РЕШЕНИЕ
№ 22
гр. гр.Силистра , 01.06.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – СИЛИСТРА в публично заседание на деветнадесети
май, през две хиляди двадесет и първа година в следния състав:
Председател:Пламен Н. Димитров
Членове:Кремена И. Краева
Огнян К. Маладжиков
при участието на секретаря Антоанета Н. Ценкова
като разгледа докладваното от Огнян К. Маладжиков Въззивно гражданско
дело № 20213400500108 по описа за 2021 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
Образувано e по въззивна жалба на „Банка ДСК“ АД с ЕИК ...........
против Решение № 260010 от 11.02.2021 г. по гр.д.№ 370/2019 г. на Районен
съд Тутракан В ЧАСТТА, с която е отхвърлен установителният иск по чл. 422
ГПК на жалбоподателя срещу С. Х. П. , че съществува вземането на банката,
за което е издадена Заповед № 74/25.01.2019 г. за изпълнение на парично
задължение по чл. 417 от ГПК, издадена по ч.гр.д.№ 44/2019 г. на РС
Тутракан, с която на ответника е разпоредено, в качеството му на поръчител
по договор за кредит от 18.02.2010 г. с кредитополучател Тодор Николов
Илиев, да плати на банката кредитор: равностойността на заетата сума,
за разликата между уважения размер 1094,06 евро и претендирания такъв
1612,91 евро; възнаградителна лихва върху главницата за периода
18.12.2018-21.01.2019, както и за разликата между уважения размер 32,93
евро и претендирания такъв 232,08 евро; неустойка под формата на
„наказателна лихва“ върху главницата, за разликата между уважения размер
41,53 евро и претендирания такъв 43,74 евро; неустойка под формата на
такса „изискуемост“ в размер на 60 евро.
1
В частта, с която е уважен установителният иск, решението е влязло в
сила поради необжалване.
За да отхвърли исковата претенция в съответните части на спорното
вземане, Тутраканският районен съд се е позовал на експертното заключение
по назначена икономическа експертиза за размера на дълга, като е приел
също: че в процесния договор е налице неяснота по отношение на механизма
за определяне и промяна на лихвения процент, тъй като в него и в общите
условия не е предвидена методика за промяната му; че таксата „изискуемост“
е нищожна, тъй като е неравноправна по смисъла на чл. 143, ал. 2, т. 19 от
ЗЗП; че предсрочната изискуемост е настъпила на 17.12.2018 г., а
отговорността на ответника е ангажирана с подаването на заявлението за
издаване на заповед за изпълнение на 24.01.2019 г. и затова, на основание чл.
147, ал. 1 ЗЗД, вземането на банката в частта, която е станала изискуема преди
25.07.2018 г., е погасено.
Въззивникът намира решението на районния съд в отхвърлителната му
част за неправилно и незаконосъобразно. Оспорва извода на районния съд, че
са налице неравноправни клаузи по договора за кредит. Настоява, че
промяната на лихвения процент е извършвана законосъобразно и по
установена методика, която е публикувана на интернет страницата на
банката. По отношение на таксата „изискуемост“ обръща внимание, че с
договора за кредит е поет ангажимент за заплащането на такси, а в общите
условия ясно и недвусмислено е посочено кога и при какви условия кредитът
става предсрочно изискуем. Смята, че началният момент, от който започва да
тече срокът по чл. 147, ал. 1 ЗЗД, се определя от датата, на която кредитът е
станал предсрочно изискуем, а не поетапно от настъпване на изискуемостта за
всяка анюитетна вноска преди този момент. Жалбоподателят моли за отмяна
на решението в обжалваната част и за постановяването на ново, с което да се
уважи установителният иск изцяло. Претендира разноски.
Въззиваемият оспорва жалбата, намира я за неоснователна, моли за
потвърждаване на първоинстанционното решение, претендира разноски.
Силистренският окръжен съд, съобразявайки доказателствата по делото,
намира от фактическа и правна страна следното:
Решението на районния съд е валидно, в обжалваната част е допустимо
и правилно, а въззивната жалба срещу него е неоснователна.
Относно главницата
Страните не спорят по факта, че ответникът е поръчител по паричен
заем, който е уговорен да бъде връщан с отделни погасителни вноски с
различни падежи. Вещото лице по икономическата експертиза е изчислило, че
размерът на непогасената главница по заема е 1383,64 евро, докато ищецът
претендира да е 1612,91 евро. Срещу разликата от 229,27 евро няма наведени
2
оплаквания и предвид ограничението на чл. 269, изр. второ ГПК, въззивният
съд не следва да обсъжда правилността на първоинстанционното решение в
тази част.
Спорен е въпросът дали ответникът като поръчител е отговорен за
частта от непогасената главница в размер на 289,58 евро, чийто падеж е
настъпил преди 25.07.2018 г. Тази дата е определена на основание чл. 147, ал.
1 от Закона за задълженията и договорите, като предхождаща с шест месеца
деня, в който е депозирано заявлението по чл. 417 ГПК – 24.01.2019 г.
На съда е служебно известно, че пред Върховния касационен съд е
образувано тълкувателно дело № 5/2019 г. на ОСГТК по приложението на чл.
147, ал. 1 от ЗЗД, като тълкувателният въпрос е: При уговорено погасяване на
главното задължение на отделни погасителни вноски с различни падежи, от
кога тече шестмесечният срок по чл. 147, ал. 1 ЗЗД – от датата на падежа за
всяка вноска или от настъпване на изискуемостта на целия дълг, вкл. в
хипотеза на предсрочна изискуемост? Съгласно т. 1 на Тълкувателно решение
№ 8 от 07.05.2014 г. на ВКС по тълк.д.№ 8/2013 на ОСГТК въззивното дело не
подлежи на спиране, макар правният въпрос по приложението на чл. 147, ал. 1
ЗЗД да е обуславящ изхода му. Настоящият въззивен състав на
Силистренския окръжен съд се придържа към становището, че
шестмесечният срок по чл. 147, ал. 1 ЗЗД тече от падежа на всяка погасителна
вноска поотделно. Ето защо, след като заявлението за издаване на заповед за
изпълнение е подадено на 24.01.2019 г., то отговорността на поръчителя за
онази част от разсрочената главница (289,58 евро) с настъпил падеж към
25.07.2018 г., се явява погасена на основание чл. 147, ал. 1 ЗЗД. Следователно
от целия размер на непогасената главница по заема (1383,64) следва да се
извади тази част, за която поръчителят не носи отговорност (289,58 евро),
което прави неоснователна претенцията на жалбоподателя, че ответникът му
дължи главница над размера от 1094,06 евро. Като е отхвърлил иска за
главницата над този размер до поискания, Тутраканският районен съд е
постановил правилен акт.
Относно възнаградителната лихва
По отношение наличието на неравноправни клаузи в договора за заем
във връзка с начина на определяне на лихвата и възможността за нейната
промяна, Силистренският окръжен съд намира, че обжалваното решение е
правилно и законосъобразно, съдържащо подробни, обосновани и
законосъобразни мотиви, които въззивният съд изцяло споделя и към които
препраща на основание чл. 272 от ГПК без необходимост да ги повтаря.
Оплакването на жалбоподателя, че промяната на лихвения процент е
извършвана законосъобразно и по установена методика, която е публикувана
на интернет страницата на банката, не следва да се взема под внимание, тъй
като това е ново твърдение, което се предявява за първи път с въззивната
3
жалба, освен това е недоказано. Въпреки това, дори да беше доказан този
факт, същият нямаше да доведе до различен извод за наличието на
неравноправност в клаузите за промяна на лихвения процент, тъй като никъде
в договора за заем не е посочено, че методиката е публикувана на интернет
сайта на банката.
Действително договорът е сключен на 18.02.2010 г., преди приемането
на чл. 33а от ЗПК, в сила от 31.08.2010 г., но тази норма само доизяснява по
задължителен начин как кредитодателите да извършват дейността си в
съответствие с принципите и нормите на Закона за защита на потребителите,
който закон се явява общ спрямо Закона за потребителския кредит.
Несъществуването на чл. 33а ЗПК към момента на сключване на договора за
заем, не означава, че потребителите са били без нормативна защита срещу
опасността от произволна промяна в лихвените проценти по кредитите.
Общата потребителска защита е предоставена от ЗЗП, в сила от 10.06.2006 г.,
към чиито разпоредби на чл. 143-148 препраща чл. 12 от отменения Закон за
потребителския кредит (Обн., ДВ, бр. 53 от 30.06.2006 г., в сила от 1.10.2006
г.; отм., бр. 18 от 5.03.2010 г., в сила от 12.05.2010 г.), по време на който е
сключен процесният договор за заем. Ето защо неоснователни са доводите на
жалбоподателя, с които цели да оправдае неспазването на ЗЗП от своя страна.
Останалите му доводи във връзка с промяната на лихвения процент са
неотносими към предмета на спора, тъй като съдът не отрича, че законът
принципно позволява процентът на възнаградителната лихва да бъде
променян през време на заемното правоотношение, щом такава клауза е
уговорена между страните; нито отрича, че факторите, които обичайно
банките вземат предвид за такава промяна, и които са посочени в процесния
договор, са такива, върху които жалбоподателят не може да влияе. Обаче,
същността на закононарушението, което въззивникът отбягва да коментира,
помагайки си многословие, цитиране и изтъкване на неотносими
твърдения,факти и законови текстове, е, че в конкретния договор за заем,
първо, не е посочена точната методика, която да обвърже промените в
обективните показатели, от една страна, с размера на лихвата, от друга; и
второ, част от тези фактори (т. 9.3., букви „г“ и „д“) заради твърде
абстрактната си формулировка се явяват предпоставка за произвол. Тоест, те
са привидно обективни – като например „промени в нормативните актове…,
засягащи функционирането и изискванията към банките“ – но на практика,
заради твърде широката възможност за интерпретация, приложението им
зависи най-вече от субективното желание на ръководството на банката
кредитор; и то без да е ясно дали лихвата трябва да се увеличи или намали, и
с колко.
По отношение на периода, за който претенцията за възнаградителна
лихва е отхвърлен, а именно 18.12.2018-21.01.2019, жалбоподателят не излага
никакви съображения, поради което и на основание чл. 269 ГПК въззивният
4
съд не следва да проверява правилността на обжалваното решение в тази част.
Относно таксата „изискуемост“
По отношение недължимостта на „разходите по изискуем кредит“ в
размер на 60 евро въззивната инстанция намира решението на районния съд в
тази част за правилно като краен резултат, но на друго основание.
Доводът на жалбоподателя, че кредитополучателят е поел задължение
да плаща такси, а в общите условия ясно и недвусмислено е посочено кога и
при какви условия кредитът става предсрочно изискуем, не обяснява на какво
основание се дължат тези 60 евро. Въззивникът не посочва конкретното
наименование на таксата, която има предвид. В приложената тарифа на л. 11
от първоинстанционното дело съдът открива такса, която е наречена
„Оперативно обслужване на кредити в случаите, когато същите стават
изискуеми“, като за кредити в българската национална валута нейният размер
е 60 лева, а за кредити в евро – 30 евро. Кредитът може да бъде обявен само
веднъж за предсрочно изискуем, което изключва тази такса да е начислявана
два пъти. Следователно претендираните 60 евро като „разходи по изискуем
кредит“ не може да черпят основание от тази именно такса. Съдът не открива
в приложената Тарифа друга, която да е 60 евро или със същата
равностойност, но в лева. Провежда се изводът, че сумата от 60 евро, заявена
като „разходи [дори не „такса“] за изискуем кредит“, е недължима от
ответника на основание противоречието и с чл. 6, ал. 3 от ЗПК-отм., респ. по
̀
чл. 10, ал. 2 от сега действащия ЗПК; които разпоредби забраняват на
кредитора да изисква и да събира от потребителя каквото и да е плащане,
включително на лихви, такси, комисиони или други разходи, свързани с
договора за кредит, които не са предвидени в сключения договор.
Относно „наказателната лихва“
По отношение на неустойката под формата на „наказателна лихва“
върху главницата, за разликата между уважения размер 41,53 евро и
претендирания такъв 43,74 евро, или това са 2,21 евро – жалбоподателят не
излага доводи, поради което и на основание чл. 269 ГПК въззивният съд не
следва да проверява правилността първоинстанционното решение в тази част.
Като краен извод Силистренският окръжен съд намира, че
отхвърлителното решение на Тутраканския районен съд е правилно по
отношение на всички засегнати в него компоненти на процесното вземане и
затова следва да се потвърди.
Жалбоподателят дължи на другата страна разноски в размер на 200 лева
за представителство от адвокат.
Водим от горните съображения, Силистренският окръжен съд,
5
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 260010 от 11.02.2021 г. по гр.д.№ 370/2019
г. на Районен съд Тутракан в цялата му отхвърлителна част.
В останалата част първоинстанционното решение е влязло в сила поради
необжалване.
ОСЪЖДА „Банка ДСК“ АД с ЕИК ********* да плати 200 лева (двеста
лева) на С. Х. П. за сторените от него разноски по в.гр.д.№ 108/2021 на
СсОС.
Решението не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
6