Р Е Ш
Е Н И Е №
гр. Сливен, 26.11.2020г.
В
И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД,
гражданско отделение, в публично заседание на двадесет и пети ноември през две хиляди
и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НАДЕЖДА ЯНАКИЕВА
ЧЛЕНОВЕ:
МАРИЯ
БЛЕЦОВА
СТЕФКА
МИХАЙЛОВА
при секретаря Нина Кънчева,
като разгледа докладваното от съдия Стефка Михайлова възз.гр.
д. №585 по описа за 2020 год., за да се произнесе, съобрази следното:
Производството
е въззивно и се движи по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба против Решение
№679/14.07.2020г. по гр.д.№3455/2019г. на Сливенски районен съд, с което
„Електроразпределение – север“ АД, гр.Варна е осъдено на основание чл. 55, ал.
1 от ЗЗД да заплати на „Аглика“ АД, гр. Твърдица сумата от 6548,33 лева,
получена без основание за пренос и достъп до ел. разпределителна мрежа за ел.
енергия ниско напрежение, ведно със законната лихва, считано от 24.06.2019г. до
окончателното й изплащане, както следва: по ф-ра
№**********/08.08.2014г. 1191,49лв.; по ф-ра №**********/09.09.2014г.
1102,81лв.; по ф-ра №**********/08.10.2014г.
1168,77лв.; по ф-ра №**********/09.12.2014г.
1699,86лв. С решението са присъдени разноски на ищцовото
дружество в размер на 1740,12лв.
Въззивната
жалба е подадена от ответника в първоинстанционното производство
„Електроразпределение – север“ АД, гр.Варна и с нея се обжалва посоченото
решение изцяло.
В жалбата си „Електроразпределение – север“ АД,
гр.Варна чрез пълномощника юриск. И.Г. посочва, че обжалваното
първоинстанционно решение е неправилно, незаконосъобразно, постановено в
нарушение на материалния закон и съдопроизводствените
правила и необосновано. На първо място заявява, че първоинстанционния съд не е
разгледал и не се е произнесъл по всички направени от ответното дружество
възражения, в т.ч. и тези направени в условията на евентуалност за присъждане
на разликата между заплатените суми за цена за пренос ниско напрежение и
дължимата цена за пренос средно напрежение, както и за дължимост
на цената за достъп. Посочва, че решението на ВКС, на което районният съд се е
позовал е постановено при различна фактическа и правна обстановка, поради което
е неприложимо в случая, като анализира същото. Посочва, че доставката на
закупувана от потребителя ел. енергия за стопанските нужди на производствения
обект била договорена от него за целите на преминаването му като търговски
участник към свободния пазар, в съответствие с изискванията на специалния закон
чрез договаряне на двете мрежови услуги за достъп до разпределителната мрежа и
за пренос на закупеното използвано количество през тази мрежа до мястото на
доставка в обекта на потребителя. При договарянето си страните са препратили
към ПТЕЕ, поради ограничената към него момент свобода на договаряне. Посочва,
че ищецът несъмнено е използвал разпределителната мрежа, тъй като връзката на
предприятието и трафопоста не е била директно с подстанцията. Като участник в
пазара, получаващ закупена ел. енергия несъмнено е използвал, както преносната,
така и разпределителната мрежа и дължи цена за достъп и пренос през
съоръженията. Освен по закон, и в двата договора, сключени между страните,
изрично е предвидено задължението на ползвателя на мрежата – ищеца, да заплаща
за мрежовите услуги за електрозахранването на неговия обект цена за достъп и
цена за пренос на ел.енергия през електроразпределителната мрежа. Посочва, че
районният съд неправилно е определил границата на собственост на присъединените
съоръжения и мястото на СТИ, съгласно действащата към момента на сключване на
договорите нормативна уредба, като е приложил неправилно материалния закон.
Приложима била действалата до 04.04.2014г. Наредба
№6/09.06.2004г. за присъединяване на производители и потребители на
електрическа енергия към преносната и разпределителните електрически мрежи и
специално чл.29, ал.2 от нея, според който СТИ се монтират в електрическата
уредба на потребителя, до или на границата на имота му, а не в точката на
присъединяване. Начинът на присъединяване на обекта към мрежата и техническите
му възможности определят и мястото на мерене на електроенергията. Ищецът
поискал промяна на мястото на измерване за пръв път с молба от 24.02.2016г.
Това е искане по чл.2, ал.2 от Наредбата, тъй като касае промяна в присъединяването.
Без заявка за промяна на доставката на консумираната до този момент енергия
ниско напрежение, разпределителното предприятие не е следвало да съобразява
нужда от монтиране на ново средство за измерване в понижаващата напрежението
уредба след точката на присъединяване, като и потребителя не бил заявил, че е
придобил трафопоста като присъединително съоръжение. Посочва, че подробни
доводи е изложил в отговора на исковата молба, но същите не са разгледани от
районния съд. Евентуално, въззивникът моли съда да му присъди разликата между
заплатените суми за цена за пренос ниско напрежение в процесните фактури и
дължимата цена за пренос средно напрежение, съгласно ССчЕ,
като иска за платена цена за достъп бъде отхвърлен. Цената за пренос била
регламентирана като задължителна компонента и включва осъществената услуга по
пренос през цялата разпределителна мрежа. Законодателството не предвиждало
възможност за незаплащането на цена за пренос. Пренос на ел. енергия средно
напрежение до границата на собственост е осъществяван от страна на ответното
дружество и такса за тази услуга се дължи. Освен това, поради измерването на
страна ниско напрежение, дължимите от ищеца на доставчика компоненти от цената
са в по-малък размер от тези, които би дължал действително при поставяне на
измервателните уреди на границата на собственост. Единственото изискване на
законодателя, за да възникне дължимост за заплащане
на цена за достъп е снабдяването на обектите на ищеца с електроенергия, което е
безспорно. Цената за достъп до ЕРМ се заплаща от всички потребители,
присъединени на средно и ниско напрежение и се определя като единна за всички
потребители, присъединени на средно и ниско напрежение. С оглед изложеното,
въззивникът моли съда да отмени изцяло обжалваното първоинстанционно решение
като неправилно и незаконосъобразно и да постанови ново, с което да отхвърли
предявените против него искове като неоснователни. В условията на евентуалност
моли присъждане на разликата между заплатените суми за цена за пренос ниско
напрежение в процесните фактури и дължимата цена за пренос средно напрежение,
съгласно ССчЕ, както и да отхвърли иска за платената
без основание цена за достъп. Претендира присъждане на направените по делото
разноски, в т.ч. юрисконсултско възнаграждение.
В срока по чл.263, ал.1 от ГПК е подаден отговор на въззивната жалба от насрещната страна - „Аглика“ АД, гр. Твърдица.
В същия срок няма подадена
насрещна въззивна жалба.
С отговора на въззивната жалба, въззиваемото дружество
„Аглика“ АД, гр. Твърдица чрез пълномощника адв. Т. *** оспорва въззивната
жалба като неоснователна. Намира обжалваното решение за правилно,
законосъобразно и обосновано и моли съда да го потвърди. Излага подробни
контрааргументи на съображенията на въззивника, развити с въззивната жалба.
Посочва, че от границата на собственост до разпределителната уредба на клиента,
където е монтирано СТИ транспортираното количество ел. енергия се извършва по
собствено на клиента „Аглика“ АД електрическо съоръжение, представляващо електропровод
20kV от ВЕЛ „Абагар“. Цялото ел.съоръжение от
разклонението на ВЕЛ „Абагар“ до ТП Аглика е
собственост на „Аглика“ АД. Електропровод 20kV не е присъединен към
електроразпределителната мрежа на въззивника. Между въздушния кабелен
електропровод Абагар до ТП, собственост на клиента не
са присъединени други потребители. Обективно липсва ел. енергия, която да се
транспортира чрез електроразпределителната мрежа на доставчика
„Електроразпределение – север“ АД и в този смисъл липсва достъп, съгл. пор.1,
т.15 от ЗЕ. По делото се установило, че неправилно е определено мястото на
измерване. То следвало да бъде разклонението на ВЕЛ Абагар,
където е определена границата на собственост и там следвало да се монтира СТИ,
неправилно разположено в ТП, собственост на клиента. Съгласно договора между
страните измерването се извършва със СТИ, което следва да бъде поставено на
границата на собствеността, съгл. Наредба №6/2004г. СТИ е разположено в
трафопоста. По този начин извършеното измерване на потребените
количества ел. енергия е неправомерно, поради което и ищецът не е имал
задължение за заплащането на фактурираните цена за пренос на средно напрежение
и цена за достъп средно/ниско напрежение. Развива подробни съображения в тази
насока. Претендира присъждане на направените пред въззивната инстанция
разноски.
С въззивната жалба и
отговора не са направени искания за събиране на доказателства пред въззивната
инстанция.
В с.з., дружеството въззивник
„Електроразпределение – север“ АД,
гр.Варна,
редовно призовано, не се представлява. По делото е постъпило писмено становище
от процесуален представител по пълномощие юриск. Мянкова,
която посочва, че поддържа подадената въззивна жалба на изложените в нея
подробни основания и моли за уважаването й. Претендира присъждане на разноски
пред двете инстанции и прави възражение за прекомерност на адвокатското
възнаграждение на пълномощника на насрещната страна.
В с.з., въззиваемото
дружество „Аглика“ АД, гр. Твърдица, редовно призовано, не се
представлява. По делото е постъпило становище от процесуален представител по
пълномощие адв. Т., който посочва, че оспорва въззивната жалба като
неоснователна и поддържа подадения отговор. Посочва,
че атакуваното първоинстанционно решение е правилно и законосъобразно,
нестрадащо от изложените в жалбата пороци и моли същото да бъде потвърдено. Претендира
присъждане на направените пред въззивната инстанция разноски.
Въззивният съд намира въззивната жалба
за допустима, отговаряща на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същата е
подадена в законовия срок, от процесуално легитимиран субект, имащ правен интерес
от обжалването, чрез постановилия атакувания акт първоинстанционен
съд.
При извършване на служебна
проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че
обжалваното изцяло съдебно решение е валидно,
а с оглед пълния обхват на обжалването –
и допустимо.
При
извършване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност върху
първоинстанционното решение, в рамките, поставени от въззивната жалба, настоящата
инстанция, след преценка на събраните пред районния съд доказателства, намира,
че обжалваното решение е правилно и законосъобразно.
Този състав на въззивния
съд счита, че формираната от първоинстанционния съд фактическа обстановка, така,
както е изложена в мотивите на решението, е пълна, правилна и кореспондираща с
доказателствения материал, и с оглед разпоредбата на чл. 272 от ГПК, ПРЕПРАЩА
своята към нея.
Въззивният състав СПОДЕЛЯ ПРАВНИТЕ
ИЗВОДИ на районния съд, които са обосновани и намират опора в материалноправните норми, приложими към настоящия спор.
Районният съд е провел надлежно и пълно събиране на допустими и относими
доказателства, въз основа на които е формирал обективни фактически констатации
и правилно ги е привел към съответстващата им правна норма, като по този начин
е достигнал до законосъобразни правни изводи.
Изложените във въззивната
жалба оплаквания са неоснователни.
Първоинстанционният съд е бил
сезиран с иск за
връщане на получена без основание от „Електроразпределение
– север“ АД, гр.Варна парична сума в размер на 6548,33лв. за пренос и достъп до
електроразпределителната мрежа за ел.енергия ниско напрежение за периода 01.07.2014г.
– 30.11.2014г. по 5 броя издадени фактури, с правно основание чл.55, ал.1,
предл. 1 от ЗЗД.
За основателността на
предявения иск, който съда квалифицира като такъв по чл.55, ал.1, предл. първо
от ЗЗД, така, както е дал правилно районния съд правната квалификация, следва
да са налице следните предпоставки: наличие на определено имуществено
разместване, при което ищецът е предал, а ответникът е получил нещо, някакво
имуществено благо; липса изобщо правно основание за това имуществено
разместване, т.е. начална липса на основание; липса на връщане на полученото от
страна на ответника до предявяване на иска. Доказателствената
тежест се носи от ищеца, който следва освен посочените предпоставки да установи
и стойността на полученото от ответника.
В случая, твърдението на ищеца е за заплащане без
основание на сума за
пренос и достъп до електроразпределителната мрежа за ел.енергия ниско
напрежение за периода
от 01.07.2014г.
до 30.11.2014г.,
начислена без правно основание от ответното дружество, поради непоставяне на
СТИ на правилното място.
За уреждане на отношенията
между страните през процесния период действа правната уредба на Закона
за енергетиката, Наредба №6 от 09.06.2004г. за присъединяване на производители
и потребители на ел. енергия към преносната електрическа мрежа, Правила
за търговия с електрическа енергия, обн.ДВ бр.66 ,в
сила от 26.07.2013 г.на ДКЕВР, Правила за измерване на количеството
електрическа енергия / 2013г./. Съгласно ЗЕ, изменен и обнародван в ДВ бр.74 от
2006 г. от 31.12.2006т. дейностите по разпределение на електрическата енергия и
оперативно управление на разпределителната мрежа се отделят от снабдяването с
електрическа енергия, поради което е въведена цена за пренос на ел.енергия през
електроразпределителната мрежа, впоследствие разделена от 01.07.2008г. на цена
за достъп до и за пренос през разпределителната мрежа. С промени в Закона за
енергетиката от 2012г. се предвиди всички клиенти с обекти, присъединени на
ниво средно напрежение, да избират доставчик на електрическа енергия и да
договарят с него цени на енергия. През 2013г. КЕВР издаде лицензии за три
електроснабдителни дружества в страната.
Ответното дружество е разпределително предприятие по смисъла на чл.
88 ал.1 от ЗЕ и оператор на разпределителната мрежа, като е обществен доставчик
на ел.енергия на територията на Североизточна България. То е собственик на разпределителната
мрежа и на средствата за техническо измерване – електромери/СТИ/. Ищецът е потребител на ел. енергия. Съгласно чл. 120
ЗЕ ел.енергията, използвана от потребителите, се измерва със средства за
търговско измерване - собственост на преносното или на съответното
разпределително предприятие, разположени до или на границата на имота на
потребителя. Границата на собственост върху ел.съоръженията и мястото на
средствата на СТИ съгласно чл. 120 ал.2 ЗЕ се определят съгласно изискванията
на Наредба №6 и на правилата в чл. 83 ал.1 т.6 ЗЕ. Последната разпоредба от ЗЕ
препраща към правилата за измерване на количеството ел.енергия.
Основният спорен въпрос е
какъв е критерият за разграничаване между разпределителната мрежа и преносната
мрежа; има ли значение чия е собствеността на присъединителните съоръжения с
оглед дължимостта на цена за пренос през
електроразпределителната мрежа и цена за достъп. Относно предпоставките, при
които се дължи цена за пренос на ел.енергия на ниво средно или ниско напрежение
е формирана задължителна съдебна практика по реда на чл. 290 ГПК с решение №227
от 11.02.2013г. по т.д. №1054/2011г. на ВКС, съгласно което дължимостта
на цената за достъп и цената за пренос, заплащани от потребителя съгласно
измереното количество на консумираната енергия, е пряко обвързана от спазването
на установени от Правилата за измерване на количеството ел.енергия и договорите
за продажба на ел.енергия изисквания. Тези цени отразяват разходите, които се
отнасят към дейността по цялостното управление на електроенергийната система,
като целта е при формирането им да бъде съобразен конкретно приносът на всеки
потребител за тяхното настъпване. С оглед специфичното предназначение на цената
за достъп и цената за пренос като компоненти на цената на електрическа енергия,
правомерното поставяне на средствата за търговско измерване, е от решаващо
значение за дължимостта на същите – измерването в
места, различни от уговорените между страните или нормативно определените, не е
основание за начисляване на цена за достъп и цена за пренос.
По делото е налице спор
относно дължимостта на начислени от ответника към ищцовото дружество на такси за пренос на ел.енергия и за
достъп до разпределителната мрежа в издаваните от енергийния оператор
фактури,като е спорно нивото на
напрежение, на което се начисляват таксите, и изцяло дължимостта
на такси поради пряко присъединяване към електропреносната
мрежа.
Съгласно Правилата за
измерване на количеството електрическа енергия/ 2007 и 2013г./, е
предвидено, че при отдаване на електрическа енергия от електропреносната
/електроразпределителната / мрежа към потребител, мястото на измерване е на
страната с по-високо напрежение на понижаващия трансформатор на потребителя или
в мястото на присъединяване на потребителя към мрежата. За да бъде присъединен
един потребител към електропреносната мрежа на средно
напрежение е необходимо същият да бъде собственик на електрическа
уредба/трафопост/ и тя да се намира в границите на собствеността на имота на
потребителя. В хипотезата, когато съоръжението/трафопоста/ и кабелите за пренос
са на съответното електроразпределително предприятие, доставката и меренето се
извършва на ниско напрежение, като СТИ се поставя на страната на ниското
напрежение. Следователно, от важно значение е къде е границата на собственост
на електрическите съоръжения, тъй като именно на нея се поставят СТИ.
Съгласно чл. 27 от Наредба
№6 от 09.06.2004г. за присъединяване на производители и потребители на
електрическа енергия към преносната и разпределителната мрежа, границата на
собственост между електрическите съоръжения на преносното предприятие и тези на
потребителя се определя от начина на присъединяване и от вида на съоръженията
за присъединяване. Съгласно чл. 29 ал.1 т.1 от Наредбата границата на
собствеността следва да се определя от мястото на присъединяване на кабелните
накрайници към уредбата. Тази граница в конкретния спор се установява от
заключението на вещото лице, изготвило СТЕ.
Установено е, че обектът на
ищеца се захранва с електроенергия чрез кабел от метален комплексен трафопост Срн/НН „ Аглика“, който от своя страна се захранва чрез
кабелна линия 20kV. От своя страна кабелната линия се захранва от състава на
въздушна електропроводна линия „ Абагар“, която води
началото си от подстанция „Западна промишлена зона“. Измервателните токови
трансформатори и измервателните трансформатори за напрежение са монтирани в
самия метален комплексен трафопост Срн/НН „ Аглика“.
Ищецът е собственик на металния трафопост. Ответникът не е представил други
доказателства, които да оборват твърденията на ищеца, че е собственик на
преобразуващото съоръжение.
Не се представят други
доказателства, които да оборят както ангажираните по делото, така и конкретно
проверените обстоятелства от вещото лице на място и по съществуващите схеми за
присъединяване към електроразпределителните мрежи.
Въззивната инстанция счита, че за разрешаване на
спора от съществено значение е къде е границата на собственост на
електрическите съоръжения, тъй като именно и на нея се поставят средствата за
търговско измерване.
Според установеното от
събраните по делото доказателства, основните компоненти от
електроразпределителната мрежа на ответника, чрез които се разпределя и преносва елекрическата енергия
към различни машини и съоръжения на територията на предприятието след точката
на присъединяване, са собственост на дружеството.
В случая присъединяването е
на място, на което уредите за измерване не са поставени, а тяхното разположение
е след това, в имота на ищеца. Също така, присъединяването е директно със
собствени съоръжения.
Собствеността върху части и
елементи на енергийната разпределителна мрежа е уредена последователно в Закона
за електростопанството /отм./, Закона за енергетиката
и енергийната ефективност /от 1999г, отм. 2004г./ и Закона за енергетиката.
Относно собствеността на
енергийните обекти, принципът, залегнал в законодателството е, че те трябва да
принадлежат на лицата, които са получили лиценз за осъществяване на дейността в
областта на енергетиката. Затова §4 ал.1 от ПЗР на ЗЕ предписва, че енергийни
обекти, които трябва да бъдат собственост на лицензираните енергийни
предприятия, а принадлежат на трети лица, трябва да се изкупят в определен от
закона срок; при приватизация на имущество на фирми и дружества, в които има
изградени енергийни обекти, те не се включват в предмета на сделката, а се
прехвърлят на енергийното предприятие като единствено изключение се допуска,
когато обектът снабдява с енергия само един потребител. В случая е установено,
че компонентите за разпределение на електрическата енергия на различни нива на
напрежението представляват електроразпределителна мрежа на ищеца и са негова
собственост. Следователно, важно е да се установи границата на собственост
върху електрическите съоръжения, както и мястото на СТИ. Всички СТИ подлежат на
първоначална и последваща проверка по реда на ЗИ,
Наредба за средствата за измерване, които подлежат на метрологичен контрол и
Наредбата за съществените изисквания и оценяване съгласно съответствието на
средствата за измерване. Поддържането и техническата изправност на СТИ е
задължение на електроразпределителното дружество, като техен собственик, което
следва да извършва периодични и извънредни технически проверки, на целостта им
и на свързващите ги електрически инсталации.
Съгласно Решение №75 от
25.03.2013г. по гр.д. №864/2012г. І г.о. на ВКС, постановено по реда на чл. 290 ГПК, „границата на собственост върху електрическите съоръжения“ по смисъла на
чл. 120 ал.2 ЗЕ във вр. с чл. 127 ЗЕ и чл. 28 ал.1 от Наредба №6/09.06.2004г.
за присъединяване на производители и потребители на електрическа енергия към
преносната и разпределителната електрическа мрежа, визира границата между
електрическите съоръжения, собственост на разпределителното предприятие и тези,
собственост на потребител на електрическа енергия.
Границата на собственост е
преди трафопоста/ собственост на ищеца/, където е налице свързване към
кабелната линия на ниво средно напрежение, а средствата за търговско измерване
са поставени след това, на ниво ниско напрежение.
Видно от заключението на
вещото лице, доставената на ищеца електроенергия на ниво средно напрежение, се
трансформира до ниво ниско напрежение от съоръжения, собственост на ищеца,
разположени в неговия трафопост. Следователно, средството за търговско
измерване не е поставено на необходимото място, съобразно чл.120 от ЗЕ.
Дължимостта на цената за пренос на ел.енергия е пряко
обвързана от спазването на изискването консумираната ел.енергия да е измерена
именно в местата, установени в ПИКЕЕ или уговорени от страните по сделката за
продажба на електроенергия. Цената за достъп до електроразпределителната мрежа
и цената за пренос по
електроразпределителната мрежа отразяват разходите, които се отнасят към
дейността по цялостното управление и администриране на електроенергийната
система, като целта е при формирането им да бъде съобразен конкретният принос
на всеки потребител за тяхното настъпване. С оглед именно на това специфично
предназначение на цената за достъп и на цената за пренос, като компоненти на
цената на електрическата енергия, правомерното поставяне на средствата за
търговско измерване се явява от решаващо значение за дължимостта
на същите. Количеството консумирана
електрическа енергия, измерено в места, различни от уговорените или нормативно
определените, не може да бъде основа за изчисляване на цената за достъп и
цената за пренос. При измерване на количеството консумирана енергия на
място, различно от нормативно определеното, тези два елемента на цената на
електрическата енергия са недължими /Решение №227/11.02.2013 г. по
т.д.1054/2011г. на ВКС/.
Въззивната инстанция, че въпреки съществуващия
договор за достъп и пренос на електрическа енергия, за да се начисляват такси
по пренос на електроенергия и достъп до електроразпределителна мрежа, съгласно
нормативните разпоредби, следва тази услуга да е реално предоставена от
ответната страна и оттам - основателно нейното заплащане.
Съгласно изготвената съдебно
– икономическа експертиза общо заплатената от въззивника сума за пренос през
разпределителната мрежа на ниско напрежение и за достъп по
електроразпределителната мрежа до обект ниско напрежение е в размер на 6548,33лв.
без ДДС.
Предвид гореизложеното, съдът намира, че
ищцовото дружество в първоинстанционното производство
не дължи заплащане на начислената му цена за пренос и достъп до
електроразпределителната мрежа за ел.енергия ниско напрежение за периода 01.07.2014г. – 30.11.2014г.
По този начин, с безспорно установения
по делото от назначената и изслушана от районния съд ССчЕ
факт на заплащане на сумата на електроразпределителното дружество е налице имуществено
разместване – предаване на паричната сума от 6548,33лв. без правно основание
/сумите по 5-те процесни фактури са заплатени по банков път/. Такова основание е
липсвало още към момента на предаване на сумата – извършените банкови преводи.
