РЕШЕНИЕ
№ 65
гр. Чепеларе, 09.09.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ЧЕПЕЛАРЕ в публично заседание на четиринадесети
юли през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:Сона Гарабедян
при участието на секретаря Е. С.
като разгледа докладваното от Сона Гарабедян Гражданско дело №
20245450100189 по описа за 2024 година
Съдът е сезиран с искова молба, подадена от „*******“ АД, ЕИК *******, със
седалище и адрес на управление: гр. С., ул. „***“ № **, ет.*, чрез юрисконсулт Е.И. против
С. С. Д., ЕГН **********, с адрес: гр. Ч., ул. „*****” № **, с която са предявени обективно
кумулативно съединени установителни искове с правна квалификация чл. 422, ал. 1, вр. с чл.
415, ал. 1 от ГПК, вр. с чл. 79, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД, вр. с чл. 240, ал. 1 и ал. 2 от ЗЗД, вр. с чл. 9,
чл. 10, чл. 11, чл. 33 от ЗПК, вр. с чл. 99 от ЗЗД и чл. 86 от ЗЗД.
В исковата молба се твърди, че ищецът е подал заявление по чл. 410 от ГПК, въз
основа на което е издадена заповед за изпълнение на парично задължение, като същата е
връчена на ответника при условията на чл. 47, ал. 5 от ГПК. С оглед на това и съгласно чл.
415, ал. 1, т. 2 от ГПК, за ищеца е възникнал правен интерес от завеждане на установителен
иск за вземанията на дружеството срещу него.
Твърди се, че на 11.03.2022 г. между „****“ АД, заемодател, и С. С. Д., заемател, бил
сключен Договор за паричен заем № 4426369 в съответствие с разпоредбите на Закона за
потребителския кредит и на основание Стандартен европейски формуляр, предоставен
предварително на заемателя и съдържащ индивидуалните условия по бъдещия паричен
заем. С подписването на договора заемодателят се задължил да предостави на заемателя
сума в размер на 5000 лева, представляваща чистата стойност на кредита. Редът и
условията, при които заемодателят е отпуснал заема на заемателя се уреждали от Договора.
Излага се, че съгласно клаузите на договора, страните са постигнали съгласие, че
договорът за заем има сила на разписка, видно от което заемната сума по договора е била
предоставена на заемателя при подписване на договора, т.е. реалното предаване на заемната
1
сума била датата на сключване на договора. Така предоставянето в собственост на
посочената в договора сума от заемодателя на заемателя, съставлявало изпълнение на
задължението на заемодателя да предостави заема и създавало задължение на заемателя да
го заплати на заемодателя на погасителни вноски, указани по размер и брой в Договора.
Погасителните вноски, които заемателят се задължавал да изплаща на заемодателя
съставлявали изплащане на главница по заема ведно с възнаградителна лихва за целия срок
на договора, изчислена към момента на неговото сключване, при което общата стойност на
плащанията по кредита е била договорена в размер на 5627.34 лева. Начислената договорна
лихва била в размер на 627.34 лева за периода 28.03.2022 г. - датата на падежа на първата
погасителна вноска до 07.11.2022 г. - датата на падежа на последната погасителна вноска.
На основание сключения договор за заем, в случай че заемателят забави плащането
на някоя от погасителните вноски, дължал на заемодателя законна лихва върху забавената
сума за всеки ден забава. Годишният размер на законната лихва бил равен на основния
лихвен процент на БНБ в сила от 01 януари, съответно от 1 юли на текущата година плюс
10 процентни пункта.
Размерът на ГПР по договора бил фиксиран и бил определен в съответствие с
изискванията на чл. 19, ал. 2 от ЗПК, съгласно формулата по Приложение № 1 към ЗПК и
включвал единствено договорената между страните възнаградителна лихва. От разпоредбата
на чл. 19, ал. 3, т. 1 от ЗПК следвало, че законодателят е предвидил възможността за
начисляването на разходи, които потребителят заплаща при неизпълнение на задълженията
си по договора, както и такси за допълнителни, незадължителни услуги, предоставени на
същия по негово искане, като изрично ги е изключил при изчисляване на годишния процент
на разходите по кредита.
Съгласно чл. 4 от договора за заем, заемателят се задължил в 3-дневен срок от
подписване на договора за заем да предостави на заемодателя едно от следните обезпечения:
1. Две физически лица - поръчители, всяко от които да отговаря на следните
изисквания: да представи служебна бележка от работодател за размер на трудово
възнаграждение; нетния размер на осигурителния му доход да е в размер над 1000 лв.;
да работи по безсрочен трудов договор; да не е заемател или поръчител по друг
договор за паричен заем, сключен с „****“ АД; да няма неплатени осигуровки за
последните две години; да няма задължения към други банкови и финансови
институции или ако има - кредитната му история в ЦКР към БНБ една година назад да
е със статус “период на просрочие от 0 до 30 дни“; Поръчителят подписва договор за
предоставяне на поръчителство.
2. Банкова гаранция с бенефициер - заемодателя, за сумата по чл. 2, т. 7, със срок
на валидност - 30 дни след крайния срок за плащане на задълженията по настоящия
договор.
3. Одобрено от заемодателя дружество - поръчител, което предоставя гаранционни
сделки.
2
В тази връзка, на 11.03.2022 г. между С. С. Д., потребител, и „****“ ЕООД, гарант,
бил сключен Договор за предоставяне на гаранция с № 4426369, по силата на който
потребителят възлагал, а гарантът се задължавал да издаде гаранция за плащане (за
изпълнение на парични задължения) в полза на „****“ АД, ЕИК ****, с цел гарантиране на
изпълнението на всички задължения на потребителя пред „****“ АД, възникнали съгласно
Договор за паричен заем № 4426369, както и за всички последици от неизпълнението на
задължението по Договора за паричен заем, както следва: 1. задължение за връщане на
заемната сума; 2. задължение за плащане на възнаградителна лихва; 3. задължение за
плащане на законна лихва за забава в случай на забава на плащането, разходи за събиране на
вземането, съдебни разноски, адвокатски хонорари. В Договора за предоставяне на гаранция
№ 4426369 било уговорено, че същият влиза в сила, в случай че заемателят не изпълни
задълженията по сключения Договор за паричен заем в указания срок да предостави
обезпечение - поръчителство от две физически лица или банкова гаранция. Страните се
договорили, че за поемане на всички задължения по Договор за паричен заем № 4426369,
потребителят ще дължи възнаграждение по сключената гаранционна сделка (поръчителство)
на поръчителя съгласно чл. 3 от Договора за предоставяне на гаранция № 4426369.
Твърди се, че поради това че заемателят не е изпълнил договорното си задължение да
върне заемната сума, съгласно условията на договора за паричен заем, заемодателят „****"
АД е отправил искане в писмен вид на 02.06.2023 г. за изпълнение на целия дълг от
солидарно задълженото дружество - гарант „****" ЕООД. Вследствие на отправеното искане
от страна на заемодателя, дружеството - гарант „****" ЕООД, заплатило дължимата сума в
пълен размер на 5591.78 лв. към „****“ АД на 02.06.2023 г. След заплащане на дължимите
суми по Договор за паричен заем № 4426369 и съгласно клаузите от Договора за
предоставяне на гаранция дружеството-гарант встъпило в правата на удовлетворения
кредитор - „****" АД, и от този момент за него възниквал правен интерес за предявяване на
претенции по съдебен ред срещу заемателя.
Сочи се, че „****“ ЕООД е търговско дружество, вписано като финансова институция
в Регистъра на БНБ за финансовите институции, с основен предмет на дейност:
предоставяне на гаранционни сделки по занятие. Именно в качество си на търговец,
дружеството следвало да получава съответно възнаграждение по всяка сключена от него
гаранционна сделка (поръчителство), с цел гарантиране изпълнението на всички парични
задължения на потребителя, възникнали съгласно договора за паричен заем.
