Р Е Ш Е Н И Е
№
гр.София, 04.09.2020
г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
СОФИЙСКИЯТ
ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, I - 16 състав, в публичното съдебно заседание на седемнадесети август
през две хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЕЛЕНА МАВРОВА
при участието на секретаря Александрина Пашова, като
разгледа докладваното от съдията гражданско дело № 9717 по описа на СГС за 2016
г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Предявен
е иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК вр. с чл. 79 ЗС за признаване за
установено между страните по делото, че по отношение на ответника А.В.П.,
ищцата Л.Х.П. е собственик на основание давностно владение продължило в периода
21.08.2003 г. - 21.08.2013 г. на недвижим имот, представляващ апартамент № 13,
находящ се в гр. София, ж.к. „*********, със застроена площ от 66,69 кв. м.,
състоящ се от две стаи, кухня и сервизни помещения, при съседи: изток -
апартамент № 14, запад - паркинг, север - улица, юг - улица, заедно с избено
помещение № 13, с полезна площ от 6,95 кв.м., при съседи: изток - коридор,
запад - коридор, север - мазе на апартамент № 14, юг - коридор, заедно с 3,159
% идеални
части от общите части на сградата и
правото на строеж върху мястото. В исковата молба и допълнение към нея вх. №111198
от 29.08.2016 г. са изложени твърдения, че на 21.08.2003 г. ищцата, заедно със
своя съпруг, са прехвърлила процесния апартамент на ответника – техен син, като
ответникът не е заплатил цената по договора, нито е приел владението върху
имота. Излага, че продажбата е симулативна, с оглед предстоящия фиктивен развод
между ищцата и съпруга й, като е имало устна уговорка с ответника родителите му
да останат да ползват безсрочно имота като свой, както и че ще го владеят
непрекъснато. Поддържа, че след сключването на договора имотът действително се
владее от ищцата, която заплаща всички разходи, свързани с ползването на имота,
извършва ремонти в него, а също така отдава част от имота под наем, като
ответникът отказвал да влезе във владение. Заявява, че е осъществила
необезпокоявано владение върху имота от 21.08.2003 г. и към момента на предявяването на иска (05.08.2016 г.),
като се позовава на изтекла в нейна полза десетгодишна придобивна давност в
период 21.08.2003 г. - 21.08.2013 г. Предвид изложеното иска да бъде установено
по отношение на ответника, че е собственик на имота въз основа на давностно
владение.
Ответникът
А.В.П. оспорва иска. Твърди, че ищцата не е осъществявала непрекъсната
фактическа власт върху имота, тъй като в периода 2006 г. - 2016 г. живее и
работи във Франция, поради което ответникът счита, че дори и ищцата да е
владяла имота, владението й е прекъснато.
Съдът,
след като взе предвид доводите на страните и след оценка на събраните по делото
доказателства, намира следното от фактическа и правна страна:
Придобивната
давност е способ за придобиване правото на собственост, чийто фактически състав
изисква кумулативното наличие на два елемента: 1/. установено владение върху
вещта по смисъл на чл. 68, ал. 1 ЗС и 2/. изтичането на определен в закона срок
от време. Съгласно чл. 68, ал. 1 ЗС, владението е упражняване на фактическа
власт върху вещ, която владелецът държи лично или чрез другиго като своя, от
което определение са изводими двата основни елемента на това понятие: обективен
елемент (corpus) – упражняване на фактическа власт и субективен елемент
(animus) – намерение за своене на вещта. В настоящото производство е безспорно
между страните обстоятелството, че въз основа на нотариален акт № 59, том II,
peг. № 4380, дело № 218 от 21.08.2003 г. на нотариус З.Т., рег. № 438 при НК, съпрузите
Л.Х.П. и В.А.П. са продали на сина си А.В.П. собствения си недвижим имот,
представляващ Апартамент № 13, находящ се в гр. София, ж.к. „********, със
застроена площ от 66,69 кв. м., състоящ се от две стаи, кухня и сервизни
помещения, при съседи: изток - апартамент № 14, запад - паркинг, север - улица,
юг - улица, заедно с избено помещение № 13, с полезна площ от 6,95 кв.м., при
съседи: изток - коридор, запад - коридор, север - мазе на апартамент № 14, юг -
коридор, заедно с 3,159 % идеални части от общите части на сградата и правото
на строеж върху мястото.
Твърденията
на ищцата в депозираното по делото допълнение към исковата молба от 29.08.2016
г., че страните по сделката не са искали да се обвържат от нейното действие,
тъй като е съществувала устна договорка между родителите и сина им, че му
прехвърлят имота единствено като „превенция“ срещу възможността някой от тях да
се разпореди с апартамента след като фиктивно се разведат, остават недоказани. От
единствено установения по делото факт, че съпрузите са се развели по силата на
съдебно решение от 29.05.2005 г., по гр.д. №2400/2004 г., на СРС, 83 състав не може да бъде направен извод, че процесната
продажба е симулативна и че синът се е съгласил, въпреки формалното прехвърляне
на собствеността, да счита майка си за собственик на апартамента. Изявлението
на продавачите в нотариалния акт, че цената им е заплатена, дори и да е
симулативно и в действителност те да не са получи парични средства, би породило
облигационни претенции или индицира за безвъзмезден характер на сделката, но не
дава основание еднозначно да се приеме липса на постигнато съгласие между
страните за прехвърляне на собствеността, както твърди ищцата. Показанията на
ищцовия свидетел Корумчев, че по възлагане на Л.П. след 2003 г. е поправял
кранчета на водопровода и различни течове, сочат, че и след продажбата му
ищцата е продължила да обитава апартамента. Тъй като обаче не е оборено легитимиращото
действие на нотариалния акт, съдът намира, че имотът е придобит от ответника, а
с факта на прехвърлянето му и при липсата на други доказателства, не може да се
приеме, че установената след продажбата му фактическа власт от Л.П. е била с
намерение да държи вещта като своя по смисъла на чл. 79, ал. 1 ЗС. При това
положение ищцата е следвало да превърне установеното от нея държането във
владение, свеждайки го до знанието на ответника, но доказателства в тази насока
не са ангажирани.
След
продажбата на имота и поне до 01.12.2007 г., когато ищцата е сключила договор
за наем с трето лице за част от процесния апартамент, отношенията между ищцата
и ответника разкриват характеристиката на договор за заем за послужване,
доколкото в допълнителната молба от 29.08.2016 г. самата ищца твърди, че са се
договорили със сина ѝ тя
да
продължи
да
ползва
имота и няма данни то да е било възмездно. В този смисъл, преди 01.12.2007 г. не
се установяват действия, индициращи субективното намерение за своене, тъй като
поправката на кранчета на водопровода и различни течове (според показанията на
свидетеля Корумчев) могат да бъдат извършени (а и поначало са в тежест) от
заемателя по заем за послужване (арг. от чл. 243 ЗЗД). Ето защо, при липсата на
каквито и да било доказателства до 01.12.2007 г. ищцата да е извършвала
действия, сочещи на своене на имота, то и обективно в сочения от ищцата период,
а и към датата на депозиране на исковата молба (05.08.2016 г.), не е изтекъл
законоустановеният десетгодишен срок на придобивна давност. Отделно от горното
следва да се отбележи, че макар и в практиката на ВКС да се приема, че
отдаването на имот под наем сочи на намерение да се държи вещта като своя,
подобен извод в настоящия случай не може да бъде направен. Не е спорно, че Л.П.,
по повод преподавателската си дейност във Франция, в периода 2003 г. - 2015г. е
пътувала периодично между България и Франция, като синът й е живеел в
притежавано
от
нея жилище в гр. Париж, Франция, а тя е отсядала в процесното жилище в ж.к.
„Младост“. Както ищцата заявява, в периода 01.09.1999 г. до 01.11.2010 г.
ответникът живее във Франция, а и към момента на връчване на копие от исковата
молба той живее извън България, като
според показанията на свидетелката Ц., А.П. се е оженил и има семейство във
Франция. Ответникът, който очевидно е изграждал социален и семеен живот в друга
държава още преди 2003 г. и чието следване е било финансирано от ищцата, както
самата тя твърди, е напълно житейски логично, в знак на признателност и
благодарност, да предостави ползването на процесния апартамент в България на
своята майка, която по нейни твърдения е нямало къде да живее на друго място.
В
допълнение към вече изложеното, дори ищцата да е владяла имота със съзнание за
своене още от момента на разпоредителната сделка, не се доказва това нейно
намерение да е доведено до знанието на собственика. Дори фактическата й власт върху имота да е била непрекъсната, не
се установява две други нейни задължителните характеристики - да е била явна и
несъмнена. Намерението за своене се предполага съгласно чл. 69 ЗС, но за да се
осъществи фактическият състав на чл. 79, ал. 1 ЗС, е необходимо владение да е
несъмнено - осъществявано по начин, който да разкрива ясно желанието на
владелеца да държи вещта като своя и явно - намерението на владелеца да свои
вещта за себе си да е противопоставено на собственика, като това намерение следва
да се упражнява по начин, че всеки заинтересован да може да научи за него, включително
и собственика. Изключително близките родствени и житейски отношения между
страните по делото изискват категорично и еднозначно поведение на майката пред
сина, посредством което да покаже владелческите си намерения, а не такива на ползвател
на имота. По вече изложените съображения, подобно поведение не представлява заплащането
на различни разходи от майката, свързани с ползването на имота от самата нея,
както и отдаването на стаи от него под наем, и същите не са от естество да
придадат на твърдяното владение характеристиката на явно и несъмнено. Следва да
се отбележи, че според показанията на ищцовата свидетелка Костова през 2013 г.
е възникнало противоречие между страните по делото по повод дела от
собствеността на апартамент в гр. Париж, притежаван на другото дете на Л.П. –
брат на ответника, който дял е следвало да се плати от ответника. Свидетелката
сочи, че по думите на ищцата, за да се снабди със финансови средства А.П. е
искал да продаде процесното жилище в ж.к. „Младост“, като е обявил на
наемателите на имота продажна цена от 40 000 евро, а когато ищцата е
пожелалата да го закупи, на нея и е определили цена от 75 000 евро.
Показанията ясно сочат, че желанието на сина да подаде жилището на майка си, а
последната да го купи, опровергава тезата на Л.П., че в отношенията им тя е
била считана за собственик, както и че е упражнявала владение върху имота, за
да се приеме за изпълнен фактическия състав на чл. 79, ал. 1 ЗС.
С
оглед гореизложеното, претенцията на ищцата за признаване за установено спрямо
ответника, че тя е собственик на процесния имот по силата на изтекла в нейна
полза 10-годишна придобивна давност, се явява недоказана и подлежи на
отхвърляне
Предвид
изхода на спора, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, на ответника следва да му
бъдат присъдени сторените в настоящото производство разноски в общ размер на
2789 лв., от които 2100 лв. – адвокатски хонорар, 684 лв. – разходи за превод и
5 лв. за издадено съдебно удостоверение.
Мотивиран
от горното, Софийски градски съд
Р Е Ш И :
ОТХВЪРЛЯ предявения от Л.Х.П., ЕГН **********,***, чрез адв. И.Д.,
срещу
А.В.П., ЕГН **********,***, чрез адв. М.
Ц., иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК, вр. с чл. 79 ЗС, за признаване
за установено между страните по делото, че по отношение на ответника А.В.П.,
ищцата Л.Х.П. е собственик на основание давностно владение продължило в периода
21.08.2003 г. - 21.08.2013 г., на недвижим имот, представляващ Апартамент № 13,
находящ се в гр. София, ж.к. „******, със застроена площ от 66,69 кв. м.,
състоящ се от две стаи, кухня и сервизни помещения, при съседи: изток -
апартамент № 14, запад - паркинг, север - улица, юг - улица, заедно с избено
помещение № 13, с полезна площ от 6,95 кв.м., при съседи: изток - коридор,
запад - коридор, север - мазе на апартамент № 14, юг - коридор, заедно с 3,159
% идеални части от общите части на сградата и правото на строеж върху мястото.
ОСЪЖДА Л.Х.П.,
ЕГН ********** да заплати на А.В.П., ЕГН **********, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, съдебни разноски за настоящото производство в общ размер на 2789 лв.
РЕШЕНИЕТО може да се обжалва с въззивна жалба пред Софийски
апелативен съд в двуседмичен срок от връчването му на страните.
СЪДИЯ: