Р Е Ш Е Н И Е
№ 260774
гр. Пловдив, 09.06.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД - ПЛОВДИВ, Гражданско
отделение, VIII въззивен
състав, в открито съдебно заседание на десети май две хиляди двадесет и първа
година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЕКАТЕРИНА МАНДАЛИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: НЕДЯЛКА СВИРКОВА
КОСТАДИН ИВАНОВ
при участието на
секретаря Елена Димова, като разгледа докладваното от младши съдия Иванов в.
гр. дело № 3067 по
описа на съда за 2020
г., за да се произнесе, взе предвид
следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на В.Д.М., ЕГН
**********, с адрес *** в качеството му на адвокат с личен № ***, чрез пълномощника адв. Г.В., против
Решение № 260577/ 25.09.2020 г., постановено по гр. д. № 11656/ 2019 г., по
описа на Районен съд – Пловдив, V
гр. с., в ЧАСТТА, с която е отхвърлен предявения от жалбоподателя срещу Г.Й.Т.,
ЕГН **********,*** А иск за осъждане на ответника да заплати разликата над
уважения размер от 1 770 лв. до пълния
претендиран размер от 10 808,36 лв. главница, представляваща дължимо
възнаграждение, съгласно Договор за правна защита и съдействие от 29.09.2015
г., ведно със законна лихва върху отхвърлената главница, считано от 12.07.2019
г. до окончателното й изплащане.
С въззивната жалба се сочат съображения за неправилност,
необоснованост и незаконосъобразност на атакуваното решение. Твърди се, че
показанията на св. Й. не следва да се кредитират и от същите не може да изведе
неизпълнение на задължението по процесния договор от страна на пълномощника
адв. М. – ищец по делото и настоящ жалбоподател. В тази насока се сочи, че
пълномощията на последния са неоснователно оттеглени от ответната страна –
Г.Й.Т.. Сочи се, че клаузата на чл. 19 от договора няма неустоечен характер.
Твърди се още, че от откриването на съвместната банкова сметка ***. М. и
доверителката му Г.Т., не можело да се направи извод за неизпълнение на
задължението по чл. 40, ал. 3 ЗАдв. от страна на адвоката. Жалбоподателят
счита, че му се дължи пълния размер на уговореното възнаграждение, алтернативно
– такова за извършената работа начислено при приложението на § 2 от ДР на
НАРЕДБА № 1 от 9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските
възнаграждения и на основание чл. 12 и чл. 13, ал. 1, т. 3 от Наредбата вр. чл.
343, ал. 1, б. „В“ НК, както и чл. 7, ал. 2, т. 4 от Наредбата, които са
съответно в размер 1 600 лв., 1 600 лв. и 7 640 лв. за процесуално представителство по досъдебно
производство, по НОХД и по гражданско производство. Моли се за отмяна на
атакуваното решение и уважаване на исковата претенция изцяло. Претендират се
разноски.
В срок е постъпил отговор на въззивната жалба от
Г.Й.Т., чрез адв. Е.П., с който се оспорва същата и се излагат съображения за
неоснователност на твърденията в нея. Моли се въззивният съд да потвърди
решението в обжалваната част. Претендират се разноски.
В осъдителната му част решението на районния съд не е
обжалвано и е влязло в законна сила.
Окръжен съд – Пловдив след преценка на събраните по
делото доказателства и становищата на страните, приема за установено следното:
Въззивната жалба е допустима, тъй като е подадена
против обжалваем съдебен акт в законоустановения срок от процесуално
легитимирано лице, което има интерес от обжалването, и подлежи на разглеждане
по същество.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася
служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му
част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните основания в
жалбата. По правилността на решението съдът е ограничен от посоченото в
жалбата, доколкото не се засяга приложението на императивна материалноправна
разпоредба, чието съобразяване съдът е длъжен да прецени.
Първоинстанционното решение е валидно и допустимо -
постановено е в рамките на правораздавателната компетентност на съдилищата по
граждански дела и в съответствие с основанието и петитума на искането за
съдебна защита.
Като съобрази доводите на страните, съгласно правилата
на чл. 235, ал. 2 от ГПК вр. чл. 269 ГПК, и предвид релевираните в жалбата
въззивни основания, настоящата съдебна инстанция приема за следното от
фактическа и правна страна:
Районен съд – Пловдив е бил сезиран с иск от В.Д.М. за
осъждане на ответницата Г.Й.Т. да му заплати сумата от 10 808,36 лв. (след
направен отказ от иска за сумата в размер на 717,64 лв. от първоначалния иск за
11 526 лв.), представляващо адвокатско възнаграждение по Договор за правна
защита и съдействие, сключен между страните на 29.09.2015 г. По делото е прието
за безспорно, че страните са сключили посочения договор, както и че същият е
прекратен с писмено уведомление от ответницата, получено на 09.08.2016 г.
Установява се, че предмет на договора е указването на действия по защита и
реализиране на правата и интересите на доверителката относно нанесените й
имуществени и неимуществени вреди, произтичащи от ПТП, настъпило на 30.01.2015
г., при което е починал бащата на последната. Договореното адвокатско
възнаграждение по силата на чл. 3 от договора било в размер на 20 % с ДДС от
получената от доверителя сума за претърпени имуществени и неимуществени вреди,
вследствие на ПТП и лихвата върху същата. В изпълнение на поетите задължения
ответницата Т. упълномощила ищеца – настоящ жалбоподател, В.М., в качеството му
на адвокат, да я представлява пред съответните лица, учреждения и институции
във връзка с правата й на увредено лице от горепосоченото ПТП. От своя страна
упълномощеният адв. М. представлявал Г.Т. в хода на проведеното досъдебно
производство № 25/2015 г. по описа на с-р ПП гр. Пловдив, във връзка с
посоченото ПТП. Указал е съдействие и я е представлявал по образуваното НОХД №
2368/2015 г. по описа на ПОС, водено за престъпление по чл. 343, ал. 1, б. „В“
вр. чл. 342, ал. 1 НК. Последното е проведено по реда на съкратено съдебно
следствие и е приключило с влязла в сила на 31.03.2016 г. присъда, с която
подсъдимият бил признат за виновен за причиняването на смърт по непредпазливост
на бащата на ответницата. На 04.05.2016 г. е открита банкова сметка ***
„Уникредит Булбанк“ АД по инициатива на жалбоподателя, която е съвместна между
В.М. и Г.Т., но на въззиваемата е предоставен екземпляр от договора (приет по
делото), в който фигурира само тя като страна. На следващия ден е входирана в
ЗД „Бул Инс“ АД молба от адв. М. за заплащане на застрахователно обезщетение на
ответницата за причинените вследствие на ПТП-то неимуществени вреди в размер от
110 000 лв., по която молба е образувана и застрахователна преписка. Към
молбата са приложени всички документи, касаещи процесното ПТП и
застрахователното правоотношение, като се иска заплащане на застрахователното
обезщетение по следната банкова сметка № ***, IBAN *** „Уникредит Булбанк“ АД –
новоткритата съвместна сметка. Отговор от застрахователя не е постъпил в
определения от закона срок. На 08.08.2016 г. жалбоподателят, в качеството си на
процесуален представител на ответницата, е депозирал пред СГС искова молба
против ЗД „Бул Инс“ АД за осъждане на последното да заплати на Г.Т. сумата от
110 000 лв. – обезщетение за причинените й неимуществени вреди, вследствие на
посоченото ПТП, при което е причинена по непредпазливост смъртта на нейния
баща. На 09.08.2016 г. е получено от адв. М. по Телепоща уведомление от Г.Т. за
прекратяване на сключения договор за правна защита и оттегляне на пълномощията
на адвоката. Впоследствие ответницата е ангажирала услугите на АД „Ч., П. и
И.“, като адв. Ч. е подал на 18.08.2016 г. молба до застрахователя за заплащане
на обезщетение в размер на 200 000 лв., с посочена друга банкова сметка.
***. По-късно, на 08.09.2016 г. е депозирана и искова молба и е образувано
гражданско производство от Г.Т., чрез новия пълномощник, срещу ЗД „Бул Инс“ АД
за заплащане на застрахователно обезщетение за причинените й неимуществени
вреди, вследствие на посоченото ПТП. Производството е преминало през три инстанции
и е приключило в полза на въззиваемата, която окончателно, след проведено
изпълнително дело, е получила от ЗД „Бул Инс“ АД сумата от 54 158,78 лв.,
от който 40 000 лв. застрахователно обезщетение.
Горната фактическа обстановка е безспорна между страните.
Същата е подробно възприета и от районния съд, чиито мотиви от фактическа
страна не се оспорват с въззивната жалба и отговора към същата. Мотивите на
районния съд, досежно изложената по-горе фактическа страна на спора, се
споделят и от настоящият съдебен състав, като за да не се преповтарят същите,
въззивният съд на основание чл. 272 ГПК препраща към тях и по този начин те
стават част и от настоящите мотиви. Следва да се отбележи, че при извършеното
препращане, въззивният състав съобрази освен, че приетите от първостепенния съд
факти не се оспорват от страните, но и че същите се подкрепя от приложените към
исковата молба писмени доказателства – договор за права защита и съдействие,
пълномощно в полза на адв. М., материали по ДП № 25/2015 г. по описа на с-р ПП
гр. Пловдив, материали по НОХД № 2368/2015 г. на ПОС и присъдата по същото,
молба на адв. М. ***“ АД, искова молба от адв. М., като пълномощник на Г.Т., до
СГС, съобщение по Телепоща за оттегляне на пълномощното на адвоката. Подкрепят
се още и от справка от СГС по гр.д. № 10880/16 г. по описа на същия съд
(л.78-80 от гр.д. № 11656/19 г. на ПРС), извлечение от банковата сметка на
ответницата (л.193 от гр.д. № 11656/19 г. на ПРС), представени две преписки от
ЗД „Бул Инс“ АД във връзка с претенциите на ответницата за заплащане на
застрахователно обезщетение – първата намираща се по гр.дело № 11656/19 г. на
ПРС от л. 115 до л. 182, а втората – от л. 212 до л. 370 по същото дело.
Посочените документи не са оспорени от страните и са кредитирани и от двете съдебни
инстанции.
В хода на въззивното дело е прието удостоверение, че
жалбоподателят е регистриран по ЗДДС, а също така е прието за безспорно, че въз
основа на подадената от адв. М. на дата 08.08.2016 г. искова молба е било
образувано гр.дело № 9924/2016 г. по описа на СГС, I-8 състав, което производство е
прекратено, поради оттегляне на исковата молба от въззиваемата.
За да уважи частично искът първостепенният съд е приел,
че пълномощията на адвоката във връзка с процесния договор за поръчка са основателно
оттеглени – налице са действия, довели до загуба на доверие между адвокат и
клиент, поради което на ищеца не му се следвало уговореното възнаграждение, а
само такова за реално положения труд по арг. на чл. 26, ал. 2 ЗАдв. В тази
насока при приложение разпоредбите на Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за
минималните размери на адвокатските възнаграждения, съдът е определил дължимото
се възнаграждение.
С въззивната жалба се оспорват тези изводи на първата
инстанция, като се твърди, че оттеглянето на пълномощията било неоснователно,
доколкото ищецът не бил дал повод за това. Твърди се и че дължимото
възнаграждение съгласно наредбата било в по-голям размер от присъдения. В тази
насока се развиват съображения, които обаче не се споделят от настоящият
съдебен състав.
Касателно показанията на св. Е. Й. – дъщеря на
въззиваемата, съдът намира, че при приложените на чл. 172 ГПК същите следва да
се кредитират, доколкото се подкрепят от други материали по делото.
Свидетелката потвърждава безспорното обстоятелство по откриване на банковата
сметка в „Уникредит Булбанк“ АД, на което е била и пряк очевидец. Същата
свидетелства за това, че мотивът на адвоката за откриване на новата сметка бил
бързина – „за да се случат нещата по-бързо“, като не сочи жалбоподателят да
изтъква други причини. В тази насока, по делото и липсват обективни данни, от
които да е видна наложителността от откриване на нова сметка. Свидетелката
твърди, че майка й по-късно е разбрала за съвместния характер на сметката,
което твърдение се подкрепя от представения с отговора на исковата молба
договор – в същия не е отразено друго лице като страна по същия или като
титуляр по сметката. Е. Й. сочи още, че майка й не е могла да оперира
самостоятелно със сметката, вкл. да я закрие, което обстоятелство не се оспорва
от страните и е прието за установено от районния съд. Следователно от съвкупния
анализ на свидетелските показания, представения договор за откриване на сметка
и банковото удостоверение за наличието на съвместна сметка между жалбоподателя
и въззиваемата може да се направи извод в подкрепа на направените с отговора на
исковата молба възражения, че към момента на откриването на общата банкова
сметка *** „Уникредит Булбанк“ АД, Г.Т. не е била адекватно запозната с
необходимостта от откриване на нова сметка, съвместния характер на същата и
последиците от това, вкл. и досежно получаването на и разпореждането със
застрахователното обезщетение. За отбелязване е и, че в случая Г.Т., която не
оспорва да е разписвала редица документи при откриването на сметката, се е
явила пред банката с упълномощен адвокат, по чиято инициатива се е откривала
сметка, и е нормално същата да се довери на неговата експертиза при проверката
на документите.
Въззивният съдебен състав също така споделя извода на
районния съд, че откриването на съвместна банкова сметка ***, по която да
постъпят парите (обезщетението), дължими на клиента в резултата на воденото от
адвоката дело, само по себе си води до загуба на доверие от страна на клиента и
е достатъчно да обуслови и прекратяване на договора за правна защита и
съдействие. Това води и до заобикаляне на забраната в чл. 46 ЗАдв, съгласно
която адвокатът не може лично, чрез подставено лице или със скрит пълномощник
да сключва каквито и да е сделки със своя доверител относно предмета на делото.
В случая не само че е открита съвместна банкова сметка *** Г.Т., но и по същата
е поискано от адвоката да бъде изплатено застрахователното обезщетение, видно
от молбата до ЗД „Бул Инс“ АД.
Изложените по-горе обстоятелства обосновават извода за
основателност на оттеглянето на пълномощията от страна въззиваемата страна по
отношение на жалбоподателя – неин адвокат. Следва да се отбележи, че адв. М.
реално не е действал в неразумни срокове, каквито тревоги е имала въззиваемата
и които според свидетелските показания също са я мотивирали да оттегли
пълномощията си. Извършените от адвоката действия в изпълнение на поетите с
договора за правна помощ задължение обаче не отменят основателността на
посочените причини за оттегляне на пълномощното, а обосновават заплащане на
възнаграждение за реално положения труд, както и районния съд е приел.
С оглед на горното дължимото възнаграждение по
процесния договор за правна защита и съдействие няма да се определи по силата
на чл. 3 от договора, а именно 20 % от полученото застрахователно обезщетение и
лихвата върху него. Същото ще се определи при приложението на чл. 26, ал. 2 пр.
2-ро ЗАдв, съгласно който при неоснователно оттегляне на пълномощията адвокатът
има право на възнаграждение в пълен (б.м. уговорения) размер, а при основателно
оттегляне се дължи възнаграждение само за положения труд. Касателно клаузата на
чл. 19 от договора, приложима липса на упълномощаване и при неоснователно
оттегляне на пълномощията и прекратяване на договора, същата в основната си
част пресъздава цитираната разпоредба, като единствено предвижда допълнителен
минимален размер на възнаграждението. В случая обаче е налице основателно
оттегляне на вече предоставено пълномощно и чл. 19 от договора не намира
приложение.
Относно следващото се по чл. 26, ал. 2, пр. 2-ро ЗАдв
възнаграждение е нужно да се отбележи, че противно на твърденията в жалбата § 2
(обявен за нищожен с Решение № 14820 на ВАС на РБ, бр. 10 от 2016 г., в сила от
5.02.2016 г.) от ДР на Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за минималните размери на
адвокатските възнаграждения, в случая не е приложим. Посочената разпоредба
касае единствено хипотези, при които се присъжда от съда редуцирания размер на
адвокатско възнаграждение, дължимо по исково производство и представляващо
разноски по същото, след направено възражение за прекомерност на основание чл.
78, ал. 5 ГПК, и то до приемането на т. 3 от Тълкувателно решение № 6 от
6.11.2013 г. по т.д. № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС. Минималният размер на
адвокатските възнаграждения, който може да се договори между адвоката и неговия
клиент, е определен от отделните разпоредби на посочената наредба и не зависи
от § 2. В тази насока неоснователно се твърди в жалбата, че дължимото се
адвокатско възнаграждение за процесуално представителство по досъдебното и съдебното
производство е в размер от по 1 600 лв. за всяко производство. На основание чл.
12 вр. чл. 13, ал. 1, т. 3 от Наредбата (ред. ДВ, бр. 28 от 2014 г.)
възнаграждението за процесуално представителство за досъдебното производство за
престъпление по чл. 343, ал. 1, б. „В“ НК вр. чл. 342, ал. 1 НК е в размер на
800 лв., а за съдебното производство, на основание чл. 13, ал. 1, т. 3 от
Наредбата (ред. ДВ, бр. 28 от 2014 г.), също 800 лв. В този размер са
определени възнагражденията и от районния съд. Неоснователно се твърди във
въззивната жалба, че се дължи възнаграждение за процесуално представителство по
гр.дело № 9924/2016 г. по описа на СГС, I-8 състав, на основание чл. 7, ал. 2, т. 4 от Наредбата.
Действително, по депозираната от адв. М. искова молба от дата 08.08.2016 г. е
образувано гражданско дело пред СГС. Доколкото обаче пълномощията на същия са
редовно оттеглени от въззиваемата на дата 09.08.2016 г. и производството по
това дело е прекратено поради оттегляне на иска, то въззивния съдебен състав
намира, че процесуално представителство, защита и съдействие по посоченото
гражданско дело на СГС реално не са указвани от жалбоподателя, поради което и
не му се следва възнаграждение по чл. 7, ал. 2, т. 4 ГПК.
С оглед на това, че не са направени други оплаквания
във въззивната жалба, касателно определения с решението размер на дължимото се
на жалбоподателя адвокатско възнаграждение, въззивния съд, предвид разпоредбата
на чл. 269 ГПК, следва да се съобрази с приетия от районния съд за основателен
и доказан размер на исковата претенция.
По изложените съображения жалбата се явява
неоснователна, а атакуваното решение, като правилно, ще се потвърди в
обжалваната му част.
Предвид изхода на спора в полза на въззиваемата страна ще се присъдят
сторените от нея разноски съобразно представения списък по чл. 80 ГПК и договор
за правна защита и съдействие, имащ характер на разписка, в размер на 900 лева,
представляващи адвокатско възнаграждение за въззивното дело. В полза на
жалбоподателя няма да се присъждат разноски.
На основание чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК настоящото
въззивно решение подлежи на обжалване с касационна жалба в едномесечния срок по
чл. 283 от ГПК пред Върховен касационен съд при наличие на предпоставките за
допускане до касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 от ГПК.
Така мотивиран, съдът
Р
Е Ш И:
ПОТВРЪЖДАВА Решение № 260577/
25.09.2020 г., постановено по гр. д. № 11656/ 2019 г., по описа на Районен съд
– Пловдив, V гр. с., в ЧАСТТА, с
която е ОТХВЪРЛЕН предявения от В.Д.М., ЕГН **********, с адрес *** в
качеството му на адвокат с личен № *** с адрес за връчване на книжа: гр.
Пловдив, бул. ***, срещу Г.Й.Т., ЕГН
**********, с адрес: ***, иск за осъждане на ответника да заплати на ищеца
разликата над уважения размер от 1 770 лв. до пълния претендиран размер от 10 808,36 лв. главница, представляваща
дължимо възнаграждение, съгласно Договор за правна защита и съдействие от
29.09.2015 г., ведно със законна лихва върху отхвърлената главница, считано от
12.07.2019 г. до окончателното й изплащане.
В останалата му част решението не е обжалвано и е влязло в законна сила.
ОСЪЖДА В.Д.М., ЕГН **********,
с адрес *** и с адрес за връчване на книжа: гр. Пловдив, бул. „*** 9, да
заплати на Г.Й.Т., ЕГН **********,*** А
сумата от 900 лв. – разноски за един
адвокат за въззивното производство.
Въззивното решение подлежи на обжалване с касационна жалба пред Върховен
касационен съд в едномесечен срок от връчването му на страните при наличието на
предпоставките за допускане до касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 и ал. 2
от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:1./
2./
2./