Твърди се, че по договора за паричен заем, С. С. Д. е извършвал плащания в общ
размер на 728.00 лв. Ответникът е трябвало да изплати целия заем на 07.11.2022 г. -
последната падежна дата, като оттогава до подаването на заявлението за издаване на заповед
за изпълнение, както и на настоящата искова молба, сроковете по всички падежи на тези
остатъчни вноски са изтекли, а ответникът по делото продължавал виновно да не изпълнява
задълженията си съгласно подписан Договор за паричен заем № 4426369 и Договор за
предоставяне на гаранция № 4426369, поради което заемателят/потребителят дължал лихва
за забава /мораторна лихва/ в размер на 935.87 лв., за периода от датата на настъпване на
3
забавата, а именно 08.11.2022 г. до 28.05.2024 г. - датата на подаване на заявлението, ведно
със законната лихва върху главницата от момента на подаване на заявлението до
окончателното изплащане на дължимите суми.
На 02.03.2020 г. бил сключен Рамков договор за покупко-продажба вземания (цесия) и
Приложение № 1 към него от 02.06.2023 г. между „*******" АД, (цесионер) и „****" ЕООД
(цедент), по силата на който вземането било прехвърлено в полза на „*******" АД изцяло с
всички привилегии, обезпечения и принадлежности.
„****" ЕООД е упълномощило „*******" АД, в качеството си на цесионер по
договор за прехвърляне на вземания /цесия/ от името на цедента и за своя сметка да уведоми
длъжниците за извършената цесия. По реда на чл. 99, ал. 3 от ЗЗД до С. С. Д. било изпратено
чрез „*******“ АД уведомително писмо за станалата продажба, чрез Български пощи с
известие за доставяне на посочения в договора за кредит поС.ен адрес. Обратната разписка
се е върнала със статус „Получателят се е преместил на друг адрес“.
Правният интерес на „*******" АД от предявяване на исковете произтичал от това, че
С. С. Д. не е изпълнил задълженията по договора за заем и по договора за предоставяне на
гаранция. Поради това неизпълнение „****" ЕООД е погасило задълженията му по договора
за кредит към „****" АД и вследствие на това е встъпило в неговите права на първоначален
кредитор на основание чл. 146, ал. 1 от ЗЗД.
Моли съда да постанови решение, с което да приеме за установено в отношенията
между страните, че С. С. Д. дължи на „*******“ АД сума в общ размер на 6232.19 лв. от
които главница в размер на 4736.29 лева; договорна лихва в размер на 560.03 лева начислена
за периода от датата на падежа на първа вноска 28.03.2022 г. до 07.11.2022 г. - датата на
последната вноска; мораторна лихва върху непогасената главница в размер на 935.87 лева,
начислена за периода от датата на настъпване на забавата, а именно 08.11.2022 г. до
28.05.2024 г. - дата на подаване на заявлението, както и законната лихва върху главницата от
момента на подаване на заявлението до окончателното изплащане на дължимите суми.
Формулира особено искане уведомлението за цесията да бъде връчено на ответника ведно с
преписа от исковата молба с доказателствата. Претендира разноски.
В срока по чл. 131 от ГПК е постъпил писмен отговор на исковата молба, депозиран
от назначения от съда особен представител на ответника.
В представения отговор се изразява становище за недопустимост на иска по следните
съображения:
Ищецът твърдял, че е частен правоприемник на „****“ ЕООД, по силата на рамков
договор за прехвърляне на парични задължения от 02.03.2020 г. Нямало спор, че е
допустимо, какъвто бил и настоящият случай, цедентът да упълномощи цесионера да
съобщи извършената цесия на длъжника, но в случая уведомлението за цесията, приложено
към исковата молба, било връчено не на ответника - кредитополучател или на негов
упълномощен представител, а на назначения му на основание чл. 47, ал. 6 от ГПК особен
представител. Връчването на особения представител не можело да се приравни с връчването
4
на длъжника, тъй като представителната власт на особения представител се изчерпвала с
осъществяване на процесуалното представителство по конкретното гражданско дело, по
което същият е назначен и не обхващало получаването на материалноправни изявления,
адресирани до представлявания от особения представител отсъстващ ответник. Особеният
представител не бил страната по спорното материално правоотношение. Следователно
получаването от негова страна на изявления, които принципно биха довели до промяна в
това материално правоотношение, като например заменянето на предходния кредитор с нов,
нямало да произведе този ефект. Видно от отбелязването в известията за доставяне,
изпратените до ответника уведомления за цесията не били достигнали до него. Поради
изложеното моли да бъде прието, че длъжникът не е бил валидно уведомен от цедента за
прехвърляне на вземанията му на новия кредитор, съответно, че ищецът не е активно
материално легитимиран да търси изпълнението им.
Поради изложеното моли производството по делото да бъде прекратено, като
недопустимо.
В условията на евентуалност, ако не бъдат приети изложените съображения за
недопустимост на производството, оспорва предявените искове като неоснователни и
недоказани по следните съображения:
Оспорва „****“ АД да е страна по Договора за кредит, тъй като това дружество към
датата на подписване на процесния договор се представлявало от Г.Т.Т. и А.В.М.. От
договора било видно, че заемодателят е бил представляван от А.Е.У., която не била вписана
като лице, което надлежно представлява дружеството в търговския регистър. Липсвали
доказателства това лице да е пълномощник на представителите на дружеството. Предвид
това, оспорва твърдението, че „****“ АД е страна по договор за паричен заем №
4426369/11.03.2022 г.
На следващо място, оспорва твърдението в исковата молба, че съгласно чл. 3 от ДПК,
„****“ АД е предало на ответника сумата по кредита по начина описан в договора, а имено -
чрез самото подписване на договора, което удостоверявало обстоятелството, че заемателят е
получил изцяло и в брой заемната сума. За верността на това твърдение липсвали
доказателства.
Моли съда да извърши и служебна проверка за неравноправни клаузи в Договора за
потребителски кредит, както и за действителността му с оглед изискванията на ЗПК и ЗЗП.
Отбелязва, че, макар и поместени в индивидуалния договор с ответника, а не в общи
условия към него, клаузите на договора не били индивидуално уговорени по смисъла на чл.
146, ал. 2 от ЗЗП. Касаело се до еднотипни договори за паричен заем, върху чието
съдържание потребителят категорично не можел да влияе. Оспорва твърдението на ищеца,
че С. С. Д. е получил и е бил запознат предварително с всички условия на „индивидуалния
договор“ и ОУ, приложими към него. Твърди, че ответникът не е бил запознат с общите
условия към договора, което се потвърждавало и от факта, че такива общи условия,
подписани от С. Д., липсвали. Оспорва твърдението в приложения ДПК, заявено в чл. 1 от
5
същия, а именно, че ответникът е получил Стандартен европейски формуляр по чл. 5 от
ЗПК. Основателността на възражението се потвърждавало и от факта, че към ИМ липсвал
приложен преддоговорният формуляр, посочващ индивидуалните условия по кредита. На
следващо място, ответникът не бил получил и предложение за сключване на договор,
съгласно чл. 1, т. 2 от ДПК. В тази връзка излага, че в глава четвърта от ЗПК е уредено
задължението на кредитора преди сключването на договор за кредит да извърши оценка на
кредитоспособността на потребителя и при отрицателна оценка да откаже сключването на
такъв. Позовава се на съображение 26 от преамбюла на Директива 2008/48/ЕО на
Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 година. При сключване на Договора за
заем бил нарушен и чл. 5 ЗПК. Твърди, че в случая „****“ АД, не е предоставило единния
европейски формуляр, нито съответните приложения към него със съответната информация
в тях, което било самостоятелно основание за прогласяване на договора на нищожен.
Оспорва договора като недействителен и на основание чл. 22 от ЗПК, във вр. с чл. 10,
ал. 1, вр. с чл. 11, ал. 1, т. 7, т. 9, т. 10 и ал. 2 от ЗПК моли да бъде прогласена неговата
нищожност. Поради това и на основание чл. 23 ЗПК ответникът - потребител дължал
единствено връщане на чистата стойност на кредита или главницата, и то в случай че се
докаже, че ищецът е страна по договора и е изпълнил насрещните си задължения. Във
връзка с горното излага следните съображения: В противоречие с чл. 10, ал. 1 и чл. 11 от
ЗПК процесният ДПК не бил изготвен по ясен и разбираем начин на разбираем за
потребителят език. Изготвените приложения към него също не били изготвени на разбираем
за потребителят език, ясно и непротиворечиво, което било основание за нищожност на
договора по чл. 22, във вр. с чл. 10, ал. 1 и чл. 11 от ЗПК. В нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 9 от
ЗПК в договора бил посочен по заблуждаващ потребителя начин - лихвеният процент. В
Договора за заем бил посочен фиксиран годишен лихвен процент по заема в размер на
35.00%, приложим на годишна основа, но не бил посочен лихвения процент, който важал на
седмица, тъй като в случая срокът на договора бил уговорен в седмици - 34 седмици, брой
вноски - 17. В случая посоченият годишният лихвен процент не давал представа каква лихва
ще дължи потребителят седмично и това лишавало ответника да направи адекватна
преценка за параметрите на договора. При това положение възниквали съмнения дали
посоченият в договора годишен лихвен процент съответства на действително приложения
такъв, при все че лихвата, посочена за дължима в приложения погасителен план, била в
различен размер, който не било ясно на каква база е изчислен. Оспорва като неравноправна
уговорката в договора за заплащане на възнаградителна лихва, която била нищожна на
основание чл. 26, ал. 1 от ЗЗД, като противоречаща на добрите нрави. Към момента на
сключване на процесния договор в действащото законодателство не била предвидена горна
граница на размера на възнаградителната лихва по договорите за заем. При уговарянето на
същата страните били ограничени единствено от принципа, залегнал в чл. 9 от ЗЗД, според
който страните могат свободно да определят съдържанието на договора, доколкото то не
противоречи на повелителните норми на закона и на добрите нрави. Противоречащи на
добрите нрави били уговорки, с които се целяло постигане на неприсъщ резултат на
конкретния вид сделка, при който едната страна се обогатява неоснователно за сметка на
6
другата, използвайки икономически по-силната си позиция и подготвеност за участие в
гражданския и търговския оборот. Позовава се на съдебна практика, в която е прието, че
противоречи на добрите нрави уговорката за възнаградителна лихва, надвишаваща
трикратния размер на законната лихва, а когато възнаградителната лихва е уговорена по
обезпечено задължение - надвишаваща двукратния размер на законната лихва. В случая ГЛП
бил 35.00%, а трикратният размер на законната лихва към момента на сключване на
договора е бил 30%. С оглед изложеното и на основание чл. 26 от ЗЗД клаузата, с която се
обосновавала дължимост на възнаградителната лихва, била нищожна и като такава не
следвало да се прилага, а сумите претендирани за възнаградителна лихва били недължими. В
ДПК от 11.03.2022 г., лихвения процент бил посочен общо на годишна база, като процентна
величина - 40.53%. Това не било достатъчно, за да се приеме, че уговорката за лихвения
процент съответства на закона. В Договора не бил посочен текущият (месечният) лихвен
процент, с който ще се олихвява кредита. Не били посочени показателите, по които се
формира ГЛП, като основен лихвен процент, който кредиторът прилага в случая и
съответните надбавки над него. От изложеното следвало, че уговорката относно лихвения
процент по кредита била нищожна, поради противоречие със закона на основание чл. 22 от
ЗПК, във вр. с чл. 11, ал. 1, т. 9 от ЗПК и било основание за прогласяването му за нищожен.
Съгласно чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК договорът за потребителски кредит трябвало да съдържа
данни за ГПР и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на
сключване на договора за кредит. Не било достатъчно в Договора да бъде посочен общият
размер на ГПР в процентно съотношение и същият да препраща към чл. 19 от ЗПК и
приложение № 1 към него. Нужно било освен общия размер на ГПР в договора да се посочат
всички разходи по вид и размер, от които се формира ГПР, така както те са описани в текста
на чл. 19, ал. 1 от ЗПК и Приложение № 1 към закона. Освен разбивка на всички разходи по
вид и размер в Договора трябвало да бъде посочена и общата стойност на разходите, която е
дължима от потребителя, представляваща ГПР, при това ясно и безпротиворечиво. В
процесния Договор, ГПР бил посочен само общо, като годишен процент неясно от коя и
каква сума, без да бъдат посочени отделните разходи по вид и размер и без да се посочи,
безпротиворечиво общата стойност на разходите, които потребителят ще дължи в края на
срока на договора. С оглед на това договорът се явявал недействителен на основание чл. 22,
във вр. с чл. 10, т. 10 от ЗПК. Към ДПК, на ответника нито били предоставяни ОУ към
договора, нито са били разяснявани такива, нито е подписвал общи условия, в разрез с
нормата на чл. 10, ал. 2 от ЗПК. С оглед това договорът се явявал недействителен на
основание чл. 22, във вр. с чл. 10, ал. 2 от ЗПК.
С оглед изложеното по-горе и на основание чл. 23 от ЗПК поради недействителност
на ДПК, ответникът дължал само чистата стойност на кредита, но не дължал лихва или
други разходи по кредита. Признавало се от ищеца, че ответникът е заплатил сумата от
728.00 лв., като се твърдяло, че е получил в заем 5000 лв. С оглед на това, при прогласяване
на договора за недействителен ответникът дължал разликата между получената и платената
сума, тоест С. Д. дължал единствено сумата от 4272.00лв.
7
Оспорва и Договора за предоставяне на гаранция № 4426369/11.03.2022 г. като
недействителен по смисъла на чл. 22 от ЗПК и моли съда да извърши проверка за наличие на
неравноправни клаузи и в него, като прогласи неговата нищожност, с оглед изложените по-
долу съображения: В чл. 3, ал. 1 от Договора за гаранция било уговорено възнаграждение на
гаранта в размер на 2974.66 лв., което възнаграждение било платимо разсрочено на вноски,
и съставлявало част от месечната вноска по кредита, а и включително се погасявало и с
приоритет пред погасяването на кредита. Така уговореното възнаграждение в посочения
огромен размер, равен на повече от половината от заемната сума, абсолютно противоречало
на добрите нрави и била нищожна на основание чл. 26, ал. 1 от ЗЗД. Излага, че
противоречащи на добрите нрави били уговорки, с които се цели постигане на неприсъщ
резултат на конкретния вид сделка, при който едната страна се обогатява неоснователно за
сметка на другата, какъвто счита, че е и настоящият случай. Уговореният размер
противоречал на добрите нрави и добросъвестността, поради което посочените клаузи били
нищожни на основание чл. 26 от ЗЗД. На следващо място излага, че съгласно чл. 4, ал. 2 от
Договора за гаранция, гарантът е следвало да уведоми ответника, че към него е отправено
искане за заплащане на задълженията по ДПК. Твърди, че такова уведомление не е
отправяно до С. Д. по нито един от посочените в този член начини. При това положение
„****“ ЕООД бил неизправна страна по този договор, поради което неоснователно се
претендирали дължимите по договора суми.
Оспорва претендираните суми - за главница и лихви и по размер, като твърди, че не
са взети коректно предвид всички плащания от страна на ответника по Договора за заем; че
претендираните суми по главница и лихви, не са правилно начислени. Неоснователни били
претенциите за заплащане на лихва за забава в размер на 935.87 лв. и договорна лихва в
размер на 560.03 лв. Клаузите, касаещи тези лихви били нищожни. Съгласно приложимата
към договора разпоредба на чл. 33, ал. 2 от ЗПК кредиторът имал право само на законната
лихва върху всяка от дължимите му и просрочени месечни вноски. В случая уговорените
вноски се състояли само от дължимата главница поради недействителност на клаузите за
дължимост на възнаградителната лихва, както и поради недействителност на клаузите за
дължимост на частта от вноските, представляваща възнаграждение за услугите на гаранта.
Заявява, че с оглед ненастъпилата предсрочна изискуемост /такава не се твърдяла от ищеца/
до датата на предявяване на исковете, а и такава не била съобщена на ответника и към
настоящия момент, кредиторът е имал отделно вземане за всяка вноска поотделно.
