помощ на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв. по
установителните искове срещу „Ф.Б.“ ЕООД, и 480 лв. - адвокатско възнаграждение за
безплатна правна помощ на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв. по осъдителния иск срещу
„Ф.Б.“ ЕООД. Разноските за заплатена държавна такса и депозит за ССчЕ следва да се
възложат в тежест на ответниците както следва: „И.А.М.“ АД – 258,25 лв. и „Ф.Б.“ ЕООД –
250 лв.
По отношение на възнаграждението за безплатна правна помощ, претендирано по
исковете срещу „И.А.М.“ АД от страна на ответника своевременно е направено възражение
по чл. 78, ал. 5 ГПК. За определяне размера на адвокатското възнаграждение за безплатна
правна помощ съдът съобразява разрешенията, дадени с решение на СЕС от 25.01.2024 г. по
дело C-438/22 и с решение на СЕС от 23.11.2017 г. по съединени дела C-427/16 и C-428/16,
задължителни за прилагане от националните съдилища, според които съдът не е обвързан от
минималните размери на възнагражденията, определени в Наредба № 1/09.07.2004 г. за
минималните размери на адвокатските възнаграждения.
В случая липсва фактическа и правна сложност на делото, а в проведените открити
съдебни заседания процесуален представител на ищеца не се е явил. При отчитане на
посочените обстоятелства, релевантната съдебна практика (определение № 1016/06.03.2024
г. по ч. гр. д. № 4123/2023 г. по описа на ВКС, IV г. о.), че разписаното в Наредба №
1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения не е задължително
за прилагане от съда при произнасянето по отговорността за разноските, обичайният
възприет в практиката размер на адвокатските възнаграждения по дела, аналогични на
настоящото, съдът приема, че в полза на процесуалния представител на ищеца следва да се
присъди сумата от 480 лв. с ДДС - адвокатско възнаграждение за безплатна правна помощ по
исковете за прогласяване нищожността на договора за паричен заем срещу „И.А.М.“ АД.
По отношение на исковете срещу „Ф.Б.“ ЕООД от процесуалния представител на
11
ищеца се претендира адвокатско възнаграждение за безплатна правна помощ в общ размер
на 964,03 лв. с ДДС, съобразно договор за правна защита и съдействие - л. 50 от делото).
Настоящият състав приема, че когато с една искова молба са предявени от един ищец срещу
определен ответник в обективно кумулативно съединение оценяеми искове, интересът,
върху който следва да се определи минималният размер на адвокатското възнаграждение, е
сборът от цената на всички искове - в този смисъл определение № 29/20.01.2020 г. по ч. т. д.
№ 2982/2019 г. по описа на ВКС, II т. о., поради което минималното адвокатско
възнаграждение, изчислено съобразно чл. 7, ал. 2, т. 1 от Наредба № 1/09.07.2004 г. за
минималните размери на адвокатските възнаграждения възлиза в размер на 484,03 лв. с
ДДС. При съобразяване цената на предявените искове, свързания им предмет, липсата на
фактическа и правна сложност на делото, разглеждането му пред първоинстанционния съд
без участието в открити съдебни заседания на процесуални представители на страните,
както и разясненията на Решение на Съда на Европейския съюз от 25 януари 2024 г. по дело
C-438/22, съдът приема, че в полза на Еднолично акционерно дружество „Д. М.“ следва да
бъде присъдено адвокатско възнаграждение в размер на 484,03 лв. с ДДС, на основание чл.
78, ал. 1, вр. чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв., вр. чл. 38, ал. 2 ЗАдв. Следва да бъде застъпена позиция,
че този вид съдебни производства не следва да се превръщат в източник на генериране на
съдебни разноски, надхвърлящи многократно материалния интерес по делата и съдът следва
да съблюдава разпоредбата на чл. 3 ГПК.
Предвид изложените съображения, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по отношение на „Изи Асет Мениджмънт“ АД,
ЕИК ********, със седалище и адрес на управление: гр. С..............................., по предявения
от М. С. Д., ЕГН **********, с адрес: гр. С., кв. „Ф.Ж.“ № 205, вх. В, ет. 1, ап. 47, иск с
правно основание чл. 22 ЗПК, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, вр. чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД,
че Договор за паричен заем № 4939603 от 30.10.2023 г., сключен между „И.А.М.“ АД и М. С.
Д., е нищожен поради противоречие на закона.
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по отношение на „Файненшъл България“ ЕООД,
ЕИК *******, с адрес: гр. С., ж. к. „Люлин 7“, бул. „Д.Н.“ № 28, „Силвър център“, ет. 2, офис
40-46, по предявения от М. С. Д., ЕГН **********, с адрес: гр. С., кв. „Ф.Ж.“ № 205, вх. В,
ет. 1, ап. 47, иск с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 2 ЗЗД, вр. чл. 19, ал. 4 ЗПК, че Договор
за предоставяне на гаранция № 4939603 от 30.10.2023 г., сключен между „Ф.Б.“ ЕООД и М.
С. Д., е нищожен поради заобикаляне на закона.
ОСЪЖДА „Ф.Б.“ ЕООД, ЕИК *******, със седалище и адрес на управление: гр. С.,
бул. „Д.Н.“ № 28, ет. 2, ап. 40-46, да заплати на М. С. Д., ЕГН **********, с адрес: гр. С., кв.
„Ф.Ж.“ № 205, вх. В, ет. 1, ап. 47, на основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, сумата от 1033,56 лв.,
представляваща недължимо платена сума за възнаграждение за гарант по чл. 3, ал. 1 от
Договор за предоставяне на гаранция № 4939603 от 30.10.2023 г., сключен между М. С. Д.,
12
ЕГН **********, и „Ф.Б.“ ЕООД, ЕИК *******, ведно със законната лихва върху
първоначално предявения размер от 5 лв. от 08.07.2024 г. – датата на депозиране на исковата
молба до окончателното плащане, а върху разликата над 5 лв. до пълния размер от 1033,56
лв. (или за сумата от 1028,56 лв.) – от подаването на молбата по чл. 214 ГПК – 09.12.2024 г.
до окончателното плащане.
ОСЪЖДА „И.А.М.“ АД, ЕИК ********, със седалище и адрес на управление: гр.
С..............................., да заплати на М. С. Д., ЕГН **********, с адрес: гр. С., кв. „Ф.Ж.“ №
205, вх. В, ет. 1, ап. 47, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, сумата от 258,25 лв. – разноски по
делото за държавна такса и депозит за вещо лице.
ОСЪЖДА „Ф.Б.“ ЕООД, ЕИК *******, със седалище и адрес на управление: гр.
С..............................., да заплати на М. С. Д., ЕГН **********, с адрес: гр. С., кв. „Ф.Ж.“ №
205, вх. В, ет. 1, ап. 47, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, сумата от 250 лв. – разноски по
делото за държавна такса и депозит за вещо лице.
ОСЪЖДА „И.А.М.“ АД, ЕИК ********, със седалище и адрес на управление: гр.
С..............................., да заплати на Еднолично адвокатско дружество „Д. М.“, БУЛСТАТ
*******, с адрес на упражняване на дейността: гр. С., бул. „А.С.“ № 125-2, ет. 5, офис 5.3.,
представлявано от управителя си Д. М. М., на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, вр. чл. 38, ал. 1, т.
2 ЗАдв., вр. чл. 38, ал. 2 ЗАдв., сумата от общо 480 лв. с ДДС - разноски за адвокатско
възнаграждение за предоставена безплатна правна помощ на ищеца М. С. Д., ЕГН
********** в хода на настоящото производство.
ОСЪЖДА „Ф.Б.“ ЕООД, ЕИК *******, със седалище и адрес на управление: гр.
С..............................., да заплати на Еднолично адвокатско дружество „Д. М.“, БУЛСТАТ
*******, с адрес на упражняване на дейността: гр. С., бул. „А.С.“ № 125-2, ет. 5, офис 5.3.,
представлявано от управителя си Д. М. М., на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, вр. чл. 38, ал. 1, т.
2 ЗАдв., вр. чл. 38, ал. 2 ЗАдв., сумата от общо 484,03 лв. с ДДС - разноски за адвокатско
възнаграждение за предоставена безплатна правна помощ на ищеца М. С. Д., ЕГН
********** в хода на настоящото производство.
РЕШЕНИЕТО може да бъде обжалвано с въззивна жалба пред Софийски градски
съд в двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
13