Р Е Ш Е Н И Е
гр. София, 30.09.2020 г.
СГС,
VI-4 състав, в открито
съдебно заседание на седми август две хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛА ЧОМПАЛОВ
При
участието на секретар Анелия Груева, като разгледа докладваното
от съдия Чомпалов т. д. № 2541/19 г., за да се
произнесе, взе предвид следното:
СГС е сезиран с искова молба от „Х.А.Р.Б.“
ЕООД, с която са предявени срещу „Т.2000“ ООД- в несъстоятелност и искове с
правно основание чл.694 ал.2, т.2 ТЗ. Твърди се от ищеца, че ответникът е в
производство по несъстоятелност, в което са предявени срещу него вземания по
договор за финсов лизинг N ********* в размер на 2 214 062,45 лв. –
междинна лихва и 11 265,58 лв., които с определение на съда по
несъстоятелността от 12.11.2019 г. са изключени от списъка с приети вземания.
Сочи се от ищеца, че вземанията не са
погасени по давност, защото длъжникът с конклудентни
действия е признал задълженията си, защото длъжникът ги е включил в подадените
до НАП данъчни декларации, както и в обявените в ТР ГФО, както и в справки
декларации по ЗДДС. Поддържа се, че на ответника длъжника е било предоставено
от ищеца ползването на лизинг на „Резиденция Стария Град“, а съгласно уточнителна молба
от 23.01.2020 г. за ползването на лизинговия обект ответникът в качеството на лизингополучател е поел задължението да плаща междинна
лихва. Иска се от ищеца да се установят вземанията му в размер на
2 214 062,45 лв. – междинна лихва за периода 31.10.2009 г. –
31.12.2013 г., и в размер на 11 265,58 лв. – такса за управление по
фактура N 9271/30.09.2008 г.
Ответникът е представил писмен
отговор, с който оспорва исковете с възражението, че са погасени по давност.
Оспорва се задълженията да са били признати и да е била прекъсвана давността,
защото годишните данъчни декларации и ГФО не съдържат информация за конкретно
задължение. Поддържа се, че посочването на фактура в справка декларация не
представлява признание на дълг, а деклариране, че определена доставка е била
осъществена. Дори и да се приеме, че давността е била прекъсната отново давностният срок е изтекъл. Прави възражение за нищожност
на договора за лизинг, а лизинговият имот е собственост на ответника. Освен
това договорът е нищожен, защото прикрива договор за заем, както и поради
противоречие със закона и добрите нрави и поради липса на основание. Оспорва се
ищецът да е изпълнил задълженията си по договора. При условията на евентуалност
прави възражение за унищожаемост поради измама.
Представен е договор за финансов
лизинг N ********* от 21.05.2007
г., от който се установява, че между ищеца и ответника е постигнато съгласие ищецът
да предостави на ответника ползването на къща на два етажа и дворно място в
гр.София и на резиденция Стария град –гр.Пловдив за срок от 98 месеца, срещу
което ответникът е поел задължението да плаща лизингови вноски от 26 110,06 ЕВРО на месец.
Представен е нот.акт за покупко-продажба на недв.имот
N 46, том IV, дело N 569/07 г., от който се установява, че ответникът е
продал на ищеца УПИ XIV-1045 в гр.Пловдив, заедно с находящата се в имота
жилищна сграда „Резиденция Стария град“.
Представен е приемо-предавателен протокол от 12.06.2007 г., в който се
сочи, че ищецът е предал на ответника лизинговия обект, находящ
се в гр.Пловдив.
С решение от 21.02.2018 г. на
апелативен съд –гр.Пловдив по т.дело N
660/17 г. е отменено решение от
21.11.2016 г. на окръжен съд –гр.Пловдив по т.дело N 662/15 г. в частта, с която е отхвърлен искът
по чл.26 ал.1, вр. с чл.152 ЗЗД и е признато за
установено, че е нищожна сключената сделка във формата на нот.акт
за покупко-продажба на недв.имот N 46, том IV, дело N 569/07 г. Решението на
апелативния съд е влязло в сила на 21.05.2019 г.
В съдебното заседание на
07.08.2020 г. е прието за безспорно установено и ненуждаещо се от доказване
обстоятелството, че претендираната от ищеца сума е
била записана в търговските книги на ответника като съществуващ дълг, както и
че издадените от ищеца фактури за тези суми са били отразени от ответника в
подадени от него справки-декларации по ЗДДС.
При така установената фактическа обстановка
съдът достигна до следните правни изводи:
Предмет на спора пред първоинстанционния
съд са искове с правно основание чл.694 ал.2, т.2 ТЗ.
Положителните установителни
искове са процесуално допустими, защото са предявени в преклузивния
14-дневен срок по чл.694 ал.6 ТЗ от лице, имащо качеството на кредитор, предявил
по реда на чл.685 ТЗ вземанията си с молба от 24.07.2019 г. С определение по
чл.692 ал.4 ТЗ от 12.11.2019 г. по т.дело N 2784/17 г. на СГС, вписано в ТР на 13.11.2019
г., процесните вземания са изключени от списъка на
приети вземания, а изключването им от списъка с приети вземания представлява
факт, от който произтича правният интерес за ищеца да предяви на 27.11.2019 г.
положителния установителен иск по чл.694 ал.2, т.2 ТЗ.
С решение от 09.07.2020 г. на
съда по несъстоятелността по т.дело N 2784/17 г. на СГС производството по несъстоятелност на длъжника „Т.2000“ ООД- в
несъстоятелност е спряно, но според съда спирането на производството по
несъстоятелност не представлява пречка за развитието на настоящето производство
по предявените искове по чл.694 ал.2, т.2 ТЗ. В т.2 на ТР № 2 от 13.07.2020 г. по тълк.д. № 2/2018 г., ОСТК на ВКС е прието, че спирането на основание чл.632 ал.5 ТЗ на производството по несъстоятеолност не е пречка за предявяване на нови искове
по чл.649 ал.1 ТЗ и чл.694 ал.1-ал.3 ТЗ, както и че не е основание за спиране
на заварените искови производства по чл.649 ал.1 и чл.694 ал.1-3 ТЗ.
По делото е представен договор
за финансов лизинг N ********* от 21.05.2007 г., от който се установява, че между ищеца и ответника е
постигнато съгласие ищецът да предостави на ответника ползването на имот Бояна
- къща на два етажа и дворно място в гр.София, както и на резиденция „Стария
град“ – гр.Пловдив за срок от 98 месеца, срещу което ответникът е поел
задължението да плаща лизингови вноски от
26 110,06 ЕВРО на месец. Към момента на сключването на лизинговия
договор ищецът не е притежавал правото
на собственост върху находящия се в гр.Пловдив
лизингов обект, но по силата на нот.акт за
покупко-продажба на недв.имот N 46, том IV, дело N 569/07 г. ответникът е
продал на ищеца УПИ XIV-1045 в гр.Пловдив, заедно с находящата се в имота
жилищна сграда „Резиденция Стария град“.
В случая отдадената на лизинг
вещ е била придобита от ищеца лизингодател по сключен
договор за продажба с ответника, който е лизингополучател,
т.е лизингодателят е придобил собствеността върху
вещта не по сключен договор с „трето лице“, а по сключен договор за продажба с лизингополучателя, чиято собственост е била вещта към
сключване на лизинговия договор. Тази правна конструкция, при която лизингодателят придобива от лизингополучателя
собствеността върху вещта, която ще му предостави за ползване на лизинг,
представлява „обратен лизинг“ и не е в противоречие с императивна правна
норма. Правна сделка с такива характеристики
е регламентирана в Конвенцията на
UNIDRIOT за международния финансов лизинг от 1988 г., в Международен счетоводен стандарт - Регламент на ЕС № 1725/2003 г., и в НСС
17 /отм./ и СС № 17 – Лизинг, в сила от 01.01.2005
г., приет с ПМС № 46 от
21.03.2005 г.
С решение от 21.02.2018 г. на
апелативен съд – гр.Пловдив по т.дело N
660/17 г. е отменено решение от 21.11.2016
г. на окръжен съд – гр.Пловдив по т.дело N 662/15 г. в частта, с която е отхвърлен искът
по чл.26 ал.1, вр. с чл.152 ЗЗД и е признато за
установено, че е нищожна сключената между ищеца и ответника сделка във формата
на нот.акт за покупко-продажба на недв.имот
N 46, том IV, дело N 569/07 г. Решението на апелативния съд е влязло в
сила и на основание чл.298 ал.1 ГПК формира сила на присъдено нещо, от която са
обвързани страните. Ето защо съдът е длъжен да приеме, че е нищожен сключеният
договор за продажба във формата на нот.акт N 46, том IV, дело N 569/07 г., с който ищецът е закупил имота в гр.Пловдив.
След като сключеният във
формата на N 46, том IV, дело N 569/07 г. договор за продажба на недв.имот е нищожен, този договор не е породил вещноправно действие по прехвърляне правото на собственост,
поради съдът намира, че ищецът не е придобил собствеността върху описания в нот.акт недв.имот, както и че
имотът не е излезнал от имуществото на ответника,
който е продължил да притежава
собствеността върху имота.