Безспорно от събраните по делото доказателства е установена стойността на
полученото от ответното дружество при начална липса на основание. Ответното
дружество не твърди и не е установило връщане на получената без основание
парична сума.
Поради това, въззивният
съд споделя напълно извода на първоинстанционния съд, че са налице
предпоставките и предявения иск по чл.55, ал.1 от ЗЗД против „Електроразпределение
– север“ АД, гр.Варна е основателен и доказан и като такъв следва да се уважи
изцяло. Ответното електроразпределително дружество – въззивник следва да върне
получената без основание сума от 6548,33лв. без ДДС за неоснователно начислена
и недължима сума за
пренос и достъп до електроразпределителната мрежа за ел.енергия ниско
напрежение.
Върху главницата следва да се присъди
законната лихва за забава, считано от подаване на исковата молба, на основание
чл.86, ал.1 от ЗЗД.
Във връзка със заявеното като евентуално
искане на въззивното дружество – ответник в първоинстанционното производство,
за присъждане на него на разликата между заплатените суми за цена за пренос
ниско напрежение в процесните фактури и дължимата цена за пренос средно
напрежение, съгласно ССчЕ, следва да се отбележи, че
същото на първо място, така, както е формулирано е недопустимо, тъй като
ответника няма предявен насрещен иск за заплащане евентуално цена за пренос
средно напрежение и по делото, при така предявения против него иск на него не
може да се присъжда никакво вземане. Ако всъщност искането е за отхвърляне на
предявения иск над сумата, определена от ССчЕ като
цена пренос средно напрежение, то това искане е неоснователно с оглед подробно
изложените по-горе мотиви относно недължимостта на
цената за пренос /поставяне на СТИ на неправилно място/ и по тези съображения
бе посочено, че не е дължима и цената за достъп до електрическата мрежа
/независимо, че тя е еднаква при мрежи ниско и при мрежи средно напрежение/.
Признатите за недължими суми за пренос по процесните фактури са изрично начислени
за ниско напрежение и съдът не може да заменя волята на страните и да променя
на практика вида на вземането.
С оглед изхода на спора, правилно районният съд е
присъдил на ищеца в първоинстанционното производство направените от него
разноски в пълен размер.
Поради това, щом крайните
правни изводи на двете инстанции съвпадат, въззивната жалба се явява
неоснователна. Атакуваният изцяло съдебен акт следва да бъде потвърден, като
правилен и законосъобразен.
Отговорността за разноски
за въззивното производство, с оглед изхода на процеса, следва да се възложи на дружеството
въззивник и то следва да понесе своите така, както са направени и да заплати на
въззиваемото дружество, сторените от него разноски за адвокатско
възнаграждение. В тази насока е направеното възражение за прекомерност, което
настоящата инстанция намира за основателно. Минималният размер на
възнаграждението, определен по реда на чл.7, ал.2, т.3 от Наредба
№1/09.07.2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, в
редакцията към момента на сключване на договора за правна помощ, възлиза на
сумата от 657,42лв. Делото се
характеризира със значителна фактическа и правна сложност, тъй като касае много
специфична материя, поради което съдът ще присъди като разноски възнаграждение
в размер на 900лв.
Ръководен от гореизложеното
съдът
Р Е Ш
И :
ПОТВЪРЖДАВА изцяло първоинстанционно Решение
№679/14.07.2020г., постановено по гр.д.№3455/2019г. по описа на Сливенски
районен съд, като ПРАВИЛНО
и ЗАКОНОСЪОБРАЗНО.
ОСЪЖДА „ЕЛЕКТРОРАЗПРЕДЕЛЕНИЕ
Север“ АД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление: гр. Варна, бул.“Владислав
Варненчик” №258, „Варна Тауърс“-
Е да заплати на „АГЛИКА“ АД, ЕИК ***, със седалище и адрес на
управление: гр. Твърдица, обл. Сливенска, ж.к.
„Индустриален“ сумата от 900лв. /деветстотин лева/, представляваща направени във въззивното производство
разноски.
Решението не подлежи на касационно обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:
1.
2.