№ 2280
гр. Варна, 16.06.2022 г.
ОКРЪЖЕН СЪД – ВАРНА, II СЪСТАВ, в закрито заседание на
шестнадесети юни през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:
Председател:Диана Д. Митева
Членове:Цвета Павлова
Пламен Ат. Атанасов
като разгледа докладваното от Пламен Ат. Атанасов Въззивно частно
гражданско дело № 20223100501075 по описа за 2022 година
за да се произнесе, взе в предвид, следното:
Производството е по реда чл.413, ал.2 от ГПК.
Ообразувано по частна жалба на “Мъни Плюс Мениджмънт” АД, с ЕИК *********,
със седалище и адрес на управление: гр.София, ул.“Рачо Петков Казанджията” №4, ет.6Б,
представлявано от Розалина Здравкова Станкова и Ваня Христова Иванова, против
Разпореждане №10745/28.03.2022г., поправено с Разпореждане №15906/10.05.2022г., двете
постановени по ч.гр.д.№2995/2022г. по описа на РС Варна, в частта с която е отхвърлено
подаденото от жалбоподателя заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 от
ГПК срещу Н. СТ. СТ., с ЕГН **********, с адрес: гр.Б., ул.“С.” №30, за сумата от
1576.01лв., представляваща договорна лихва по Договор за кредит
№М0000003746/26.01.2021г. за периода 20.05.2021г.-20.01.2022г. на основание чл.411, ал.2,
т.1 и т.2 ГПК.
В жалбата се навеждат оплаквания за неправилност, незаконосъобразност и
противоречие на разпореждането с материалния закон, като се формулира искане за неговата
отмяна и издаване на заповед за изпълнение за отхвърлената сума и съответстващия размер
на съдебно-деловодните разноски. Излага се, че по силата на Договор за кредит
№М0000003746/26.01.2021г., жалбоподателят е предоставил възмездно на потребителя Н.
СТ. СТ. паричен заем в размер 5300лв. за срок от 66 месеца при възнаградителна лихва от
41%, чийто общ размер възлиза на 8082.61лв. Сочи се, че общият ГПР е 49.7987% и
съответства с изискването на чл.19, ал.4 от ЗПК. Излага се, че размерът на
възнаградителната лихва, съответно на ГПР не е изчислен коректно от
първоинстанционният съд, че размерът на лихвата не противоречи на добрите нрави и че
релевантните клаузи не са уговорени във вреда на потребителя. Тезата си, жалбоподателят
обосновава с аргументи, отнасящи се до спецификите, касаещи характера му на небанкова
1
институция и начина на набиране на средства, произтичащия от тях по-висок риск от
невъзстановяване на предоставените средства, липсата на обезпечение на кредита и срока на
договора. Обръща се внимание и на възможността за предсрочно погасяване на
задължението без заплащане на възнаградителната лихва за оставащия срок на договора,
както и възможността за отказ от него. Сочи се, че фиксираният лихвен процент отговаря на
чл.11, т.9 от ЗПК, което подкрепя извода за съответствие на ГПР с изискванията на ЗПК.
Твърди се, че преценката за противоречие на договорни клаузи с добрите нрави се извършва
самостоятелно за всеки отделен случай, като в настоящия, РС Варна не е направил анализ на
съответната клауза и целия договор. Не са съобразени и актуалната икономическа
обстановка и приемането на нови релевантни нормативни актове. Ето защо се поддържа, че
неправилно заповедният съд е преценил, че договорните разпоредби, свързани с
възнаградителната лихва са неравноправни и затова нищожни на основание чл.146, ал.1 от
ЗЗП, както и че не може да се установи и наличие на някоя от хипотезите на чл.143 от ЗЗП.
Съдът, след като обсъди доводите на страните във връзка с обжалвания съдебен акт и
прецени доказателствата по делото, намира за установено от фактическа и правна страна,
следното:
Частната жалба е подадена в законоустановения срок, от надлежна страна, против
подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което съдът я намира за допустима. Разгледана
по същество жалбата се явява неоснователна, поради следните съображения:
От представените към иницииралото заповедното производство заявление по чл.410
от ГПК по ч.гр.д.№2995/2022г. по описа на РС Варна, документи се установява, че на
26.01.2021г. между жалбоподателя и Н. СТ. СТ. е сключен Договор за потребителски кредит
№М0000003746, по силата на който “Мъни Плюс Мениджмънт“ АД е предоставило на
потребителя кредит в размер на 5300лв., при годишна възнаградителна лихва от 41 % и срок
за погасяване на задължението от 66 месеца. Наред с възнаградителната лихва, чиято крайна
стойност възлиза на 8082.61лв., кредиторът може да начислява и такса за разходи към
кредитен консултант в общ размер на 1749лв. Съгласно чл.11.4 от договора, сборът от
всички произтичащи от договора задължения възлиза на 13382.61лв. Изчислен спрямо
главницата, ГПР е в размер на 49.80 %. Според погасителния план, падежът на първата
погасителна вноска е 20.02.2020г. Към 08.03.2022г., неплатени по договора са 9 броя
вноски, от които 252.88лв.-главница и 1576.01лв.-възнаградителна лихва. Ето защо
кредитора подал горепосоченото заявление, с което поискал издаването на заповед за
изпълнение.
С Разпореждане №10745/28.03.2022г. по ч.гр.д.№2995/2022г. на РС Варна, поправено
с Разпореждане №15906/10.05.2022г. постановено по същото дело е разпоредено издаването
на заповед за изпълнение за главницата, като заявлението е отхвърлено по отношение на
претендираната за договорна и мораторна лихва съдът като е приел, че клаузите
обосноваващи претендираната от заявителя сума, създават значително неравновесие между
правата и задълженията на страните, респективно са нищожни на основание чл.146 от ЗЗП
вр. с чл.143 от ЗЗП и чл.24 от ЗПК. Предмет на настоящата частна жалба е единствено
2
преценката на заповедния съд за възнаградителната лихва.
Характерът на правоотношението между страните прави приложими разпоредбите на
ЗЗП и ЗПК. Съгласно чл.143, ал.1 от ЗЗП, към който препраща чл.24 от ЗПК, при договор
сключен с потребител, като неравноправна се разглежда уговорка, която не отговаря на
изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и
задълженията на търговеца и потребителя.
Видно от съдържанието на процесният договор е, че същия е сключен с почти
неграмотно лице-кредитополучател, на който трето лице-П. П. е прочел текста и го
запознало със задълженията му по договора. В този смисъл е мислимо дали и в каква степен
потребителят е узнал за всички условия и тежести по договора за кредит, още повече че
липсват данни дали третото лице е действало на страната на кредитора, на
кредитополучателя или е неутрално такова. Наред с това възниква и въпроса в каква степен
кредитополучателят е възприел факта, че заплащането на възнаградителна лихва от 41 %,
която сама по себе си надвишава трикратния размер на законната лихва, ще доведе до
оскъпяване на кредита с над 150 % за целия срок на договора.
Налице е и нарушение на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК, според която в договора за кредит
следва да се посочи годишния процент на разходите по кредита, изчислен към момента на
сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани
при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в Приложение
№1 начин. Вярно е, че в процесния договор е налице посочен ГПР като процент,
възпроизведен е и текста на горецитираната правна норма, като абстрактно са описани и
компонентите послужили при изчислението. При все това въпросното изискване е
нарушено, тъй като както е възприела трайната съдебна практика, включително такава
постановена от СЕС, следва да бъдат посочени основните данни, които са послужили за
изчисляване на ГПР, което в случая не е сторено. Изложеното повдига въпроса в каква
степен, при констатираната непълнота на съдържанието на ГПР, потребителят е съумял да
прецени ефекта на оскъпяване на кредита в резултат от договорената лихва в размер на 41
%.
Освен горното от значение е и факта, че при двустранните договори /какъвто е й
процесният/ поначало всяка една от услугите, предмет на същия, представлява част от
процеса на първоначално и последващо договаряне между страните, през който процес,
всяка страна е длъжна добросъвестно да упражнява и изпълнява предоставените й със
закона права и вменените й задължения. Стремежът към парично компенсиране само на
едната страна по договора и то в размер над един и половина пъти от предоставената в заем
сума, е неоправдано и създава предпоставки за неоснователното й обогатяване.
Предвид изложеното и като се има предвид, че кредитополучателят е икономически
по-слабата и по-малко подготвената /опитната/ страна, уговарянето на прекомерно висока
лихва, обосновава извод за възможна неравноправност на клауза в договор сключен с
потребител, което е отхвърлително основание по смисъла на чл.411, ал.2, т.3 от ГПК.
3
С оглед горното настоящият състав, макар и по различни съображения, споделя
крайния извод на заповедния съд като намира, че заявлението правилно е отхвърлено по
отношение на претендираната възнаградителна лихва.
За пълнота следва да се посочи, че доводите на жалбоподателя относно валидността
на уговорката за лихва като съответстваща на нормите на ЗПК, за по високият риск от
невъзстановяване на средствата за него като небанкова институция, за начинът на
формиране на кредитен портфейл и за фиксираният лихвен процент, са неотносими предвид
възприетата от настоящия съдебен състав обоснована вероятност за пораждане на вземане в
резултат от неравноправна клауза в договор, сключен с потребител.
В заключение съставът на въззивният съд намира, че разпореждането на
първоинстанционният съд, в атакуваната му част, е правилно и законосъобразно и като
такова следва да се потвърди.
Така мотивиран, съдът
ОПРЕДЕЛИ:
ПОТВЪРЖДАВА Разпореждане №10745/28.03.2022г., поправено с
Разпореждане №15906/10.05.2022г. двете постановен и по ч.гр.дело
№2995/2022г. по описа на Районен съд Варна, в частта с която е отхвърлено,
подаденото от “Мъни Плюс Мениджмънт“ АД, с ЕИК ********* Заявление с
вх.№15531/08.03.2022г. за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 от
ГПК, срещу Н. СТ. СТ., с ЕГН ********** за сумата от 1576.01лв.,
съставляваща договорна лихва по Договор за потребителски кредит
№М0000003746/26.01.2021г. за периода 20.05.2021г.-20.01.2022г.
Определението е окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
4