Обстоятелството, че ищецът не е придобил
собствеността върху имота в гр.Пловдив, който е обект по т.2 на договора за лизинг,
и че ответникът е собственик на имота, рефлектира върху действителността на
договора за лизинг. Основанието за пораждане на задължението на лизингополучателя за плащане на лизингови вноски е
предоставеното от лизингодателя право да ползва
вещта, но в случая лизинговата вещ е собственост на лизингополучателя,
който в качеството на собственик има право да я ползва. Това означава, че процесният договор за лизинг в частта, имаща за предмет ползването
на обекта по т.2, е
нищожен поради липса на правно основание – чл.26 ал.2, предл.4-то
ЗЗД. Липсва правно основание, а и житейска логика, да се сключи договор за
лизинг, по който лизингополучателят да придобие от лизингодателя правото да ползва свой собствен имот, както и
да заплаща на друго лице лизингова цена за ползването на своя имот.
При тези факти съдът намира,
че процесният договор за лизинг е нищожен на
основание чл.26 ал.2, предл.4-то ЗЗД в частта, с
която ищецът е поел задължението да предостави на ответника срещу лизингова
цена правото да ползва лизинговия обект в гр.Пловдив. В тази част договорът за лизинг не поражда
права и задължения, поради което за ответника не е възникнало насрещното
задължение да плаща лизингови вноски, междинни лихви и такси.
Процесният договор
за лизинг има за предмет и ползването на имот Бояна - къща на два етажа и
дворно място в гр.София, и доколкото няма данни за друго, следва да се приеме,
че в тази част лизинговият договор е действителен. По делото обаче не се
представиха доказателства за факта, че ищецът в качеството на лизингодател е придобил собствеността върху лизинговия
обект по т.1, както и няма данни да е предоставил на ответника в качеството на лизингополучател правото да ползва лизинговия обект по т.1
през периода 31.10.2009 г. – 31.12.2013 г. След като ответникът в качеството на
лизингополучател не е ползвал лизинговия обект в
гр.София през посочения по-горе период, съдът намира, че за него не са
възникнали задължения да плаща лизингови вноски, междинни лихви и такси. В този
смисъл и в полза на ищеца в качеството на лизингодател
не е възникнало вземане за лизингови вноски, междинна лихва и такси, защото
нито е придобил собствеността върху обекта по т.1, нито е предоставил на
ответника този обект за ползване.
При тези факти съдът намира, че предявените искове са неоснователни.
На следващо място – дори и да
се приеме, че по процесния договор за лизинг са
възникнали в полза на ищеца претендираните с исковата
молба вземания, исковете са неоснователни, защото са погасени по давност. С определение от съдебното заседание на
07.08.2020 г. е прието за безспорно установено, че претендираната
от ищеца сума е била записана в търговските книги на ответника като съществуващ
дълг, както и че издадените от ищеца фактури за тези суми са били отразени от
ответника в подадени от него справки-декларации по ЗДДС, но според съда тези
факти не са достатъчни, за да се приеме, че е налице направено от длъжника
признание на дълга, което да е основание за прекъсване на давността. Признание на дълга по смисъла на чл.116 б.“а“ ЗЗД е налице, когато изявлението на длъжника
е адресирано до кредитора
и е достигнало до знанието му. Изявленията или действията на страните, които имат значение за правата и
задълженията по възникналото между
тях правоотношение, следва да са отправени/извършени помежду им. Признанието на дълга не
може да се
обективира във волеизявления или действия,
които са адресирани не до насрещната страна по облигационното правоотношение, а до трето лице, включително и до държавен орган - в случая НАП /решение № 26 от 24.07.2018 г. по т.д. № 1853/2017 г., Т. К., І Т. О. на ВКС/. Доколкото не е
налице изявление на ответника за признание на дълга, което да е адресирано до
ищеца, съдът намира, че не е осъществен факт, който да е основание по чл.116
б.“а“ ЗЗД за прекъсване на давността.
За
вземанията по договора за лизинг следва да се прилага тригодишният давностен срок по чл.111 б.“в“ ЗЗД, поради което вземанията
за периода 31.10.2009 г. – 31.12.2013
г. следва да се считат за погасени по давност към 01.01.2017
г., а молбата по чл.685 ТЗ е подадена на 24.07.2019 г.
С оглед на изложеното съдът намира, че
предявените искове следва да се отхвърлят.
Мотивиран съдът
РЕШИ:
ОТХВЪРЛЯ предявените от „Х.А.Р.Б.“
ЕООД срещу „Т.2000“ ООД- в несъстоятелност искове с правно основание чл.694
ал.2, т.2 ТЗ за сумата от 2 214 062,45
лв. – междинна лихва за периода 31.10.2009 г. – 31.12.2013 г., и в размер на
11 265,58 лв. – такса за управление по фактура N 9271/30.09.2008 г., произтичащи от договор за финансов лизинг N
********* от
21.05.2007 г.
ОСЪЖДА „Х.А.Р.Б.“ ЕООД, ***, да заплати по
сметка на СГС държавна такса от 22253,28 лв.
Решението може да се обжалва пред САС в
двуседмичен срок от връчването.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: