Р Е Ш Е Н И Е

гр. София, 26.07.2019 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, III-B въззивен състав, в публичното заседание на четиринадесети май през две хиляди и деветнадесета година в състав:

 ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТЕМЕНУЖКА СИМЕОНОВА

          ЧЛЕНОВЕ:   ХРИПСИМЕ МЪГЪРДИЧЯН

           ПЛАМЕН ГЕНЕВ

 

при секретаря Нина Светославова, като разгледа докладваното от мл. съдия Генев гр. дело № 57 по описа за 2019 г. и за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

С решение № 475477 от 22.08.2018 г., постановено по гр. д. № 2330/2015 г., по описа на Софийски районен съд, ГО, 37 състав, е признато за установено по искове на „Т.С.“ ЕАД, ЕИК ********, със седалище и адрес на управление *** срещу А.М.К., ЕГН **********, адрес ***, че А.К. дължи на „Т.С.“ ЕАД на основание чл. 415, ал. 1 ГПК вр. с чл. 79, ал. 1, предл. 1 ЗЗД сумата 929.44 лв. (деветстотин двадесет и девет лева и 44 ст.), представляваща цена за потребена топлинна енергия за топлоснабден имот, находящ се в гр. София, ж.к. „********за периода м. 12.2011 г. – м. 04.2013 г., заедно със законната лихва върху тази сума от 18.09.2014 г. до окончателното ѝ изплащане, както и на основание чл. 415, ал. 1 ГПК вр. с чл. 86, ал. 1 ЗЗД сумата 257,43 лв. (двеста петдесет и седем лева и 43 ст.) – лихва за забава върху главницата за периода 31.01.2012 г. – 08.09.2014 г., като е отхвърлен иска за установяване на дължимостта на сумата за главница до пълния размер от 1 287.84 лв. и иска за установяване дължимостта на сумата за лихва за забава до пълния размер от 258.38 лв. С решението е осъдена А.М.К. да заплати на „Т.С.“ ЕАД, сумата 645.23 лв. (седемстотин и деветдесет лева и 15 ст.) – разноски за настоящото производство и сумата 254 лв. (двеста петдесет и четири лева) – разноски за заповедното производство по гр. д. № 51095/2014 г. на СРС, 37 състав. Също така с решението е осъден ищеца „Т.С.“ да заплати на В.В.Т., ЕГН **********, адрес ***, офис – партер на основание чл. 38, ал. 1 ЗА сумата 78.,55 лв. (седемдесет и осем лева и 55 ст.) – разноски по делото за адвокатско възнаграждение.Решението е постановено при участието на трето лице помагач „Т.с.” ЕООД.

Срещу решението в частта, в която са отхвърлени предявените искове е подадена въззивна жалба „Т.С.“ ЕАД, като са изложени съображения за неправилност на решението, което било постановено в нарушение на материалния закон. Съдът не бил взел предвид разпоредбата на чл. 31, ал. 2 от общите условия за продажба на топлинна енергия, с оглед на което сумите за ТЕ били начислявани по прогнозна месечна консумация, като след края на сезона се изготвяли изравнителни сметки на база на реално потребление. Посочва се, че цялата сума била дължима, доколкото със сумите за възстановяване са прихванати стари задължения. Претендира разноски.

Въззиваемата страна А.М.К. изразява становище по жалбата в срока по чл. 263, ал. 1 ГПК, като счита същата за неоснователна. Посочва се, че за въззнивника – ищец не било възникнало право да извършва прихващане със суми за стари задължения, като по делото не било доказано, че такова прихващане било извършвано. Правилно били определени и разноските от районния съд. Пред въззивния съд моли съда да отхвърли жалбата и претендира разноски.

Третото лице помагач „Т.с.” ЕООД не взема становище по въззивната жалба и не ангажира доказателства.

Срещу решението в частта, в която са уважени предявените искове е подадена въззивна жалба от А.М.К., чрез адв. В. Т., като са изложени съображения за неправилност на решението, което било постановено в нарушение на материалния закон. Въззивникът твърди, че не било доказано, че въззивникът- ответник бил потребител на топлинна енергия, била подадена молба, в която било посочено, че въззивникът-ответник не желае да бъде абонат на ищеца, като през процесния период страната живеела на друг адрес. От представените фактури не се установявало, че ответникът бил потребил топлинната енергия. Неправилно била кредитирана съдебно-техническата експертиза и съдебно-счетоводната експертиза, тъй като вещите лица били използвали документи, които не били предоставени по делото и били изготвени от ищеца. Неправилно било прието, че ответникът дължал лихва за забава, тъй като едва с изравнителната сметка задълженията ставали изискуеми. Ищецът е следвало да докаже точното количество доставена топлинна енергия в абонатната станция, както и че същата е била разпределена съгласно нормативно установения механизъм. Пред въззивния съд поддържа въззивната жалба, като претендира разноски, за което представя списък по чл. 80 от ГПК.

Въззиваемата страна „Т.С.“ ЕАД не изразява становище по жалбата в срока по чл. 263, ал. 1 ГПК. Пред въззивния съд моли съда да отхвърли жалбата и претендира разноски.

Третото лице помагач „Т.с.” ЕООД не взема становище по въззивната жалба и не ангажира доказателства.

Софийски градски съд, като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира от фактическа и правна страна следното:

Жалбата на „Т.С.“ ЕАД е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и е допустима, а разгледана по същество е неоснователна.

Жалбата на А.М.К. е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и е допустима, а разгледана по същество е неоснователна.

Според уредените в чл. 269 от ГПК правомощия на въззивния съд той се произнася служебно по валидността на цялото решение, а по допустимостта – в обжалваната му част. Следователно относно проверката на правилността на обжалваното решение въззивният съд е ограничен от посоченото в жалбата.

Предявени са установителни искове по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК, с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 149 ЗЕ и чл. 86, ал.1 ЗЗД, за дължимост на суми начислени на ответника като стойност на получена и разходвана от него топлинна енергия на процесния адрес.

Производството се развива след постъпване на възражение против заповед за изпълнение, издадена в полза на „Т.С.“ ЕАД. Предвид разпоредбата на чл. 415 ГПК за ищеца е налице интерес за търсената защита, предвид което производството се явява процесуално допустимо.

За уважаване на предявения иск по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК, с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 149 ЗЕ и респ. за ангажиране отговорността на ответника ищецът следва да докаже по безспорен начин следните факти: съществуването на договорни отношения между него и ответника за доставката на топлинна енергия, обема на реално доставената в процесния имот топлинна енергия за исковия период и че нейната стойност възлиза именно на претендираната сума.

По общите правила за разпределение на доказателствената тежест, всеки е длъжен да установи всички положителни факти, на които основава претенцията си (чл. 154, ал. 1 от ГПК) Ищецът е следвало да установи при условията на пълно главно доказване следните правопораждащи факти, а именно: 1) по иска за главницата - че спорното главно право е възникнало, в случая това са обстоятелствата, свързани със съществуването на договорни отношения между страните за доставката на топло енергия, както и качеството на ответника на потребител на такава топлоенергия, обема на реално доставената на ответника топло енергия за процесния период, както и че нейната стойност възлиза именно на спорната сума и 2) по иска за законната лихва за забава - че главното парично задължение е възникнало, че е настъпила неговата изискуемост, както и че размера на законната лихва възлиза именно на спорната сума. Ответникът може да противопостави защитни правопогасяващи или правоизключващи възражения.

Настоящата въззивна инстанция намира постановеното от СРС, 37 състав, решение в обжалваната част за валидно, допустимо. По отношение на правилността на решението, настоящият състав намира следното:

Установено е по делото, че процесният имот е бил топлофициран и че сградата – етажна собственост /в която се намира процесния имот/ е била присъединена към топлопреносната мрежа, което обстоятелство първо не е спорно, а се и установява от договор № 3048 от 23.08.2002 г. сключен между представител на етажната собственост на процесната сграда и „Т.с.” ЕООД за извършване на индивидуално измерване на потреблението на топлинна енергия и вътрешно разпределение на разходите за отопление и топла вода.

Съгласно чл. 153, ал. 1 от Закона за енергетиката /ЗЕ/, в редакцията, действаща за исковия период, всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда -етажна собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно самостоятелно отклонение, са потребители на топлинна енергия, като понятието „потребител на топлинна енергия“ е дефинирано в разпоредбата на § 1, т. 42 /отм./ ДР на ЗЕ, съгласно която „потребител на енергия или природен газ за битови нужди“ е физическо лице -собственик или ползвател на имот, което ползва електрическа или топлинна енергия с топлоносител гореща вода или пара за отопление, климатизация и горещо водоснабдяване, или природен газ за домакинството си. Разпоредбата императивно урежда кой е страна по облигационното отношение с топлопреносното предприятие, като меродавно е единствено притежанието на вещно право върху имота - собственост или вещно право на ползване.

От представения по делото нотариален акт за покупко-продажба на недвижим имот № 73 от 21.12.2007 г. се установява, че Я.Т. Т. продава на А.М.К. следния свой собствен недвижим имот, а именно: апартамент № 16, находящ се в град София, ж. к. ********, на 6 етаж. С оглед на гореизложеното в разглеждания случай от представените по делото доказателства се установява, че ответника е имал качеството потребител на топлинна енергия по смисъла на чл. 153, ал. 1 ЗЕ. Така придобитото качество законът не ограничава със срок и не го поставя под условие, в зависимост от различните нови основания за пораждане на търговски отношения с нови потребители на топлинна енергия и загубването на това качество става при настъпване на законоустановения факти, прекратяващи облигационните отношения. В случая е ирелевантно към премета на спора обстоятелството дали ответницата е живеела в имота, доколкото същата има качеството потребител на топлинна енергия по силата на закона, с оглед на което оплакванията във въззивната жалба на въззивника -ответник са неоснователни.

От изложеното е видно, че потребител на топлинна енергия е ответника по силата право на собственост. По силата на закона (чл. 150 ЗЕ) между битовия потребител и топлопреносното предприятие възниква правоотношение по продажба на топлинна енергия при публично известни общи условия, без да необходимо изричното им приемане от потребителя, които са задължителни за всички потребители и с влизането им в сила се счита, че има сключен договор между топлопреносното предприятие и битовия потребител.

Неоснователно се явява възражението във въззивната жалба на въззивника-ответник, че не била потребител на топлинна енергия, тъй като била подала молба до ищеца, че не желаела да потребява топлинна енергия на посочения адрес. Съгласно Тълкувателно решение № 2 от 25.05.2017 г. по тълк. д. № 2/2016 г., ОСГК на ВКС за отношенията, възникващи при доставяне на топлинна енергия за битови нужди в сграда - етажна собственост, се прилагат разпоредбите на Закона за енергетиката, които не противоречат на разпоредбата на чл. 62 във връзка с § 1 от Допълнителните разпоредби на Закона за защита на потребителите. Съгласието за доставката и нежеланието за преустановяване ѝ по реда на чл. 153, ал. 2 ЗЕ съставлява „искане“ на услугата по смисъла на чл. 62, ал. 1 ЗЗП, поради което между двата закона не съществува противоречие и не може да става въпрос за приложението на § 1 ДР ЗЗП. В ЗЕ е залегнал принципа за присъединяване към топлопреносната мрежа на етажни собственост и само по искане на етажните собственици, притежаващи квалифицирано мнозинство от 2/3, (чл. 133, ал. 2 ЗЕ), като изисква същото мнозинство и за преустановяване на топлоснабдяването на сградата (чл. 153, ал. 2 ЗЕ). При тази уредба подаването на молба от страна на въззивника-ответник не може да породи исканите последици и да преустанови качеството ѝ на потребител на топлинна енергия за процесния имот.

От приетата по делото СТЕ, от която се установява, че ответникът в периода 12.2011 г. -04.2012 г. е имал три броя радиатори с ИРРО и 2 бр. щранг – лири, а за процесния период 05.2012 г. – 04.2013 г. имал само 2 бр. щранг-лири, като радиаторите били демонтирани. Вещото лице посочва, че ТЕ за БГВ се начислявала по показанията на 1 брой водомер, като за процесния период абонатът бил осигурил достъп за проверка на отоплителната инсталация и отчет на уредите и водомера и главните отчети от 18.05.2012 г. и 25.04.2013 г. Сумите за сградна инсталация били начислявани от ФДР за отопляем обем по проект – 139 м3. Вещото лице е посочило, че размерът на дължимата главница за процесния период била в размер на 929.44 лв., която сума се формирала след като от дължимата сума за топлинна енергия в размер на 1304.25 лв. е приспадната сумата за възстановяване от изравнителните сметки в размер на 374.81 лв.

По делото пред районния съд е приета и СЧЕ, която съдът кредитира в частта, в която е посочено, че със сумата за възстановяване от изравителните сметки били погасени стари задължения на ответницата, като само частично било погасено задължението за м.05.2012 г.

Неоснователни са оплакванията във въззивната жалба на въззивника-ответник, че не било установено реално доставената топлинна енергия, както и по отношение на некредитирането на СТЕ, тъй като работила по документи, които не се намирали по делото. Заключението по СТЕ е дадено от компетентно вещо лице с притежаващо специални знания в науката топлотехника, мотивирано е подробно и е обосновано, като вещото лице е дало и категоричен отговор на поставените му от страните въпроси, предвид на което и настоящият състав на съда при извършена преценка във връзка с чл. 202 ГПК намира, че следва изцяло да го кредитира. При извършена съвкупна оценка на събраните по делото писмени доказателства и при кредитиране заключението на вещото лице по приетата СТЕ съдът приема за установено, че при спазване на ЗЕ на ответника на процесния имот е доставяна топлинна енергия при дялово разпределение на същата в сградата етажна собственост и отчитане и заплащане на потребената топлинна енергия на месечни вноски, определени по прогнозна консумация и изравнителна сметка. При кредитиране заключението по СТЕ съдът приема за установено по делото, че монтираните измервателни уреди съответстват на нормативно установените изисквания към същите, подлагани са на изискуемия контрол и точно са отразявали количествата постъпила топлинна енергия. Същевременно за целия процесен период от ответника не са правени никакви възражения по реда на общите условия. Няма основание да не се приеме съдебно-техническата експертиза, тъй като тя е подробна и обоснована и не се опровергава от никакви обстоятелства и доказателства по делото, още повече, че в случая данните за потребената в имота на ответника топлинна енергия не са единствено на основата на издадените в периода от ищеца счетоводни документи, а са събрани и други доказателства, в т. ч. и от представените от третото лице помагач главни отчети, и изравнителни сметки. Ето защо съдът счита, че по делото е установена по несъмнен и категоричен начин потребената от ответника топлоенергия в определеното количество.

Неоснователно е и възражението във въззивната жалба на въззивника-ответник, за недължимост на законната лихва. След като ответникът не е изпълнил точно в темпорално отношение своята насрещна парична престация е изпаднал в забава и дължи обезщетение в размер на претендираната законна лихва за забава по чл. 86, ал. 1 ЗЗД върху главницата. В чл. 33, ал. 1 от Общите условия, действащи през процесния е уговорено, че потребителят-купувач е длъжен да заплати цената на месечно доставената топлинна енергия в 30-дневен срок след изтичане на периода, за който се отнася, поради което не е необходима последваща покана. С оглед на което претенцията по чл. 86, ал. 1 от ЗЗД се явява основателна за сумата от 257.43 лв., изчислена по реда на чл. 162 от ГПК.

Неоснователна се явява въззивната жалба на въззивника-ищец, доколкото „Т.С.“ ЕАД не е извършило надлежно чрез едностранно волеизявление компенсация със задължения от минал период. Следва да се изясни, че подобно възражение за прихващане не е въвеждано нито със заявлението по чл. 410 ГПК, нито с исковата молба, поради което периоди, предшестващи процесния, са извън предмета на спора. Следователно, е налице твърдение за осъществено извънсъдебно прихващане, което за да породи погасителният ефект, следва да бъде извършено съгласно правилата, уредени в разпоредбите на чл. 103 ЗЗД и чл. 104 ЗЗД. Материалното изявление за прихващане по своята правна същност е способ за погасяване на две насрещни задължения до размера на по-малкото от тях, когато длъжникът има към своя кредитор насрещно вземане. Основна предпоставка за надлежното упражняване на компенсационното волеизявление е двете задължения да са ликвидни и изискуеми. За да бъде ликвидно едно вземане, то трябва да бъде безспорно установено по своето основание и размер. В настоящия случай ищцовото дружество не установи, че паричното вземане, с което е извършена извънсъдебната компенсация, е било ликвидно. Предвид изложеното настоящата съдебна инстанция приема, че не е налице погасяване чрез компенсация на задължението на ответниците към „Т.С.“ ЕАД за заплащане на сумата по изравнителните сметки за релевантния период, тъй като не е установено, че насрещното вземане на ищеца, с което е извършено материалното прихващане, съществува и е било ликвидно.

Не може да бъде споделен и изложения във въззивната жалба анализ относно приложението на чл. 32 от Общите условия за продажба на топлинна енергия от „Т.С.“ ЕАД на потребители за битови нужди от 2008 г. във връзка с възможностите за извършване на прихващане между прогнозната консумация и изравнителните сметки. За процесния период (м.12.2011 г.-м.04.2013 г.) приложение са намира чл. 32, ал.2 от ОУ от 2008 г., съгласно който след отчитане на средствата за дялово разпределение и изготвяне на изравнителни сметки топлоснабдителното дружество издава за отчетния период дебитни и кредитни известия за разликите между прогнозното и действително потребеното количество топлинна енергия. Недопустимо е резултатът от изравняването да бъде отнесен към предходен период. Според чл. 32, ал. 3 от ОУ, когато начислената на купувача сума е по-голяма от реално потребената енергия, сумата в повече се приспада от дължимата сума за следващия период или му се възстановява. Безспорно в изречение трето от същата разпоредба е посочено, че при просрочени от купувача задължения, със сумата в повече се погасяват най-старите задължения, ведно с лихвите, но съдът не може да прави преценка за извършено прихващане на суми, дължими за периоди извън процесния. От друга страна, съдът намира, че под „най-стари задължения“ по смисъла на посочената клауза следва да се имат предвид тези най-стари задължения, които се отнасят за съответния отчетен период. Отделно от това, вземанията на ищеца за периода извън процесния не са били предмет на преценка от решаващия делото състав, същите не са установени за дължими и няма как съдът да приеме, че правилно „Т.С.“ ЕАД е упражнило правата си по чл. 32 от Общите условия да извърши прихващане със сумите за връщане по изравнителните сметки. Следователно, в отклонение от правилата дружество е приспадало сумите за връщане на потребителя от стари негови задължения, поради което тази корекция му е непротивопоставима. С оглед на гореизложеното настоящият състав намира, че дължима се явява сумата от 929.44 лв., представляваща доставената топлинна енергия, след приспадне на сумата за възстановяване от изравнителните сметки в размер на 374.81 лв.

При тези съображения, с оглед релевираните в двете жалби доводи, които са неоснователни, въззивникът-ищец и въззивницкът-ответник не могат да постигнат отмяна на постановеното решение. Въззивната жалба подадената от „Т.С.“ ЕАД и въззивната жалба подадена от А.М.К. се явяват неоснователни и като такава следва да бъдат отхвърлени, респ. постановеното от СРС решение като правилно следва да бъде потвърдено.

При този изход на спора и с оглед отхвърлянето на двете въззивни жалби съответно на „Т.С.“ ЕАД и на А.М.К. не следва да бъдат присъждани разноски и същите ще останат за сметка на страните така както са ги направили.

Делото следва да бъде върнато на СРС за провеждането на производство по реда на чл. 248 ГПК с оглед констатацията, че е била депозиран молба от ответницата с вх. № 5150508 от 26.09.2018 г. за изменение на решението в частта за разноските, която молба е била изпратена на насрещната страна по реда на чл. 248, ал. 2 от ГПК за становище, но липсва произнасяне от страна на районния съд по същата.

С оглед цената на исковете и на основание чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК настоящият съдебен акт е окончателен и не подлежи на касационно обжалване.

Воден от горното, СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД

Р Е Ш И :

ПОТВЪРЖДАВА решение № 475477 от 22.08.2018 г., постановено по гр. д. № 2330/2015 г., по описа на Софийски районен съд, ГО, 37 състав.

ВРЪЩА делото на СРС, 37 състав, за провеждане на производство по реда на чл. 248 ГПК.

Решението е постановено при участието на привлечено от ищеца трето лице-помагач - „Т.с.” ЕООД.

Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.

  ПРЕДСЕДАТЕЛ:   

                          

 

ЧЛЕНОВЕ: 1         

 

                       

2.