№ 382
гр. П., 08.04.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – П., XVII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично
заседание на тридесет и първи март през две хиляди двадесет и пета година в
следния състав:
Председател:Ани Харизанова
при участието на секретаря Наталия Димитрова
като разгледа докладваното от Ани Харизанова Гражданско дело №
20245220104808 по описа за 2024 година
и за да се произнесе, взе предвид следното:
В исковата си молба срещу В. К. К. с ЕГН ********** от град В. ул.“А. Н.“№3
ищецът „АПС Б. Б.“ЕООД с ЕИК **** със седалище и адрес на управление град С., район
Т., бул.“Б.“№81, представлявано от управителите П. В. и Х. М., че на 13.03.2020г между
„С.-К. АД в качеството на кредитор и ответника В. К. в качеството на кредитополучател е
сключен договор за потребителски кредит № 602749, по силата на който е ответницата е
получила сумата от 500 и се е съгласила да върне тази сума на една вноска срок до
12.04.2020, съгласно погасителен план, неразделна част от договора. Договорът за кредит е
бил сключен при следните условия:фиксиран лихвен процент в размер на 0 %, както и
годишен процент на разходите в размер на 42.58 %. Между страните било уговорено, че
длъжникът ще дължи обезщетение за забава в размер на действащата законна лихва върху
всяка забавена вноска. Договорът е сключен при общи условия като съгласно чл.51 от ОУ
„С.-К.т“Ад следвало да уведомява длъжника чрез писма покани, съобщения и други
документи , като същите ще се считат получени от потребителя ако бъдат изпратени в
електронен вид до телефонния номер , на имейл адреса или доставени на официалните
адреси за кореспонденция , посочени от потребителя при подписването на договора за
кредит. Твърди се, че договорът за кредите е сключен по реда на Закона за предоставяне на
финансови услуги от разстояние /ЗПФУР/. Договорът е сключен като част от системата за
предоставяне на финансови услуги от разстояние, организирана от кредитодателя, при което
от отправяне на предложението до сключване на договора страните са използвали средства
за комуникация от разстояние. При сключването на процесния договор на ответника е
предоставена цялата информация, изискуема по закон. Съгласно чл. 6 от ЗПФУР договор за
1
предоставяне на финансови услуги от разстояние е всеки договор, сключен между доставчик
и потребител като част от система за предоставяне на финансови услуги от разстояние,
организирана от доставчика, при която от отправянето на предложението до сключването на
договора страните използват изключително средства за комуникация от разстояние - едно
или повече.Дори и да не се приеме, че договорът е сключен по електронен път, то следва да
приеме, че договора за паричен заем по своето естество е реален договор и същият се счита
за сключен, считано от датата на получаване на паричната сума. Твърди се, че с договор за
продажба и прехвърляне на вземания /цесия/ от 22.03.2024г. г. „С. - К.“ АД като цедент е
прехвърлило своите вземания към длъжника по описания договор за потребителски кредит
на цесионера „АПС Б. Б.“ ЕООД, ЕИК ****. Вземането срещу длъжника по настоящото
производство е индивидуализирано в приложение № 1, извадка от която е приложена към
настоящата искова молба. Длъжникът е уведомен за цесията на посочения от него настоящ
адрес, както и с уведомление, изпратено посочения от потребителя имейл адрес на
03.04.2024г. Твърди се, че ответникът- длъжник не е изпълнил задълженията си по договора
за потребителски кредит нито до изтичането на крайния срок за погасяване на кредита, нито
към настоящия момент. Твърди се, че връчването на съобщението за сключения договор за
цесия от цедента - на длъжника, има за цел длъжникът да бъде уведомен за кредитора, на
който следва да изпълни надлежно и съответно да бъде предотвратено изпълнението на
лице, което не е титуляр на вземането. С цел да бъде гарантирана сигурността на длъжника
да изпълни именно на овластения кредитор, законът изисква уведомяването за сключения
договор за цесия да бъде извършено от предишния кредитор - цедент. Връчването на
уведомлението обаче няма характер на лично и незаместимо действие, поради което е
възможно то да бъде извършено и от пълномощник на цедента. С оглед константната съдебна
практика няма пречка старият кредитор /цедент/ да упълномощи новия кредитор /цесионер/ от
името на цедента да извърши предвиденото в чл. 99, ал. 3 от ЗЗД уведомяване на длъжника за
извършената цесия. Законът не е предвидил уведомяването на длъжника да става по
конкретен и специален начин, поради което същото следва да се счита надлежно извършено.
Ако се приеме, че уведомяването на длъжника - ответник на посочения от него имейл адрес
не е извършено надлежно, то да се приеме, че уведомяването е станало с връчване на
ответника на препис от исковата молба. Твърди се, че ищецът е подал заявление за издаване
на заповед за изпълнение, въз основа на което е било образувано ч.гр.д.№4219/2024г по
описа на РС-П.. Срещу издадената по това дело заповед за изпълнение е подадено
възражение от длъжника и за ищеца е възникнал правен интерес от предявяване на
настоящия иск.
Моли се съда да постанови решение, с което да се приеме за установено, че
ответникът дължи на ищеца, следните суми, за които е издадена а заповед за изпълнение по
чл. 410 ГПК по ч.гр.д. № 4219/2024 г., а именно главница в размер на 298.38 лв.,законна
лихва за забава върху главницата в размер на 182.80 лв. за период от 12.04.2020 г. до
05.08.2024г., ведно с лихва за забава върху главницата от датата на подаване на заявлението
в съда до окончателно изплащане на вземанията. Претендират се сторените в заповедното и
в исковото производство разноски.В подкрепа на твърденията си ищецът ангажира
2
доказателства.
В срока по чл.131 от ГПК от ответника В. Кисьова, чрез пълномощника и, е подаден
писмен отговор, с който се оспорва предявения иск като се инвокира довод, че процесният
договор за кредит е нищожен поради неспазване на разпоредбата на чл.11, ал.1,т.10 от ЗПК,
тъй като е налице неправилно посочване на ГПР поради невключване на част от
задълженията по него. В ГПР следва да бъдат включени всички разходи по кредита, които
ще се понесат от потребителя, което не било сторено при определяна на ГПР по конкретния
договор. Цитира се практика на СЕС и практика на националните съдилища, според която
посочването на правилен размер на ГПР има важно значение за това потребителят да може
да направи информиран избор за това кой кредит да избере измежду няколко оферти и да
прецени какво оскъпяване ще поеме, ако получи сумата по договора за кредит. Прави се
искане предявения иск да бъде отхвърлен. Претендират се разноски в заповедното и в
исковото производство.
В съдебно заседание ищцовото дружество не изпраща представител. От същото е
постъпило писмено становище, с което се поддържа предявения иск.
В съдебно заседание ответникът не изпраща представител. От ответника, чрез
пълномощника му, е подадено писмено становище, с което се поддържа направеното с
писмения отговор оспорване.
Пазарджишкият районен съд след като се запозна с изложените в исковата молба
фактически твърдения, след като съобрази доводите на страните и след като анализира
събраните по делото доказателства поотделно и в съвкупност, при спазване разпоредбите на
чл.12 от ГПК и чл.235 от ГПК по свое вътрешно убеждение, прие за установено следното от
фактическа страна:
Видно е от приложеното като доказателство по делото ч.гр.д.№4219/2024г. по описа
на РС-гр.П., че със заявление, депозирано на 19.09.2024г.ищецът в настоящото производство
е отправил искане до съда за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК. Издадена
е Заповед №2466 от 10.10.2024г. за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК, с
която е разпоредено длъжникът В. К. К. с ЕГН **********/ответник по делото/ да заплати
на „АПС Б. Б.“ЕООД / ищец по делото/ следните суми: сумата от 298.38лв.,
представляваща главница и сумата от 182.80лв. лихва за забава за периода 12.04.2020г. до
05.08.2024г, ведно със законната лихва върху главницата ,считано от датата на подаване на
заявлението 19.09.2024г до окончателното изплащане на сумата.В заповедта за изпълнение,
а и в т.12 от заявление е посочено , че вземането произтича от следните обстоятелства:
договор за потребителски кредит №602749, сключен на 13.03.2020г между „С. К. „АД с ЕИК
**** и длъжника и договор за продажба на вземания от 22.03.2024г между „С. К.“АД и
„АПС Б. Б.“ЕООД.Заповедта за изпълнение е връчена на длъжника на 26.10.2024г и на
01.11.2024г от същи е подадено възражение по чл.414 от ГПК срещу заповедта за
изпълнение. С разпореждане №9128/04.11.2024г заповедният съд е указал на заявителя да
предяви иск за установяване на вземането си в едномесечен срок.Това разпореждане е
връчено на заявителя на 13.11.2024г. и на 19.11.2024 в законовоустановения едномесечен
3
срок ищецът е предявил настоящия иск.
При това положение съдът счита, че така предявеният специален положителен
установителен иск с правно основание чл.422 във вр. чл.415, ал.1 от ГПК е процесуално
допустим.Предявен е от легитимирана страна – заявителя в заповедното производство, след
подадено от длъжника възражение по чл.414 от ГПК срещу заповедта за изпълнение.Налице
е развило се заповедно производство с предмет, който е идентичен с предмета на
настоящото исково производство.
По същество съдът намира следното :
От представените с исковата молба писмени доказателства и неоспорено от
ответника, се установява, че на 13.03.2020г. между „С.-К.“ в качеството на кредитор и
ответника В. К. К. с ЕГН ********** в качеството на кредитополучател е сключен договор
за потребителски кредит под формата на кредитна линия №602749, предоставен от
разстояние, по силата на който „С.-К.“АД е поел задължение да предостави на ответницата
кредитен лимит под формата на кредитна линия с максимален размер на главницата от
500лв.Установено е , че първият транш се отпуска след подаване на заявление за кредит и
сключване на договора като общата кума, дължима от потребителя по първия отпуснат
транш е 500лв., която следва да се погаси в 30 дневен срок, тоест на 12.04.2020г./ съгласно
приложения погасителен план/. Договорен е годишен лихвен процент от 0% и годишен
процент на разходите 42.58%. В договора е уговорено, че кредитополучателя се задължава
да усвои кредита и да погаси главницата, всички дължими лихви и другите разходи по
кредита в сроковете и при условията на договора. В клаузата на чл.6 от договора е
уговорено, че кредиторът предоставя на потребителя сумата по кредита в дена на сключване
на договора по избран от потребителя начин – банков превод или каса на Easy Pay. С
разпоредбата на чл.17 от договора страните са постигнали съгласие в срок до 3 дни от
подписване на договора потребителят да осигури действието на физическо лице,
изразяващо се в сключване на договор за поръчителство , което физическо лице да отговаря
на изискванията на чл.19 от договора или потребителят да предостави банкова гаранция. С
разпоредбата на чл.20 от договора е уговорено, че при непредставяне на обезпечение в срока
по чл.17, то кредитополучателят дължи неустойка на ден в размер на 0.9% от стойността на
усвоената сума, платима на падежа на всеки транш.В чл.22 от договора е установено, че
неустойката се заплаща периодично заедно с всяка погасителна вноска. Към договора за
кредит е приложен погасителен план, в който е установено, че главницата по кредита по
първия транш подлежи на погасяване в срок от 30 дни, тоест до 12.04.2020г.В погасителния
план е посочено, че размерът на задълженията по договора са 500лв. при годишен лихвен
процент от 0% и ГПР 42.58%.
Между страните не е било спорно, а се установява и от приложеното към исковата
молба платежно нареждане за кредитен превод , че на 13.03.2020г „С.-К.“АД е превел по
банков път на ответницата сумата от 500лв. по процесния договор за кредит.
Установява се от представените от ищеца писмени доказателства/ лист 35-46 от
4
делото/, че на 22.03.2024г. между „ АПС Б. Б.“ЕООД и „С.-К.“АД е сключен договор за
прехвърляне на вземания с предмет съгласно чл.2.1 вземания, посочени в Приложение№1
към договора от 22.03.2024г.Представена е извадка от този анекс , от който е видно, е било
прехвърлено и вземането на „С.-К.“АД по процесния договор за кредит
№602749/13.03.2020г.
По делото е приложено пълномощно/ лист 43/, по силата на което дружеството -
цедент упълномощава цесионера „АПС Б. Б.“ЕООД да уведоми съгласно чл.99, ал.3 от ЗЗД
всички длъжници –физически лица, описани в приложение №1 от 22.03.2024г. за
настъпилото прехвърляне на вземания.
За изясняване на спора от фактическа страна по делото бе изслушана съдебно-
счетоводна експертиза, чието заключение съдът кредитира като компетентно и обосновано
изготвено и неоспорено от страните. . Вещото лице заключава, че по процесния договор за
потребителски кредит №602748 от 13.03.2020г.са извършени от В. К. погасявания в общ
размер от 1 160лв., която сума е съотнесена по пера както следва : 201.62лв. главница, 15
лв. лихва, 135 лв. неустойка, 720 лв. такси и 88.38 лв. наказателни лихви.
Въз основа на така очертаната по делото фактическа обстановка от правна страна
съдът прави следните изводи :
При така изложените факти както се посочи и по-горе съдът приема, че е сезиран с
иск с правно основание чл.422 от ГПК във връзка с чл.124 ,ал.1 предл.второ от ГПК –
специален положителен установителен иск за съществуване на вземането, предмет на
ч.гр.д.№4219/2024г по описа на РС-П., за което е издадена заповед №2466 от 10.10.2024г за
изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК.
Съгласно разпоредбата на чл.154, ал.1 от ГПК всяка страна е длъжна да установи
фактите , на които основава своите искания и възражения. В производството по чл.422 от
ГПК в тежест на ищеца е да докаже наличието на правен интерес от предявяване на иска и
фактите, от които произтича вземането му. Правният интерес, който е свързан с
допустимостта на иска, е доказан, по развитите от съда по-горе съображения.
В тежест на ищеца е да докаже, че съществува договор за цесия, по силата на който е
придобил вземания, възникнали въз основа на валидно облигационно правоотношение
между цедента и ответника, че цесията е съобщена на длъжника, както и че цедентът е
изправна страна по договора.
Правопораждащият юридически факт, от който ищецът черпи правата си , е договор
за продажба и прехвърляне на вземания от 22.03.2024г., сключен между „АПС Б. Б.“ЕООД в
качеството му на цесионел и „С.-К.“АД в качеството му на цедент. Безспорно се установи
след съвкупния анализ на доказателствените материали , че такъв договор е сключен. По
своята правна природа цесията е способ за прехвърляне на вземания, по силата на която
настъпва промяна в субектите на облигационното правоотношение- кредитор става
цесионерът, на когото цедентът е прехвърлил вземането си по силата на сключен между тях
договор. Като всеки договор, цесията трябва да отговаря на всички условия за
5
действителност на договорите, но има значение и основанието за възникване на
прехвърленото вземане- предмет на договора за цесия. От правилото,установено в чл.99,
ал.2 от ЗЗД, според което вземането преминава върху цесионера в обема, в който цедентът го
е притежавал следва ,че предмет на цесионната сделка не богат да бъдат бъдещи, а само
съществуващи вземания, тоест тяхното съществуване е условие за нейната действителност.
Независимо от разнообразието на основанията, на които цесията се извършва
определеността,респ.определяемостта на съдържанието на престацията е изискване за
действителност на всяко едно от тях. Договорът за цесия винаги предполага съществуващо
вземане, произтичащо от друго правно основание.
От съдържанието на представения договор за цесия от 22.03.2024г и
Приложението№ 1 към него от същата дата ,обсъдено по-горе, се установява, че в
предметния обхват на цесията попадат и вземанията по процесния договор за кредит
№602749 от 13.03.2020г. Тук е мястото да се посочи, че ответникът не оспорва факта, че е
уведомен за извършената цесия.
Не съществува спор по делото, че договорът за кредит №602749 от 13.03.2020г.е
сключен от разстояние. Предоставянето на финансови услуги от разстояние е правно
регламентирана дейност по ЗПФУР. Съгласно дефиницията в чл.6 от ЗПФУР финансовите
услуги се предоставян въз основа на договор, сключен между доставчик и потребител като
част от системата за предоставяне на финансови услуги от разстояние, организирана от
доставчика , при която от отправянето на предложението до сключването на договора
страните използват изключително средства за комуникация от разстояние.Не е спорно, че е
била спазена електронната форма за сключване на договора, тоест съставянето на
електронния документ на договора, в който са обективирани съответните електронни
изявления на страните.
Както бе посочено по-горе в настоящото изложение предоставянето на кредита по
този договор в размер на 500лв. също не се оспорва от ответника, а този релевантен факт бе
доказателствено обезпечен от ищцовото дружество.
Спорът се фокусира върху възражението на ответника, че договорът за
кредит №602749 от 13.03.2020г. е недействителен поради несъблюдаване императивната
разпоредба на чл.11, ал.1,т.10 от ЗПК. При преценка на съдържанието този договор
настоящият състав намира, че същият разкрива признаците на договор за потребителски
кредит по смисъла на чл.9, ал.1 от Закона за потребителския кредит/ЗПК/ и попада в
регламентацията на специалната нормативна уредба, разписана в този закон . Съгласно
визираната правна норма договорът за потребителски кредит е договор, въз основа на
който кредиторът предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит под
формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за
плащане, с изключение на договорите за предоставяне на услуги или за доставяне на стоки
от един и същ вид за продължителен период от време, при които потребителят заплаща
стойността на услугите, съответно стоките, чрез извършване на периодични вноски през
целия период на тяхното предоставяне.По силата на чл.9, ал.3 от ЗПК ответникът К. има
6
качеството на потребител на финансова услуга по смисъла на пар.13, т.12 от ЗЗП. Доколкото
в случая се касае за защитими интереси на икономически по-слаби участници в оборота,
уреждащият тази материя Закон за потребителския кредит предвижда редица императивни
разпоредби, за спазването на които съдът е задължен да следи служебно На основание чл.7,
ал.3 от ГПК съдът следи служебно за наличието на неравноправни клаузи в договорите,
сключени с потребител, а съгласно ТР№1/2020г на ОСГТК на ВКС – за нищожността на
процесните договори, ако същата произтича пряко от сделката или от събраните по делото
доказателства.
Законът за потребителския кредит е приет в изпълнение на задължението на
Република Б. за транспониране на разпоредбите на Директива 2008/48/ЕО на Европейския
парламент и на Съвета от 23 април 2008г/ наричана по-долу Директивата/ относно
договорите за потребителски кредити, в която е установен принципа на информираност на
потребителя , на който следва да бъде осигурена възможност за познава своите права и
задължения по договора за кредит, който следва да съдържа цялата информация по ясен и
кратък начин. В съображение 19 от Директивата е установено, че за да се даде възможност
на потребителите да взимат своите решения при пълно знание за фактите, те следва да
получават адекватна информация относно условията и стойността на кредита и относно
техните задължения, преди да бъде сключен договора за кредит, която те могат да вземат със
себе си и да обмислят . В чл.10, б“ж“ от Директивата е посочено, че в договора следва да се
съдържа информация относно годишния процент на разходите и общата сума, дължима от
потребителя, изчислена при сключване на договора за кредит, посочват се всички
допускания, използвани при изчисляване на този процент. Тази разпоредба е транспонирана
и съответства на разпоредбата на чл.11, ал.1,т.10 от ЗПК като съобразно разпоредбата на
чл.23 от Директивата, съгласно която държавите – членки следва да установят системата от
санкции за нарушаване на разпоредбите на настоящата директива и да гарантират тяхното
привеждане в изпълнение, в чл.22 от ЗПК е установено, че нарушението на чл.11, ал.1,т.10
от ЗПК представлява основание за недействителност на договора за кредит.
Съгласно разпоредбата на чл.22 от ЗПК когато при сключване на договора за
потребителски кредит не са спазени изискванията на чл.10, ал.1, чл.11, ал.1, т.7-12 и 20 и
ал.2 и чл.12, ал.1, т.7-9 , договорът за потребителски кредит е недействителен, като в тези
случаи потребителят връща само чистата стойност на кредита и не дължи лихва или други
разходи по кредита- арг.чл.23 от ЗПК.
С клаузата на чл.11, ал.1,т.10 от ЗПК е установено, че договорът за потребителски
кредит следва да съдържа информация за годишния процент на разходите по кредита и
общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за
кредит, като се посочат взетите допускания, използвани при изчисляване на годишния
процент на разходите по определения в приложение №1 начин.посочването на размера на
ГПР в договора за потребителски кредит е необходимо, защото дава на потребителя ясна
представа за реалната цена на финансовата услуга и му позволява да прецени
икономическите последици от сключването на договора. Според параграф 1, т.1 от ДР на
7
ЗПК общите разходи по кредита на потребителя са всички разходи по кредита, включително
лихви, комисионни, такси, възнаградения за кредитните посредници и всички други видове
разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора
и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги,
свързани с договора за кредит и по-специално застрахователните премии в случаите, когато
сключването на договора за услуга е задължително условие за получаването на кредита или
в случаите, когато предоставянето на кредита е резултат на прилагането на търговски клаузи
и условия.
Процесният договор за кредит формално отговаря на изискванията на чл.11, ал.1,т.10
от ЗПК, доколкото е налице посочване на ГПР.Годишният процент на разходите/ГПР/ е
посочен във фиксиран размер-42.58% но липсва конкретизация относно начина, по който е
формиран и какво е взето предвид при формирането му. Не става ясно кои компоненти
точно са включени в това стойностно изражение от 42.58%. Не е ясно как точно месечната
лихва от 15 лв. дължима за всеки транш и конкретно за транша от 500лв., усвоен от
кредитополучателя на 13.03.2020г. и как е изчислена по отношение на общия ГПР.В
конкретния случай има уговорена неустойка в размер на 0.9% от стойността на всеки
усвоен транш, платима на падежа на всеки транш и не става ясно дали е съобразена при
формиране на ГПР. А дефакто от експертизата се установи, че част направените от
ответницата погашение по кредита са съотнесени от кредитора по следните пера: за
неустойка -135 лв., и за такси 720 лв.Това са все разходи по кредита, които е следвало да
бъдат включени като компоненти в ГПР. Потребителят е поставен в невъзможност да
разбере какъв реално е процентът на оскъпяване на ползвания от него финансов продукт.то
защо съдът приема, че посочения в процесния договор годишен процент на разходите от
42.58% не отговаря на действителния такъв, който очевидно е по-висок.Посочването в
договора на по-нисък от действителния ГПР, представлява невярна информация и следва да
се оцени като нелоялна, заблуждаваща търговска практика по смисъла на чл.6, пар.1 от
Директива2005/29/ЕО за нелоялни търговски практики, която подвежда потребителя
относно спазване на забраната на чл.19, ал.4 от ЗПК и не му позволява да прецени реалните
икономически последици от сключване на договора.Целта на нормата на чл.11, ал.1, т.10 от
ЗПК е на потребителя да се предостави пълна,точна и максимално ясна информация за
разходите, които следва да стори във връзка с кредита, за да може да направи информиран и
икономически обоснован избор дали да го сключи. Поради това в договора не е достатъчно
само цифровото посочване / като абсолютна стойност/ какъв годишен процент от общия
размер на предоставения кредит представлява ГПР, но изрично и изчерпателно да бъдат
посочени всички разходи, които длъжникът ще направи и които са отчетени при
формирането на ГПР. Поставянето на кредитополучателя в положение да тълкува всяка една
от клаузите в договора и да преценява дали тя създава задължение за допълнителна такса по
кредита,невключена в ГПР, противоречи на изискването за яснота, въведено в чл.11,
ал.1,т.10 от ЗПК годишния процент на разходите.
При това положение и доколкото ГПР е съществен реквизит от съдържанието на
8
договора за потребителски кредит и е особено важен за интересите на
потребителите,неправилното му посочване съставлява основание за недействителност на
целия договор съгласно чл.22, във вр.с чл.11, т.10 от ЗПК , тъй като на практика на
потребителя не му е била предоставена необходимата му информация.
Според разпоредбата на чл.23 от ЗПК , когато договорът за потребителски кредит е
обявен за недействителен , потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не
дължи лихва или други разноски по кредита. При това положение съдът приема,че по
процесния договор подлежи на връщане единствено сумата от 500лв. Съществен е въпроса
каква част от тази сума е погасена чрез извършените от ответника плащания по кредита.
Както се установи по – горе от заключението на вещото лице В. К. е направила погашения в
общ размер от 1160лв., от които 201.62лв. са били отнесени от кредитора за погасяване на
главницата, 720лв. за такси, 135лв.неустойки, 15 лв. за такси и 88.38лв. за наказателни
лихви.Съдът намира, че извършеното от ответницата плащане по процесния договор в общ
размер от 1 160лв. следва да се отнесе единствено за погасяване на чистата стойност по
кредита, възлизаща на сумата от 500лв. и обхващаща и претендираната по настоящото дело
главница в размер на 298.38лв.С оглед предвидената последица в нормата на чл.23 от ЗПК
не се дължи от ответника претендираната законна лихва в размер на 182.80лв.за периода
12.04.2020г до 05.08.2024г.
В контекста на така изложените съображения се обосновава решаващия извод на
настоящия съдебен състав, че предявения иск се явява изцяло неоснователен и следва да
бъде отхвърлен.
По разноските:
Предвид изхода на делото и на основание чл.78, ал.3 от ГПК ответникът К. има
право на разноски. Същата е защитавана в заповедното и в исковото производство по реда
на чл.38,ал.1,т.2 от ЗАдв, поради което и с оглед на изхода на правния спор в полза на
процесуалния представител на ответника адв.Д. В. М. следва да бъде присъдено адвокатско
възнаграждение. За исковото производство на адвокат М. следва да бъде присъдено
адвокатско възнаграждение в размер на 480 лв. с ДДС. За да определи възнаграждението в
посочения размер съдът, следвайки както практиката на ВКС , така и на СЕС, която е в
смисъл, че Наредба №1/2004 за възнагражденията за адвокатка работа дава само ориентира
на адвокатския хонорар с оглед предмета на делото съобрази, че делото не се отличава с
фактическа сложност, но правната му такава не може да се определи като ниска, тъй като
воденото на дело от такъв характер изисква предварителна и задълбочена подготовка ,
включваща запознаване с актуалната практика както на ВКС, така и на СЕС, която практика
сама по себе си е обилна, а материята, разглеждана в съдебните решения сложна,тъй като
изисква познаване както на националното , така и на общностното право. Съдът съобрази
също така и обстоятелството, че адвокатският труд е високо квалифициран и не следва да
бъде неоснователно неглижиран единствено и само защото по делото е проведено едно
съдебно заседание и пълномощникът не се е явил личното . Това е така, но пълномощникът е
подал аргументиран писмен отговор, в който и инковиран възраженията си, базирани на
9
практиката на СЕС, направил е доказателствени искания и е депозирал писмено становище
по съществото на спора. Що се отнася до начисляване на ДДС върху по адвокатското
възнаграждение по реда на чл.38, ал.2 от ЗАдв , съдът счита за нужно да посочи, че по този
въпрос е налице практика на ВКС, която изцяло се възприема и от настоящия състав. В
определение № 739 от 20.02.2024 г. на ВКС по гр. д. № 736/2023 г., IV г. о., ГК се приема, че
при отправено до съда основателно искане за присъждане на адвокатско възнаграждение по
чл. 38, ал. 2 ЗА, изхождащо от адвокат, регистриран по ДДС, в полза на адвоката следва да се
присъди възнаграждение в приложимия за конкретното дело минимален размер по Наредба
№ 1/2004 г., изчислен върху защитения материален интерес, към който следва да се прибави
20 % ДДС. В този смисъл са и Определение № 306/06.06.2017 г. по ч. т. д. № 2559/2016 г., ТК,
II т. о., Определение № 490/19.09.2017 г. по ч. т. д. № 1082/2016 г., ТК, II т. о., Определение №
91/31.01.2018 г. по ч. т. д. № 1700/2017 г., ТК, II т. о., Определение № 660/03.12.2018 г. по ч. т. д.
№ 2784/2018 г., ТК, II т. о. и Определение № 50207/11.10.2023 г. по т. д. № 1940/2022 г., ТК, I т.
о.
Пълномощникът на ответника претендира разноски и за заповедното производство
съгласно представения по делото списък по чл.80 от ГПК.В случая действията по защита на
длъжника в заповедното производство се изчерпват с оспорване на задължението по реда на
чл.414 от ГПК чрез подаване на бланкетно възражение. В Наредба №1/2004г за
възнагражденията за адвокатска работа не е предвиден ред за определяне на размера на
минималните хонорари, платими от длъжник в заповедното производство за разлика от тези
платими от заявителя и това не е случайно. Подаването на заявление за проверка на
спорността на определено задължение е необходим етап от инициираното , съответно
развитието на заповедното производство , за което е необходима предварителна подготовка
– посочване на фактическите и правни основания са претендираното вземане и т.н., докато
подаване на възражение по чл.414 от ГПК, освен че не е задължително не и изисква
подготовка и обосновка. При евентуално подаване на възражение, обичайната последица е
развитие на заповедно производство в исков процес, в границите на който ответникът –
длъжник развива защитата си , респективно ползва пълноценна адвокатска помощ.
Предвид изложеното и при липса на изрична норма в Наредба№1/2004г.
възнаграждението за ангажирането на адвокатска помощ в заповедното производство следва
да се определи по аналогия измежду дейностите, които са най-близки като обем и
съдържание. В настоящия случай процесуалният представител на ответника К. е подал
възражение по утвърден образец както възражението е бланкетно. Ето защо с оглед
извършените от адвоката действия по изготвяне на възражението съдът намира, че по
аналогия следва да намерят приложение конкретни случаи, предвидени в чл.6 от
Наредба№1/2004г. като според настоящият съдебен състав защитата при подаване на
възражение по чл.414 от ГПК е най-сходна по смисъл , обем с действията, описани в чл.6,
т.5, пр.последно от НМРАВ- изготвяне на други молби, за което се дължи възнаграждение в
размер на 200лв. За пълното на изложението следва да се отбележи, че според настоящия
състав разпоредбата на чл.7, ал.7 от НМРАВ – за процесуално представителство, защита и
10
съдействие в производства по издаване на заповед за изпълнение -в случая се явява
неприложима доколкото подаването на възражение е само една от възможностите за защита
на длъжника срещу заповедта, поради което и адвокатското възнаграждение за нея не може
да бъде обусловено от материалния интерес . В този смисъл определянето на разноските за
заповедното производство следва са се съобрази с факта, че в границите на същото не се
разрешава правен спор със сила на пресъдено, поради което размера на иска няма пряко
отражение върху размера на разноските , дължими в полза на длъжника при постигане на
положителен резултат от действията му в отделните етапи на производство като е важен
вида на предприетата защита. Ето защо в полза на адвокат М. следва за се определи
адвокатско възнаграждение за заповедното производство в размер на 240 лв. с ДДС.
Предвид изхода на делото ищецът следва за бъде осъден да заплати на ответницата К.
сумата от 150 лв. разноски за вещо лице.
Воден от горното Пазарджишкият районен съд:
РЕШИ:
ОТХВЪРЛЯ предявения от „АПС Б. Б.“ЕООД с ЕИК **** със седалище и адрес на
управление град С., район Т., бул.“Б.“№81, представлявано от управителите П. В. и Х. М.
срещу В. К. К. с ЕГН ********** от град В. ул.“А. Н.“№3 иск за приемане за установено, че
съществува вземане на „АПС Б. Б.“ЕООД с ЕИК **** за следните суми, за които е била
издадена заповед за изпълнение по ч.гр.д.№4219/2024г по описа на РС-П., а именно
главница в размер на 298.38лв, законна лихва за забава в размер на 182.80лв. за периода
12.04.2020г до 05.08.2024г, ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на
подаване на заявлението до окончателното изплащане на вземането.
ОСЪЖДА „АПС Б. Б.“ЕООД с ЕИК **** със седалище и адрес на управление град
С., район Т., бул.“Б.“№81, представлявано от управителите П. В. и Х. М. да заплати В. К. К.
с ЕГН ********** от град В. ул.“А. Н.“№3 сумата от 150 лв. разноски по делото.
ОСЪЖДА „АПС Б. Б.“ЕООД с ЕИК **** със седалище и адрес на управление град
С., район Т., бул.“Б.“№81, представлявано от управителите П. В. и Х. М. на основание чл.38,
ал.2 от ЗАдв. да заплати на адвокат Д. В. М. със съдебен адрес град П., ул.“П. о. и к.“№3Б,
ет.2 ап.5 адвокатско възнаграждение в размер на 480 лв. за исковото производство и
адвокатско възнаграждение в размер на 240 лв. за заповедното производство.
Решението подлежи на обжалване с въззивна жалба пред Окръжен съд-П. в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – П.: _______________________
11