Кредиторът не е имал вземане за цялата предсрочно изискуема сума по кредита към
08.11.2022 г./28.05.2024 г., поради което върху тази сума не следвало да се дължи и законна
лихва за забава. До датата на изтичане на срока по договора за кредит 07.11.2022 г., целият
кредит не е бил предсрочно изискуем, поради което била приложима законна лихва
единствено върху всяка една от вноските поотделно. Като всяка една вноска била в размер
само на дължимата главница и по отношение на всяка една от тях поотделно, считано от
датата на падежа, течала погасителна давност.
Предвид всичко гореизложено, моли производството по делото да бъде прекратено,
8
като се обезсили издадената срещу С. С. Д. заповед по реда на чл. 410 от ГПК, респективно
да бъде отхвърлен предявеният срещу него иск.
В съдебно заседание ищецът, редовно призован, не се представлява. От негово име
процесуалният му представител депозира молба от 03.04.2025 г., с която поддържа исковата
молба и оспорва отговора. Преди провеждане на последното съдебно заседание депозира
молба от 30.06.2025 г., в която изразява становище по съществото на спора. Претендира
направените разноски в настоящото и заповедното производство. Представя списък на
разноските.
Ответникът, чрез назначения му от съда особен представител, оспорва исковата
молба. В хода на устните състезания пледира за отхвърляне на исковата молба като
неоснователна. Представя писмена защита.
Съдът, като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и по реда
на чл. 235, ал. 2, вр. с чл. 12 от ГПК, обсъди възраженията, доводите и исканията на
страните, намира за установено от фактическа и правна страна следното:
По допустимостта:
Видно от приложеното ч.г.д. № 143/2024 г. по описа на РС – Чепеларе, вземанията по
настоящото производство съответстват на тези по заповедта за изпълнение № 69/05.06.2024
г. Тя е връчена на длъжника при условията на чл. 47, ал. 5 от ГПК. С разпореждане №
287/15.07.2024 г. заповедния е указал на заявителя да предяви иск за установяване на
вземането си. Това разпореждане е връчено на заявителя на 17.07.2024 г., а исковете по чл.
415, ал. 1, т. 2 от ГПК, по които е образуван настоящият процес, са предявени в месечния
срок по чл. 415, ал. 4 от ГПК. Същите са допустими и подлежат на разглеждане по същество.
С определение № 64/10.03.2025 г. съдът вече се е произнесъл по направеното с
отговора оспорване на исковете по допустимост и изводите за неоснователност на същото
не подлежат на промяна.
По същество:
От представените с исковата молба писмени доказателства се установява, че на
11.03.2022 г. между „****“АД, ЕИК ****, чрез А.Е.У., и ответника С. С. Д. е сключен
Договор за паричен заем № 4426369, по силата на който заемодателят се е задължил да
предаде на ответника заемна сума в размер на 5000 лева. Ответникът се е задължил да върне
заетата сума за срок от 34 седмици на 17 равни двуседмични погасителни вноски с размер на
всяка вноска 331.02 лева. В чл. 2, т. 5 на договора са фиксирани падежните дати на всяка
вноска като първата вноска е платима на 28.03.2022 г., а последната е платима на 07.11.2022
г. Уговорен е фиксиран годишен лихвен процент по заема 35%, приложим на годишна
основа към кумата на усвоения кредит, както и Годишен процент на разходите - 40.53 %,
като по този начин и съгласно уговореното в чл. 2, т. 7 от договора общата сума, подлежаща
на връщане е 5627.34 лева. Съгласно чл. 3 от договора с подписването му заемателят
удостоверява, че е получил от заемодателя изцяло и в брой заемната сума, като договорът
има силата на разписка за предадена, съответно получена заемна сума. С чл. 4 от процесният
9
договор за заем е уговорена клауза за предоставяне на обезпечение в 3 дневен срок от
сключване на договора – алтернативно както следва: 1/ две физически лица - поръчители,
отговарящи на определени условия, 2/ банкова гаранция с бенефициер - заемодателя и 3/
одобрено от заемодателя дружество - гарант, което предоставя гаранционни сделки.
Съгласно чл. 8 от договора при забава за плащане на някоя от погасителните вноски,
заемателят дължи на заемодателя законната лихва върху забавената сума за всеки ден забава.
Неоснователно е възражението за липса на представителна власт на лицето,
подписало договора от името на кредитора, тъй като право да оспорва това обстоятелство
има само страната, която е била ненадлежно представлявана, но не и другата страна по
договора. Действително по делото не са представени доказателства за представителната
власт на лицето А.Е.У., но дори и да се приеме, че кредиторът не е бил надлежно
представляван, то ще е налице хипотезата на чл. 301 от ТЗ, при която действията, извършени
без представителна власт, са потвърдени от кредитора, тъй като той не се е противопоставил
веднага след узнаването.
Кредиторът е изпълнил задължението си по договора като предоставил на ответника
заемната сума. Този факт се установява от удостоверяването, което е направил заемателят в
договора, че е получил от заемодателя изцяло и в брой заемната сума. С оглед на това и
предвид обстоятелството, че договорът е подписан на всяка страница от страните, съдът
счита за неоснователно възражението на особения представител за липса на доказателства,
че „****“ АД е предоставило на ответника заемната сума.
Настъпил е крайният срок за погасяване на кредита - 07.11.2022 г.
Към договора е представен погасителен план, но не и общи условия, Стандартен
европейски формуляр, нито съответните приложения към него със съответната информация
в тях. Въпреки това съдът не възприема доводите на ответника, че при сключване на
Договора за заем бил нарушен чл. 5 от ЗПК, тъй като „****“ АД не било предоставило
единният европейски формуляр, нито съответните приложения към него със съответната
информация в тях, което било самостоятелно основание за прогласяване на договора за
нищожен. В чл. 1, т. 1 и т. 2 от Договора, всяка страница от който е подписана от страните,
изрично е установено, че същите заявяват, че сключват договора на основание Стандартен
европейски формуляр, предоставен предварително на заемателя и посочващ индивидуалните
условия по бъдещия паричен заем, предложение за сключване на договор за паричен заем,
направено от заемателя и приложение във връзка с информационните права на субекта на
данните – заемател. В тази връзка следва да се посочи и че нарушаването на разпоредбата на
чл. 5 ЗПК не е посочено като основание за недействителност на договора по смисъла на чл.
22 от ЗПК. Относно възражението, че ответникът не е бил запознат с Общите условия,
приложими към договора, че същите не са му били предоставени към договора и не е
подписвал такива, съдът намира, че при положение, че договорът за потребителски кредит
не е сключен при общи условия, не може да се говори за недействителност на договора, на
основание чл. 22, във ар. с чл. 11, ал. 2 от ЗПК. От разпоредбата на чл. 11, ал. 2 от ЗПК не
може да се направи извод, че сключването на договора задължително следва да е при общи
10
условия. Нарушение на вложеното в нея изискване за прилагане към договора за
потребителски кредит на общи условия, подписани на всяка страница, ще е налице само в
случай че договорът препраща към такива действащи общи условия, каквото препращане
липсва в настоящият случай. Няма текст в ЗПК, който да предвижда договорите за
потребителски кредит задължително да се сключват при Общи условия /в този смисъл
определение № 3234/02.12.2024 г. по т.д. № 483/2024 г. на ВКС, I т.о./.
От приетите писмени доказателства се установява, че на същата дата 11.03.2022 г. и
под същия номер, между „****“ ЕООД с ЕИК **** и ответника С. С. Д. е сключен договор
за предоставяне на гаранция № 4426369/11.03.2022 г., по силата на който С. С. Д. /
потребител/ възлага, а „****“ ЕООД /гарант/ се задължава да издаде гаранция за плащане /за
изпълнение на парични задължения/ в полза на „****“ АД /бенефициер/, с наредител
потребителят, с цел гарантиране за изпълнението на всички задължение на потребителя,
възникнали съгласно Договора за паричен заем, както и за всички последици от
неизпълнението на задълженията на потребителя по Договора за паричен заем, за сума
покриваща, както следва: задължение за връщане на заемната сума в размер на 5000 лева;
задължение за плащане на възнаградителна лихва; задължение за плащане на законна лихва
за забава в случай на забава на плащането, разходи за събиране на вземането, съдебни
разноски, адвокатски хонорари. Условие за извършване на плащане по гаранцията от гаранта
към бенефициера е получаване на надлежно подписано от бенефициера искане на български
език, в което последният декларира, че потребителят не е изпълнил своевременно някое от
паричните от паричните си задължения по Договора за паричен заем или не го е изпълнил
изцяло. Искането следва да бъде изпратено на хартиен носител до гаранта. За поемане на
горното задължение потребителят дължи възнаграждение на гаранта в размер на 2974.66
лева, платимо разсрочено на вноски, всяка от които в размер на 174.98 лева, дължими на
падежа на плащане на погасителните вноски по процесния договор за паричен заем.
Страните са уговорили, че „****“ АД е овластено да приема вместо гаранта изпълнение на
задължението на потребителя за плащане на възнаграждението по договора и всички други
вземания на гаранта, като в случай че платеното от потребителя е недостатъчно за
погасяване на задълженията му към ****“ АД и към гаранта, с внесената сума се погасяват
приоритетно задълженията към гаранта. Предвидено е, че в случай на забава за плащане на
възнаграждението по този договор, потребителят дължи на гаранта обезщетение за забава в
размер на законната лихва, заедно с всички разноски, направени от гаранта за събиране на
това вземане. Страните са уговорили гарантът да уведомява потребителя по електронна
поща, чрез телефонно обаждане, чрез изпращане на кратко текстово съобщение /sms/ или с
писмо на посочените от потребителя данни за контакт за отправеното от страна на „****“
АД искане към гаранта за извършване на плащане по гаранцията за погасяване на
задълженията по Договора за паричен заем. Съгласно чл. 5, ал. 1 в случай, че гарантът
извърши плащане по гаранцията в изпълнение на задълженията на потребителя по договора
за паричен заем, гарантът има право да поиска от потребителя възстановяване на сумата на
платените от гаранта задължения на потребителя по договора за паричен заем, ведно със
законната лихва върху платената сума, както и направените разноски. Задължението на
11
потребителя за възстановяване на тези суми възниква на датата на изпращане на
уведомлението от страна на гаранта до потребителя за извършеното плащане, като срокът за
погасяване на задължението на потребителя към гаранта е датата на възникване на това
задължение. Съгласно чл. 5, ал. 2 гарантът уведомява потребителя по електронна поща, чрез
телефонно обаждане, чрез изпращане на кратко текстово съобщение или писмо на
посочените от потребителя данни за контакт за извършване на плащането по гаранцията,
както и му предоставя информация за общия размер на направеното плащане. Страните се
съгласяват, че уведомяването може да бъде извършено и от трето лице, в случай, че гарантът
е прехвърлил вземането си по договора на трето лице.
Приложен е и погасителен план, с посочени падежи на четиринадесетдневните
погасителни вноски, общ размер на вноските по кредита - 331.02 лева, включващ главница
и договорна лихва, и общ размер на вноските – 506 лева, включващ главница, договорна
лихва и вноска за възнаграждение по договора за предоставяне на гаранция – 174.98 лева.
По делото е прието актуализирано искане за плащане от заемодателя „****“ АД до
„****“ ЕООД от 01.06.2023 г. въз основа на Рамков договор за предоставяне на гаранция от
10.07.2019 г., с което е отправено искане към гаранта за заплащане на сумата от 5591.78 лева,
дължима по процесния договор за паричен заем, включваща 4736.29 лева - главница, 560.03
лева - договорна лихва и 295.46 лева - лихва за забава, въз основа на което искане гарантът
„****“ ЕООД е превел по сметка на заемодателя „****“ АД сумата от 5591.78, видно от
приложеното преводно нареждане от 02.06.2023 г., с посочено основание за плащане кредит
№ 4426369.
Установява се, че с Рамков договор за прехвърляне на парични задължения (цесия),
сключен на 02.03.2020 г. и Приложение № 1 от 02.06.2023 г. към него, дружеството гарант
„****“ ЕООД (продавач или цедент) е прехвърлило на „*******“ АД (купувач или цесионер)
свои ликвидни и изискуеми вземания, индивидуализирани в Приложение № 1, като страните
са уговорили, че на датата на прехвърляне, купувачът придобива всички права върху
продадените и прехвърлени вземания, като продажбата и прехвърлянето на вземанията имат
действие и влизат в сила от датата на прехвърляне. Датата на подписване на съответното
Приложение № 1 се счита за надлежната дата, на която вземанията са валидно прехвърлени.
Сред прехвърлените вземания (под № 656) видно от Приложение № 1 от 02.06.2023 г. са и
вземанията на цедента „****“ ЕООД срещу ответника за платените от него, в качеството му
на гарант суми за погасяване на задълженията по процесния договор за паричен заем, както
следва: главница – 4736.29 лева, договорна лихва – 560.03 лева, 2746.16 лева –
възнаграждение по договор за предоставено поръчителство, и лихва за забава – 295.46 лева,
всички към 02.06.2023 г., или общо 8337.94 лева (вземанията са индивидуализирани като е
посочен номер на договора за паричен заем, датата на сключването му, трите имена на
ответника и ЕГН, номер на договора за предоставяне на гаранция и датата на сключването
му). С потвърждение от 22.06.2023 г. цедентът е потвърдил извършената цесия. Цедентът е
упълномощил цесионера с правата за уведомяване на длъжниците за извършената цесия, за
което е издал изрично пълномощно с нотариална заверка на подписа.
12
Прието е също уведомление за извършената цесия от цедента „****“ ЕООД, чрез
цесионера „*******“ АД (с упълномощен юрисконсулт съгласно пълномощно от 17.07.2023
г.) до ответника. В уведомлението до ответника е посочено, че задълженията му,
произтичащи от Договор за паричен заем № 4426369 от 11.03.2022 г. и Договор за
предоставяне на гаранция № 4426369 от 11.03.2022 г. са изкупени от „*******“ АД, което
дружество е новият кредитор, на който следва да се заплащат задълженията.
По делото няма данни цесията да е съобщавана на длъжника преди процеса, поради
което съдът приема, че с връчване на препис от исковата молба, ведно с приложенията,
включително копие от уведомлението за извършената цесия, на особения представител на
ответника, разпоредбата на чл. 99, ал. 3 от ЗЗД е изпълнена и като факт, настъпил в хода на
процеса и имащ значение за съществуването на спорното право, получаването на
уведомление от цедента, чрез изрично упълномощения за това цесионер, макар и като
приложение към исковата молба на цесионера, следва да бъде съобразено от съда на
основание чл. 235, ал. 2 от ГПК.
От приетите по делото заключения по изготвените основна и допълнителна
съдебноикономическа експертиза и защитата им в ОСЗ, проведени на 22.05.2025 г. и
14.07.2025 г. се изяснява, че чистата стойност на усвоената от длъжника сума (предадена със
сключване на договора за паричен заем - чл. 3 от същия) възлиза на 5000 лева. Вещото лице,
след проверка на данните в счетоводството на ищеца и тези по делото, е установило, че
ответникът е внесъл сума за погасяване на задълженията в общ размер на 728 лева, с която е
погасена главница в размер на 263.71 лева, възнаградителна лихва в размер на 67.31 лева,
възнаграждение по гаранционната сделка в размер на 228.50 лева, такса за събиране на
вземането в размер на 60 лева и лихва за просрочие в размер на 108.48 лева. В своето
заключение експертът е посочил, че при формиране на ГПР по договора, кредиторът е взел
предвид единствено вземането за възнаградителна лихва. В съдебно заседание заявява, че
възнаграждението за гаранта по свързания с договора за кредит договор за предоставяне на
гаранция не е включено при формиране на ГПР. С включването му, ГПР се равнява на
478.27%.
Съдът кредитира заключенията на вещото лице, доколкото същите са обективни,
обосновани и неоспорени от страните.
Въз основа на събраните по делото доказателства, съдът намира, че ищецът се
легитимира като кредитор спрямо ответника въз основа на договор за цесия, сключен с
"****" ЕООД.
От доказателствения материал безспорно се установява, че между "****" АД
(първоначален кредитор) като заемодател и С. С. Д. като заемател, е възникнало договорно
правоотношение по повод предоставянето на паричен заем в размер от 5000 лева.
Заемодателят е небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 от ЗКИ, като
дружеството има правото да отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез
публично привличане на влогове или други възстановими средства. Ответникът е физическо
лице, което при сключване на договора е действало именно като такова, т. е. страните по
13
договора имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3 от ЗПК и на кредитор
съгласно чл. 9, ал. 4 от ЗПК. Сключеният договор за паричен заем по своята правна
характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за
неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон – Закона за
потребителския кредит, като се подчинява и на правилата на чл. 143 – 147б от ЗЗП, в т.ч. и
забраната за неравноправни клаузи, за наличието на които съдът следи служебно.
Предвид изложеното, то с характеристика на потребителски договор е и свързаният с
кредитното правоотношение Договор за предоставяне на гаранция, сключен между "****"
ЕООД и ответника потребител.
Следва да се посочи, че доколкото ищецът базира своята претенция на договора за
паричен заем от 11.03.2022 г. и е налице изрично възражение за недействителност на
кредитното правоотношение, то неговата валидност подлежи на разглеждане в настоящото
производство. Освен това съдът дължи и самостоятелна преценка на действителността на
правоотношението при предпоставките, обсъдени в ТР № 1/27.04.2022 г. по тълк. дело №
1/2020 г. на ОСГТК на ВКС.
Валидността на договора за кредит следва да бъде разгледана и в контекста на
сключения договор за предоставяне на гаранция от 11.03.2022 г., особено предвид
обстоятелството, че първоначалният кредитор "****" АД е едноличен собственик на
капитала на "****" ЕООД, което дружество от своя страна е праводател на ищеца в
настоящия процес. Горното се установява от извършена служебно справка ТРРЮЛНЦ, на
основание чл. 23, ал. 6 ЗТРРЮЛН. Следователно се касае за хипотеза на свързани лица по
смисъла на § 1, т. 5 от ДР на ТЗ.
От граматическия, систематичния и телеологическия анализ на чл. 114 и чл. 169 от
ДФЕС и чл. 38 от Хартата на основните права следва извод, че Правото на ЕС /ПЕС/ изисква
висока степен на защита на потребителите в Съюза. Законодателството на Съюза в областта
на защитата на потребителите освен това допринася за правилното функциониране на
вътрешния пазар. То има за цел да гарантира, че отношенията между стопанските субекти и
потребителите са справедливи и прозрачни, което като крайна цел подпомага общото
благосъстояние на европейските потребители и икономиката на Съюза. Посочените
изисквания от Правото на ЕС предпоставя, че националният съд има задължение при
тълкуване на съответната норма на националното право да я тълкува и прилага в духа и
смисъла на съответното общностно право – вж. Решение от 10.04.1984 по дело Von Colson
C-14/83. Съгласно трайната практика на СЕС – вж. Т. 20 от Решение от 12.07.1990 г., Foster,
C-188/89; т. 23 от Решение от 14.09.2000 г., Collino end Chiappero, С-343/98; т. 40 от Решение
от 19.04.2007 г., Farell, С-356/05; т. 39 от Решение от 24.01.2012 г., Dominguez, С – 282/10,
националният съд има задължение да тълкува националното законодателство в духа на
общностния правен ред. Следователно, за да бъдат осигурени ефективни средства за защита
на потребителите и изпълнение на завишения стандарт, за това е необходимо, когато се
изследва въпроса за няколко договора, които са сключени със свързани лица и между
свързани лица, съдът да изследва релациите и връзките в отделните договори, но не като
14
отделни правоотношения, които са независими едно от друго, а като една обща
икономическа дейност, която при кредитирането има лукративна цел – печалба, в който
случай различните правни средства и ползвани договори обслужват икономическата
дейност. Тоест, дори при множество правоотношения, когато те са със свързани лица или
между такива, трябва на отделните правоотношения да се гледа, като на едно правно и
икономическо цяло, за да се постигне ефективната защита на потребителя, при проверката от
страна на съда за спазване на императивните правила на закона и добрите нрави, в това
число и проверката за наличието на неравноправни клаузи.
Съгласно чл. 22 от ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал.
1, т. 7-12 и т. 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 – 9 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е
недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до
настъпването на тази недействителност. Същата има характер на изначална
недействителност, защото последиците й са възникнали при самото сключване на договора и
когато той бъде обявен за недействителен, заемателят дължи връщане единствено на чистата
стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи ( арг. чл. 23 от ЗПК).
Съгласно чл. 11, ал. 1 от ЗПК договорът за потребителски кредит се изготвя на
разбираем език и съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума,
дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като
се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент
на разходите по определения в приложение № 1 начин. Не веднъж СЕС е имал повод да
тълкува смисъла на конкретни норми от директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и
на Съвета от 23 април 2008 г. относно договорите за потребителски кредити и за отмяна на
директина 87/102/ЕИО на Съвета (ОВ, L 133/66 от 22 май 2008 г.), която е транспонирана в
националното право на Република България именно със ЗПК. Така в свое Решение от
16.07.2022 г. по дело С - 686/19, СЕС отново е разяснил, че "общи разходи по кредита за
потребителя" означава всички разходи, включително лихва, комисиони, такси и всякакви
други видове разходи, които потребителят следва да заплати във връзка с договора за кредит
и които са известни на кредитора, с изключение на нотариалните разходи; разходите за
допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, по-специално застрахователни премии,
също се включват, ако в допълнение към това сключването на договор за услугата е
задължително условие за получаване на кредита или получаването му при предлаганите
условия, а "обща сума, дължима от потребителя" означава сборът от общия размер на
кредита и общите разходи по кредита за потребителя. С оглед разяснената по-горе
дефиниция за общите разходи по кредита за потребителя по смисъла на чл. 3, б. "ж" от
Директивата и чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, ГПР представлява общите разходи по кредита за
потребителя, изразени като годишен процент от общия размер на кредита и, когато е
приложимо, включително разходите, посочени в член 19, параграф 2.
В процесния случай, твърденията за недействителност на договора за кредит поради
противоречието му с чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 от ЗПК следва да бъдат разгледани съвместно,
доколкото са неразривно свързани с клаузата на чл. 4 от Договора за кредит. Посочената
15
разпоредба от договора, възлага в тежест за заемателя да осигури едно измежду следните
обезпечения: две физически лица - поръчители, които следва да отговарят на отразените в
чл. 4 изисквания, или банкова гаранция в размер от 5627.34 лева (изискването е банковата
гаранция да е в размера на сумата по чл. 2, т. 7 от Договора, а именно - 5627.34 лева), или
одобрено от заемодателя дружество - гарант (именно последното обезпечение е
предоставеното от потребителя по договора за кредит). Прочитът на съдържанието на
клаузата на чл. 4 от договора за кредит и съпоставянето й с естеството на сключения
договор, налага разбирането, че по своето същество тя представлява неотменимо изискване
за получаване на кредитно финансиране и на практика не предоставя избор за потребителя,
както дали да предостави обезпечение, така и какво да бъде то. Изискванията за
предоставяне на обезпечение по отношение на първите две, които посочената клауза от
договора въвежда за потребителя, са на практика неосъществими за него, особено предвид
обстоятелството, че последният търси кредитно финансиране от кредитна институция в
размер на 5000 лева. Предвид това, не само правно, но и житейски необосновано е да се
счита, че потребителят ще разполага със съответна възможност в изключително кратък
период да осигури банкова гаранция в размер от 5627.34 лева (за което съответната банкова
институция също ще изисква заплащане) или две физически лица - поръчители, които да
отговарят на многобройните, кумулативно поставени изисквания към тях. Тоест, поставяйки
изначално изисквания, за които е ясно, че са неизпълними от длъжника, то кредиторът цели
да го "насочи" към единствената форма на обезпечение, която длъжникът обективно би
могъл да си позволи да предостави - обезпечение от одобрено от заемодателя "****" АД
дружество – гарант и то срещу възнаграждение. Предвид изложеното, то разходът за
потребителя по договора за предоставяне на гаранция с "****" ЕООД е сигурен - от една
страна предоставянето на гаранцията (поръчителство) е необходимо условие да се усвои
финансовият ресурс, а от друга- условията за другите две обезпечения (две физически лица -
поръчители и банкова гаранция) са на практика невъзможни за осъществяване от длъжника.
Същевременно, кредиторът не е включил възнаграждението по договора за гаранция
към ГПР (обстоятелство, което се установява с категоричност от приетата по делото
съдебноикономическа експертиза), като целта му е по този начин да заобиколи установения
максимален размер на ГПР съобразно нормата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК. Съгласно чл. 22 от
ЗПК, във ар. с чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК договорът за потребителски кредит е
недействителен, ако в същия не е посочен годишен процент на разходите и общата сума,
дължима от потребителя. Съгласно чл. 19, ал. 1 от ЗПК годишният процент на разходите по
кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви,
други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези,
дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от
общия размер на предоставения кредит. Съгласно §1, т. 1 от ДР на ЗПК, "Общ разход по
кредита за потребителя" са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони,
такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко
свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които
потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с
16
договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато
сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в
случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи
и условия. Общият разход по кредита за потребителя не включва нотариалните такси".
Предвид изложеното, то е необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи, които трябва
да заплати длъжника, а не същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на
договора и да преценява кои суми точно ще дължи. В процесния договор за кредит е
посочено, че ГПР е 40.53%, но от съдържанието на договора потребителят не може да си
направи извод за това кои точно разходи се заплащат и по какъв начин е формиран ГПР.
Нещо повече, както вече бе коментирано, предвид предпоставките, при които възниква
задължението на потребителя да заплати възнаграждение за предоставяне на гаранция, то
същото е с характер на сигурен разход и следва да бъде включено изначално при
формирането на ГПР. В тази връзка, от приетото по делото заключението по изготвената
съдебноикономическа експертиза се изяснява и че с включването на възнаграждението
дължимо на гаранта (поръчител), ГПР по договора за кредит се равнява на 478.27% ( или
увеличение с 437.74% спрямо посочения в договора ГПР).
В случая, акцентът се поставя не само върху факта, че в тежест на потребителя се
възлага заплащането на допълнително възнаграждение за ползвания финансов ресурс, но и
върху обстоятелството, че ако този факт му бе известен чрез изначалното му включване в
разходите по кредита, то той би могъл да направи информиран избор дали да сключи
договора. Впрочем, невключването на вземането за възнаграждение по договора за гаранция
към разходите по договора за кредит следва да се определи като нелоялна и по –специално
заблуждаваща търговска практика по смисъла на чл. 6, параграф 1 от Директива 2005/29/ЕО
на Европейския парламент и на Съвета относно нелоялни търговски практика от страна на
търговци към потребители на вътрешния пазар, тъй като заблуждава или е възможно да
заблуди средния потребител по отношение на цената на договора и го подтиква или е
възможно да го подтикне да вземе решение за сделка, което в противен случай не би взел.
Отделно от това, по този начин се прехвърля изцяло върху длъжника рискът от
неизпълнение на задължението на кредитора да оцени кредитоспособността на потребителя.
Последното се явява в директно противоречие с чл. 8, § 1 от Директива 2008/48/ЕО и
разясненията, дадени в § 40-46 Решение на СЕС от 27.03.2014 г. по дело С-565/12, с предмет
преюдициално запитване, отправено на основание чл. 267 от ДФЕС от Tribunal d’instance
d’Orlйans (Франция).
Всичко това поставя потребителя в подчертано неравностойно положение спрямо
кредитора и на практика няма информация колко точно (като сума в лева) е оскъпяването му
по кредита. Това положение е несъвместимо и с разписаното в чл. 3, § 1 и чл. 4 от Директива
93/13/ЕИО. Бланкетното и при това неправилно посочване единствено на крайния размер на
ГПР, на практика обуславя невъзможност да се проверят индивидуалните компоненти, от
които се формира и дали те са в съответствие с разпоредбата на чл. 19, ал. 1 от ЗПК. Целта
на цитираната разпоредба е на потребителя да се предостави пълна, точна и максимално
17
ясна информация за разходите, които следва да направи във връзка с кредита, за да може да
направи информиран и икономически обоснован избор дали да го сключи. От посоченото
следва, че за да е спазена и разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, то е необходимо в
договора да е посочено не само цифрово какъв годишен процент от общия размер на
предоставения кредит представлява ГПР, но и изрично, и изчерпателно да бъдат посочени
всички разходи, които длъжникът ще направи и които са отчетени при формиране на ГПР. В
процесния случай обаче първоначалният кредитор неправилно и недобросъвестно посочва в
договора ГПР, който драстично се различава от действителните разходи, поради което следва
да се приеме, че изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК изцяло не е спазено и процесният
договор за паричен заем от 11.03.2022 г. е изцяло недействителен (в тази връзка –
постановеното по т. 2 от диспозитива на Решение на СЕС от 21.03.2024 г. по дело С-714/2022
г., с предмет преюдициално запитване, отправено на основание чл. 267 от ДФЕС от
Софийски районен съд).
С оглед изложеното и доколкото се констатира, че в процесния договор за кредит е
налице пълно несъответствие между действителния и отразения в договора ГПР и
включените в него компоненти, то следва да се приеме, че Договор за паричен заем №
4426369 от 11.03.2022 г., сключен между "****" АД и С. С. Д. е недействителен на
основание чл. 22, във ар. с чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК.
След като договорът за кредит, сключен между "****" АД и ответника, е
недействителен, то не би могло ищецът – цесионер да притежава срещу длъжника повече
права отколкото първоначалният кредитор и гарантът, който е изпълнил задължението по
недействителния договор.
Съобразно нормата на чл. 23 от ЗПК, когато договорът за кредит е обявен за
недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва
или други разходи по кредита. Следва да се посочи, че цитираният текст не съставлява
самостоятелен иск, който следва да бъде предявен в отделно производство, а е предвидена
последица от прогласяването на недействителността на правоотношението, по която съдът
следва да се произнесе в същото производство. В тази връзка, след като недействителността
по договора за кредит се установи в рамките на настоящото производство, то съдът следва
да се произнесе с решението си за дължимостта единствено на главницата по приетия за
недействителен договор за потребителски кредит. Законът за потребителския кредит е
специален закон по отношение на Закона за задълженията и договорите и в нормата на чл.
23 от ЗПК е предвидено задължението на потребителя за връщане на чистата сума по
кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита.С нормата на чл. 23 от
ЗПК законодателят е предвидил, че длъжникът ще следва да върне само чистата стойност на
получения финансов ресурс, тъй като, ако се приеме, че установяването на дължимостта на
чистата сума по получения кредит и осъждането на потребителя за нейното връщане следва
да се извърши в отделно производство, по предявен иск с правно основание чл. 55 от ЗЗД, то
би се достигнало до неоснователно обогатяване за потребителя, предвид изискуемостта на
вземането по недействителен договор, в частност при нищожен договор за потребителски
18
кредит и позоваване от страна на потребителя на изтекла погасителна давност. Това би
противоречало на принципа за недопускане на неоснователно обогатяване, в какъвто смисъл
е и въвеждането на разпоредбата на чл. 23 от ЗПК (в този смисъл решение №
50174/26.10.2022 г. по гр. д. № 3855/2021 г. на ВКС, ІV г.о.).
С оглед изложеното и като взе предвид, че чистата стойност на предоставения
кредит, съгласно заключението по приетата СИЕ е в размер на 5000 лв. – сумата, която е
получил ответникът, а постъпилите плащания от ответника са в общ размер на 728 лева,
съдът намира, че дължимата и незаплатена главница е в размер на 4272 лева, до който
размер се явява основателна исковата претенция за главница, като за разликата до пълния
претендиран размер от 4736.29 лева, същата следва да се отхвърли. Предвид приетото от
съда, че договорът за паричен заем е недействителен, то "****" ЕООД би могло валидно да
цедира на ищеца в настоящия процес единствено вземането за главница. Върху главницата
се дължи и законна лихва за периода от подаване на заявлението по чл. 410 от ГПК в съда
/05.06.2024 г./ до изплащане на вземането.
Доколкото договорът за потребителски кредит е недействителен, ответникът дължи
единствено връщане на незаплатената от него главница, но не и на акцесорните вземания,
каквито са тези за договорна и мораторна лихва /арг. чл. 23 от ЗПК/.
Предвид изложеното, акцесорните искове, с които се претендира да бъде признато за
установено в отношенията между страните, че ответникът дължи на ищеца сумата от 560.03
лева, представляваща договорна лихва за периода от 28.03.2022 г. до 07.11.2022 г., както и
сумата от 935.87 лева, представляваща мораторна лихва върху главницата, начислена за
периода от 08.11.2022 г. до 28.05.2024 г., следва да бъдат отхвърлени като неоснователни.
По отговорността за разноски:
В съответствие със задължителните разяснения, дадени с ТР № 4/2013 г. на ОСГТК на
ВКС, т. 12, съдът следва да се произнесе и по разпределението на отговорността за разноски
в заповедното и исковото производство.
С оглед изхода на спора при настоящото му разглеждане, на основание чл. 78, ал. 1 от
ГПК, разноски следва да се присъдят само в полза на ищеца по съразмерност. Направено е
съответно искане и са представени доказателства за сторени такива, като съобразно
представения списък на разноските такива се претендират, както следва: 1. Разноски в
заповедното производство – 174.64 лева, включващи държавна такса – 124.64 лева и
юрисконсултско възнаграждение – 50 лева; 2. Разноски в исковото производство – 124.64
лева – ДТ, 923 лева – депозит за особен представител и 350 лева – юрисконсултско
възнаграждение.
Спрямо ответника се уважава частично само искът за главница, поради което
дължимата ДТ за заповедното производство в размер на 85.44 лева ще са присъди на ищеца.
За другите искове, поради отхвърлянето им, ДТ за заповедното производство не се дължи. За
заповедното производство дължима на ищеца по съразмерност е сумата в размер на 34.27
лева – за юрисконсултско възнаграждение. Разноските от общо 119.71 лева за заповедното
19
производство следва да се присъдят в тежест на ответника.
Предвид частичното уважаване само на иска за главница, дължимата на ищеца ДТ за
исковото производство е в размер на 85.44 лева, която ще му се присъди. За другите искове,
поради отхвърлянето им, ДТ не се дължи. От останалите разноски в общ размер на 1023
лева /923 лева – депозит за особен представител и 100 лева – юрисконсултско
възнаграждение, определено от съда съгласно чл. 78, ал. 8 от ГПК, във вр. с чл. 37 от ЗПП,
във вр. с чл. 25, ал. 1 от НЗПП при съобразяване на извършените действия, материалния
интерес, фактическата и правна сложност на делото/, по съразмерност на ищеца се дължат
разноски в общ размер на 701.24 лева /от които 632.69 лева – депозит за особен представител
и 68.55 лева – юрисконсултско възнаграждение/, към които следва да се прибави ДТ от 85.44
лева. Разноските от общо 786.68 лева за исковото производство следва да се присъдят в
тежест на ответника.
Ищецът следва да бъде осъден да заплати по сметка на РС Чепеларе сумата в размер
на 102.82 лева за платен от бюджета на съда депозит за вещо лице в общ размер на 150 лева,
съразмерно с уважената част.
Ответникът следва да бъде осъден да заплати по сметка на РС Чепеларе сумата в
размер на 47.18 лева за платен от бюджета на съда депозит за вещо лице в общ размер на 150
лева, съразмерно с отхвърлената част.
Мотивиран от горното, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО, на основание чл. 422 от ГПК, в отношенията между
страните, че С. С. Д., ЕГН **********, с адрес: гр. Ч., ул. „*****” № ** ДЪЛЖИ на
„*******“ АД, ЕИК *******, със седалище и адрес на управление: гр. С., ул. „***“ № **,
ет.* сумата в размер на 4272 лева /четири хиляди двеста седемдесет и два лева/,
представляваща главница, дължима по Договор за паричен заем № 4426369 от 11.03.2022 г.,
сключен между „****“ АД, ЕИК **** и С. С. Д., вземанията по който са изплатени от „****“
ЕООД, ЕИК ****, като гарант, по силата на Договор за предоставяне на гаранция № 4426369
от 11.03.2022 г., сключен между „****“ ЕООД и С. С. Д., като впоследствие „****“ ЕООД е
цедирало вземанията си към длъжника на „*******“ АД по силата на Рамков договор за
прехвърляне на парични задължения (цесия), сключен на 02.03.2020 г. и Приложение № 1 от
02.06.2023 г. към него, ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на
подаване на заявлението по чл. 410 от ГПК в съда – 05.06.2024 г. до изплащане на
вземането, за които суми е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК №
69/05.06.2024 г. по ч.г.д. № 143/2024 г. по описа на РС Чепеларе, като ОТХВЪРЛЯ иска за
главница за разликата над уважената част от 4272 лева до пълния претендиран размер от
4736.29 лева, ведно със законната лихва върху сумата от 4736.29 лева, считано от датата на
подаване на заявлението по чл. 410 от ГПК – 05.06.2024 г. до изплащане на вземането.
ОТХВЪРЛЯ предявените от „*******“ АД, ЕИК *******, със седалище и адрес на
20
управление: гр. С., ул. „***“ № **, ет.* срещу С. С. Д., ЕГН **********, с адрес: гр. Ч., ул.
„*****” № ** искове за признаване за установено в отношенията между страните, че С. С. Д.
дължи на *******“ АД сумите: 560.03 лева, представляваща договорна лихва по
горепосочения Договор за паричен заем № 4426369 от 11.03.2022 г. за периода от 28.03.2022
г. до 07.11.2022 г., и 935.87 лева, представляваща мораторна лихва, начислена за периода от
08.11.2022 г. до 28.05.2024, за които суми е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 от
ГПК № 69/05.06.2024 г. по ч.г.д. № 143/2024 г. по описа на РС Чепеларе.
ОСЪЖДА, на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК, С. С. Д., ЕГН **********, с адрес: гр.
Ч., ул. „*****” № ** да заплати на „*******“ АД, ЕИК *******, със седалище и адрес на
управление: гр. С., ул. „***“ № **, ет.* сумата в общ размер на 786.68 лева /седемстотин
осемдесет и шест лева и 68 ст./, представляваща направени разноски за исковото
производство, и сумата в общ размер на 119.71 лева /сто и деветнадесет лева и 71 ст./,
представляваща направени разноски за заповедното производство, съразмерно с уважената
част от исковете.
ОСЪЖДА „*******“ АД, ЕИК *******, със седалище и адрес на управление: гр. С.,
ул. „***“ № **, ет.* да заплати по сметка на Районен съд Чепеларе сумата в размер на
102.82 лева /сто и два лева и 82 ст./ за платен от бюджета на съда депозит за вещо лице в
общ размер на 150 лева, съразмерно с уважената част от исковете.
ОСЪЖДА С. С. Д., ЕГН **********, с адрес: гр. Ч., ул. „*****” № ** да заплати по
сметка на Районен съд Чепеларе сумата в размер 47.18 лева /четиридесет и седем лева и 18
ст./ за платен от бюджета на съда депозит за вещо лице в общ размер на 150 лева,
съразмерно с отхвърлената част от исковете.
Решението подлежи на обжалване с въззивна жалба в двуседмичен срок от
връчването му на страните пред ОС – Смолян.
Съдия при Районен съд – Чепеларе: _______________________
21