№ 558
гр. Бургас, 09.06.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – БУРГАС в публично заседание на осемнадесети май
през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:
Председател:ПАНАЙОТ СТ. АТАНАСОВ
при участието на секретаря Жанета Д. Граматикова
като разгледа докладваното от ПАНАЙОТ СТ. АТАНАСОВ Гражданско
дело № 20212100101365 по описа за 2021 година
Делото е образувано по повод исковата молба на СТ. П. БР., от гр. Б.,
против „Юробанк България“ АД, ЕИК *********, със седалище гр. София, с
която претендира приемане за установено, че ищецът не дължи на ответника
сума в размер от 77 610,95 лева, представляваща курсова разлика между
швейцарския франк и еврото, включена по нищожна клауза в главницата по
Договор за банков кредит № HL 82974/29.05.2017 год., с който са
рефинансирани задълженията на ищеца по Договор за кредит № HL
36899/09.05.2008 год.; моли за осъждане на банката-ответник да й заплати
сума в размер от 2814 лева, представляваща надплатена от ищеца без
основание договорна лихва за периода 20.07.2020-20.07.2021 год. върху
недължимата главница от 77 610,95 лева, вследствие на валутната разлика
между швейцарския франк и еврото, ведно с обезщетение в размер на
законната лихва за забавено плащане на главницата от 2814 лева, начиная от
подаване на исковата молба – 10.08.2021 год., до окончателното й изплащане;
ангажира доказателства и моли за присъждане на деловодните разноски.
Исковете са уточнени с писмена молба от 22.12.2021 год., както и
устно, в проведеното на 18.05.2022 год. открито съдебно заседание.
Правните основания на предявените обективно съединени
положителен установителен и осъдителни искове са чл. 124, ал. 1, ГПК, чл.
79, ал. 1, чл. 84, ал. 1 и чл. 86, ЗЗД във вр. с чл. 430 и сл., ТЗ; чл. 11 и сл., ЗПК
и чл. 143, ЗЗП.
В проведеното на 18.05.2022 год. открито съдебно заседание ищецът е
1
изменил установителния си иск, като е намалил размера му от 77 610,95 лева
до 74 938 лева, оттеглил е претенцията за разликата между двете суми, а за
нея делото е частично прекратено.
Ответникът-АД оспорва допустимостта и основателността на исковете,
вкл. поради погасяването им по давност; ангажира доказателства и моли за
присъждане на деловодните разноски.
Съдът, след запознаване със становищата на страните и данните по
делото, като съобрази приложимите нормативни разпоредби, намира за
установено:
Видно от данните по делото, страните са били обвързани от Договор за
кредит за покупка на недвижим имот № HL 36899/09.05.2008 год., по силата
на който банката-ответник е предоставила на съпрузите С. и Й. С. кредитен
лимит, в размер на равностойността в швейцарски франкове на 75 000 евро. с
дължимост на фиксирана годишна договорна лихва – 9.90 %, при уговорен
срок за погасяване до 26.08.2017 год., на 120 равни анюитетни вноски – чл. 12
и чл. 19 от договора. Според чл. 18, б. „а“ от договора, кредитополучателят
следва да разкрие и поддържа разплащателна сметка в евро при ищеца, по
която да внася средства за погасяване на кредита.
С Решение № 553/19.04.2011 год. по гр. д. № 494/2011 год. на БсРС
бракът между двамата кредитополучатели е бил прекратен, а по силата на
утвърденото им споразумение по чл. 51, ал. 1, СК, задълженията по договора
за кредит се поемат изцяло и само от С. С. (с възстановено предбрачно
фамилно име Б.).
На 29.05.2017 год. между ищеца и ответника-АД е бил сключен
Договор за банков кредит № HL82974/29.05.2017 год., във връзка с договора
им от 09.05.2008 год., с цел рефинансиране и превалутиране на паричните
задължения. С новото съглашение на ищеца е предоставена сумата от общо
231 045 лева – с 229 369 лева от нея е извършено предсрочно и пълно
погасяване на задълженията по предходния кредит, а остатъкът от 1676 лева е
отнесен за „други разплащания“.
Ищецът не оспорва цялата валидност на договора за кредит от
09.05.2008 год., а само отделни негови клаузи, и твърди, че не дължи на
ответника сумата от 74 938 лева, представляваща разлика от валутните
2
курсове на швейцарския франк към еврото, съгласно договора за
рефинансиране.
По делото е изготвено и прието експертно заключение, неоспорено от
страните, което съдът цени като обективно и компетентно. В устното си
пояснение на заключението вещото лице е посочило, че при отпускане на
кредита през 2008 год. кредитополучателят не е можел да използва сумата в
швейцарски франкове, предвид извършеното от банката задължително
предварително превалутиране в евро.
При така изложената фактическа и правна обстановка съдът намира
предявения положителен установителен иск за допустим, а по същество – и за
основателен. Твърдението на ищеца за недължимост на процесната сума е
свързано с договора за кредит от 09.05.2008 год., който е бил рефинансиран с
договора от 29.05.2017 год. Второто по време съглашение, обаче, не може да
санира евентуална нищожност на първия договор, към който се отнася
(Решение № 65/06.07.2018 год. по търг. д. № 1556/2017 год. на І ТО на ВКС),
поради което искът е допустим и следва да бъде разгледан по същество.
Рефинансирането на нищожен договор няма за правен ефект възникването на
действителни клаузи по рефинансираното съглашение, поради което всеки от
контрахентите по него има правен интерес и право на иск за установяване
недействителността на целия процесен договор (или на части от него), а като
последица – и недължимостта на суми по нищожното съглашение.
В разглеждания казус е налице твърдяната от ищеца нищожност, тъй
като клаузата на чл. 22, ал. 1 от рефинансирания договор за кредит възлага на
ищеца да поеме за своя сметка целия риск и всички вреди от промяната на
обявения от банката курс купува и/или продава на швейцарския франк към
българския лев или евро, които могат да имат за последица повишаване на
дължимите погасителни вноски по кредита, изразени в лева/евро, като приема
риска от такива промени и повишаване. Тази клауза нарушава изискванията
на чл. 146, ал. 2 и ал. 4 ЗЗП – в този смисъл са и Решение № 51/04.04.2016 г.
по т. д. № 504/2015 г. на II ТО и Решение № 77/22.04.2015 г. по гр. д. №
4452/2014 г. на III ГО на ВКС, защото е сключена с потребител и не отговаря
на изискването за добросъвестност; тя води до значително неравновесие
между правата и задълженията на търговеца и потребителя.
Клаузата не е и индивидуално уговорена – в този смисъл е и Решение
3
№ 295/22.02.2019 год. по търг. д. № 3539/2015 год. на ВКС, постановено по
почти идентичен казус. Разглежданият договор за кредит е бил сключен при
общи условия – чл. 146, ал. 2, ЗЗП, а ответникът не е провел главно и пълно
доказване за индивидуалното договаряне с ищеца, тъй като няма данни дали
С.Б. е имала възможност да влияе на цялото съдържание на договора или на
част от него. На следващо място, видно от съдържанието на договора и от
заключението на вещото лице, банката не е осигурила реален паричен поток в
избраната от потребителя валута – швейцарски франкове, т. е. още при
сключване на съглашението е била изключена възможността за реално
предоставяне на кредита в желаната валута.
Банката не е изпълнила и задължението си да уведоми по-слабата
икономически страна по договора за възможните промени в обменните
курсове, с оглед валутния риск при получаване на кредит в избраната
чуждестранна валута. Не може да се приеме, че кредитополучателят е могъл
да прецени потенциално значимите икономически последици върху
финансовите си задължения от възникващия за него още със сключването на
договора валутен риск при получаван доход в местната национална валута.
Според трайната практика на ВКС, преценката на потребителя, дали да избере
да получи по-нисък лихвен процент и да носи валутния риск, или да получи
кредит при по-висока лихва, но да не носи валутния риск, трябва да може да
бъде извършена от него на база на предоставена му от банковата институция
информация относно възможните промени в обменните курсове, която
именно позволява на потребителя да вземе решения, основани на „добра
информираност” за това, дали и какъв договор за кредит да сключи. Делото
не съдържа доказателства, ангажирани от ответника, с оглед носената от него
тежест, каква по вид и обем информация е предоставил на контрахента си при
сключване на договора, поради което съдът приема, че ищецът не е имал
данни в дългосрочен план за котировките на швейцарския франк. Тази липса
на информация е поставила ищеца в ситуация да се съгласи безусловно с
предварително определените от банката условия, без да може да повлияе на
съдържанието им – включително на тези по чл. 6, ал. 2 и чл. 22, ал. 1.
Потребителят не е защитен от клаузата на чл. 20 от договора, тъй като
упражняването на правото на превалутиране зависи от насрещно съгласие на
банката – нейните интереси, обаче, не съвпадат с тези на кредитополучателя,
т. е. превалутиране за банката е допустимо само при неизгоден валутен курс
4
за кредитополучателя. Както бе посочено и по-горе в настоящото изложение,
договорната клауза на чл. 22, ал. 1 е съставена изцяло във вреда на
потребителя, тъй като върху него се прехвърля целият валутен риск (при
никаква хипотеза този риск не се поделя с банката или понася от нея), а така е
създадено значително неравновесие между правата и задълженията на
контрахентите, в нарушение императива на чл. 143, т. 19, ЗЗП.
Предвид изложеното, съдът приема, че клаузата на чл. 22, ал. 1 от
договора за кредит е неравноправна, тъй като е неиндивидуално договорена, а
и с нея валутният риск е цялостно прехвърлен върху потребителя; създадено е
значително неравновесие между правата и задълженията на страните,
произтичащи от договора, поради което спорната клауза е нищожна, като
неравноправна, на основание чл. 143, т. 19 във вр. с чл. 146, ал. 1, ЗЗП. Тази
нищожност следва да бъде констатирана само в мотивите на настоящото
решение, с оглед липсата на предявен иск, както и ясната воля на ищеца в
откритото съдебно заседание на 18.05.2022 год.
Икономическото образование на ищеца С.Б., упражняваната от нея
дейност – счетоводител, и мястото й на работа, не могат да изключат
качеството й на потребител и ползваната от нея законова закрила на ЗЗП, тъй
като страна по процесния договор за кредит тя е действала извън рамките на
професионалната си дейност (§ 13, т 1 от ДР на ЗЗП), поради което
възражението на ответника в тази насока е неоснователно.
С оглед така установената нищожност на клаузата по чл. 22, ал. 1 от
рефинансирания договор за кредит, налице е недължима от ищеца сума при
начална липса на основание (чл. 55, ал. 1, предл. първо, ЗЗД), в размер от
74 938 лева, съгласно курса на еврото към швейцарския франк към 29.05.2017
год. – вж. отговора по т. 4 от неоспореното експертно заключение. Така
изложените изводи сочат на основателност на предявения установителен иск,
който следва да бъде уважен.
Като обусловен, следва да бъде уважен и осъдителният иск за сумата
от 2814 лева – недължимо платена от кредитополучателя договорна лихва,
начислена върху недължимата сума от 74 938 лева, по нищожното договорна
клауза. В тази част съдът основава решението си на заключението на вещото
лице – отговора му по т. 5, установило размера на дължимото вземане
(2952,04 лева), като съдът, обвързан от волята на ищеца, следва да присъди
5
претендираната по-ниска по размер сума.
Съдът намира за неоснователно възражението на ответника за изтекла
погасителна давност. Установената от съда нищожност на част от договора
има за последица пълната липса на валидно породено между страните
облигационно правоотношение, поради което за процесните 2 парични
вземания приложение намира общата 5-годишна давност (чл. 110 във вр. с чл.
120, ЗЗД). Недължимата сума от 74 938 лева е във връзка с договора за
рефинансиране от 2017 год., т. е. посоченият давностен срок не е изтекъл към
датата на подаване на исковата молба. Платената без основание сума от 2814
лева се отнася за периода 20.07.2020-20.07.2021 год., т. е. до момента на
подаване на исковата молба на 10.08.2021 год. също не е изтекъл 5-годишен
период.
Основателността на исковете, както и частичното прекратяване на
производството, налага в полза на страните да бъдат присъдени направените
деловодни разноски в съответни размери – 7558,17 лева за ищеца, 49,90 лева
за ответника (чл. 78, ал. 1 и 4 във вр. с чл. 80, ГПК).
Мотивиран от изложеното, на основание чл. 235, ГПК,
Бургаският окръжен съд
РЕШИ:
ПРИЕМА ЗА УСТАНОВЕНО, на основание чл. 124, ал. 1, ГПК, че
ищецът СТ. П. БР., ЕГН **********, с адрес гр. Б., ж. к. И., бл. **, вх. *, ет.
**, ап. **, не дължи на ответника „Юробанк България” АД, ЕИК *********,
със седалище и адрес на управление гр. София, Район Витоша, бул.
„Околовръстен път” № 260, сума в размер от 74 938 лева, възоснова
нищожната клауза по чл. 22, ал. 1 от Договор за кредит № HL
36899/09.05.2008 год., рефинансиран с Договор за банков кредит № HL
82974/29.05.2017 год.
ОСЪЖДА „Юробанк България” АД, ЕИК *********, със седалище и
адрес на управление гр. София, Район Витоша, бул. „Околовръстен път” №
260, на основание чл. 55, ал. 1, предл. първо, ЗЗД във вр. с чл. 430, ТЗ, и чл.
86, ЗЗД, да заплати на СТ. П. БР., ЕГН **********, с адрес гр. Б., ж. к. И., бл.
6
**, вх. *, ет. **, ап. **, сума в размер от 2814 лева, представляваща платена
без основание договорна лихва за периода 20.07.2020-20.07.2021 год. върху
недължимата главница от 74 938 лева, по Договор за банков кредит № HL
82974/29.05.2017 год., с който е рефинансиран Договор за кредит № HL
36899/09.05.2008 год., ведно с обезщетение в размер на законната лихва за
забавено плащане на сумата от 2814 лева, начиная от подаване на исковата
молба – 10.08.2021 год., до окончателното й изплащане.
ОСЪЖДА „Юробанк България” АД, ЕИК *********, със седалище и
адрес на управление гр. София, Район Витоша, бул. „Околовръстен път” №
260, на основание чл. 78, ал. 1, ГПК, да заплати на СТ. П. БР., ЕГН
**********, с адрес гр. Б., ж. к. И., бл. **, вх. *, ет. **, ап. **, деловодни
разноски в размер от 7558,17 лева.
ОСЪЖДА СТ. П. БР., ЕГН **********, с адрес гр. Б., ж. к. И., бл. **,
вх. *, ет. **, ап. **, на основание чл. 78, ал. 3, ГПК, да заплати на „Юробанк
България” АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр.
София, Район Витоша, бул. „Околовръстен път” № 260, деловодни разноски в
размер от 49,90 лева.
Решението може да бъде обжалвано от страните по въззивен ред пред
Апелативен съд – Бургас в 2-седмичен срок от връчване на препис от
съдебния акт.
Съдия при Окръжен съд – Бургас: _______________________
7