Р
Е Ш Е Н И Е
№4625/30.10.2019г.
гр.Варна 30.10.2019г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВАРНЕНСКИ РАЙОНЕН
СЪД, ХХХІ състав в открито съдебно заседание проведено на първи октомври две
хиляди и деветнадесета година в състав:
РАЙОНЕН СЪДИЯ: Любомир Нинов
при секретаря Мария
Минкова, като разгледа докладваното от съдията гр.д.№17271/2018г. и за да се
произнесе взе предвид следното:
В исковата молба ищцата Ж.Д.
твърди,
че има сключен с
ответник „Ф.“ ЕООД договор за потребителски кредит №****,
съгласно който е получила в заем сумата от 3000лв. със задължение да я върне в
срок до 08.06.2019г. на 48 равни месечни вноски от по 128,02лв., с падеж на
всяка вноска 8-мо число на месеца. Твърди, че в изпълнение на договора е
превела общо 3329лв., от които кредиторът
е разпределил за погасяване на главницата сумата от 489,51лв., за погасяване на
лихви сумата от 430,79лв. и 1306,10лв. като неустойка по т.11.3 от договора.
Твърди, че сумата начислена от ответника като неустойка е за неизпълнено от
ищцата условие на т.11 от договора, тъй като същата не е предоставила на
кредитора гаранции за изпълнение по договора, като кредиторът е погасявал
начислена неустойка за времето от 16.06.2015г. до 08.03.2017г., когато кредитът
е бил обявен за предсрочно изискуем, като част от неустойката е била погасена
до сумата от 1306,10лв. от общия дължим размер от 4055,04лв. Твърди, че с
решение на №1580/16.04.2018г. Районен съд гр.Варна е отхвърлен иска на
ответното дружество за дължима неустойка. Сочи се, че размерът на неустойката
от 2748,94лв. която е била начислена по договор се е претендирал в предходния
съдебен процес и платената сума от 1306,10лв. неустойка от ищцата по същата
тази т.11.3 от договора при аритметично сборуване на двете суми показва, че
общата неустойка надвишава заетата сума от 3000лв. и се явява прекомерна и
противоречи на обезщетителната и функция. Твърди, че
предвидената в договора неустойка се кумулира към
погасителните вноски като така се отклонява от обезпечителната и обезщетителната функция и води до скрито оскъпяване на
кредита. Твърди, че посочения в договора размер на разходите по кредита за
потребителя като ГПР от 49,54% нараства допълнително с размера на неустойката
по чл.11.3 от договора. Д. сочи, че включването на неустойката в погасителните
вноски представлява добавък към възнаградителната
лихва на търговеца и го обогатява неоснователно. Твърди, че изискването за
обезпечение на задължение за всяка закъсняла вноска и поемане на банкова
гаранция или сключване на застрахователна полица в същия размер което да
отговаря на изисквания, създавайки значителни затруднения за изпълнението им
противоречи на принципа на добросъвестността. Твърди, че клаузата по т.11.3 от
договора противоречи на добрите нрави и добрите търговски практики, както и е
нищожна на основание чл.26 ал.1 от ЗЗД. Предявява искане, съдът да постанови решение, с което
да осъди „Ф.“ ЕООД да и заплати, сумата от 1306,10лв., представляваща недължимо
платена неустойка по т.11.3 от договор за потребителски кредит
№632/08.06.2015г. ведно със законната лихва считано от датата на завеждане на
исковата молба до окончателното изплащане.
В срока по чл.131 от ГПК ответникът е подал писмен отговор на исковата молба, в
който сочи, че счита предявения иск за допустим, но неоснователен. Прави
възражение за прихващане на сумата от 1222,21лв. представляваща договорна лихва
за периода от 09.03.2017г. до 08.06.2019г. по Договора за потребителски кредит
№ *** Твърди, че ищцата е погасила частично задължението
си до размера на 489,51лв. главница и 1430,79лв. договорна лихва, като след
30.12.2016г. кредитополучателката е спряла да
изпълнява поетото задължение. Излага, че с решение №***
постановено по гр.д.№*** ВРС е прието за
установено, че по сключения между страните договор за потребителски кредит №*** кредитополучателя
не е изпълнил задължението си да погасява дължимите вноски, поради което
кредитът е станал предсрочно изискуем към датата на подаване на исковата молба
и ищцата е осъдена да плати на ответника непогасена главница в размер на
2510,49лв., 491,96лв. договорна лихва за периода от 08.10.2016г. до
08.03.2017г., 14,43лв. наказателна лихва по т.4 от договора за период от
08.10.2016г. до 08.03.2017г. Твърди, че
договора между ищцата и ответника по своята същност представлява договор
за заем по чл.240 от ЗЗД и няма характеристиките на договор за банков кредит по
чл.430 от ТЗ, тъй като обстоятелството че финансовата институция извършва
банкова дейност в областта на потребителското кредитиране не я идентифицира
като банка. Твърди, че упражняването на предоставеното от договора право на
предсрочна изискуемост не погасява уговорените задължения. Моли да се отхвърли
предявения иск. Претендира разноски.
С насрещна искова
молба от 08.01.2019г. „Ф.“ ЕООД е
предявил насрещен иск против Ж.Л.Д., като твърди, че съгласно сключения на
08.06.2015г. между „Ф.“ ЕООД и Ж.Д. като кредитополучател и Я**** П**** солидарен длъжник,
Договор за потребителски кредит №***, е предоставена в
заем на кредитополучателя сумата от 3000лв., със задължението последния за я
върне в срок до 08.06.2019г. на 48 равни месечни вноски от по 128,02лв.
включващи част от главницата и част от лихвата с падеж на всяка вноска 8-мо
число на месеца, при договорено възнаграждение върху заетата сума в размер на
41% от главница на годишна база и фиксирано за срока на договора или съгласно
уговореното в т.3.2 от договора общия размер на договореното възнаграждение посочен
в погасителния план приложение 1, ред „Общо“, колона „лихва“-3144,96лв. Твърди,
че договореното възнаграждение възниква като задължение към датата на отпускане
на кредита и е разпределено да се заплати като част от всяка месечна вноска.
Твърди, че в изпълнение на договора на 09.06.2015г. на кредитополучателя е
преведена безкасово сумата от 3000лева, като Ж.Д. е погасила частично
задължението до размера на 489,51лв. главница и 1430,79лв. договорна лихва.
Твърди, че на основание т.32 от договора при неизпълнение от кредтополучателя с повече от 30 дни, финансовата институция
има право да обяви част или цялата непогасена част от задължението за
предсрочно изискуема, а на основание т.32.1 от договора при неизпълнение с
повече от 60 дни, цялата непогасена част от задължението става автоматично
предсрочно изискуема. с решение №**** постановено по
гр.д.№ ****ВРС е прието за установено, че по сключения
между страните договор за потребителски кредит № ****
кредитополучателя не е изпълнил задължението си да погасява дължимите вноски,
поради което кредитът е станал предсрочно изискуем към датата на подаване на
исковата молба и ищцата е осъдена да плати на ответника непогасена главница в
размер на 2510,49лв., 491,96лв. договорна лихва за
периода от 08.10.2016г. до 08.03.2017г., 14,43лв.наказателна лихва по т.4 от
договора за период от 08.10.2016г. до 08.03.2017г. Твърди, че с решение №**** по гр.д.№ ****по описа на ВРС е уважена предявената само за периода
от 08.10.2016г. до 08.03.2017г. претенция за дължима договорна лихва. Предявява
иск, с който моли да се постанови решение, с което да се осъди Ж.Л.Д. да
заплати на „Ф.“ ЕООД , сумата от общо 1222,21лв. договорна лихва за периода от
08.04.2017г. до 08.06.2019г., ведно със законната лихва върху нея до
окончателното погасяване. Претендира разноски.
В срока по
чл. 131 от ГПК, Ж.Л.Д. е подала писмен
отговор на исковата молба, в който счита предявения иск за неоснователен. Възразява, че в посочения от ищеца период
08.04.2017г.-08.06.2019г. кредитът не е ползван и не се дължи лихва. Възразява,
че към днешна дата, крайния период 08.06.2019г. не е настъпил и не може да се
начисли лихва за оставащите месеци. Твърди, че не е възможно да се обявява
предсрочна изискуемост по договор, чието действие вече е прекратено и то по
инициатива на кредитора. Възразява, че е налице недействителност на договора в
частта на уговорената възнаградителна лихва, дължима
на ищеца по чл.6 от договора за кредит на основание чл.22 от закона за
потребителския кредит, като неотговарящ на изискванията на чл.11, т.7-12 от ЗПК
и че е налице нищожност на посочените разпоредби поради противоречие с добрите
нрави. Твърди, че съдържащата се в договора за кредит информация относно броя и
размера на погасителните вноски, ГПР и годишния лихвен процент не отговаря на
изискването да е разбираема и недвусмислена и с нея не се конкретизира какво
точно се включва в размера на месечната/седмичната вноска като части от
главницата и лихвата. Липсва посочване на лихвен процент, дължим при просрочие, липсва предупреждение за последиците при просрочие на вноските и отбелязване за наличие или липса на
право на отказ на потребителя от договора.Твърди, че договорните разпоредби за възнаградителна лихва са неравноправни. И на това основание
са нищожни. Моли да се отхвърли иска.
Съдът приема, че предявените искове намират правното си основание в чл.55 от ЗЗД,
чл.79 от ЗЗД и чл.86 от ЗЗД.
По делото като
доказателства са събрани копие от договор за потребителски креди №****, погасителен план към договора, копие от влязло в
сила съдебно решение №**** по гр.д.№**** на ВРС и ССчЕ и платежно
нареждане от 9.06.2015г. за преведени от ответното дружество в полза на ищцата
3 000лв. с посочено основание договор за кредит №****
Изискани и приложени са и гр.д.№**** на ВРС и гр.д.№**** на ВРС.
От фактическа
страна решаващият състав съобразявайки посочените по-горе доказателства приема
следното:
На 8.06.2015г.
страните по настоящото дело са подписали договор за потребителски кредит №**** по силата на който „Ф.“ ЕООД е предоставило на
ищцата кредит в размер на 3 000лв., който е следвало да бъде издължен на
48 месечни вноски считано от 8.07.2015г. до 8.06.2019г., като освен това в
чл.11 от договора е уговорено, че кредитополучателката
в 7-дневен срок от подписването на договора и в същия срок от началото на всеки
започнат нов 12 месечен период от действието на договора за кредит ще
предостави гаранции-банкова гаранция и застрахователна полица, като при
неизпълнение на това задължение тя дължи неустойка в размер на
1 013.76лв., която се разпределя за плащане равномерно в погасителните
вноски на кредита.
От правна страна
съдът приема следното:
По настоящото дело
е представено копие от влязлото в сила на 17.05.2018г. решение №**** по гр.д.№**** на ВРС, от което
се установява, че в рамките на същото дело между същите страни по иск на
настоящия ответник срещу настоящата ищца е разгледан спор за сумата от
2 748.94лв. неустойка по чл.11.3 от договора за кредит, като претенцията
на търговското дружество е отхвърлена. Посоченото решение има обвързваща
настоящия състав сила относно това, че сочената като неустойка в него сума не
се дължи на кредитора. Видно е от платежното нареждане представено от
ответника, че в изпълнение на задължението му по договора същият е предоставил
на ищцата уговорения кредит в размер на 3 000лв., като самият факт на
превеждане на сумата по нейна сметка се явява усвояване на кредити в цялост от
нея. От друга страна в.л. по приетата ССчЕ е посочило
в заключението си, че е установило извършени плащания от страна на ищцата към
кредитора включително и на неустойка по чл.11.3 от договора – неустойка в
размер на 1 013.76лв. осъществени във времето от 3.08.2015г. до
31.10.2016г. настоящия състав на първо място намира, че е
обвързан от решаващите мотиви на съда по влязлото в сила решение с което се
приема, че уговорката на чл.11.3 от договора за кредит е нищожна по смисъла на
чл.19 от ЗПрК вр. ЗЗП. От
друга страна настоящия състав напълно споделя изводите за тази нищожност, тъй
като уговорената в чл.11.3 от договора неустойка е за обстоятелство
настъпването на което само по себе си не може да влече вреда за кредитора, а
неустойката има обезщетителна функция. Вярно е, че
вредата не следва да се доказва при уговорка за неустойка, но все пак тя трябва
да е уговорена като обезщетение за настъпването на такава. При настоящата
обследвана клауза от договора е предвидено кредитополучателят да дължи
неустойка за липсата на представена гаранция в определен срок след отпускане на
кредита и без това да е обвързано с преустановяване на изпълнението на
задълженията му. При настоящия случай на практика с въвеждането на уговорката
за посочената неустойка по чл.11.3 от договора е въведен още един сигурен
източник на доход на икономически по-силната страна. Тази разпоредба
противоречи и на заложените в договора проценти на ГПР - 49.54% и посоченият
общ размер на плащанията от 6144.96 лева /главница и договорна лихва/. Съгласно
чл.19 ЗПКр, годишният процент на разходите по кредита
изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви,
други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в
т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на
договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения
кредит като в него не се включват разходите, които потребителят дължи при
неизпълнение на договора. От една страна, неустойката е включена като падежно
вземане - обезщетение на кредитора, а от друга – същата е предвидена в размер,
който не съответства на вредите от неизпълнението тъй като е почти съизмерима с
предоставената сума по кредита.
Клаузата на чл.11.3
от договора противоречи на добрите нрави и добрите търговски практики като
илюстрира директно уговорка във вреда на потребителя, която не отговаря на
изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата
и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя, като задължава
последния при неизпълнение на неговите задължения да заплати необосновано
високо обезщетение или неустойка. /чл.143, т.5 ЗЗП/. Такава разпоредба е в
пряко противоречие и с добрите нрави, поради което е и нищожна на основание
чл.26, ал.1 ЗЗД. За да достигне до този извод съдът прави преценка за
естеството на договора за кредит /потребителски с по-слаба и уязвима страна/,
съотношение на заема и неустойката, съотношение на законните лихви и
неустойката както и съпоставка с вредите от неизпълнението.
От друга страна
вещото лице е посочило, че претендираната сума е
платена и поради това същата следва да се разглежда като платена на отпаднало
основание и следва да бъде върната на ищцата. Предвид изложеното съдът приема,
че предявеният от Ж.Д. срещу търговското дружество иск за заплащане на сумата
от 1 306.10лв. следва да бъде уважен изцяло.
По отношение на
предявеният насрещен иск, за заплащане на сумата от 1 222.21лв. договорна лихва за времето от 8.04.2017г. до 8.06.2019г.
съдът приема следното:
Страните не спорят,
че са се намирали във вече коментирания по-горе режим на заемни договорни
отношения по силата на които е ответницата по насрещния иск са предоставени в
заем от ищеца по него 3 000лв., като настоящата инстанция приема, че със
самия факт на установеното и по настоящото дело плащане на погасителни суми от
страна на Д. се установява, че тя е усвоила кредита. Тук също следва да се
зачете обвързващата сила на решаващите мотиви по вече воденото между тях дело
по задължения произтичащи от същия договор. Съгласно намиращите се по гр.д.№**** на ВРС книжа, Ж.Д. на 4.09.2017г. е получила копие
от исковата молба по която е образувано посоченото дело (р.№**** по т.д.№**** на ВКС). При това
положение решаващия състав намира, че претенцията за заплащане на договорна
лихва може да бъде доказана по основание само за времето от 8.04.2017г. до
4.09.2017г., но кредиторът не е предприел действия за установяване на
конкретния размер на дължимата се договорна лихва поради което претенцията му
следва да бъде отхвърлена.
Предвид уважаването
на главния иск съдът намира, че следва да се присъдят и исканите от ищцата
разноски в размер на общо 992.24лв.
Ето защо, съдът
Р Е Ш И
ОСЪЖДА „Ф.“ ЕООД,
ЕИК**** *** да заплати на Ж.Л.Д. ЕГН********** *** сумата от
1 306.10лв. получена като неустойка по реда на чл.11.3 от договора за
потребителски кредит №**** на отпаднало
основание, на осн.чл.55 от ЗЗД, заедно със законната
лихва от датата на сезиране на съда – 16.11.2018г. до окончателното изплащане
на сумат и 992.24лв. сторени по делото разноски.
ОТХВЪРЛЯ предявения
от „Ф****“ ЕООД, ЕИК**** със седалище и
адрес на управление *** срещу Ж.Л.Д. ЕГН********** *** иск за заплащане на
сумата от 1 222.21лв. договорна лихва за времето от
8.04.2017г. до 8.06.2019г., на осн. чл.86 от ЗЗД.
Решението подлежи
на обжалване пред ВОС в двуседмичен срок от уведомяването.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: