РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ
АДМИНИСТРАТИВЕН СЪД ПЛОВДИВ
Р Е Ш Е Н И
Е
№ 325
гр. Пловдив, 17 февруари 2023 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ПЛОВДИВСКИ АДМИНИСТРАТИВЕН СЪД, ХVІІ състав, в публично заседание на осемнадесети януари през две хиляди двадесет и
трета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА ПЕТРОВА
при секретаря Б.К. и участието на прокурора КАЛОЯН ДИМИТРОВ, като разгледа
докладваното от председателя ТАТЯНА
ПЕТРОВА административно дело № 1963
по описа за 2022 год. на Пловдивския
административен съд, за да се произнесе взе предвид следното:
І. За характера
на производството, исковете и становищата на страните:
1. Производството е по реда на чл. 203 и сл. от Административнопроцесуалния
кодекс /АПК/ във връзка с чл. 1, ал. 2 от Закон за отговорността на държавата и
общините за вреди /ЗОДОВ/.
2. Образувано е по искова молба предявена от В.В.П., с ЕГН **********, с адрес ***, чрез
пълномощника му адвокат К. срещу СТОЛИЧНА ДИРЕКЦИЯ НА ВЪТРЕШНИТЕ
РАБОТИ (СДВР). Ищецът иска ответникът СДВР
да бъде осъдена да му заплати обезщетение за претърпени от него неимуществени
вреди в размер на 1500 лв., ведно със законната лихва от датата на
подаване на исковата молба до окончателното изплащане на сумата, за периода от 09.09.2021
г. до 05.01.2022 г. (датата на
влизане в сила на Решение № 6/05.01.2022 г., постановено по адм. дело №
2558/2021 г. по описа на Административен съд гр. Пловдив), в резултат на отмяната по съдебен ред на
Заповед № 513з-7831/09.09.2021 г. издадена от Директор на СДВР (с цитираното по-горе Решение № 6/05.01.2022 г., постановено по
адм. дело № 2558/2021 г. по описа на съда), изразяващи се в
стрес, унижение и неудобство от колегите, душевни терзания и обида от
наложеното наказание, уронване на авторитета и престижа на ищеца, както и здравословни
проблеми, предизвикани от наложеното наказание. Претендира се присъждане на
сторените по делото разноски.
3. Ответникът – СТОЛИЧНА ДИРЕКЦИЯ НА ВЪТРЕШНИТЕ РАБОТИ, чрез процесуалния си
представител, счита, че искът следва да
бъде отхвърлен като неоснователен и недоказан както по основание, така и по
размер. Алтернативно оспорва иска по отношение на неговия размер и моли същият
да бъде намален. Съображения в тази насока са изложени в отговора на
исковата молба вх. № 19306/20.10.2022 г.
по описа на съда. Претендира се съответното юрисконсултско възнаграждение.
4. Представителят на Окръжна Прокуратура – Пловдив дава заключение за
неоснователност на иска.
ІІ. За фактите:
5. По делото няма спор от фактическа страна.
Със Заповед № 513з-7831 от 09.09.2021 г. на директор А на СДВР, на В.П., в
качеството му на “полицейски инспектор“ III-та степен, в 01 група в 01 сектор
към Отдел “Специализирани полицейски сили“ (О“СПС“) при СДВР, е наложено
дисциплинарно наказание “порицание“ за срок от 1 (една) година. Именно от този
административен акт се твърди, че са настъпили неимуществени вреди за ищеца. Последният
е оспорил цитираната заповед пред Административен съд Пловдив, като с Решение №
6/05.01.2022 г. постановено по адм. дело № 2558/2021 г. по описа на съда (приложено по настоящото дело), същата е отменена. Решението на ПАС е влязло в
законна сила на 05.01.2022 г.
6. Като свидетели по делото са разпитани следните лица:
6.1. М.А.С. – Същият заявява, че познава В.П. приблизително
от 15 години. Били колеги в СДВР. През цялата служба на В.П. знае само, че е
бил награждаван, но малко преди свидетелят да напусне, на 09.09.2021 г. на В.
било наложено наказание „порицание за една година“ и С. като началник на
структурата бил запознат с това наказание. Тогава изпълнявал длъжността
Началник на отдел „Специализирани полицейски сили“ при СДВР. Спомня си как се
отразило на В. наложеното му наказанието. За човек като В. - с неговото
самочувствие, който много си обичал работата, много съвестен и добър служител,
това било кошмар, това го сринало. Почувствал се много зле. Освен това свидетелят
чул колегите им да подмятат и шушукат зад гърба на В., а някои го питали „вярно
ли е, че са наказали В.П.“ и С. им отговарял „да“ и пояснявал, че не може да
оспорва констатациите на извършената проверка, но той лично не е съгласен с
наказанието на П.. Принципно се променило изражението на В.. Той станал тъжен,
унил, замислен. Много трудно и тежко се комуникирало с него, а той не бил такъв
човек. Бил много жизнен, комуникативен, жизнерадостен. В. се затворил в себе
си. На моменти свидетелят е имал случаи, когато говорел с него по телефона, той
стоял на телефона и не казвал нищо. Вадел му думите с ченгел и по това разбирал
колко му е трудно и тежко. С. бил свидетел на тези негови психични преживявания
на всеки два дни, когато В. бил на работа в рамките на два месеца от налагането
на наказанието му, тъй като след тези два месеца С. напуснал работа. Но след
това се чували по телефона и психично състояние на В. било същото, да не каже и
по-зле. Много трудно се комуникирало с него. Постоянно се чували с него,
включително и до настоящия момент, но разговорите с него били трудни. Може да
каже, че това негово психично състояние продължило някъде около година от
наложеното му наказание. По принцип В.П. бил уважаван служител и в Пловдив, и в
София, но всеки човек имал приятели и врагове. Свидетелят е чувал подмятания не
в присъствието на В.П. и не знае дали те са стигнали до него и дали директно са
казани в негово присъствие, защото не е на мястото на В.. Той можел да каже за
това свое състояние. Заявява, че имало моменти, когато е говорил с В. и имал
чувството, че той не искал да разговаря с него. Той му е споделял, че му е
много тежко. Не знае В. да е наказван за този период с друго наказание. Когато
го уволнили разбрал от него, че е уволнен. Не знае дали е ходил на лекар и дали
е ползвал психологична помощ.
6.2. Й.К.К. – Същия заявява, че познава В.П. от 2008 г. Работели заедно с него близо
14 години в сектор „Специализирани полицейски сили“ в ОД на МВР – Пловдив,
където той му бил и началник. Не са били близки приятели, работата по-скоро ги
сближила, тъй като П. станал началник и се налагало по-често да общуват.
Последните години се чували по-често. След като заминал за София се чували по
телефона и по някой път, когато се прибирал в Пловдив са се виждали. Знае от
него за наказанието му. Спомня си, че било някъде началото на септември 2021 г.
Това му било първото наказание. След като го наказали, той му се обадил и бил
много притеснен, защото според него това било много тежко наказание. Спомня си,
че по-скоро било като едно питане - „Д., какво толкова съм направил, защо
толкова тежко ме наказаха“ и това многократно го е казвал след това на
свидетеля. От П. знаел, че в началото като го наказали и кръвно е вдигал. Това
му го е заявявал той, бил е много притеснен. За психичното му състояние може да
каже, че бил угрижен, умислен, а по принцип бил все засмян човек с чувство за
хумор. Това, което К. е виждал е, че имало коментари в социални мрежи от
колеги, които се изказвали негативно. Имало коментари от сорта „Малко му е,
получи си го“. П. лично им е показвал някои от коментарите на някои от
колегите, от които не е очаквал това. И в присъствие на свидетеля са правени
такива негативни коментари по отношение на П.. Това го тормозело, че му бил
уронен авторитетът. Последните години, когато бил комисар преди преместването
му в София, имал обществени изяви по Пловдивски медии и други във връзка с
различни мероприятия и като се дала гласност за това негово наказание, той
изпитвал срам, тъй като дотогава не бил наказван. Свидетелят заявява, че доколкото
знае след това първо негово наказание е имал и други наказания, след това бил
уволнен. П. споменавал, че е ходил при личния си лекар, но свидетелят не си
спомня точно в кой период, дали след това наказание или след друго.
7. В подкрепа на становището на ответната страна за недоказаност на
исковата претенция по делото са представени: Заповед № 513з-7205 от 17.08.2021 г. на Директора на СДВР за извършване на
проверка по реда на чл. 205, ал. 2, предложение първо от ЗМВР по отношение на В.
П.в качеството му на “полицейски инспектор“ III-та степен, в 01 група в 01
сектор към О“СПС“ при СДВР; Заповед № 513з-9084 от 19.10.2021 г.
на Директора на СДВР, с която на В.П., в качеството му
на “полицейски инспектор“ III-та степен, в 01 група в 01 сектор към О“СПС“ при
СДВР, е наложено дисциплинарно наказание “порицание“ по смисъла на ЗМВР, за
срок от 6 месеца; Заповед № 8121к-11350 от 28.10.2021 г.
на Министъра на вътрешните работи, с която срещу П. е образувано дисциплинарно
производство по реда на ЗМВР; Заповед № 8121к-2707 от 22.03.2022 г. на
Министъра на вътрешните работи, с която на П. е наложено дисциплинарно
наказание “уволнение“ и е прекратено служебното му правоотношение в МВР; Искова молба на П. против СДВР за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди в размер
на 2 500,00 причинени му в периода от 19.10.2021
г. до 25.05.2022 г., ведно със законната лихва върху посочената сума, считано
от датата на предявяване на исковата молба (22.07.2022 г.) до окончателното
ѝ изплащане, които вреди са следствие от отменен незаконосъобразен
административен акт - Заповед № 513з-9084 от 19.10.2021 г. на Директора на
СДВР, с която на ищеца П. е наложено дисциплинарно наказание “порицание“ за
срок от 6 месеца и постановеното в тази връзка Решение № 2198/24.11.2022 г. по образуваното адм. дело № 1964 по описа за
2022 г. на Административен съд- Пловдив, XII-ти състав.
III. За правото:
8. Съгласно чл. 203 АПК исковете за обезщетения за вреди,
причинени на граждани или юридически лица от незаконосъобразни актове, действия
или бездействия на административни органи и длъжностни лица се разглеждат по реда
на Глава единадесета, а за неуредените
въпроси за имуществената отговорност се прилагат разпоредбите на Закона за
отговорността на държавата и общините за вреди. Чл. 1 ЗОДОВ
постановява, че държавата и общините отговарят за вредите, причинени на
граждани и юридически лица от незаконосъобразни актове, действия и бездействия
на техни органи и длъжностни лица при или по повод изпълнение на
административна дейност, като исковете се разглеждат по реда на
Административнопроцесуалния кодекс.
9. За да възникне правото на
иск за обезщетение задължително е необходимо наличието на няколко, кумулативно
определени предпоставки, а именно: причинена вреда - имуществена или неимуществена;
незаконосъобразен акт, действие или бездействие на орган или длъжностно лице на
държавата или общината; незаконосъобразният акт, действието или бездействието
да са при или по повод изпълнението на административна дейност; пряка и
непосредствена причинна връзка между незаконосъобразния акт, действието или
бездействието, и настъпилата вреда. При липсата на който и да е от елементите
на посочения фактически състав не може да се реализира отговорността на
държавата по реда на чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ.
10. Условие за допустимост на
иска (чл. 204, ал. 1 АПК) е административният
акт да бъде отменен по съответния ред. В този смисъл предявените от ищците
искови претенции се явяват допустими, доколкото няма спор, че Заповед № 513з-7831
от 09.09.2021г. на Директора на СДВР, е отменена с Решение № 6 от
05.01.2022 г., постановено по
административно дело № 2558 по описа на Административен съд- Пловдив за
2021г., влязло законна сила на 05.01.2022
г. При това положение
следва да се приеме, че е налице първият елемент от фактическия състав на иска
за обезщетение по чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ. Касае се за противоправно поведение от
страна на орган на МВР, изразяващо в издаването на незаконосъобразен
административен акт.
11. Впрочем, в конкретния случай от
събраните по делото доказателства се доказа наличието и на останалите
предвидени в закона материални предпоставки.
На първо място следва да се посочи, че самото налагане на дисциплинарно
наказание от категорията на процесното, доколкото непосредствено засяга правата
и законните интереси на съответния държавен служител, без всякакво съмнение е в
състояние да причини негативни последици върху емоционалното и психическото
състояние на наказаното лице. Конкретните негативни последици за ищеца в
резултат на незаконосъобразната заповед, по несъмнен начин се установиха от
показанията на разпитаните по делото свидетели М.А.С. и Й.К.К..
И двамата свидетели установяват, че именно в резултат на издадената Заповед №
513з-7831 от 09.09.2021г. на Директора на СДВР, ищецът е преживял негативни
емоции - стрес, унижение и неудобство (срам) от колегите, душевни терзания и
обида от наложеното наказание, уронване на авторитета и престижа на ищеца. Това
е довело до понижаване на жизнения му тонус, оказало е влияние върху цялостното
му емоционално състояние, затворил се е в себе си, отразило се е негативно на комуникативността
му.
Негативните преживявания на ищеца, установени от обсъжданите показания на
разпитаните по делото свидетели (подробно
възпроизведени по-горе), които съдът възприема като обективни, последователни, непротиворечиви и
взаимно допълващи се, са с такъв интензитет и продължителност, че несъмнено
следва да бъдат квалифицирани като неимуществени вреди и съответно да бъде
определен справедливия размер за тяхното обезщетяване.
12. Съгласно чл. 4 от ЗОДОВ обезщетение се дължи за всички вреди -
както имуществени, така и неимуществени, които са
пряка и непосредствена последица от увреждането. Цитираната правна норма сочи,
че следва да се установи наличието на причинна връзка между вредите и незаконния
административен акт като елемент от горепосочения фактически състав, от който
възниква обезщетителната отговорност на държавата. В доказателствена тежест на ищеца
е да установи наличието на причинна
връзка между претърпените неимуществени вреди и конкретния незаконен акт.
Причинна връзка е налице, когато вредите са в резултат на увреждането, настъпили са по
повод и във връзка с него. За установяването на причинна връзка между
вредите и незаконния акт са допустими всякакви доказателствени средства, вкл. и
свидетелски показания. Отново следва да се подчертае, че с показанията на
разпитаните по делото свидетели се установява по категоричен начин, че ищецът е
претърпял неимуществени вреди, изразяващи се в негативни преживявания, в
резултат на издадения незаконосъобразен акт. Вредите, които са му причинени са
по повод и във връзка със Заповед
№ 513з-7831 от 09.09.2021 г. на Директора на СДВР. В случая свидетелските показания в
достатъчна степен установяват, както вида и интензитета на неимуществените
вреди, така и че същите са пряка и непосредствена последица от незаконната
заповед. Казано с други думи, налице е пряка и непосредствена
причинна връзка между незаконосъобразния акт и настъпилата вреда.
Ето защо, следва да се приеме, че неимуществените вреди на ищцата, са
доказани по основание.
13. Конкретният размер на следващото
се обезщетение за претърпените неимуществени вреди, следва да бъде определен
при съблюдаване изискването на чл. 52 от ЗЗД, приложим в настоящото
производството по препращане от § 1 от ЗР на ЗОДОВ.
Според цитираната разпоредба на ЗЗД (чл. 52), размерът на обезщетението за
претърпените неимуществени вреди се определя по справедливост. Понятието
"справедливост" е морално-етична категория и включва съотношението
между деянието и възмездието. Всъщност размерът на обезщетението като паричен
еквивалент на причинените неимуществени вреди следва да бъде определен при
съобразяване характера, вида, изражението и времетраенето на претърпените
вредни последици, ценността на засегнатите нематериалните блага и интереси и
при отчитане икономическия стандарт в страната към момента на увреждането,
така, че обезщетението да не бъде средство за неправомерно обогатяване.
Спазването на принципа на справедливостта като законово въведен критерий за
определяне паричния еквивалент на моралните вреди, изисква размера на
обезщетението за претърпени неимуществени вреди да бъде определен от съда с
оглед на всички установени по делото факти и обстоятелства, касаещи начина, по
който незаконосъобразната административна дейност се е отразила на увреденото
лице.
Отчитайки посочените по-горе обстоятелства, периода на увреждането (времето, през което ищецът претърпява обсъдените
вече неимуществени вреди, а именно от 09.09.2021 г. – датата на издаване на
просената заповед, до датата на нейната отмяна - 05.01.2022 г., когато влиза в
сила на Решение № 6/05.01.2022 г.,
постановено по адм. дело № 2558/2021 г. по описа на Административен съд –
Пловдив или общо 3 месеца и 25 дни), характера и интензитета на породените страдания и негативни преживявания,
обстоятелството, че част от вредите останаха недоказани, а именно наличието на здравословни проблеми, предизвикани
от наложеното наказание, за което от страна на ищеца не се ангажираха никакви
доказателства, съдът приема, че на ищеца следва
да се присъди обезщетение по справедливост в размер на 500 лева, който е
най-справедлив и най-точно и съответно ще овъзмезди претърпените от него
неимуществени вреди от незаконосъобразната заповед на Директора на СДВР, като
искът до пълния му размер от 1500 лв. следва да бъде отхвърлен като недоказан.
Основателна при това положение се явява и претенцията на ищеца
обезщетението, да се присъди ведно със законната лихва, считано от 22.07.2022
г. (датата на подаване на исковата
молба) до окончателното изплащане на сумата.
14. Във връзка с възраженията на
ответника, които настоящият съдебен състав намира за неоснователни, за пълнота
е необходимо да бъде съобразено следното:
Не може да бъде споделено твърдението на ответника, че след като с Решение
№ 2198/24.11.2022 г. по адм. дело № 1964 по описа за 2022 г. на Административен
съд - Пловдив, на П. е присъдено обезщетение за претърпени от него
неимуществени вреди по реда на ЗОДОВ в резултат на последващо издаден
незаконосъобразен акт на Директора на СДВР (Заповед № 513з-9084 от 19.10.2021 г.), претендираните в настоящото производство вреди вече са обезщетени.
Достатъчно в тази насока е да се посочи, че държавата и общините отговарят за
вредите, причинени на граждани и юридически лица от всеки незаконосъобразен акт, действие или бездействия на техни
органи и длъжностни лица при или по повод изпълнение на административна дейност,
независимо през какъв период от време са издадени и независимо от това дали от
тях засегнатите лица са претърпели еднакви по вид и интензитет негативни
преживявания. Тези съображения обосновават неоснователност и на твърдението на
ответника, че процесните вреди са причинени от дисциплинарното производство
приключило с уволнението на ищеца, още повече, че Заповед № 8121к-2707 от
22.03.2022 г. на Министъра на вътрешните работи, с която на П. е наложено
дисциплинарно наказание “уволнение“ очевидно е издадена след изтичане на
периода на процесното увреждане.
IV. За разноските:
15. С оглед изхода на спора, на
ищцата следва да бъдат присъдени сторените в производството разноски.
Преди съдът да се произнесе относно размера на тези разноски, е необходимо
първо да бъде обсъдено възражението на ответника относно прекомерността на
адвокатските възнаграждения.
В конкретния случай заплатеното адвокатско възнаграждение по настоящото
дело е в размер на 1000 лева по Договор за правна защита и съдействие от
15.07.2022 г. Делото е с материален интерес 1500 лв. (обезщетение за неимуществени
вреди). Възнаграждението за един адвокат, изчислено по правилата на чл. 7, ал.
2, т. 2 от Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските
възнаграждения, възлиза на 450 лв. По делото са проведени три съдебни
заседания, като според чл. 7, ал. 9 от Наредбата, при защита по дела с повече
от две съдебни заседания, за всяко следващо заседание се заплаща допълнително
по 250 лв. При това положение, и с оглед действителната фактическа и правна
сложност на делото, настоящият състав преценява възражението за прекомерност на
адвокатския хонорар, като неоснователно. За пълнота е необходимо да се добави, че минималният размер на адвокатските
възнаграждения е само долна граница, под която адвокатите не могат да договарят
възнаграждение за оказаната от тях правна помощ, а самият размер се определя по
свободно договаряне въз основа на писмен договор с клиента. Това означава, че въпросният минимален размер (на
адвокатското възнаграждение) не е равнозначен на "обоснован и
справедлив" размер по смисъл на чл. 36, ал. 2 от ЗА.
С оглед изложеното, сторените от ищцата разноските в производството се
констатират в размер на 1010 лв. – заплатените държавна такса (10 лв. за
образуваното съдебно производство) и адвокатско възнаграждение пред настоящата
инстанция (1000 лв.).
При това положение, на основание чл. 10, ал. 3, изречение последно от ЗОДОВ, разноските, които следва да бъдат присъдени на ищцата възлизат на 343
лева - заплатените държавна такса (10 лв. за образуваното съдебно производство)
и адвокатско възнаграждение пред настоящата инстанция 333 лв., последното съразмерно
с уважената част от иска.
16. При посочения изход на спора, на
основание чл. 10, ал. 4 от ЗОДОВ, във връзка с чл. 144 от АПК, на СДВР, се
дължи възнаграждение за осъществената юрисконсултска защита. То се констатира в
размер на 200 лв., изчислено съгласно правилото на чл. 24 от Наредбата за
заплащането на правната помощ, издадена на основание чл. 37, ал. 1 от Закона за
правната помощ.
Следователно, разноските, които следва да бъдат присъдени на ответника съразмерно
с отхвърлената част от иска, възлизат на 133 лева.
Така мотивиран, Пловдивският Административен съд, ХVІІ състав,
Р Е
Ш И :
ОСЪЖДА СТОЛИЧНА ДИРЕКЦИЯ НА
ВЪТРЕШНИТЕ РАБОТИ, гр. София, да заплати на В.В.П., с ЕГН **********, с адрес ***, сумата от 500 лв., ведно със законната
лихва считано от 22.07.2022 г. до окончателното изплащане на сумата, представляваща обезщетение за претърпени от него неимуществени вреди, в резултат на
незаконен административен акт - Заповед № 513з-7831/09.09.2021 г. издадена от
Директор на СДВР, отменена с Решение
№ 6/05.01.2022 г., постановено по адм. дело № 2558/2021 г. по описа на Административен
съд – Пловдив, за периода от 09.09.2021 г. до 05.01.2022 г., ведно със законната лихва
считано от 22.07.2022 г. до окончателното изплащане на
сумата, като ОТХВЪРЛЯ
претенцията до пълния й размер от 1500 лева.
ОСЪЖДА СТОЛИЧНА ДИРЕКЦИЯ НА
ВЪТРЕШНИТЕ РАБОТИ, гр. София, да заплати на В.В.П., с ЕГН **********, с адрес ***, сумата в размер на 337 лв., представляваща направените по делото разноски за заплащане на държавна
такса и адвокатско възнаграждение съразмерно с уважената част от иска.
ОСЪЖДА В.В.П., ЕГН **********, да
заплати на СТОЛИЧНА ДИРЕКЦИЯ НА ВЪТРЕШНИТЕ РАБОТИ, гр. София, сумата от 133
лв., представляваща юрисконсултско възнаграждение, съразмерно на
отхвърлената част от иска.
Решението подлежи
на обжалване с касационна жалба пред Върховния административен съд в
четиринадесет дневен срок от съобщаването на страните за неговото изготвяне.
АДМИНИСТРАТИВЕН
СЪДИЯ: